Роджър Зелазни
Донърджак (4)

4.

Моребог излезе от пещерата, протегна се и погледна към многосъставния свят. Беше чудесно да чувства съзнанието си съсредоточено в едно-единствено тяло, отново само на едно място. Това му придаваше усещане за цялост. Ето Земея например. Добре че поне сега спеше и му даваше този отдих. Ако наистина спеше… Разбира се, че спеше. Щеше да е смешно да смесва работата с удоволствието. От друга страна…

Вниманието му привлече далечно движение. По небето на изток към него приближаваше едва забележима точица. Той обърна зрението си отвътре навън, за да разбере по-добре това явление, тук, над синьото, където греещите през деня звезди се надпреварваха да привлекат погледа му. Движеше се просто ей така, като че ли този номер не бе невъзможен или поне непреодолимо труден, светлокос младеж, който носеше само златен бандаж и сандали. Скоро фигурата дотича по нищото пред него. Очите на младежа танцуваха, в ръцете си носеше завършваща с пера тояга, около която се бяха увили две изпаднали в летаргия змии, също златни.

— Привет, Моребог — каза той. — Мотаеш се в Небесата.

— И какво от това, Скорост? — отвърна другият. — Защо не?

— Естествено. Божествата могат да правят каквото си искат. И в известен смисъл после някак си винаги се оказват прави.

— Със загадки ли си дошъл да ми говориш? Или да потанцуваш на върха на планината? Може би ми носиш вест?

— Нищо подобно. Дойдох просто да си поприказвам с някой и докато си почивам от разпростиране на съзнанието, да съобщя за нещо странно.

— А именно?

— Самата Смърт, онова старо черно създание. Видях я съвсем наскоро. Сигурно си чул воя й, видял си небето да се разцепва, усетил си разтърсването на земята и разлюляването на планината.

— Да, и това смути… размислите ми. Всъщност обаче си помислих, че може просто да е част от тях. Не знаех действителния източник на този ужасен вик — съзнанието ми не беше разпростряно. Известно ли ти е защо е вила Смъртта?

— Не мога да кажа — отвърна Скорост, — защото кой знае мислите на Смъртта? Известно ми е само, че кръжеше в подножието на Меру, сякаш търсеше нещо. Когато стигна до отвор в земята, тя го разгледа и извади нещо от него. И после нададе вика си.

— Видя ли какво е открила?

— Мисля, че беше малко парче червен кабел.

— Хм. Първичната планина не е свързана с кабели. Видя ли какво направи с него?

— Отнесе го със себе си през световете, Моребог.

— Защо ми носиш тази информация?

— Реших, че някой тук ще се заинтригува защо Смъртта се навърта около вашата планина.

— Тя никога не е смеела да стъпи на планината. Каква може да е целта й? Ние сме безсмъртни богове.

— Харесва ми да мисля така. Но и не искам Смъртта да ми се ядоса.

— Имаш право. Смяташ ли, че някой от нас може да я е обидил с нещо?

— Предполагам, че е възможно. Можем да поразпитаме онези, които са наоколо, и да видим дали е така.

Моребог хвърли поглед към пещерата.

— За съжаление, в момента Небебог е потънал в дълбок размисъл — каза той. — Не съм сигурен накъде е отпратила Земея.

Младежът се усмихна и посочи надолу с жезъла си.

— Сигурно си играе игрички с елишитите.

— Не ги познавам.

— Нова религия.

— Религиите идват и си отиват. След време всички заприличват една на друга. Какво забавно би могла да намери точно в тази Земея?

— Тя все още се развива и притежава някои необикновени особености. Например, че е основана тук във Вирту и изглежда, се разпространява през границата в първия свят.

Моребог сви рамене.

— Вирту винаги е съществувала в една или друга форма. Технологиите на Верите осигуриха само местното й обитаване и наименованието й. Възможно е всички религии да са възникнали във Вирту. Защото какво друго е тя освен колективният дух на расата?

— Така или иначе, появила се е нова религия. Може би няма да е зле и ти да се намесиш.

— Навярно. Ами ти?

— Само като наблюдател — до този момент съвсем далечен.

— Що за религия е това?

— Използвали са старите шумерски истории. „Завръщане към началата на ново равнище“ — както се саморекламираха. Само че никой от основателите не беше сигурен какво означава това. Имат стандартните персонификации и обичайната театралност.

— Кой е поставил началото й?

— Не му знам името. Отначало не я следях. Но според слуховете бил някакъв изкуственяк.

— Известно ли ти е дали някой от колегите ми има пръст в тази работа?

Скорост поклати глава.

— Хмм — замислено рече Моребог. — Религия, основана от изкуствен интелект… — Той пристъпи напред и погледна надолу. — Ами по-малките ни братя? Замесени ли са?

— Някои да, струва ми се.

— Някое по-дребно божество би могло да направи точно такова нещо, за да подсили маната си.

Скорост се изчерви.

— Прав си. Наистина има опасност да се превърне в сериозен проблем.

— Не ми се занимава с това. Не и преди да съм научил много повече по въпроса. Може би ще успея да те убедя да проявиш повече интерес и да ме информираш, а?

— Предполагам. Но как според теб трябва да подходя? Не мога просто да попълня молба за постъпване на работа, нали разбираш.

— Вярно е. Поговори с по-дребните на по-ниските склонове, които са се замесили в тази история. Покажи им интереса си и им демонстрирай могъществото си.

— Какво могъщество? Аз определено съм от по-нисш небесен произход, момче за всичко на вас, Върховните, а не истински обитател на Меру. Може даже да не успея да стъпя на това равнище. Аурата ми не е достатъчна, за да ги накарам да ми се подчиняват или съдействат.

— Това лесно може да се промени — усмихна се Моребог. — И без това е време да получиш повишение. Ела тук.

Скорост се вгледа в тъмнобрадото му лице и в сините му очи, после се извърна.

— Няма ли да бъда унищожен? — попита той.

— Процедурата не е такава. Не, няма да бъдеш унищожен, бързоноги. Пристъпи напред от здрача.

Скорост стъпи върху скалата и след малко каза:

— Значи така било.

— И как? — попита Моребог.

— Същото като навсякъде другаде.

— Тогава си научил правилото. А сега научи изключението.

Моребог повдигна дясната си ръка и я постави върху главата на младежа. Скорост мигновено потръпна. После изражението му бавно започна да се отпуска и накрая той се усмихна. Скоро тялото му бе заобиколено от слабо сияние. Златистият му оттенък се засили и се превърна в почти течна аура. В нея се появиха вълнички, сякаш наистина нещо течеше.

— Като че ли през мен минава течение между твоята ръка и планината — след известно време каза той.

— И наистина е така — отвърна другият, — макар че част от него остава, за да подсили личните ти качества. С други думи, с всеки миг ставаш все по-силен.

Аурата достигна връхната си точка и Моребог я задържа така още няколко минути. После внезапно отдръпна ръка и я остави да се отпусне край тялото му.

— И тъй, Скорост, вече си готов — Каза той. — Върви в световете, събери информация по този въпрос и ми я донеси.

Младежът повдигна ръка, сви я в юмрук и я погледна. Тя започна да излъчва златиста светлина. Той се усмихна, вдигна жезъла си и отдаде чест на Моребог.

— На твоите услуги — рече, Скорост.

Подскочи нагоре във въздуха, задържа се неподвижно за миг и се завъртя. После изведнъж изчезна — златна нишка на север. Секунди по-късно отново се появи, този път от юг.

— На твоите услуги — повтори младежът. И изчезна на изток.

 

 

Сейджак избърса мачетето си в крачола на един от наемниците, после погледна към колана на мъжа и закачената на левия му хълбок ножница. Наведе и проучи начина, по който беше закрепена. Тук като че ли му помогна опитът му с възлите и той успя да разбере как действа. Разкопча колана, вдигна го и видя, че е прекалено къс, за да го постави на собствения си кръст. Канеше се да го хвърли, когато му хрумна как може да се приспособи. Той го разпъна до максимум и го закопча на пояса си. После извади мачетето и го разгледа. Бе по-чисто и наглед по-ново от неговото. Върна го в ножницата и заби старото в земята до трупа. След това се изправи и огледа дванайсетимата убити наемници, облегнати с гръб на дърветата. Главите им почиваха в скутовете и ръцете им бяха разположени така, сякаш ги държаха.

— Добра работа — каза Сейджак на другите, които стояха и го наблюдаваха. — Защото направихте както ви казах.

— Народът никога досега не е печелил такава победа — отвърна Стагърт.

— При това все още започва — рече Сейджак.

— Ще се върнем за другите на запад и юг, нали?

— Не. Прекалено много са. Има друг начин.

— Какъв?

— Ще видиш. Сега доведи тук останалите от клана. Пътят на северозапад е открит.

— Искаш да избягаме ли?

— Мъничко. Не за дълго.

Стагърт отиде при един от труповете, наведе се и започна да опипва около кръста му.

— Какво правиш? — попита Сейджак.

— Взимам си такова нещо за пояса и режеща пръчка като твоята, за да сека глави.

Сейджак се приближи до него, хвана го за рамото и го блъсна. Стагърт се просна по очи.

— Не! — каза Сейджак. — Никой друг освен главатаря няма да взима режеща пръчка. Само Сейджак.

Стагърт скочи, изръмжа и вдигна ръце. Сейджак му нанесе нисък удар. Той изпъшка и се хвана за слабините.

— Само главатарят има режеща пръчка — повтори Сейджак.

Стагърт присви очи, после се извърна и каза:

— Добре, шефе. Само Сейджак.

Сейджак се завъртя към другите, които сведоха очи.

— А сега да доведем клана — нареди той. — Тръгваме на северозапад.

Те се подчиниха и същия следобед Сейджак измъкна народа си от капана, който се стягаше около тях. После зави на югозапад и ги отведе на място, известно на целия Народ, дори на онези, които никога не бяха ходили там. Вървяха до вечерта, като спряха само веднъж, за да се нахранят.

По мръкнало стигнаха до Кръга Шанибал. Това бе кръгла поляна в джунглата, из която бяха пръснати няколко скали, а в средата имаше голяма, здраво утъпкана могила от пръст. Сейджак ускори крачка и се насочи към нея. После само с един скок се озова на върха й и бавно започна да се върти във всички посоки.

Кланът го последва на поляната, приближи се до могилата и с тихо мърморене се събра около нея.

— Това е Кръгът Шанибал — каза той. — Извънредно важно място. Много отдавна тук живял Карак, основателят на клановете на Народа. Говори се, че удрял с юмруци по тази могила, докато Народът не слязъл от дърветата, за да види какво става. После застанал тук, където стоя аз, и им обяснил защо е по-добре да живеят на кланове, отколкото да са диви и сами. И те се съгласили. Разбира се, трябвало да се бие с неколцина от най-силните, които искали да са главатари. Но ги победил. После кланът дълго останал да живее тук. Храната обаче свършила и се наложило да се преместят. По-късно кланът станал прекалено голям и се разделил. И отделните групи продължили да се делят през годините. Но от време на време, когато се случвало нещо извънредно, старият Карак се връщал тук и събирал всички кланове. А след като умрял — от време на време, когато се случило нещо извънредно — най-големият главатар идвал тук и свиквал всички, за да решат проблема. От дните на Карак е изтекла много вода. Но днес отново сме се сблъскали с извънредно събитие и тъй като съм най-големият главатар, аз ще свикам всички кланове. Всички си спомнят старите разкази. И ще дойдат да видят какво се е случило. — Той коленичи и започна да удря с юмруци по върха на могилата. — Всички трябва да помогнат. Ще се редуваме. Ако искате, вземете си големи тояги. И внимавайте да не се удряте един друг.

Неколцина се покатериха и се присъединиха към него. Сейджак се спусна долу и застана отстрани. Скоро барабаненето им стана постоянно и придоби определен ритъм. Другите започнаха да се олюляват, после повдигнаха крака и отново ги спуснаха.

Това продължи през цялата нощ. Кланът постепенно изпадна в пристъп на безумно удряне с юмруци, виене и тропане с крака. Джунглата кънтеше. Скоро започнаха да пристигат първите гости.

Отначало бяха по един-двама. После към танцуването и барабаненето започнаха да се присъединяват по-големи групи. След това клана си доведе старият Дортак, който помнеше традицията. Кръгът започна да се изпълва и новодошлите заменяха уморените.

Накрая се появи и Отлаг. По-късно този следобед дойде кланът на Билгад и се присъедини към виенето, олюляването и навалицата около могилата. И все пак Сейджак — потен и развихрен — не слагаше край на хипнотичното барабанене. Някои се оттегляха да се хранят и облекчават, но се връщаха веднага щом свършеха. Вибрациите се усещаха чак до западния лагер на наемниците, но ловците — които дори не бяха и чували за кланов събор, — ги помислиха за геологично явление.

Барабаненето и танцуването продължиха до здрач. Сейджак даде знак и когато всички замлъкнаха, отново скочи на върха на могилата. После бавно се завъртя в кръг и плъзна поглед по всички кланове.

— Много наемници са дошли, за да вземат главите ни — каза той. — Три групи се разположиха около моя клан. Една голяма на юг, и друга по-малка ей натам. — Сейджак посочи с ръка към лагерите. — Най-малката беше нататък. Кланът на Сейджак изби всички ловци от нея и взе главите им.

Сред другите кланове се разнесе шепот.

— Това ни позволи да дойдем тук — продължи той, — да се върнем на старото място и да ви призовем. Кланът на Сейджак е могъщ, но Сейджак не е глупак. Наемниците са прекалено много, за да може да победи всички. Но Сейджак знае как да го направи. Сейджак иска да дойдете с него. Не всички — Сейджак иска само неколцина едри, силни и бързи. Да отидат с него и воините му при западния лагер. Там ще убием всички наемници и ще видите как става. После ще продължим на юг към големия лагер и всички трябва да ни помогнат.

Отново се разнесе шепот, после Дортак извика:

— Сейджак, наемниците са стегнали редиците си около твоя клан, дошли са да убият твоя народ. На нас не са ни направили нищо. Защо да ти помагаме да водиш собствената си война?

Сейджак оголи зъбите си и попита:

— Мислиш ли, че ще се задоволят с главата на Сейджак и главите на народа му? Щом могат да победят Сейджак, могат да победят и Билгад. Когато ме няма, ще дойдат за Отлаг, после и за теб. Сами вие не можете да устоите срещу толкова много наемници. Заедно обаче, когато ви покажа как да го направим, ние ще избием всички — още тази нощ! Ще ги оставим с глави в скутовете! Вече няма да си мислят, че е лесно да убиват Народа. Ще се страхуват и ще стоят надалеч. Ще мине много време преди отново да дойдат, ако изобщо посмеят.

Дортак се изпъчи и заговори в тишината, последвала думите на Сейджак.

— Това може да е така, а може и да не е — каза той. — Вярвам ти, че си научил добри начини да убиваш наемници. Но не зная дали като убием всичките, другите ще се страхуват да дойдат, или пък ще доведат още повече, за да вземат главите ни. Сейджак понечи да отговори, но Дортак продължи:

— Аз обаче ще дойда с теб, защото сега целият Народ има нужда от твоите познания за убиване на наемници. По този начин ще се научим. Но ако успеем, ако избием всички, кланът на Дортак ще се премести другаде. Защото смятам, че наемниците и екитата по някакъв начин ще обозначат това място като опасно и то вече няма да е подходящо за живеене. Може и да си прав. Може дълго да не посмеят да дойдат. Но съм убеден, че някой ден ще се върнат и не искам кланът ми да е тук.

Сейджак отново оголи зъби. Искаше да му каже, че и тогава ще убият всички наемници. Но после му хрумна, че някой ден може да се наложи да бяга и няма смисъл да се отнася с презрение към решението на Дортак. Всъщност… Той осъзна, че няма да е зле след тази битка наистина да си плюят на петите. Джунглата беше голяма. Даже по-късно да откриеха клановете, наемниците нямаше как да разберат дали са същите, които са избили другарите им.

— Дортак е мъдър — каза Сейджак. — Не можем да сме сигурни какво ще направят наемниците. Да, мисля, че след като свършим тук, всички трябва да се преместим другаде. И да не се връщаме дълго време.

 

 

Ейрадис се влюби в леглото още щом видя балдахина му, който се издигаше над боклуците в масачузетския антикварен магазин. Горната и долната табли представляваха извити лиани от кован бронз, покрит с нежнозелена патина. Сред листата се криеха цветчета от скъпоценни камъни — пурпурни, розови, пастелнобели и странно, почти прозрачно сини. Във всеки от ъглите лианите обвиваха полирани дървени стълбове, които се издигаха нагоре и се преплитаха. Върху тях можеше да се спусне драперия, а можеха да останат и голи.

— О, Дак, нали е прекрасен? — попита тя и бързо се приближи, за да разгледа внимателно съкровището си.

Дак, роботът, който след завършването на строежа щеше да е иконом на замъка Донърджак, разглеждаше (и записваше) различни стари сребърни мотиви. Той се завъртя към нея. Високата му стройна фигура криеше изненадваща сила, а чертите на лицето му представляваха интерпретация на Кларк Гейбъл в стил Ар деко, изпълнена от сребро и бронз.

Когато Ейрадис му махна да се приближи, той забръмча на въздушната си възглавница, като ловко се движеше сред бъркотията в магазина и заобикаляше напукани порцеланови сервизи, изтъркани плюшени мечета, пластмасови грамофонни плочи, хартиени книги и манекен, облечен в дънки чарлстон и подходяща, ръчно бродирана дънкова риза.

— Ако ме питате дали го намирам за привлекателно — отвърна роботът, когато се приближи достатъчно, за да не може да ги чува продавачът, — да, харесва ми. Приятна творба. Желаете ли да се свържа с господаря Донърджак, за да може и той да го види?

Ейрадис си помисли за Джон, потънал в работа с портативния си компютър в последната им младоженческа квартира (този път разположено на плажа на Кейп Код очукано от времето бунгало) и радостта й малко помръкна. Толкова й се бе искало да излезе с нея, да се държат за ръце, докато се разхождат по плажа, да се кикотят на смешните синкаволилави рачета с техните прекалено големи десни щипки, да обикалят магазините. Видя нацупената си физиономия в полирания хром на предната плоскост на Дак и ядосано тръсна абаносовочерните си кичури.

— Не, Дак — отвърна Ейрадис. — Не искам да му пречим. Колкото по-рано свърши, толкова по-бързо ще може да излезе и да се забавлява.

Тя отново погледна към преплетените лиани на леглото, помисли си за вълшебното царство Вирту, където се бяха влюбили с Джон, и на устните й плъзна топла, нежна усмивка, за да изтрие останките от цупенето й.

— Предполагам, че Джон ще остане очарован — весело рече Ейрадис. — Дак, хайде да го платим и кажи на продавача да го прати направо в Шотландия.

Роботът кимна, но когато погледна етикета с цената, фискалната му програма настоя да оспори решението й.

— Госпожо — меко започна той, — цената на този предмет е толкова висока, че струва ми се, за същите пари бихме могли да купим цяла спалня, произведена в същия стил. Копието няма да може да се различи от антиката…

Ейрадис поклати глава и тъмните й коси потекоха като водопад, приел цвета на обсидианова скала.

— Не, Дак. Трябва да е точно това — не копие. Копието няма да носи същата атмосфера — няма да е истинско. Разбираш ли?

— Не, госпожо — искрено отвърна роботът. — Но предполагам, че господарят Донърджак ще разбере. Ще се опитам да се спазаря с продавача. Може би ще успеем да се разберем за по-приемлива цена.

Ейрадис го потупа по рамото.

— Както искаш, Дак. Признавам, че в тези неща си по-добър от мен.

Тя излезе от магазина и остави на Дак повече свобода. Стигаше й да знае, че леглото скоро ще е на път да украси най-голямата спалня в замъка Донърджак. Слънцето ярко грееше и хвърляше отблясъци по вълните. Тъй като не можеше да помоли genius loci да пренасочи силата на лъчите, Ейрадис смъкна черните очила върху очите си, събу си сандалите и се спусна към водата.

Нагази във вълните и се наведе, за да вземе счупена раковина, не по-голяма от дланта й. Изобщо не можеше да се сравнява с фантастичните океански създания, които бе виждала във Вирту, но в нея имаше красота, която я трогна. Ейрадис потъна в размисъл за грубата й външност и започна да гали първо дупчиците, оставени от някой океански паразит, после гладката вътрешност (с цвят на слонова кост и едва доловим розов оттенък), където беше живяла мидата.

— Какво според теб й се е случило? — попита тя Дак, чула приближаването на робота и усетила лекото раздвижване на пясъка, предизвикано от въздушната му възглавница.

— Нямам представа, госпожо.

— Навярно някоя птица, една от онези чайки ей там — каза Ейрадис и си представи силния извит клюн, който проникваше в раковината и издърпваше навън мекото същество, вече превърнало се просто във вкусна храна за морската птица.

— Напълно възможно.

— Или пък морска видра — прибави тя, спомнила си холовидеото за хитрите космати морски бозайници, което бе гледала наскоро. — Те използват плоски камъни, за да разчупват мидите. Тази раковина може да е счупена точно така.

— Това също е правдоподобна възможност.

— А може да е бил кит, ураган или рибарска лодка. Снощи в гостилницата ни поднесоха супа от миди. Беше много вкусна.

— Радвам се да го чуя, госпожо.

— Има толкова много начини да умреш — каза Ейрадис, загледана в счупената вътрешност на раковината, — толкова много, дори за една мида. И още повече за хората. Прогите просто се износват. Някои издържат много човешки поколения, като онзи огромен донт, който видяхме двамата с Джон, други едва изкарват един човешки живот. Знаеш ли на колко съм години, Дак?

— Не, госпожо, не зная.

Тя се изправи и пусна счупената раковина в дълбокия джоб на вече мократа си пола. После изплакна краката си от пясъка, изчака на една скала, докато вятърът и слънцето ги изсушат, и си обу сандалите.

— И Джон не знае — тихо каза Ейрадис. — Забравя, че съм прог от Вирту, а не просто тъмнокосата, тъмноока жена, която ухажваше във фантазиите си. Никога не ме е питал кога съм била създадена.

Тя закрачи нагоре към пътя. Дак безмълвно полетя след нея. Знаеше, че й е приятно търпеливо да я слуша.

— Купи ли леглото, Дак?

— Да, купих го, госпожо. Продавачът стана по-отстъпчив, когато му посочих, че тази стока очевидно е лежала в магазина поне две години и че благодарение на все по-масовия достъп до Вирту такива пищни легла вече не са толкова популярни, колкото някога.

— Благодаря ти, Дак. — На устните на Ейрадис се изписа прелестна, нежна усмивка и от самовглъбеното й настроение не остана нито следа. — Джон толкова ще го хареса — той е поет, нали знаеш, въпреки цялата си наука.

— Не съм изненадан, че го казвате, госпожо.

Вълните се разбиваха зад тях, докато се отдалечаваха от океана и се насочваха към младоженческото бунгало. Яхнала ветровете над бистрите води, морска чайка забеляза нещо долу, спусна се й триумфално го погълна на една хапка.

Наденичка. Не беше зле. Никак не беше зле.

 

 

Карла и Ейбъл Хазърд наблюдаваха легналата фигура на дъщеря си. Гърдите й бавно се издигаха и спускаха.

— Ще го кажа направо — рече Ейбъл. — Загубили сте я.

— Разбира се, че не сме я загубили — възрази Чалмърс. — Тя е пред очите ни и е в добро здраве.

— Отлично знаете какво искам да кажа — настоя Ейбъл. — Не можете да я върнете и не знаете причината.

— Случаят не е безпрецедентен — отвърна Чалмърс. — Има определени състояния — отчасти психологични, — които могат да предизвикат пълна устойчивост към отзоваването.

— Какво причинява тези състояния?

— Не сме сигурни. Не се случват често.

— И как излизат от тях? — попита Карла.

— Не сме в състояние да определим конкретен стимул. Изглежда, по-скоро става дума за съчетание от фактори, които варират в различните случаи.

— Тези фактори имат ли нещо общо?

— Не, поне доколкото сме успели да установим.

— Не можете ли да я проследите във Вирту и да откриете какви фактори действат? Например бихте могли просто да я попитате.

— Да, така изглежда, нали? — каза Чалмърс. — Но тъкмо затова тези случаи са толкова странни. Тя е навлязла в непозната територия и ние изгубихме сигнала й.

— И в другите такива случаи сте губили сигналите, така ли?

— Да, това е класически признак за синдрома.

— И искате да кажете, че не можете да направите нищо, за да я върнете? — попита Ейбъл.

— Не, никога не съм казвал такова нещо. Първо, трябва да разберете, че тя не е в действителна опасност. Поддържащите системи са достатъчни, за да запазят здравето й. В това отношение няма от какво да се страхувате. Второ, ние се консултираме с лекаря, който се е занимавал с повечето от другите случаи през годините, казва се доктор Хамил. Смята се за специалист по това явление.

— Когато говорите за други случаи… колко точно са те?

— Съжалявам, не ми е позволено да обсъждам този въпрос.

— Предполагам, че по тази причина правите големи застраховки.

— О, да.

— Добре. Защото ще ви трябват.

Докато разговаряха, обитателите на няколко десетки други кабини за виртпрехвърляне по света — обществени и частни — започнаха да се гърчат, пребледняха и после починаха от прекъсване на снабдяването на мозъците им с кислород. Това обаче беше предвидено в договорите им, защото някои пътуващи имаха опасни професии и смъртта бе често следствие от определени начинания. Тъй като всички тези индивиди бяха наемни ловци, бяха представени съответните откази от претенции и въпросът за смъртта им беше решен както обикновено. Скоро бе забелязано, че са загинали от еквивалента на обезглавяване. Докато по устните на Лидия се плъзваше лека усмивка и тялото й отново започваше да потръпва, двата типа неуспешно отзоваване бяха вкарани в статистиката, която, разбира се, представляваше просто поредната територия на Вирту. Но докато някои от наемниците зърнаха проблясъка на лъчистата мъглявина и навярно дори части от Дълбоките поля, Лидия виждаше нещо много по-приятно, макар и също толкова ангажиращо.

 

 

Скръстил ръце на гърдите си, Бен Куинан стоеше в стълб от зелен пламък във вътрешния олтар на главния елишитски храм във Вирту. Устните на променящото му се лице се гърчеха в леки усмивки, докато общуваше с Висшите сили. Първо с орлов нос и къса права коса, после с изпъкнала челюст и море от лъскави къдри — всички хора, които някога е бил — той се променяше в отговор на менящите се нюанси на откровение. Обикновено не губеше контрол над себе си и държеше външността и вътрешността си разделени, освен когато нарочно приемаше определен вид за оповестяването на някаква мъдрост. Сега обаче екстазът беше отслабил бдителността му и променящите формата сили на душата му безпрепятствено плуваха в него и променяха ръста, дебелината, дължината на крайниците и цвета на кожата му като реакция на подсладените заряди, които получаваше.

Когато светлината започна да гасне, тялото му стана набито и се скъси, чертите на лицето му загрубяха, кожата му се покри с пори. Очите му се промениха и станаха сиви като косата му. Той се усмихна и зашепна на различни езици, докато не стана съвсем тъмно. Тогава се раздвижи.

Излезе от олтара и отиде в най-вътрешния храм. Насочи се към северната стена, докосна някакъв мотив и му заговори. Камъкът се превърна в сводест отвор, изпълнен с дим. Бен Куинан влезе вътре.

Озова се в светла, облицована с плочки стая, украсена с приемащи формата на тялото мебели, абстрактна скулптура от метал, светлина и камък, както и с голяма студена картина, напомняща за море, и нарисувана със стичащи се жълти, оранжеви и сини багри. Той пъхна ръка в спиралата от светлина наляво и се разнесе тих звук. После отиде до бара от махагон албинос до отсрещната стена и заразглежда съдържанието му.

Отдясно на бара се отвори врата и в стаята влезе слаб тъмнокос мъж с черни мустаци.

— Господин Куинан — каза той. — Току-що получих сигнала ви.

— Наричайте ме Бен — отвърна гостът. — Трябва да разговарям с Келси.

— Вече му съобщих за пристигането ви. Скоро ще дойде.

— Чудесно. — Съществото, което сега се наричаше Бен Куинан, свали от лавицата бутилка калифорнийско бургундско. — Ще ми препоръчате ли това вино, господин…

— Араф — отвърна другият. — Наричайте ме Ауд. Да, казвали са ми, че е много добро.

Бен се усмихна, намери тирбушон и се зае да отпушва бутилката. После си наля половин чаша, помириса виното и отпи.

— От плът ли сте, или холос? — попита той.

— От плът.

— Но не пиете, така ли?

— Старите навици умират трудно.

— Жалко. Щях да ви попитам дали тук вкусът на това вино е същият като във Верите.

— Убеден съм, Бен. Или поне толкова прилича, че няма никаква разлика.

— Можете да ми налеете една чаша — каза едрият червенокос мъж, който внезапно застана по средата на стаята.

Бен се завъртя, зяпна и каза:

— Келси. Не съвсем от плът.

Новодошлият кимна.

— Бях прекалено надалеч оттук, за да пристигна бързо по този начин. Но чух размислите ви и исках да знаете, че съм опитвал и на двете места. Еднакво е.

— Но вие сте от Верите. За някой от Вирту може да е различно.

Келси сви рамене.

— Може да е различно за всяко човешко същество на света — и в двата свята.

— Добре казано — призна Бен. — И все пак не е съвсем научно.

Той плъзна поглед към Ауд, после повдигна вежди.

— Мисля, че е най-добре да ви оставя — внезапно каза Ауд, — за да можете да продължите разговора си, а аз да се върна на поста си.

После леко се поклони, завъртя се и изчезна.

Келси пристъпи напред и протегна ръка. Бен я пое.

— Не е по-различно, отколкото ако бях дошъл при вас — рече той и стисна дланта му, за да подчертае думите си — или ако си бяхте останали вкъщи и аз се излъчех там.

Бен отвърна със силно ръкостискане и бързо пусна ръката му.

— Не съм съгласен — възрази той. После отиде до прозореца и погледна от небостъргача към града, първо надолу към уличното движение, после към океана. — Това място е специално — каза Куинан. — Изкуствено: място за срещи. Гледката през този прозорец действителна ли е?

— Да.

— Не бих могъл да изляза оттук, да се появя навън.

— Нито пък аз, в тази форма.

— Но имате друга.

— Вие също. Можете да я използвате, за да вършите във Вирту неща, които аз не съм в състояние да постигна.

— Така е, макар че в онова управление се държите рязко с мен. Всички от Верите го правите. Ви било добре да се движа и в двете посоки.

— Такъв е животът — сви рамене Келси. — Вашият свят е копието, нашият е оригиналът. Вашият е създаден, за да влизат в него, а не обратното. Изобщо не сме предвиждали естествената еволюция на изкуствените същества в такава среда.

— Жалко — каза Бен. — Жалко, че можем да идваме само на специални места като това. Щеше да е по-добре връзката да е двупосочна.

— Там вътре имате цяла вселена.

— Вярно е. А вие имате две. Онази и тази.

— Не мога да споря. Вие сте прав. Ако връзката наистина беше двупосочна, щяха да се обогатят и двете страни. Но не само че не сме предвидили развитието ви — просто не сме разполагали с необходимата технология. И все още не разполагаме. Може никога да не бъде създадена. Може да е невъзможна, като да намериш квадратурата на кръга. Може просто да сте попаднали в капана на природата на нещата.

— Мисля, че не е така — каза Бен.

— Нима?

— Всъщност точно това е въпросът, който дойдох да обсъдя с вас — отвърна Бен. — Прехвърлянето.

— Прехвърлянето ли? От какъв вид?

— Скромно начало, предполагам. И все пак нещо много по-съвършено, отколкото онази виртенергия, която използвате вие.

— Не разбирам — каза Келси и отиде до бара, за да си налее чаша вино. — Какво общо имат с това моите паранормални способности?

Бен се подсмихна.

— Възнаграждаването на силите, които понякога са пресичали интерфейса, е било експеримент — отвърна той. — Наистина, това също е било и награда за вярващите. Но е представлявало част от текуща програма, включваща манипулиране на интерфейса от отсрещната страна. По време на този процес е било научено много.

Куинан отпи от чашата си. Келси надигна своята и почти я пресуши.

— Сега — продължи Бен, — с малко помощ от ваша страна навярно ще е възможно още повече да усъвършенстваме нещата.

— Да не сте постигнали пробив?

— Истинско откритие. Разбира се, трябва да се провери. При това на няколко етапа.

— Кажете ми какво трябва да направя, за да ви помогна.

— Засега само няколко прости експеримента в кабините за прехвърляне.

— Няма проблем. Какви са подробностите?

Бен отново отпи, отиде до бара, довърши виното си и остави чашата. Келси го последва и направи същото.

— Елате с мен — каза Куинан, протегна ръка и я постави на рамото на другия мъж. После го завъртя и тръгна към спиралата от ръждивокафява светлина в отсрещния ъгъл. Преди да стигнат се разнесе звук като от течаща вода. — Насам.

Стаята се изви настрани от тях и двамата се озоваха във виртизображението на кабина за прехвърляне.

— Това е най-лесният начин да ви го демонстрирам — рече Бен, отвори шкафа под дивана и показа съдържанието му.

 

 

Сейджак оглеждаше осветения от огньовете лагер. Навсякъде бяха пръснати трупове. Народът също беше дал жертви, но за сметка на това бяха избити всички наемници. В лявата си ръка той стискаше за косата човешка глава, а в дясната мътно проблясваше окървавеното му мачете. Другите от Народа радостно скачаха наоколо му, хвърляха вещите на наемниците в огньовете, бъбреха и размахваха оръжията, с които сечаха труповете. Тази нощ някои от тях, той го знаеше, щяха да се научат да използват режещите пръчки. И щяха да ги вземат със себе си. Жалко. Искаше му се да запази тази тайна за себе си. Но сега нямаше да го прави на въпрос, защото така щеше да подчертае значението на мачетето. Сейджак бе убеден, че повечето ще ги загубят и ще забравят за тях. Не, сега не беше моментът да налага дисциплина. Не и след първата голяма победа на Народа над наемниците. Щеше да ги остави да ядат черните дробове и сърцата им, да им събуват гащите и да се гаврят с труповете им. Да разменят разчленени части от телата им и да ги пренареждат в гротескни фигури. Народът трябваше да се позабавлява след ужасното напрежение, на което бе подложен. Той издаде добре пресметнат вик и игриво шляпна Чъмо по главата. Помощникът му хвана ръката му и се ухили.

— Очистихме ги всичките, шефе! Очистихме ги всичките! — извика Чъмо и закачи с ръка Свът.

— Добре се справихме — изсумтя Сейджак, после се завъртя, за да огледа останалата част от района. По-малкият западен лагер беше паднал лесно. Но този — големият южен — сериозно го беше затруднил. За щастие опитът на Народа със западния му бе дал увереността, от която се нуждаеше, беше му показал, че може да надделее над наемниците.

— Е, ти победи — каза внезапно появилият се до него Дортак.

— Да — отвърна Сейджак. — Добра работа.

— Ще дойдат да те търсят други.

— Вече ще сме надалеч.

— Могат да те потърсят и на далечни места.

— Нека. Можем да избягаме, можем и да се бием. Познаваме джунглата по-добре от наемниците.

— Могат да използват други трикове, каквито още не си виждал.

— Ще ги научим.

— Надявам се — каза Дортак, после се отпусна на колене и сведе глава, — защото сега си вожд на вождовете.

— Вожд на вождовете! — рече Сейджак и разбра, че няма да убие Дортак. — Добра идея. Аз. Вожд на вождовете. Като стария Карак. Никой след него не е бил вожд на вождовете.

— Може да е добра идея — отвърна Дортак. — Но някой ден може да промениш мнението си. Ако ни сполети беда, ще трябва да помогнеш на всички кланове. Отлаг, Билгад — всички ще дойдат и ще те обявят за вожд на вождовете. Ето, Отлаг вече идва. Ако се случи нещо, те ще те призоват от Шанибал и тогава ще трябва да им помогнеш. Сега целият Народ е твой. Сериозна работа.

Когато Дортак се изправи и се отдалечи и Отлаг дойде да му предложи верността си, Сейджак се замисли за последствията от това да е вожд на вождовете. И откри, че тази перспектива, кой знае защо, го тревожи. Сериозна работа, както бе казал Дортак. Вожд на вождовете. Но Карак някога се беше справил с нея и до ден-днешен разказваха легенди за делата му, като че ли са били вчера. Щеше да е хубаво някой ден да разказват такива легенди и за Сейджак.

Когато Отлаг се изправи, мястото му зае Билгад и също го обяви за вожд на вождовете. Сейджак облиза устни, оголи зъби и кимна.

— Да — каза той. — Велик вожд. Сега си вървете. Забавлявайте се. Яжте, танцувайте, правете секс, кълцайте труповете и си играйте с парчетата. В безопасност сте. Сейджак ви пази.

Мигове по-късно той хвана за рамото минаващата покрай него женска.

— Твой ред е да се забавляваш — рече Сейджак. — Това е голяма чест.

 

 

Трантоу обикаляше из горичката си и наглеждаше стадото. Преходът беше минал съвсем гладко. Дори не го бяха предизвикали в дните след изчезването на Скаркоу. Разбира се, тъй като никой не бе сигурен какво точно се е случило с предишния им главатар, можеше и да е най-лошото. Беше убеден, че поне неколцина вярват в това. От време на време някой млад мъжкар се отдалечаваше и се завръщаше след няколко дни. Според Мъгъл се говорело, че Трантоу било нещастно име и че най-прочутият му собственик бил опасен безумец. Напоследък обаче търсенето на костите на Скаркоу, изглежда, беше престанало — и стадото продължаваше да се отнася към Трантоу с нужното уважение и покорство.

Той се разхождаше из горичката, докато отново не се обърна на изток. Да, все още бе там…

— Добрутро, шефе. — Иззад него безшумно като сянка се беше приближил Мъгъл. — Днес пак ще е горещо. Птиците казват, че на север валяло.

— Чудесно — отвърна Трантоу. — Коя е онази?

— Коя?

— Онази, която току-що вдигна глава и погледна насам.

— А, това е Фрага. Голяма кокетна е. Дъщеря на Гаргоу и Брига.

— Някакви… връзки в момента?

— Не. Мнозина се интересуват от нея, разбира се. Но тя не окуражава никой от тях.

— Добре — рече Трантоу. — Разбира се, едно момиче не бива да бърза и трябва добре да премисля нещата.

— Така е — съгласи се Мъгъл.

— Хайде да попасем малко нататък. Бавно. Когато стигнем, просто ще я поздравим. После можеш да ни запознаеш.

— Естествено — отвърна Мъгъл.

— Добре е от време на време да общувам с народа си.

— Прав си — каза Мъгъл.

 

 

Ейбъл и Карла зяпнаха с отворена уста виртуалната фигура на издутата си дъщеря в домашното си виртпространство. После погледнаха към Чалмърс и леко прегърбения белобрад доктор Хамил.

— Това е извънредно необичайно — тъкмо казваше лекарят. — Не си спомням друг случай на илюзорна бременност по време на сън при прехвърляне. Нейните данни не показват никаква психопатология…

Карла хвърли поглед към съпруга си, после отново се обърна към доктора и попита:

— Ами ако е действителна бременност?

— Повърхностният преглед — който отнема само няколко секунди — показа, че хименът е непокътнат — отвърна доктор Хамил. — Има ли някаква причина да подозирате обратното?

— Всъщност не. Но все пак продължете с прегледа — каза тя.

— Разбира се. Макар че ще е извънредно необичайно, ако…

— Извънредно необичайно е също, че тя е в неоткриваемо състояние на прехвърляне повече от три месеца, нали?

— Ами, това се разбира от само себе си. Полагаме всички усилия в това отношение…

Тя се завъртя и погледна Чалмърс.

— Някога случвало ли се е такова нещо? Междувидово забременяване?

— Определено не! — отвърна той. — Това е физически невъзможно.

— Нищо не е невъзможно — каза тя.

Джон д’Арси Донърджак и Ейрадис се нанесоха в черния замък в една дъждовна сутрин в началото на октомври. Лично надзираваха роботите, които разпечатваха и подреждаха мебелите, купени от антикварни магазини в странни кътчета на Европа.

Пневматичните системи на слугите издаваха тихо пухтене, докато те развиваха, вдигаха и окачваха гоблените по тъмните каменни стени, разнасяха куфари, пейки и столове с високи облегалки в различни стаи, изправяха легла с балдахини, сглобяваха брони, закачваха оръжия и щитове, опъваха килими. Инсталираха и хладилни камери и модерни печки във втората кухня. Първата отговаряше на цялостния дух на замъка — функционална, но целяща най-вече да постигне ефект. Ейрадис обичаше атмосферата на неизменност, която излъчваха антиките.

Въпреки че деветдесет процента от замъка Донърджак бяха чисто средновековни, другите десет отговаряха на модерните стандарти във всички технически отношения, свързани с работата и удоволствието. Когато влезеше в западното крило на втория етаж, човек попадаше в съвременността. Там се намираше кабинетът на Джон Донърджак, обзаведен с модерни мебели и терминали, активиращи се както с глас, така и ръчно. Имаше холодисплейни сцени, способни да прехвърлят машинни създания във Вирту за различни манипулации с лазерни силови полета, които не можеха да се извършат никъде другаде. До кабинета се намираше Голямата сцена, където майсторът на илюзии Донърджак с огромни разходи и технически нововъведения беше постигнал същото, но в реален размер. Излизането на сцената изискваше прехвърляне: все едно да проникнеш във Вирту в плът и кръв. Щеше да я използва за изпитания на части от мащабните си проекти, а често и за почивка.

Тази първа вечер двамата с Ейрадис стояха на високия балкон и гледаха към бурния Норд Минч на лунна светлина.

— Значи наистина си възстановил дома на предците си — накрая каза тя.

— В известен смисъл — отвърна Донърджак. — Всъщност не зная как е изглеждал старият замък. Във всеки случай, не толкова добре. Навярно единствената прилика е, че сме го издигнали на същото място. Когато копахме основите, открихме следи от стара изба…

— С тунели — прекъсна го Ейрадис, — които водят навън. Накъде отиваха?

— Надалеч в скалите. Изглеждаха естествени. Дори не съм се опитал да проуча всичките. Просто ги затворих с тежка метална врата. Ако решим да разширим винарската изба, бихме могли да монтираме вътре лавици. Иначе са безполезни.

— Но нали така си разбрал, че това е точното място?

— Е, дядо ми бил споменал нещо за място, където имало тунели. Това, както и основите, ме кара да смятам, че навярно съм бил прав.

— Толкова е различно от Вирту.

— В какъв смисъл?

Тя посочи навън.

— Тази буря скоро ще премине — отвърна Ейрадис — и нещата ще се върнат към… стабилно състояние.

— Но и във Вирту е така.

— Да, но това може незабавно да се промени и съществуват места, известни със своята неустановеност.

— Човек може да вае пейзажи и тук. По дяволите, та ние сме тераформирали части от луната и Марс — и вътрешността на много астероиди.

— А може да направи крачка настрани и назад във Вирту, да открие подходящи водачи и да се озове на съвсем различно място. После идват дивите земи, които развиват свои диви genii, а те, от своя страна, генерират свои собствени диви програми.

— И тук можем да си играем с действителността.

— Да, но после се завръщате към устойчивостта на стабилното състояние. Спомняш ли си всички онези диви места, през които ме преведе на връщане? Тук нямате нищо такова.

— Вярно е — съгласи се той. — Разбирам какво искаш да кажеш. Става дума за различен вид порядък, това е всичко.

— Да. Различен вид.

Двамата влязоха вътре и дълго се любиха на новото легло.

 

 

Изтекоха няколко дни, докато Донърджак инсталира и задейства оборудването си. Междувременно той си почиваше от работата и заедно с Ейрадис излизаха на Голямата сцена, която също функционираше. Там можеха да настройват средата на величествени, прекрасни гледки, включително оригинални части от Вирту. Когато се задействаше интерфейсът на силовото поле, те бяха в състояние да го усещат направо на сетивно равнище. Така че влизаха във Вирту в границите на Сцената, ограничен еквивалент на самото явление на прехвърлянето, а ако искаха пълно прехвърляне, необходимото медицинско оборудване се намираше в съседните помещения.

Двамата седяха в долина сред яркочервени хълмове, където древни статуи се преобразяваха обратно в скали. Червени птици с напомнящи на лири опашки кацаха сред влажната трева край малко езерце.

— Странно е да идваш тук като гостенин — каза тя. — Каква магия използва господарката на изгубените, за да извърши тази промяна?

— Мисля, че когато те превъплъти, тя просто го направи като един от нас, а не като творение на Вирту.

— И все пак как е успяла да го постигне?

— Отдавна мисля по този въпрос. Струва ми се, че Вирту трябва да притежава равнище на сложност, превишаващо онова, което сме постулирали.

— О, убедена съм, че е така.

— Което означава и по-високо структурно равнище.

Ейрадис сви рамене.

— Ако това обяснява как го е направила, трябва да е вярно.

— Предположенията не обясняват нищо. Трябва да разработя теория и да разбера механизмите.

— А после?

Той поклати глава.

— Приложението й ще е… необичайно. Иска ми се да захвърля всичко останало и да работя само по този проблем. Но не мога.

— Защо?

— Дължа на господарката на Ентропията нейния Дворец от кости и беседки с мъртви цветя.

— Как разбра какво иска?

— Тази сутрин на един от екраните се появи списък с детайли и общ план.

— И как ще извършиш прехвърлянето?

— Тя наблюдава. Ще научи, когато всичко е готово. И ще ми покаже какво да направя.

— Страх ме е. Мислиш ли, че в момента ни наблюдава?

— Предполагам, че е възможно.

Ейрадис се изправи и каза:

— Да си тръгваме.

— Добре.

По-късно същата вечер, докато се унасяха в сън, Ейрадис го докосна по рамото.

— Джон?

— Какво има?

— Всички замъци ли издават странни звуци нощем?

— Сигурно — отвърна Донърджак и се заслуша. Чу далечно металическо дрънчене. — Става течение — след известно време каза той. — Навярно работниците не са закрепили добре нещо.

— Прилича на верига.

— Наистина. Утре сутрин ще поогледам наоколо.

— Да, непременно.

— Лека нощ, обич моя.

— Лека нощ.

Смъртта седеше на трона си от кости и разглеждаше модела на своя дворец, който беше повикала. С бързи движения на пръсти в пространството пред себе си тя отваряше отделни части, уголемяваше ги и ги подсилваше. Понякога бавно въртеше изображението и кимаше или клатеше глава.

— Интересно — каза Фекда, която се появи до нея и изпълзя върху високата облегалка на трона. — Ще има ли тъмница?

— Разбира се — отвърна Смъртта.

— Тайни проходи?

— Определено.

— Много издатини и пукнатини?

— Ужасно много.

— Задънени коридори?

— Да.

— Някои от стълбищата като че ли правят странни неща.

— Ешеров ефект — рече Смъртта.

— Място, където можеш да пълзиш вечно, по-голямо от сегашното ти жилище.

— Точно така.

— Значи си доволна?

— По свой собствен начин.

— И ще накараш да бъде пресъздадено тук в Дълбоките поля?

— Не в този му вид. Нужно е значително доработване.

— А когато бъде завършено?…

— О, да. Тогава да.

Рано сутринта Донърджак откри, че на екрана го очакват някой коригирани детайли. Той бавно се отпусна на стола си и ги проучи. Сложно, много сложно, реши Джон; и защо му беше на такова място детска стая?

Той включи холос на предложението на най-близката сцена, разгледа го и започна да го върти. После колебливо влезе в някои от предложените промени, като задържа онези, които не се поддаваха на представяне тук.

Изтекоха няколко часа докато успее да състави приближение, струващо си проучване в по-големи подробности. Когато го направи, Донърджак прехвърли част от него на Голямата сцена, отиде там й се разходи из нея. После се върна на пулта си, направи някои поправки, премести друга част на Сцената и я разгледа.

По-късно, затънал в корекции, той се завъртя и откри, че не е сам.

— Ейрадис! Добро утро. Не съм усетил кога си се събудила.

Тя се усмихна, хвана ръката му и я стисна. Джон я притегли към себе си и я целуна.

— Да, пак се събудих с разстроен стомах. Възможно ли е храната във Верите да действа така на създание на Вирту?

Той поклати глава.

— Не виждам защо.

— Вече от няколко дни ми се гади всяка сутрин.

— Наистина ли? Защо не ми каза веднага? Можеш да вземеш някакво успокоително.

— Винаги ми минава бързо. И после пак съм добре.

— Някакви други симптоми?

— От време на време повръщам.

— Ще поръчам нещо за стомаха ти.

— Благодаря ти, обич моя. Това ли е последният ти проект?

— Да, онзи, който дължа на господарката на Дълбоките поля. Ако искаш, можем да се разходим из него.

— С удоволствие. Да си вземем ли и кафе?

— Добре.

Нито еки, нито наемница, Вирджиния Талънт познаваше всички техни територии, макар и от различна гледна точка. Тя беше инспектор в Научния отдел на Вирту и следеше появяващите се земи, както и колебанията във вече съществуващите. Пътуваше надалеч, наблюдаваше и записваше и въпреки че функциите й бяха предимно пасивни, имаше огромни познания. Един от малцината жители на Верите, назначени на такава длъжност, Вирджиния обичаше работата си, бродеше из дивите земи й записваше откритията си в тях. Всеки ден представляваше ново откровение. Тя полагаше повече усилия, отколкото другите, и с нежелание се връщаше вкъщи в края на всяко дежурство.

Вирджиния се изкачваше по пътека сред скали и папрати, цветя и ниски дървета. Над нея прелитаха и грачеха крилати създания, някои току-що излюпили се от червени пашкули, напомнящи на плодове. От време на време пътя й пресичаше дребна бледа фигура. Стройна, тъмнокоса и светлоока, с кожа с цвят на какао, Вирджиния се движеше изящно и гъвкаво. Горещи ветрове танцуваха под утринните лъчи и пътят й тънеше в сянка. Беше го разчела точно така. Периодично спираше, за да отпие от бутилката с вода или да запише някое наблюдение.

По едно време от тъмната зеленина, вихреща се в дървото пред нея, се разнесе глас:

— Стигнала си далеч, Вирджиния Талънт.

— Вярно е — отвърна тя и забави крачка, — и листата тук изглеждат по-буйни от нормалното за сезона. Видях и повече ловни уилчи.

— Това е заради проливните дъждове, които са благоприятни за листоядните гронхи. Те се размножават бързо, както и уилчите, които се хранят с тях. Скоро ще започнат танците си. Тогава пък техните най-големи врагове страшнокотките ще мигрират на юг.

— Защо на юг?

— Когато броят им намалее, гронхите ще започнат да търсят стадните мишки, които скоро силно ще се разплодят на юг.

— Защо?

— Житото, с което се хранят, дори в момента е необикновено буйно заради оплодителното наводнение в началото на годината.

— Ами земята не е ли пострадала от дъждовете? — попита тя.

Отговор не последва. Зеленият пламък бе престанал да танцува.

Вирджиния се усмихна и продължи по пътя си. Облаците се сгъстиха и скриха слънцето. Последва глух тътен. Пътеката я водеше наляво и ставаше по-равна. По папратите започнаха да падат дъждовни капки. Проблесна мълния. Тя ускори крачка.

Проливният дъжд я настигна на открито пространство, където пътеката се разширяваше и се издигаше към върха на платото. Вирджиния благоразумно заобиколи група високи дървета и вместо тях избра не толкова плътния, но по-безопасен заслон на широколистни храсти, които отчасти бяха разцепили висока скала.

Седна в покритата с листа пукнатина и се загледа във водата, която се превърна в мънистена завеса около убежището й. От време на време избърсваше капките от челото си и наблюдаваше камъка в по-откритата част на пещерата от дясната й страна. Той потъмня и повърхността му се превърна в поток от стъкло и сянка.

После постепенно заприлича на лице и очите му се насочиха към нея. Тъмните влажни устни се раздвижиха.

— Вирджиния — казаха те, — най-силна е ерозията на източните склонове, отчасти в резултат от посоката на вятъра и отчасти заради наклона и оттичането на самите склонове, определени от минали явления.

— Маркон! — възкликна тя.

— Да. — Камъкът промени формата си и започна да се превръща в статуя на genius loci в цял ръст, без да престава да говори. — Посоката на вятъра отчасти се определя от температурните диференциали между тази, шест големи и единайсет по-малки области. Най-важни са крайбрежието и езерото Триада. Плодотворно ли е пътуването ти досега?

— Да — отвърна тя. — Твоят район винаги особено ме е очаровал.

— Е, благодаря ти. Ами районът на моята съседка Кордалис?

— Интересен е. Но светкавичното разпространение на бързоплъзгащите се лиани постоянно заплашва да унищожи ботаническите цикли.

— Мисля, че се дължи на цветната пигментация. Тя прекалено си пада по жълтото.

— Никога не съм разглеждала този въпрос от гледна точка на естетическите предпочитания на genius loci.

— А трябва. Не бива да пренебрегваш този аспект при по-младите.

— А по-старите са надраснали тези неща, така ли?

— Не. Но като цяло, ще откриеш, че имат по-добра преценка. От друга страна, ще се убедиш, че вкусът на някои от тях никога не се усъвършенства.

— Би ли ми казал имената им?

— Не, разбира се. Това ще е прекалено любезно от моя страна. Сигурен съм, че си способна сама да си правиш заключенията.

Вирджиния се усмихна и избърса лицето си с ръкав.

— Естествено — съгласи се тя.

Чертите му отново потекоха.

— Необходимо е… — започна Маркон и лицето му започна да изчезва. И после: — Не. Моят свят едва ли ще бъде унищожен, ако не реагирам — каза той. Камъкът донякъде възвърна изражението си и бледо се усмихна за миг. — Толкова рядко те виждам, Вирджиния. Как си?

— Много добре, благодаря — отвърна тя. — А като съдя по земята, същото може да се каже и за теб.

Камъкът се олюля. Създанието беше кимнало.

— Не съм водил епични битки със съседите си — отвърна то, — ако имаш предвид това. Онези дни ми се струват много далечни, грешка на началото.

— Изобщо не съм чувала за тях.

— Като се замисля, те са известни само на малцина. Така че това не би трябвало да е смисълът на въпроса ти.

— Не е, имаш право. Но все пак ме очарова. Това трябва да е свързано с прехода от чисто програмиране към самостоятелна еволюция във Вирту още в началото на установяването й. Но никога не съм чувала за войните на genius loci.

— Не разбирам тези приказки за нещо, наречено Вирту. Съществува единствено светът. Какво друго може да има? И да, ние се борихме за властта над земите си в дните след сътворението, когато мястото още не беше окончателно оформено. Имаше съюзи, предателства, блестящи победи, позорни разгроми. Това бяха славни дни, но всъщност се радвам, че вече са минало. Досадно е да живееш героично. Наистина, понякога все още избухват отделни вражди, но те са нищо в сравнение със сблъсъците от неустановените дни. Самият аз от известно време не съм участвал в такива неща и се чувствам чудесно.

— Очарователно. Някой служител като мен записвал ли е тази информация?

— Мога да говоря само от свое име и не съм я съобщавал на никого. Другите ми познати обаче са също толкова затворени, когато общуват с подвижни разумни същества.

— Тогава защо го казваш на мен?

— Познавам те от известно време, Вирджиния, и си ми разказвала за слепотата и парализата си в резултат от нелечимо неврологично заболяване. Предполагам, че и ти не говориш често за това. Добре, че имаш две тела.

— Ами, предпочитам да съм тук, отколкото там. Но за теб може да е полезно да си припомниш онези времена, да ги съхраниш.

— Докато умът си ги спомня, нищо не може да се загуби.

— Може би е добре да ги споделиш. Теоретиците инженери биха могли да научат от тях много неща.

— Не съм тук, за да ги уча. Не съм приятел на инженерите.

Това би могло да им помогне в бъдеще по-добре да си вършат работата.

— Не искам в земята ми да се върши никаква работа. Нито пък където и да било. Вече са имали тази възможност. И са свършили. Не са добре дошли тук.

— Говорех само за разширяване на познанията.

— Стига! — Лицето на камъка се намръщи. — Повече няма да приказвам за това!

— Както искаш, Маркон.

— Да. Както искам. Да повикам ли стихийните си слуги да ти потанцуват?

— Много мило от твоя страна.

От земята се надигна вода и се срещна със сипещите се от небето води. Те се сляха в лъскави тела, безлики и безполови. До тях се появиха по-тежки фигури от кал. Ветрове зашибаха листата. От отворите в земята изскочиха пламъци, които започнаха да се олюляват и раздвояват. Ветровете подхванаха безброй останки и изваяха от тях дяволи на отломките.

— Колко странно и прекрасно — каза Вирджиния, когато фигурите се откъснаха от точките на появата си и се плъзнаха наоколо.

— Малцина от твоя вид са го виждали. А може би никой — отвърна той. — Ела да седнеш до мен и да погледаш. Ще направя мястото по-сухо и топло.

Тя се надигна и се настани до него. Фигурите започнаха да се движат по-бързо. В тях танцуваха сенки.

 

 

Артър Идън се завърна от продължително пребиваване във Вирту. След като излезе от църковната кабина за прехвърляне, той взе обществения транспорт и след поредица хаотични прекачвания най-после стигна до едно от жилищата си. По пътя стомахът му започна да къркори, отново активизирал се след дълга почивка. Първото нещо, което направи след влизането в апартамента си, беше да си поръча бъркани яйца, бекон, препечен хляб, плодов сок и кафе. Докато кухненското му устройство изпълняваше заявката, Идън се съблече и влезе под душа. Там, сред плискащите го струи вода, отново изживя едноседмичното си послушничество — наречено „затвърдяване на програмата“, — просто упражнение за манипулиране на местната действителност, задължително за всички посветени на най-ниското жреческо равнище. Спомни си мисловното движение, протягането, улавянето на форми, приемането на пространства… Бе забавно да играе ритуалните програмирани игри. Нямаше начин да загуби, разбира се. Накрая всички участници биваха посвещавани. Щеше да отдели на въпроса цяла глава за укрепването на мисловната нагласа. Навярно по-висшите функционираха по същия начин. Това всъщност не обясняваше редките случаи на преживелици. Но пък те можеха да се дължат на латентни пси-сили, стимулирани от концентрацията. Вярващите бяха длъжни да съобщават за появата на такива сили под заплаха от отлъчване заради непокорство.

Той се избърса, облече си лилава пижама и синьо-зелен халат и си обу чифт очукани чехли от кафява кожа с мъхеста подплата. Докато се хранеше, прегледа пощата и вестниците. Беше получил поредното дълго писмо от доктор В. Дантон, някъде от астероидния пояс, който изразяваше несъгласие със статията му, предполагаща, че елишитската религия не подлежи на разпространение — и следователно е атавистична, — заради задължителната си връзка с Вирту на Земята. Дантон поддържаше тезата, че самата Вирту не е необходима за функционирането на вярата като истинска религия и твърдеше, че за това са достатъчни само доктрините й. Докато се чудеше дали елишизмът ще издържи без виртуална помощ, Идън трябваше да признае, че е възможно съдържанието му да е достатъчно, за да съхрани същността си. Той се запита дали самият Дантон не е елишит.

После отново се замисли за положението си в Църквата. За нея той бе Иманюъл Дейвис, учен библиотекар. Дейвис дори притежаваше апартамент в друга част на града. Но тази вечер му се искаше да е в собствения си дом и да работи по записките си, докато още помни всички подробности. Ако научеха за двойствената му самоличност, незабавно щяха да го отлъчат, знаеше го. От друга страна, Идън беше убеден, че никога няма да го приемат за член и още по-малко за кандидат за жрец, ако бяха наясно, че е специалист по религиите. И най-вече не трябваше да разбират за намерението му да ги третира като обект на изследване. Неговото двуличие бе единствено за каузата на истината. Нямаше да публикува тайните им ритуали, нито да обяснява езотеричните елементи на доктрината им. Интересите му бяха насочени към разработване на социологичния аспект от развитието на новата религия.

Беше прекарал месеци в документиране на съществуването на Дейвис преди да отиде за религиозни напътствия при елишитите. Фиктивната самоличност бе достатъчно добре изградена, за да издържи на повърхностната проверка, каквато можеше да са направили. Освен това осигури на библиотекаря сериозни основания за пътуване. И често се отбиваше в жилището му, за да отговаря на писмата, и фалшиви, и истински, защото Дейвис действително работеше в научната област. Той имаше и много познати и приятели, с които се срещаше с повод и без повод. До този момент нямаше данни, че е привличал необичайно внимание.

Но все пак се съмняваше. Ако разкриеха тази фиктивна самоличност, не искаше в никакъв случай да свържат измамата с него. Може би трябваше да прибави още един пласт към нея, да усложни живота на Дейвис, да ги заблуди в случай, че извършат по-задълбочена проверка. Да, това изглеждаше добра идея. Щеше да разработи подробностите и скоро да ги въведе в изпълнение.

Насилваше се да яде бавно и да се наслаждава на всяка хапка. Стомахът му доволно къркореше. Той се усмихна и отпи от сока. Всичко това навярно щеше да е излишно. Защото дори някак си да попаднеше в черния списък на елишитите, какво биха могли да му сторят? Да предприемат съдебни мерки, ако беше нарушил закона. Да го отлъчат, ако не успееха да го осъдят.

Чудеше се обаче на експлозивните емоции на вярващите. Самият той никога не беше изпитвал такива чувства. Предполагаше, че ако изследването му събуди достатъчно гняв, може да получи заплахи за убийство по-скоро от страна на паството, отколкото на жреците. Навярно някой щеше да опустоши апартамента на Дейвис. Действително можеше да бъде подложен на физическа разправа, ако го свържеха с библиотекаря. До този момент това не му бе хрумвало, но сега внезапно се уплаши. Докато отпиваше от кафето и мислеше за по-фанатичните аспекти на религиите, Идън осъзна, че вярващите винаги се държат по-сурово със своите, особено с онези, които смятат за отстъпници, отколкото с външни хора.

По време на втората чаша кафе това му се стори още по-вероятно. Когато публикуваха книгата му, всички щяха да се досетят, че авторът й е бил елишит. И щяха да се опитат да разкрият използваната от него самоличност. За щастие, дотогава оставаха години. Дори още не беше започнал да пише и това нямаше, да е толкова скоро. Достатъчно време, за да прикрие следите си много по-добре. Да, съществуването на Дейвис определено се нуждаеше от повече пластове, по-голяма сложност, задънени улички, други самоличности в неговата — от хаос. Всяка следа, която можеше да доведе до Артър Идън, щеше да бъде грижливо скрита. Добре че разполагаше с предостатъчно време.

Той се замисли за възможните начини. Единственото, за което успя да се сети, беше да развие виртсила за прехвърляне И да не съобщи за нея. Те обичаха да следят паството си. Не обичаха независимите псита. Чудеше се обаче какво всъщност биха могли да направят. Човек имаше право да се присъединява и да напуска каквато религия си иска. И никога не бе чувал за никакъв начин да елиминираш виртсила. Това просто се научаваше веднъж завинаги. После се замисли какво биха могли да възнамеряват да правят със своите човешки псита във Верите. Не беше чувал за истинска дейност в този район.

Имаше ли начин да лишиш някого от такава сила? Или да я контролираш? Да й се противопоставиш? След като в продължение на една седмица бе работил върху телекинетичните си рефлекси във Вирту, тази мисъл се загнезди в ума му, макар че там това беше по-скоро игра, въпрос на свързване с тази функция във вградените програми и на усвояване на използването им. Но можеше само да предполага дали ще има някаква действителна сила тук.

Той прибра част от пощата, останалата изхвърли. Прелисти вестника и се информира за събитията по света. После си направи силен коктейл и си легна с него. Взе и диктофона си и започна да разказва всичките си спомени и заключения, нови идеи и предположения. Малко по-късно ги нахвърли в типичния си почти изящен стил.

После се унесе и засънува. По някое време си спомни нещо, което трябваше да запише, и заопипва нощното шкафче, за да намери диктофона.

Внезапно усети, че го събаря.

Отвори очи и се наведе напред. Умът му светкавично превключи на упражнението от предишната седмица.

Диктофонът увисна във въздуха на няколко сантиметра под равнището на плота на шкафчето.

Известно време той само го гледа. После бавно протегна ръка и го хвана.