Роджър Зелазни
Донърджак (11)

5.

За следващия урок по математика с Рийз Джордан Джей Донърджак носеше в ръката си книга. Мизар се появи заедно с него, не точно лудувайки, защото ужасия като това създание със смътно кучешки вид просто не би могла да лудува, но все пак доволно подхвърляйки във въздуха стара кожена обувка. Рийз седеше на скалата край вира и сериозно разговаряше с Калтрис. Genius loci свенливо махна с ръка и изчезна под водата.

— Здрасти, Джей.

— Здрасти, Рийз.

Изглеждаш разтревожен. Да не си наблюдавал пак племето на Сейджак?

— Не. Аз… — Джей протегна книгата, за да покаже корицата й. Беше „Произход и развитие на една популярна религия“ на Артър Идън. — Какво знаеш за елишитите, Рийз?

— Главно каквото съм чел и слушал. Тази книга може би е най-доброто проучване по въпроса. Вече е поостаряла — не разглежда сегашното развитие на Църквата, нито някои от по-внушителните виртсили, проявени през последните няколко години, но проблемите, които разглежда, са солидно обосновани.

— Значи вярваш във виртсилите, така ли?

— Да вярвам ли? Нима е въпрос на вяра, когато нещо е истина?

— Добре. В такъв случай твърдиш, че те наистина съществуват.

— Да. Варират от съвсем случайни явления до телекинеза, левитация и… хм, неколцина от последните виртуози, изглежда, са способни да проявяват второ тяло.

— Четох за това във вестника — намръщено отбеляза Джей. — Виртформата почти винаги напомня на нещо от шумеро-вавилонския пантеон. Предполагам, че е логично, след като религията им използва тези форми, но е…

— Ужасяващо ли?

— Да, струва ми се. Не се предполага, че във Верите могат да се случват такива неща. Най-странното нещо би трябвало да са призраците.

Рийз се подсмихна, но не отговори. Не виждаше нищо лошо в това момчето да си фантазира, че живее в замък, обитаван от призраци.

— Защо се интересуваш от Църквата на Елиш, Джей? Мислех си, че се занимаваш с кабалистична философия и четеш Левит.

— Продължавам да го правя… — Джей замълча и го погледна. — Ти откъде знаеш? Бях много предпазлив!

Той бясно се завъртя към Мизар, сякаш кучето можеше да го е издало, но то престана да ръфа старата обувка само колкото невинно да погледне към своя обвинител с кривите си очи.

— Аз му казах, синко — обади се гривната с гласа на Джон д’Арси Донърджак Старши. — Едва ли си мислиш, че не бих забелязал похожденията ти. Помолих Рийз за съвет, тъй като има опит с отглеждане на деца, а аз не. Той ми съобщи, че до този момент си се държал благоразумно, затова реших да те оставя да продължиш проучванията си.

Джей разрови пръстта с палеца на босия си крак и свъсено погледна гривната. Тя бе обгръщала китката му открай време и понякога той съвсем забравяше за съществуването й. Дори когато възприемаше виртформа като сега, тя се прехвърляше заедно с него, очевидно също толкова част от неговото тяло, колкото и сърцето му. В последно време обаче, когато насочеше очи към нея, кой знае защо, си представяше призрачния кръстоносец и неговата верига.

Джей с огромно усилие се въздържа да възрази срещу толкова педантичното наблюдение на живота му. Гривната го бе спасила при нападението на господарката на Дълбоките поля срещу замъка. Заявлението, че е в състояние сам да се грижи за себе си, му се стори дребнаво и нещо повече — детинско.

— Рийз, чудех се за онези виртсили, които Църквата на Елиш твърди, че пораждала у последователите си. Като се замислиш, това не ти ли напомни малко за моите способности? И в двата случая нещо пресича интерфейса, въпреки че не би трябвало да може да го прави.

— Вярно е — съгласи се ученият и покани момчето да седне, като потупа камъка до себе си. — Разбира се, между повечето виртсили и онова, което ти си способен да правиш, съществува огромна разлика.

— Ами онези физически проявления от последно време? — възрази Джей. — Това е почти същото.

— Така е — каза Рийз, — ако информацията е точна. Никога не съм виждал такива проявления със собствените си очи. Съществуват фини начини хората да бъдат накарани да повярват, че виждат нещо — особено ако очакванията им са предварително насочени.

— Тук си прав — призна Джей.

— А и все още не сме разбрали как постигаш виртпрехвърлянето. Дали не си наследил способността от майка си? Или се дължи на гривната? Как успя да прехвърлиш Дуби?

Момчето сви рамене, после намигна на Рийз.

— Гривна, ти ли ми позволяваш да се прехвърлям?

— Не ми е разрешено да отговарям на този въпрос.

— Не ти е разрешено — попита Джей, като повдигна китка към лицето си и погледна гривната — или не можеш?

— Не ми е разрешено да отговарям на този въпрос — повтори гласът, но този път думите бяха придружени от едва доловим звук, който можеше да е смях.

— Прекалено много променливи величини — въздъхна момчето. — Добре. Рийз, искам да излизам във Верите. Омръзна ми да съм затворен само в замъка Донърджак.

— Съгласен съм. Някаква конкретна причина?

Джей, който се бе приготвил да спори, трябваше да събере мислите си.

— Чух слухове, че Църквата на Елиш възнамерявала да проведе голям празник в чест на някаква годишнина от основаването си. Щял да започне във Верите с публична демонстрация на виртпроявления, а после да продължи във Вирту със служби само за вярващите.

— И ти искаш да видиш виртпроявленията. Добра идея.

— Аз… Съгласен ли си?

— Вече съм ти го казвал: известно ми е, че не мога да ти попреча да вършиш каквото искаш, ако вече си го решил. Доволен съм, че споделяш намерението си с мен. Така обаче ще се изложиш на значителна опасност.

Джей преглътна. Едва след като Рийз му бе дал разрешението си, осъзнаваше, че е очаквал ученият категорично да се възпротиви. Той се наведе напред, за да се съсредоточи върху думите му.

— Хората във Верите са различни от тези във Вирту, различни по всевъзможни начини, които просто не съм в състояние да ти обясня. Приликите обаче са още по-големи и би трябвало да те насочват. Къде ще се проведе този празник?

— На северноамериканския континент. Струва ми се, че искат да е в някой голям град, за да разполагат с кабини за виртпрехвърляне.

— Тогава предполагам, че ще е в Ню Йорк. Времето по това време на годината е хубаво и Сентръл Парк ще е много подходящо място за такова събиране. Съветвам те да казваш на всеки, който те попита, че си чужденец — може би шотландец. Ще успееш ли да докараш акцента?

— Да, нали постоянно слушам Ангъс и Дънкан.

Рийз погледна гривната.

— Някакви забележки, Джон?

— Макар че идеята за това пътуване не ми допада, ще се доверя на по-добрия ти поглед върху човешката психология. Предлагам да се свържем, с Парацелз в института „Донърджак“, за да уреди билети и документи за момчето. Не искам да оставя никакви следи.

— Благодаря… татко — каза Джей. Предишните му опасения бяха отстъпили мястото си на необяснимо вълнение.

Гривната само въздъхна.

 

 

След края на съвещанието Рандал Келси остана да разговаря с Бен Куинан. По стените на заседателната зала все още се виждаха холокарти на Сентръл Парк в Ню Йорк, където щеше да започне празникът — наземните пътища бяха обозначени със синьо, площадките за кацане с лилаво, търговската улица бе в зелено, постоянните кабини за прехвърляне — в червено, временните — в оранжево.

— Мислиш ли, че наистина ще успеем? — попита Келси.

— Нямам основания да вярвам в обратното. Последният проблем беше да убедим кмета, че можем да осигурим безопасно провеждане на празника. Ауд Араф направи всичко, за да успокои опасенията му.

Куинан отиде до бара, наля си чаша и с жест предложи на събеседника си. Келси поклати глава.

— Нищо, благодаря. Ще шофирам.

— Едно от преимуществата да си виртроден, струва ми се, е това, че не се налага да се тревожиш за такива неща — рече Куинан, — но аз отдавна дишам въздуха на Верите.

— Не и в Ню Йорк обаче — подсмихна се Келси. — Въпреки положителните промени през миналия век понякога става адски кофти — особено в горещи дни.

— Все още ми се струва странно, че не можем просто да помолим местния ИИ за идеално време. — Куинан учудено поклати глава. — Цял свят — цяла вселена! — без богове. Ще направим огромна услуга на Верите, когато изпълним божествения план.

— Възможно е — колебливо отвърна Келси. — Бен, някога съмнявал ли си се в онова, което правим?

— Да съм се съмнявал ли? Безпокои ме само бавното ни напредване. Да не си се разколебал, братко Келси?

— Не, но боговете… Никога не съм се запознавал с някой от Върховните, само съм ги виждал отдалече по време на церемониите. Те са ужасно надменни създания. Дали ще разберат деликатността на нашия свят?

— Те са богове — отвърна Куинан.

— Да. И митологията на района, от който твърдят, че произхождат, е пълна с истории за божествено отмъщение на катастрофално равнище — Великият потоп, чудовищни същества, епидемии. Не забравяй, че Старият Завет до голяма степен дължи жестокостта на своя бог на шумерското, вавилонското и асирийското влияние.

— Не забравям.

— Разумно ли е да допуснем такива богове да обикалят свободно в свят с атомни оръжия? Верите не може да се препрограмира. Загуби ли се шаблонът й, загубена е и тя.

— Ти си се разколебал, братко Келси.

— Щом казваш. Аз предпочитам да го наричам „интелигентен скептицизъм“.

— Същото беше и с твоя ученик Иманюъл Дейвис — а всъщност Артър Идън, авторът на онази толкова нелюбезна книга.

— Той не е излъгал за нищо.

— Не, но задаваше въпроси, за които не бяхме готови, въпроси за мотива и вярата.

Бен Куинан отпи от чашата си, загледа се в цвета на алкохола, после отново отпи.

— Рандал, през годините след откритието, че Иманюъл Дейвис и Артър Идън са един и същи човек, твоето място в Църквата се разклати. Ти си по-способен от мнозина, но никога не са те предлагали за посвещаване в най-дълбоките мистерии.

— Да, зная, но въпреки това всеотдайно служих на Църквата. Дойдох да разговарям с теб, защото бях убеден, че ще ме изслушаш.

— Слушам те, Рандал. Дори ще смятам този разговор за лична изповед. Моята звезда изгря, твоята не, но с теб сме стари приятели. Споделяй съмненията си само с мен. Аз на свой ред дискретно ще ги поставям пред първожреците.

— Някога срещал ли си Йерофанта, Бен?

— Само в голяма компания и обгърнат със слава. Нали знаеш, говори се, че Йерофантът е ИИ. Въпреки че за човек от Верите могъществото на ИИ изглежда огромно, дори най-великите са уязвими за атака. Съществуват вирусни проги, търсещи програми и преформатиращи кодове. Самоличността на Йерофанта е тайна за всички, струва ми се, освен за по-висшите богове.

Рандал Келси се изправи, отиде до бара и си наля два пръста скоч. Алкохолът опари гърлото му.

— Скапах се. Ще пия още едно и ще си повикам такси. Куинан го наблюдаваше.

— Нали ще последваш съвета ми? Ще се погрижа по никакъв начин да не пострадаш.

— Непременно — отвърна Келси и се изправи, за да повика такси по интеркома. — Прекалено съм затънал, за да отстъпвам, приятелю. Просто искам да направим най-доброто за всички.

— Ние също.

Двамата поседяха в мълчание, докато таксито на Келси кацна на покрива. Когато се сбогуваха, Куинан внимателно провери стаята за подслушващи или записващи устройства (в крайна сметка, можеха да изпитват и собствената му вяра). После отвори менюто и избра своите координати.

 

 

Бен Куинан влезе в обезопасената връзка и погълна подсладените заряди, които го изпълниха със сила, докато приемаше формата на златист младеж, носещ само бандаж и сандали. После се прехвърли на мястото, на което се съвещаваше с Моребог.

Тъй като такива обсъждания не можеха да се провеждат на Меру, където Небебог си тананикаше песнички и Земея със сигурност щеше да ги подслушва, Моребог беше създал това скривалище дълбоко в инфопотока. Видът му много напомняше на огромен наутилус^[1], розов, седефен и достатъчно прозрачен, за да забележат незабавно всеки натрапник и да наредят на свирепите байтове, които пазеха тези свещени, потоци, да го погълнат.

В тази раковина Моребог се проявяваше под формата на сепия, синя като душата на джазист и с ужасен клюн. Колебливият, почти разтревожен глас, който се разнесе от това чудовище, едва не накара Скорост да се усмихне, тъй като се чувстваше опиянен от вирталкохола и божествената сила, но той успя да се овладее, като си спомни за могъществото на Моребог, равно единствено на това на Небебог и Земея.

— И какво си дошъл да ми съобщиш? — попита сепията.

— Велики господарю, през когото тече информация — отвърна Скорост, — приготовленията за празника на Църквата на Елиш са завършени. Чух някои от първожреците да си шепнат, че по време на фестивала ще се опита да се прехвърли един от по-великите богове на Шумер.

— Велик бог!

— Силата, необходима за прехвърлянето на информацията, ще е невероятна. Струва ми се, че трайността му ще е съвсем малка.

— И кой според теб ще е този бог?

— Това е строго пазена тайна, Моребог. Аз лично бих се басирал, че ще е или Мардук, или Ищар. И двамата имат склонност към пищни проявления. Възможно е също да са Еа или Шамаш.

— Не научи ли нищо конкретно?

— Несъмнено е, че са обитатели на Меру, но освен няколко по-нисши ииона, всички, свързани с Църквата на Елиш, си мълчат.

— Да, разбирам. Всеки иска да остави впечатлението, че има предостатъчно мана. — Сепията изтрака с клюн. — Скорост, стигнах до заключението, че Небебог по някакъв начин е свързан с Църквата на Елиш.

— Същото каза и по-рано, могъщи Моребог.

— Не бъди дързък, Скорост. Отлично съзнавам, че си се уредил да си на страната на победителя независимо от развитието на войната. Ако ме предадеш, ще използвам последния си байт, за да те открия, и така ще те подредя, че даже Дълбоките поля няма да те приемат.

— Да, велики господарю. Смирено те моля за прошка. Аз съм само нисш бог и имах много тежък ден.

— Така е по-добре. А сега си повдигни брадичката от чистия ми под и слушай. Небебог пресъздава най-силната си войска от войните след Хаоса на Сътворението. Набира съмишленици и сред независимите.

— А ти?

— Аз правя същото — равновесие на силите и така нататък.

— Ами Земея?

— Кой знае каква игра играе? Понякога си мисля, че не й пука за предстоящия сблъсък. Друг път съм убеден, че се е съюзила с Небебог. После… Скорост, мога ли да споделя с теб нещо извънредно поверително?

— За мен ще е чест, господарю.

— Земея е бременна. И свенливо загатна, че детето е от мен.

— Поздравления!

— Децата на боговете невинаги са причина за радост, Скорост, особено на богове като нас. Спомни си сторъките гиганти, за които разказват древните гърци, или чудовищния бик, който Ищар роди, за да накаже Гилгамеш.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Дали по този начин тя не намеква, че ще се съюзи с мен, или пък ме заплашва, че съм й дал ужасно оръжие?

— Не зная, господарю.

— Не знаеш, разбира се, но ако чуеш нещо…

— Ще слушам внимателно, господарю, и предпазливо ще поразпитам.

Двамата поговориха още известно време, после Скорост се върна в дома на Бен Куинан във Вирту. Докато се прехвърляше, той си помисли, че не е споменал на Моребог за разколебаването на Рандал Келси, но това му се стори маловажно.

 

 

Сейджак сънуваше секс и насилие.

Барабанният ритъм на Кръга Шанибал. Със захапано в устата мачете той се прехвърляше по клоните с могъщите си ръце и бързо се отдалечаваше от преследвачите си.

Кой биеше барабана? Сейджак беше Вождът на вождовете. Народът процъфтяваше. Имаше много храна. Наемниците вече не идваха в земите им. Екитата бяха намерили за благоразумно да насочат усилията си другаде. Народът се тъпчеше, чукаше и разширяваше територията си в джунгли, в които преди не смееше да припари. Тогава кой биеше барабана?

Накрая стигна до Кръга Шанибал. Тътенът отекваше толкова силно, че го проглушаваше. Но когато погледна, за да види каква огромна тълпа издава този шум, забеляза само една фигура. Могъща, по-едра от самия него в най-добрите му години, с гръб и рамене, крака и ръце, покрити с груба кафява козина като кокосов орех. Гърдите (увиснали, големи, поклащащи се в ритъма на танца) и задникът (закръглен, подканващо тъмночервен) й бяха голи. Членът му се изправи за поздрав.

Нещо в главата обаче не бе наред. Той се спусна от дърветата, хвана мачетето в дясната си ръка и се приближи, за да разбере какво има. Женската продължаваше да танцува, макар че трябваше да е усетила присъствието му, и гледаше в срещуположната посока. Тъй като така разкриваше задника си, Сейджак не възрази. Всъщност дори усещаше, че това е покана.

Той захвърли мачетето и се втурна към Кръга, като опираше кокалчетата на пръстите си в земята. Женската не престана да танцува. С един-единствен скок Сейджак се озова при нея и проникна в тялото й, като сграбчи гърдите й и с другата си ръка я стисна за козината, за да не се опита да избяга. Тя продължаваше да бие барабана — крак, крак, ръка, ръка, крак, крак, ръка, ръка, — придавайки странен ритъм на тласъците му.

Той ускори движенията си и силно ощипа едното й зърно, за да й покаже раздразнението си от липсата на внимание от нейна страна. Тогава женската престана да бие по земята и притисна гръб към него с възхитителен — всъщност плашещ — ентусиазъм и сила. Сейджак я дръпна за косата, за да я обуздае, и за негов ужас главата й остана в ръката му.

Той отдръпна длан, смаян от неочакваната липса на съпротива, и главата увисна пред него. Голямата Бетси му се усмихна с устни, също толкова пълни като навремето, когато й беше отсякъл главата. Сейджак изкрещя и я отблъсна. Тя отлетя, после се върна, отново се намести на шията си и го погледна през рамо, кокетно извивайки задника си.

— Хайде, сбръчкан хуй, не можеш ли си довършиш работата?

Сейджак усети, че членът му наистина увисва, но предизвикателството на Голямата Бетси бе прекалено голямо, за да го пренебрегне. С усилие на волята си, изкована в много битки на живот и смърт, той се съсредоточи единствено върху прелестите й. Зашлеви я през лицето, за да извърне ироничните си човешки очи, удари я още няколко пъти просто за всеки случай и когато я чу да пищи, отново се почувства в добра форма.

— Пак ще ти взема главата — изръмжа Сейджак, когато свърши и й навря лицето в праха, за да й напомни кой е Вождът на вождовете.

Голямата Бетси се претърколи по гръб в покорна поза. По гърдите й имаше белези от ръцете му, но оголените й в усмивка зъби и присвитите й очи излъчваха предизвикателност.

— Наричат те Вожд на вождовете, а?

— Това съм аз. Вождът на вождовете.

— Като стария Карак ли?

— Като Карак, само че по-добър, по-велик. Карак никога не е убивал толкова много наемници — само е подплашвал екитата. Единствено Сейджак е способен на това.

— Само защото открадна моето мачете — подигра му се тя.

— Аз ти откъснах главата от шията — припомни й Сейджак.

Голямата Бетси не изглеждаше уплашена и продължително го изгледа. Очите й бяха сини.

— Ами ако ти предложа истински бой?

— А? Аз и ти ли?

— Не, ти и народът ти. Голям бой. Ще има да ядете сърца и черни дробове. Повод да танцувате, да се хвалите и да крещите колко велик е Сейджак, Вожд на вождовете още по-голям от Карак.

— Народът няма нужда от нищо. Никой не ни заплашва. Защо да се бием?

— Страх ли те е от голям бой? Уплаши ли се?

— Сейджак не се страхува! От нищо! — извика той, но това не бе цялата истина.

Страхуваше се от тази жена с нейната човешка глава и човешко тяло като на най-прекрасните женски от Народа (въпреки че циците й като че ли бяха прекалено едри), тяло, което предателският му член вече отново започваше да желае. Навярно можеше да се нахвърли отгоре й и да я изчука така, както правеха хората. Нямаше да е толкова хубаво като да усеща как се блъска в задника й, но…

Голямата Бетси му се усмихна със зъбатата си уста и се разкрачи, сякаш отгатнала мислите му.

— Страхуваш се — подразни го тя.

— Не се страхувам! — изръмжа Сейджак и скочи отгоре й, като се мъчеше да се справи с непознатата поза и усети мекотата на гърдите й преди да се опре на ръце. Голямата Бетси го прие в себе си и му заговори с дрезгав глас, богат като глина или кръв:

— Сейджак, ако не приемеш този бой, ще те смятам за страхливец. Страхът ще попари слабините ти и зъбите ти ще изпадат от венците. Някой по-млад мъжкар ще те победи и със смях ще измъкне черния ти дроб през ноздрите ти. Народът ще се разпадне на много племена, преследвани и изпълнени с ужас. Наемниците ще нанижат ушите на любимите ти женски на шиите си.

Той ускори движенията си, като се мъчеше да не я слуша. Искаше му се да й избие зъбите и да я накара да преглътне клетвите си, но не можеше да повдигне ръка и да пази равновесие между бедрата й. Похот, по-силна от всяка друга досега, го принуждаваше да тласка ли, тласка с хълбоци.

Голямата Бетси се движеше под него като земетръс, гънеше се, стискаше и дереше гърба и раменете му. После впи зъби във възглавничката на ухото му. Потече кръв и я оплиска по лицето, шията и гърдите, сплъсти козината й.

— Страхливец — прошепна тя.

И Сейджак разбра, че е победен. Странен разгром, защото, макар и примирен, той продължаваше да прониква в нея и да я обладава както никога досега.

Сейджак сънуваше секс и насилие.

 

 

Точно по пладне два дни преди елишитския празник в Сентръл Парк на покрива на замъка кацна презокеански лайнер. Пилотът, мълчалив андроид, който нямаше да проговори за задачата си пред нищо, изви устни в израз на пълна глухота, докато Дак подаваше на Джей Донърджак чантата му и кредитна плочка и го отрупваше със съвети.

— Не забравяй, господарю Джей, когато пристигнеш в Ню Йорк, ще имаш достатъчно време за почивка. Колкото и да си свикнал с виртпътуването, не пренебрегвай разликата в часовите пояси… Спазвай инструкциите на онзи, когото ти прати Парацелз.

— Разбирам, Дак.

Джей понечи да влезе в лайнера, но роботът го хвана за ръката.

— Слушай прогнозата за времето и се обличай добре, млади господарю, Нюйоркските лета са много изменчиви, затова не забравяй да си взимаш пуловер, ако решиш да останеш навън след залез-слънце. Ти…

— Да, Дак. — Джей го потупа по ръката. — Ще внимавам, наистина. Нали ще се грижиш за Дуби?

Дак погледна Дуби. Застанала на прага, черната маймуна наистина изглеждаше нещастна. Разбираше защо не може да замине заедно с Джей, но не й се искаше да се раздели със своя приятел и закрилник. Избърса от ъгълчето на окото си нещо подозрително напомнящо на сълза.

— Приятно прекарване, Джей.

— Благодаря. Ще се видим след няколко дни.

Дак най-после го остави да се качи в лайнера.

— Ще се грижа за Дуби. Пази се.

Джей измърмори още няколко уверения, после се настани на мястото си. Вратата се затвори. Момчето притисна глава към прозореца и замаха с ръка, докато замъкът, а после и целият остров, наречен Островът на Дю, не изчезна в мъгла. После се облегна назад и се помъчи да не проявява прекалено възбудата си. Беше навън — във Верите, — при това сам.

Погледна гривната. После си спомни за добрите обноски и се обърна към пилота:

— Аз съм Джей Донърджак. Благодаря, че дойдохте да ме вземете.

— Няма защо. Аз съм Милбърн. Работя в института „Донърджак“. За мен е удоволствие да се запозная с внука на нашия основател.

— Внук ли? Винаги съм си мислил, че баща ми е основал института.

— Не, дядо ви. Той натрупал доста пари от производство на медицинска апаратура и създал института, за да подпомага различни научни фондации и да се грижи за семейството си. Но баща ви значително увеличи състоянието на института.

Джей се загледа надолу към покритите с бели облаци планини, над които летяха. Изобщо не му хрумна да се възхити на гледката, защото във Вирту беше виждал далеч по-странни неща. Пък и още не се бе замислял за ролята на хаоса в оформянето на Верите.

— Чудя се дали някой ден и аз ще увелича състоянието на института — след известно време каза той.

— Защо се чудите? — попита Милбърн. — Произходът ви го гарантира.

— Но с какво мога да се занимавам? Аз съм заключен в замъка. Не правя нищо, освен да обикалям из Вирту. Каква полза от мен?

— Образован ли сте?

— Да, струва ми се. Много математика, литература, няколко езика. Каква е ползата от това?

— Огромна. Много хора нямат представа от тези неща. Вирту е отлично средство за създаване на необразован пролетариат. Много задачи, които някога са изисквали огромни умения, сега се изпълняват във виртпространството в опростен вид и подробностите допълват компютърни програми.

— Не разбирам.

— Ето ви един прост пример. Някога чиновникът е трябвало да може да пише на компютърна клавиатура и да работи с файлове. Днес писмата се диктуват на виртсекретар — компютърен прог, — който създава документа, редактира правописа и граматиката, понякога коригира неподходящите изрази и го връща за одобрение преди да го прати. Тази работа е толкова автоматична, че дори няма име за нея. След като документът повече не е необходим, той незабавно се архивира или изтрива. Хората дори не знаят как да го отворят — с това се занимава виртсекретарят.

— И какво от това?

— Някога работата на чиновника или секретарката е изисквала умения. Сега се изпълнява във виртпространството.

— Това позволява повече хора да получават по-добро образование, не е ли така? И да се занимават с неща като колонизиране на Слънчевата система или усъвършенстване на човешкото познание.

— Само на теория. Има много хора, които поради липса на интелект или характер просто не могат да се възползват от по-доброто образование. И тъй като нямат работа, трябва да търсят нещо, което не се върши от изкуствени хора, или да се издържат със социални помощи.

— Ти си последният, от когото бих очаквал да негодува срещу безработицата, дължаща се на техническия прогрес.

— Защото съм андроид ли? Аз съм достатъчно интелигентен, за да негодувам срещу прахосването на ресурси, господарю Донърджак.

— Само Джей, моля те.

— Добре, Джей. Виждам как хората губят целите си. Никой не гладува, на никого не се отказва минимално медицинско обслужване. Тъй като не им се налага да се борят за оцеляването си, тези, общо взето, умни хора трябва да влагат енергията си някъде. Споменавам това, защото отивате на празник, организиран от Църквата на Елиш. Мнозина от нейните последователи произлизат от средите на онези, които нямат място във Верите. Те са необразовани и ги привличат обещанията на Църквата, мъглявите намеци за по-висше знание.

— Чудил съм се как толкова много от хората, които съм срещал на службите, имат време да учат всички тайни ритуали. Самият аз едва успях да вместя основните неща в образователната си програма и Дак поиска да ги включа в курса си по теология и антропология.

— Мнозина от тях нямат по-важна работа от това да почитат съвременните интерпретации на древните богове, Джей.

— Ходил ли си в Църквата?

— Само веднъж. Те не насърчават постъпването на изкуствени създания.

— Странно. Говори се, че тази религия била основана от ИИ.

— Между нашите видове съществува социално разделение. Тъй като сме по-подвижни — и в действителност живеем във Верите, — много ииони се отнасят с неприязън към нас. И все пак, въпреки по-голямата ни физическа мобилност, ние сме по-ограничени от почти всеки виртуален иион, защото системите ни не могат да носят памет като тяхната. Някои от по-висшите ииони твърдят, че дори сложният андроид не бил нещо много повече от прог.

— Това ми се струва доста снобарско.

— Така че ние сме нещо средно. Нито ИИ (макар че какво друго бихме могли да представляваме освен изкуствени интелекти?), нито хора и сме презирани от мнозинството от двете групи.

— О! Не знаех.

— Трогна ме отношението ти към Дак — загрижеността ти за безпокойството му за теб, въпреки че е такъв ужасен досадник — иначе изобщо нямаше да приказвам за тези неща. Кой знае защо, ми се струва, че не си способен да презираш никого, независимо от произхода на интелекта му.

— Благодаря ти.

— Дак обаче имаше право за разликата между часовите пояси. Това наистина може да обърка органичната материя. Навярно няма да е зле да поспиш.

— Прекалено съм възбуден, но ще опитам да затворя очи.

Джей се облегна назад и се замисли. Едва напуснал дома си, три вече беше научил нещо за Верите, което не би могъл да открие в учебниците. Неведението му по този въпрос му бе попречило да потърси информация, но пък, от друга страна, хората рядко пишеха за предразсъдъците си, докато те не започнеха да се смятат за пагубни. Зачуди се какво говорят за роботите Ангъс и Дънкан, когато се прибират в селото. Дали негодуваха, че вършат работа, която в миналото е била давана на хора? Тази мисъл го обезпокои.

Малко по-късно се унесе — възбудата, събирането на багажа в последния момент и тържественото обръщане на по чашка с призрачния кръстоносец го бяха задържали буден доста по-дълго от обикновено. Когато се събуди, Милбърн се спускаше над Ню Йорк.

 

 

— Тълпата се вълнува и покрива зелените площи на Сентръл Парк с буйните цветове на летни рокли, къси панталони и пъстри ризи. Над тях се издигат балони с формата на крилати лъвове, бикове и зикурати, дланите на хората лепнат от безплатния сладолед, осигурен от Църквата на Елиш. Над всичко се извисява огромният зикурат, който ще е средоточието на днешния празник…

Дезмънд Дръм въздъхна.

— Наистина ли трябва да го правиш? Известно ти е, че всички основни информационни агенции ще пратят репортерите и фотографите си.

Линк изсумтя.

— Искам да запиша собствените си впечатления в собствения си стил.

Усмивката, която потрепна в ъгълчето на устата на детектива, бе достатъчен коментар за претенциите на Линк за стил, но репортерът му обърна гръб и тихо продължи да говори.

— Огромният зикурат, който ще е средоточието на днешния празник, би трябвало да изглежда нищожен в сравнение с небостъргачите, които се издигат като планини над зеления оазис на парка…

— Преди малко не каза ли, че не е зелен?

— Млъкни… зеления оазис на парка, но нещо в древното величие на загиналата вавилонска култура се е запазило в тази модерна възстановка.

Линк изключи касетофона си. За днешния случай носеше тъмнозелени панталони, широка риза с къси ръкави върху тъмна тениска, кожени мокасини и весела каубойска шапка, под лентичката на която беше пъхната журналистическа карта. Като се изключеше архаичният касетофон на китката му, той представляваше олицетворение на постоянно ровещия репортер: Кларк Кент, Уудуърд и Бърнстийн, и разбира се, Линкълн Стефънс.

Дръм бе облечен по-скромно в бермуди, тениска с емблема на „Мете“ и маратонки. Бейзболната шапка на същия отбор беше нахлупена почти до веждите му и правеше излишни слънчевите очила, които висяха на шията му.

— Искаш ли балон, хлапе? — попита той и лениво посочи една улична продавачка, която си пробиваше път през тълпата.

Подобно на всички, които в този напрегнат ден работеха за Църквата на Елиш, тя носеше електриковозелен клин с огнени езици, които сякаш облизваха краката й, и яркооранжева туника, на която в зелено бяха щамповани думите „Пламтя с истината“. Не всички продавачки изглеждаха добре в клин, но тази жена (блондинка, която се кикотеше толкова високо, че човек се чудеше дали не се е надишала с хелий от балоните си) имаше невероятни бедра.

Дръм намигна на Линк.

— Басирам се, че тя не пламти само с Истината, хлапе.

Репортерът се изчерви, после бързо си възвърна самообладанието. През седмиците след срещата си с Даймон беше забелязал, че на Дръм му доставя удоволствие да се заяжда с него по някои въпроси. Можеше да разговаря съвсем спокойно за всички аспекти на нравствения упадък, но ако детективът го попиташе дали би искал проститутка (той твърдеше, че познава няколко много услужливи дами) или дори само виртизлет, Линк се изчервяваше и ставаше нервен.

Очевидно Дръм си беше поставил за цел да го дразни. Той оправдаваше шегите си като казваше, че няма да е добре Линк да го изостави в някой ключов момент и че е бил достатъчно време в бизнеса, за да знае, че работата под прикритие не се изразява само в ровене из чужди писма.

— Е, няма ли да ми купиш един балон, приятел? — попита репортерът и се изправи. — Добре де, аз ще ти купя.

И малко прекалено нехайно закрачи към продавачката, подаде й кредитната си плочка и после си я получи заедно с балон, който заблестя в сребристо и бронзово над главата му.

— Ето — каза той, когато се върна при Дръм и завърза въженцето на китката му. — Спомен от общото ни минало.

Детективът погледна нагоре и избухна в смях, видял крилатия бик.

— Добро попадение, хлапе. Като че ли край зикурата започва да става нещо. Най-добре да включим онова твое касетофонче в стил Дик Трейси.

— Разкарай се — добродушно отвърна Линк, но все пак включи касетофона.

 

 

Джон д’Арси Донърджак Младши гледаше тълпата с толкова широко отворени очи, че го боляха клепачите. Подгизнал от пот и с тениска, окапана със сладолед, той стискаше в дясната си ръка въженцето на балон с форма на зикурат. Лентата на сувенирната му козирка беше прекалено тясна и стискаше челото му, но иначе се чувстваше прекрасно.

Отначало, когато бяха започнали да му крещят, че излиза сред автомобилите на улицата (във виртуалния Ню Йорк, където бяха ходили заедно с Дуби, това бе допустимо, но явно сега беше допуснал някаква грешка), когато забрави да даде кредитната си плочка на уличен продавач на бисквити, когато настъпи кучешко лайно (във Вирту такива подробности имаше само в най-достоверните симулации), той бе съжалил, че не е приел предложението на Милбърн да му намери водач — човек или андроид. Сега обаче, свободен да зяпа като селяндур, да забрави обноските си, да подслушва чужди разговори, да се диви на глъчката и силните миризми, Джей беше доволен, че е сам.

Съжаляваше, че Дуби не е с него. Приятелят му със сигурност щеше да намери да каже нещо жестоко и смешно за дебелата жена с пъстра рокля, която се заклатушка покрай него с две фунийки сладолед в ръцете. Или за сюрията деца, които с все сила тичаха из тълпата, а техният разтревожен баща безуспешно се опитваше да ги настигне. Или…

Той доволно се настани върху бетонния постамент на някаква статуя (и без да иска, си ожули коляното). Елишитският зикурат бе далече, но Милбърн предвидливо му беше дал бинокъл. Джей завърза въженцето на балона за една от халките на шортите си, извади бинокъла от калъфа и го фокусира. Отлично.

 

 

Рандал Келси нагласи гънките на жреческата си роба и тежката изкуствена брада, която падаше на буйни къдри до гърдите му. Под нея и под дългата до раменете му тъмна перука се стичаше пот. За пръв път се радваше, че не е висш жрец, тъй като техните одежди включваха и конични тиари.

— Това представление е много по-лесно във Вирту, а? — попита Хуан, един от колегите му, като докосна тъмната линия около очите си. — Ето какво получаваме за това, че поддържаме формата си във Верите.

Келси се подсмихна. Наистина, мнозина от жреците, които провеждаха службите във Вирту, се бяха оказали неспособни да участват в днешния празник. Във виртобраз шкембето или лошата стойка нямаха никакво значение. Тук това можеше да провали въздействието и да накара участниците да се почувстват като деца на маскарад, а не като внушителни носители на Истината.

Той смяташе, че тъкмо това е причината да го включат в празника. След инцидента с Иманюъл Дейвис отношението на старейшините към него определено се беше променило, но не бяха поставили под съмнение верността му и той се поддържаше във форма.

Каква ирония, че точно в момента, в който наистина започваше да се колебае дали е разумно да остане в Църквата, му бяха поверили роля в тази най-публична церемония. Боговете — които и да бяха те — явно имаха чувство за хумор.

— Наш ред е — каза Хуан и го дръпна за ръкава. — Да тръгваме.

 

 

Молитвите, които отрупалите с пищни одежди жреци и оскъдно облечените жрици рецитираха от платформа, стигаща до средата на зикурата, бяха подобни на онези, които Джей бе чул на виртслужбата — определено не достатъчно различни, за да отклонят вниманието му от свещенослужителите и тълпата. Елишитите не изглеждаха толкова самоуверени, колкото във Вирту. Това отчасти можеше да се дължи на очевидно неудобното им облекло. Всички мъже бяха подгизнали от пот. Жените носеха прозрачни ризи и богати накити и също бяха неспокойни. Джей усещаше, че има още нещо — напрегната възбуда, която не можеше да се отдаде на физическо притеснение. Щеше да се случи нещо важно.

Той плъзна поглед по хората около себе си. Мнозина шепнеха молитвите заедно с Първожреца и високо изричаха ритуалните отговори. На този фон тихите разговори на зяпачите постепенно заглъхнаха в почтително мълчание, от време на време разкъсвано от детски плач. Някои ровеха в джобовете или чантичките си за програмите, раздадени из целия парк, и напрежението караше повечето да се включват поне в отговорите.

Двама души рязко се отличаваха от все по-съсредоточено молещата се тълпа. Те седяха на одеяло, разпънато на тревата под възлесто дръвче. Подобно на Джей, по-възрастният наблюдаваше зикурата с бинокъл. Спътникът му, по-млад мъж — почти момче, — стискаше в едната си ръка бинокъл и държеше другата, на китката на която се виждаше касетофон, пред устата си. Докато по-възрастният през повечето време мълчеше, устните на младежа постоянно се движеха.

Джей забеляза закачената на шапката му журналистическа карта. Ако наистина беше репортер, защо не седеше на резервираните места до зикурата? Донърджак Младши сви рамене и отново насочи вниманието си към службата.

Молитвата наближаваше кулминацията си. Ако щеше да става нещо необичайно, трябваше да е сега.

 

 

Рандал Келси повдигаше и спускаше ръце по предписаните начини, разтърсваше хлопката си и надаваше силен вой. До него Хуан де Лас Вегас правеше същото. Всички се движеха като един, абсолютни копия на Първожреца. Прецизността им би накарала всеки бродуейски хореограф да се пръсне от гордост.

Но Келси не можеше да си позволи да пилее енергията си за такива мисли. Първожрецът (симпатичен човек на име Свен, избран за тази роля в днешния празник колкото заради набожността и познаването си на ритуала, толкова и заради почти двуметровия си ръст, широките си рамене и гръмовния си глас) се изкачваше по стъпалата на зикурата. Изкачваше се към светилището, от което (така твърдяха всички слухове — включително онези, изтекли от медиите) щяха да се появят богове от плът и да обсипят народа на Верите с благословиите си.

Воят на хора се усили и се изостри в постоянен, невероятно висок звук, поддържан от жриците. Келси се зачуди дали само той се чувства нервен, но не можеше да се огледа. Трябваше да изобразява дълбока вяра, въплъщение на набожността, свят човек, призоваващ боговете да се пренесат от митологията в действителността.

И тогава чудото стана и нервността на Рандал Келси се замести с благоговение и ужас.

Първо се появиха два крилати лъва с глави на мъдри брадати мъже. Келси ги позна — две по-нисши божества на вятъра и бурята. Те бяха сред първите, опитали се да се прехвърлят чрез клиенти (или „роби“, както Келси бе чул презрително да казва един от тях) във Верите; Днес обаче не го правеха по този начин, макар че онази блажена двоица стояеше наблизо в очакване да подсили контакта, ако се наложи.

Крилатите създания се издигнаха високо във въздуха. Келси знаеше, че някои от журналистите носят устройства, позволяващи им да разкрият всяка измама, които щяха да засекат робот, холограма или балон. Но усилията им щяха да останат напразни. Боговете — Малката буря и Малкият вятър — наистина бяха сред тях и се възнасяха над опиянената, хипнотизирана и ентусиазирана тълпа.

Това щеше да е достатъчно — достатъчно, за да превърне Църквата на Елиш в основна сила сред световните религии, в носител на стара истина, възкресена по нов начин. Но ритъмът на барабаните, звънът на цимбалите и звуците на флейтите показваха на Келси, че ще се случи онова, от което се е ужасявал.

На входа на светилището се появи тъмна сянка и после под слънчевата светлина на нюйоркския летен следобед излезе Бел Мардук.

Триметрова бе снагата на господаря Мардук, Бел Мардук, Белос, Меродах, син на Еа — Морето и Дамкина — Небето. В едната си ръка стискаше лъка, с който беше убил Хаоса в лицето на дракона Тиамат. В другата държеше борова шишарка, символ на многостранната му природа, защото той също бе творец: носител на закона, създател на календара и съпруг на Зерпанитум.

Бел Мардук се изкачи на зикурата и застана на плоския му връх, така че събралите се поклонници да могат да го виждат. Беше двойно благословен във всички отношения — две глави, четири очи, две усти, четири уши. Изпъкналостта под робата му предполагаше, че тази двойственост не се ограничава само с главата. Когато дишаше, от устните му бълваше огън.

Богът отправи взор над Ню Йорк и откри свят, който не бе вярвал в него, но това скоро щеше да се промени. Той се усмихна с две усмивки и отново блъвна пламъци. После махна с ръката, в която държеше шишарката, и повика при себе си Малката буря и Малкия вятър.

— Това го няма в сценария — прошепна Хуан на Келси, когато Бел Мардук стъпи върху гърбовете на двете по-нисши божества и им заповяда да го възнесат в небето.

— Няма го в нашия сценарий — отвърна Келси. — Струва ми се, че тази маневра е добре отработена. Какво си мисли, че прави, за Бога?

— Наистина за Бога — каза Хуан. — Предполагам, че упражнява божественото си право.

— Мамка му!

Жреците и жриците на Църквата на Елиш безпомощно наблюдаваха как Великият бог и нисшите божества обикалят над тълпата. Трябваше да скрият страха и стъписването си, да вземат пример от Свен, Първожреца, който стоеше със скръстени ръце и повеждаше множеството в химн в чест на Бел Мардук (за щастие доста дълъг, тъй като подвизите на Мардук бяха по-многобройни, отколкото на което и да било друго божество от пантеона — ако не се смятаха немирствата на Ищар). Трябваше да издигнат глас в песен и да се надяват, че ще имат полза от всичко това.

И наистина, всичко може би щеше да мине добре, ако не бе инцидентът с продавачката на балони. А той се случи така.

Танди Рей Далас, последователна на Църквата, онази с дългите крака и русата коса, същата, която по-рано този ден беше продала балони на Джей Донърджак и Линк Крейн, стоеше и зяпаше към небето. Всичко вървеше чудесно. Бе успяла да продаде първата връзка с балони и почти беше преполовила втората още преди да започне службата. Останалите леко се поклащаха над главата й и оставяха впечатление за божествена аура у онези, които разбираха от такива неща.

Обикновена поклонничка в Църквата, Танди Рей нямаше никаква представа, че действията на Мардук са изключителни. Тя го наблюдаваше заедно с останалите от тълпата и се възхищаваше на изяществото, с което богът пазеше равновесие върху гърбовете на божествените си жребци. Сама бе изпълнявала този трик по време на родео и знаеше колко е труден.

Танди бе толкова погълната от гледката, че усети промъкналия се зад нея крадец (а може би просто шегаджия) прекалено късно. С едно-единствено замахване на ножа си той освободи балоните й и те се издигнаха във въздуха.

Разнесоха се стъписани и изненадани викове. Може би именно глъчката привлече вниманието на Малкия вятър и Малката буря, но каквито и да бяха причините, двете божества се понесоха право към летящите балони.

После рязко спряха. Олюлелият се Бел Мардук издиша огън и запали балоните и тяхното съдържание. Някой от тълпата изкрещя, друг си запробива път с лакти, трети размаха юмруци. Мардук светкавично опъна лъка си. Вярна на името си, Малката буря изпика мощна струя, зловонна колкото хиляда котешки кутии урина, към тълпата.

— Мамицата му, мамицата му, мамицата му! — извика Рандал Келси, като гледаше надолу от зикурата. — Повикайте Ауд Араф! Сега ще трябва да потушаваме бунт.

 

 

Отначало Джей Донърджак с интерес наблюдаваше бунта и си мислеше, че е част от спектакъла. Едва когато видя да откъсват дете от майка му, да стъпкват старец и продавачка да изоставя количката си със сладолед, осъзна, че всичко това е действително и че тук няма genius loci, за да се намеси, ако се случи нещо извън програмата.

Седнал на бетонния постамент, той беше останал извън вниманието на тълпата. Сега се изправи и започна да се оглежда, не толкова в търсене на път за бягство, колкото за да поправи предишната си глупост. Бе проявявал героизъм по време на много виртприключения, но за разлика от обитателите на Верите, които участваха в програмите, беше пресичал интерфейса не само с ума, но и с тялото си. Уменията, които бе придобил по време на проучванията си в джунглата, си оставаха също толкова истински и във Верите.

Видя, че младият мъж с касетофона се е надвесил над по-възрастния си спътник, от чиято глава се стичаше кръв. Лесно можеше да се досети какво се е случило и се възхити на младежа за това, че не е изоставил приятеля си на милостта на тълпата.

Той се изкатери по статуята, скочи сред клоните на едно от дърветата и оттам се прехвърли на клона, надвиснал над двамата мъже. Това не бяха горските гиганти, с които беше свикнал. Клоните им зловещо пропукваха под тежестта му, но накрая Джей благополучно скочи върху вече изпотъпканото одеяло.

Въздухът ужасно смърдеше на котешка пикоч и влажността като че ли се бе повишила. Надяваше се, че местният иион ще прояви здравия разум да забави бурята, после се сети, че във Верите няма ииони. Това го порази и за миг той дори не разбра, че младият мъж говори на него.

— Назад! Имам оръжие.

Джей му се усмихна.

— Аз също, но имам само две ръце, за разлика от Бел Мардук.

Той вдигна поглед нагоре. Великият бог и неговите слуги като че ли отново се връщаха към зикурата. Младежът го наблюдаваше неуверено.

— Не се безпокой, приятел — каза той. — Искам да помогна.

— Някой хвърляше камъни и улучи Дръм.

— Лошо хващане. Трябвало е да използва бейзболни ръкавици.

— Как можеш да се шегуваш в такъв момент!

— Не виждам с какво ще помогне вайкането. Можеш ли да му окажеш първа помощ?

— Да. Майка ми е лекарка.

— Тогава се погрижи за приятелчето си. Аз ще задържам грубияните.

За да подчертае думите си, Джей се повдигна на пръсти и отчупи един от клоните на дървото. Не беше достатъчно дебел, но засега щеше да свърши работа. Младежът застана на колене до Дръм, предпазливо свали бейзболната му шапка и започна да оглежда раната му. Джей съсредоточи вниманието си върху беснеещите тълпи.

Мощната вълна, която се надигаше в такива случаи, бе отнесла центъра на действието далеч от тях. За щастие се бяха намирали в периферията на тълпата. По-близо до зикурата Джей забеляза няколко неподвижни машини. Плъзгачи с дюзи, настроени за най-високо издигане, от които изскачаха полицаи в пълно бойно снаряжение. Веднага щом ченгетата им дадоха сигнал, в района навлязоха линейките на Червения кръст. Нямаше и следа от Бел Мардук и неговите жребци.

— Дръм идва на себе си — съобщи младежът. — Ще ми помогнеш ли да го преместим? Струва ми се, че няма нищо счупено, а и в момента не е подходящо да остане тук.

— Там долу има линейки — каза Джей.

— Мисля, че може да почака. Ако го откарам в клиниката на майка ми, там ще се погрижат за него по-добре. Намира се в срещуположната част на града. Ще ми помогнеш ли да го отнесем до колата му?

— Разбира се.

На Джей му хрумна да отидат в института „Донърджак“, но не знаеше дали там изобщо има спешно отделение. Освен това такова посещение можеше да му навлече неудобни въпроси.

— Как се казваш? — попита той, докато по-възрастният мъж (който разбираше какво се опитват да направят) прехвърляше ръка през рамото му, за да може да се изправи.

— Линк — отвърна младежът и изпъшка, докато се мъчеше да задържи Дръм. — Линк Крейн, а това е Дезмънд Дръм. А ти?

— Джейсън Макдугал — каза Джей. Това бе името, вписано във всичките му документи. Искаше му се да не е забравил да използва шотландския си акцент, но вече беше прекалено късно. — Наричай ме Джей.

— Така да бъде.

Докато извеждаха Дезмънд Дръм от парка и го замъкваха до автомобила му на няколко преки оттам, почти не разговаряха. Линк отключи вратата и с помощта на Джей го настани на предната дясна седалка.

— Благодаря ти — каза той и протегна ръка.

— Нека дойда с вас — предложи Джей. — На улиците може да стане напечено.

Линк се поколеба, но Дръм простена и това като че ли накара младежа да вземе решение.

— Ще съм ти много задължен.

Щом потеглиха, Линк се свърза с клиниката и съобщи, че е добре, но че води пострадалия Дръм.

— Ти искаш ли да позвъниш на някого? — попита младежът, като хвърли поглед към задната седалка. — Този бунт ще се появи по всички новинарски канали.

— Да, най-добре да предупредя.

Джей телефонира на Милбърн, който му бе дал домашния си номер. Андроидът обеща да предаде на Парацелз и Дак, че е добре, и го предупреди да внимава.

— С разпространението на новината за случилото се в Сентръл Парк навсякъде продължават да избухват спонтанни бунтове. Позвъни ми, когато помогнеш на този твой приятел, и ще дойда да те взема.

— Добре. Благодаря, Милбърн.

Известно време Линк шофира мълчаливо.

— Приятелите ти имат странни имена — накрая каза той.

— Не много по-странни от Линк и Дръм.

— Туш. Откъде си?

— От Шотландия.

— Наистина ли? И си изминал целия този път само заради празника?

— От известно време посещавам службите им. Тази обещаваше да е нещо специално, затова дойдох. Ти тукашен ли си?

— Точно така.

— И си репортер?

— На свободна практика.

— Ами Дръм, и той ли е репортер?

— Нещо такова. Всъщност не. Той е частен детектив. Понякога работим заедно и сега решихме да погледаме шоуто.

Джей за миг се зачуди дали двамата не са хомосексуалисти. Като че ли бяха близки, но — въпреки че познанията му за такива неща се ограничаваха до виртпространството — не му приличаха на такива. Загрижеността на Линк за Дръм изглеждаше искрена, но ни най-малко романтична.

— Защо постоянно поглеждаш към небето, Линк?

— Следя за бикове.

Джей нямаше какво да му отговори.

Известно време мълчаха. Джей изгаряше от желание да разпита младежа за бунта (но не смееше, за да не разкрие колко изолирано от света е живял), Линк се тревожеше за Дръм, съсредоточаваше се върху пътя и се опитваше да определи последствията от бунта за Църквата на Елиш.

Само Дезмънд Дръм не се измъчваше от стотици различни въпроси, страхове и догадки. Вниманието му изцяло беше насочено към кънтежите в главата му и към неприятното усещане в корема му, което, изглежда, предвещаваше нещо ужасно. Предчувствието му се оказа вярно.

— Отбий — изпъшка той, притиснал ръка към корема си.

Линк огледа района. В бързината да откара детектива в клиниката бе избегнал главните улици (които, както основателно подозираше, щяха да са задръстени от движение заради елишитския празник) и минаваше по пряк път през центъра на града.

— Може да е опасно, Дръм.

— Отбий. Не искам да изцапам тапицерията.

— Дръм…

— Веднага!

Линк се подчини и насочи колата към един сравнително пустеещ паркинг до магазин, който — ако се съдеше по неоновите светлини и холосите по витрините — се издържаше предимно с продажба на алкохолни напитки. Детективът изскочи още преди колата да е спряла, просна се на четири крака сред изхвърлени бутилки и натрошени стъкла и обилно повърна.

Джей никога не беше виждал такова нещо. Бе боледувал няколко пъти, но живееше в изключително антисептична среда и Дак се грижеше да го ваксинират редовно. Темата за болестта не се радваше на популярност във виртпространствата, които посещаваше, а и никой от спътниците му не беше човек. Той слезе от автомобила и започна да се върти около ранения — полуужасен, полухипнотизиран — като се чудеше с какво може да му помогне.

— Остани с Дръм, Джей — каза Линк. — Ще изтичам вътре и ще донеса нещо да си изплакне устата.

Той сниши глас и се огледа. На паркинга имаше шест души в еднакви лъскави якета, които си подаваха голяма тумбеста бутилка.

— Ще побързам. Онези типове не ми харесват.

— Мога да се справя с тях — увери го Джей.

Линк изсумтя и се втурна към магазина.

Сякаш възприели отдалечаването му като сигнал, бандитите се насочиха към тях. Водачът им малко приличаше на Стагърт, още един член на племето на Сейджак, доказал, че възрастта не означава слабост, поне сред Народа във Вирту. Джей застана между синия автомобил и повръщащия Дръм.

— Готина кола — каза едрият мъж, чийто глас също напомняше на този на Стагърт.

— Благодаря.

— Чисто новичка.

Джей нямаше представа дали е така, но кимна.

— „Спинър“. Що не вземем с момчетата да направим едно кръгче?

Всички избухнаха в груб смях. Петимата останали бандити (трима мъже и две жени — очевидно всички почитатели на култа към стероидите) се бяха изправили зад тартора си. Една от жените потупваше с железен лост по дланта си. Явно не очакваха младежът да им създаде проблеми.

— Няма да стане — отвърна Джей. — Трябва да откараме моя приятел в болница.

Другият престорено се обиди.

— Хей, готин, само малко ще се повозим. Ще ти я върнем бе.

— Без майтап — изкикоти се жената с лоста.

— Няма да стане — повтори Джей.

Сред отпадъците в краката му имаше еднолитрова бутилка от вино. Стъклото в основата бе дебело и плътно, предназначено да заблуди купувачите, че получават по-голямо количество, отколкото пише на етикета. Джей подпъхна върха на обувката си под шишето, подритна го във въздуха и го хвана за гърлото. На този номер го бе научил Трантоу, който обичаше да си спомня за дните, прекарани в цирка.

Бандитите останаха впечатлени от неочакваната решителност на действията му, но реагираха само като, отстъпиха назад и застанаха в по-удобна за бой позиция.

— Желязото троши стъклото, готин — рече жената с лоста и замахна с него, за да подчертае думите си.

Джей се наведе и я изрита в коляното. Съчетанието от силата на удара му и собствената й инерция я накара да политне напред. Той ловко се отдръпна от пътя й и я остави да се просне на чакъла. Звуците, които издаде, показваха, че падането не може да е било приятно, но тя скочи на крака още преди Джей да осъзнае, че за първи път в живота си е ударил някого — човек, незащитен от виртпространство.

Нямаше време да разсъждава за значението на тази промяна във възгледите си, защото другите бандити се приближаваха. Колкото и опитен да бе на теория, колкото и силен и пъргав да беше, нямаше да има никакъв шанс, ако в този момент откъм магазина не дотича Линк.

Макар и не особено внушителен физически (висок около метър и седемдесет и пет и малко мършав), репортерът очевидно не само владееше бойни изкуства, но и не се колебаеше да ги използва. Той изкрещя оглушителното си „ки-я!“ и изрита в слабините най-близкия до него бандит. Мъжът се строполи на земята и се присъедини към опитите на Дръм да украси настилката със съдържанието на стомаха си.

Линк остави пакета, който носеше, вдигна ръце в бойна стойка и се зае със следващия си противник. Окуражен, Джей замахна с шишето към тартора на бандата, който успя да блокира удара, но това осуети опита му да извади пистолет изпод лъскавото си яке.

Спрял, за да изрита оръжието настрани, Джей понесе удар, от който му се зави свят — и нещо повече, който ужасно го разяри. Не можеше да се мери със Сейджак, но докато беше наблюдавал кошмарния двубой, нещо от жестокостта на Вожда на вождовете се бе запечатало в него. Той присви тъмните си очи, оголи зъби и като че ли забравил за тежката бутилка в ръката си, наведе глава, изгърби рамене и се хвърли като таран към противника си.

Другият падна и момчето замахна с бутилката. Гангстерът остана на земята.

Справил се с един от бандитите, сега Линк се биеше с двама’. Джей се завъртя и успя да избегне всички останали удари освен мощно замахване с лоста. Извитият като кука край разкъса леката му лятна риза и остави дълга драскотина по гърба му. Усетил стичащата се по кожата му гореща кръв, той хвърли бутилката по жената. Не я улучи, но в мига, в който тя премигна, момчето се метна отгоре й.

Сграбчи я така, както беше видял Сейджак да сграбчва съперниците си, като я стискаше здраво и я разтърсваше с всичката сила на мускулите си, заякнали не само от редовно вдигане на тежести, но и от катерене по дървета, плуване в дълбоки езера и борба с куче, направено от желязо и стар килим.

Жената се опита да намери опора и пусна оръжието си, за да започне да го удря по бъбреците, доколкото можеше със стегнатите си в хватката му ръце. Джей се погрижи да повдигне краката й от земята, още веднъж я стисна силно и я пусна. Тя не успя да запази равновесие и падна на колене. Докато се надигаше, мощен удар в брадичката я просна в безсъзнание.

Изпаднал в кървава ярост, Джей може би щеше да я довърши, но чу Дръм немощно да изхриптява:

— Линк!

Джей се озърна. Линк бе извадил от строя единия от противниците си, но другият беше успял да се отдръпне и благоразумно да извади пистолета си. Репортерът стоеше замръзнал на място като заек, попаднал под светлината на фарове. Джей изрева.

Звукът нямаше нищо общо с концентрираната свирепост на каратисткото „ки-я“. Бе гърлен, дрезгав, носеше в себе си нещо от воя на Мизар и когато ръката на бандита потръпна, Джей го нападна.

Пистолетът изгърмя. Линк извика. Последва червена експлозия. Убеден, че е станал причина за смъртта на новия си приятел, Джей взе разстоянието до бандита по-бързо, отколкото можеше да си представи. Оръжието отново изтрещя, този път наслуки. Трети изстрел, и куршумът издълба бразда в челото му, докато отскачаше настрани.

Почти ослепял от кръв и ярост, Джей се хвърли върху противника си, събори го на земята й се метна отгоре му. Сега вече следваше единствено тактиката на Сейджак. Ухапа мъжа по рамото, хвана дясната му ръка и я заудря в чакъла, докато не чу костта да изхрущява. После сграбчи гангстера за шията и започна да стиска с всички сили.

Противникът му имаше бичи врат, но Джей беше много силен и почти обезумял от болка и гняв. Нямаше никакво съмнение, че ще го убие, но Дезмънд Дръм го срита в ребрата и изръмжа:

— Стига, задник такъв! Всичко свърши! Победихме ги. Да се махаме оттук.

Думите едва успяха навреме да проникнат в съзнанието му. Джей удивено запремигва към загубилия съзнание мъж и тежко седна върху гърдите му. Погледна Дръм. Детективът стискаше главата си с ръце.

— Линк?

— Нищо му няма. Този тип се целеше в гърдите му, но успя да го улучи в ръката. Хайде. Помогни ми да го отнесем в колата. Аз ще шофирам. Изглежда, току-що се прехвърлих в списъка на леко ранените.

Джей кимна, изправи се и погледна към немощно помръдващите бандити. Никой не беше излязъл да наблюдава боя, макар той да подозираше, че са ги гледали от съседните прозорци. Тези хора обаче нямаше да кажат нищо. Те не вярваха в закона и реда и в този случай нямаха причина да го правят.

Линк лежеше на земята и светлата му риза се покриваше с тъмночервени петна кръв. Дръм бе покрил раната със стара хавлиена кърпа и я беше стегнал с колана на младежа. Репортерът придържаше компреса и притискаше дясната си ръка към лявото си рамо. Лицето му бе посивяло от болка и загуба на кръв.

Когато Джей се надвеси над него, той му махна с ръка да се отдръпне.

— Мога да се изправя сам. Кажи на Дръм да пали колата. И на теб ти тече кръв.

— Лека рана — отвърна Джей. — Всъщност две. Ако помръднеш, ще припаднеш. Давай. Така няма да ми се налага да споря с теб.

Линк успя да се усмихне и се предаде, като прехапа устни от болка. Джей го повдигна колкото можа по-внимателно, и докато го прегръщаше през гърдите, за да избегне раната от куршума, пръстите му докоснаха нещо заоблено и меко.

Той премигна и погледна Линк. Репортерът кимна.

— Да. Моля те. Недей.

И припадна.

Джей го остави на задната седалка и седна отпред. Дръм се качи и веднага потегли по улицата, без да спазва ограниченията на скоростта.

По някое време кисело погледна към Джей и каза:

— Видя ли какво стана заради една тапицерия!

 

 

Клиниката „Хазърд“ се намираше в квартал, който макар и не толкова западнал, колкото онзи с магазина, определено можеше да се определи като средна ръка. Дръм предварително телефонира, за да предупреди, че пристигат двама ранени, и прекъсна разговора преди жената отсреща да успее да му зададе прекалено много въпроси.

На входа ги посрещнаха двама объркани наглед санитари с носилка и висока брюнетка, чието строго професионално лице не можеше да скрие тревогата й. Въпреки възрастта и буйната й кестенява коса, тя ужасно приличаше на Линк.

Джей си помисли за онова, което бяха научили пръстите му, и осъзна, че видът на доктор Хазърд му дава представа как ще изглежда синът й — всъщност дъщеря й, — когато стане на нейните години.

— Марко, Том — нареди лекарката, — помогнете ми да прехвърлим младежа върху носилката.

Тя хвърли поглед към Джей и Дръм и напрегнато им се усмихна.

— Можете ли да вървите сами?

— Горе-долу, госпожо — отвърна Дръм. — Линк е ранен най-тежко.

— Последвайте ни. Незабавно ще пратя да се погрижат за вас.

Влязоха през двойната стъклена врата и минаха покрай дъговидна рецепция. По-нататък имаше просторна чакалня, пълна с хора, които поне за кратко забравиха за болежките си, поразени от вида на трима окървавени и ранени мъже, припряно въведени в светая светих, където лекарите преглеждаха пациентите.

Никой не възрази, че го пререждат, което показваше, че тримата наистина изглеждат зле.

Доктор Хазърд изчезна заедно с Линк в първия кабинет, до който стигнаха, като междувременно нареждаше да й осигурят различна апаратура, да повикат някаква си Гуен и да подготвят стерилна операционна. Скоро излезе Марко, отведе Дръм и Джей в различни кабинети и решително затвори вратите им, сякаш хаосът, който бяха донесли със себе си, можеше да избяга оттам и да се разпространи из цялата сграда.

Джей се огледа. Никога не беше влизал в болница, тъй като в замъка Донърджак имаше медицински робот и Дак лично се грижеше за всички цицини и драскотини, с които роботът не можеше да се справи. Кабинетът бе малък, но удобен, с боядисани в светложълто стени, които правеха помещението някак по-светло. Имаше легло за прегледи, стол и етажерка с медицински инструменти. Джей с любопитство започна да ги разглежда, като се движеше предпазливо, за да не раздразни някоя от раните, който бяха започнали да засъхват.

Вратата се отвори и за негова изненада на прага застана самата доктор Хазърд. Напрегнатото й изражение беше изчезнало и тя отговори на неизречения му въпрос.

— Линк е извън опасност. Куршумът е излязъл навън и е разкъсал някои мускули, но ще се оправи. В кожата са се набили няколко парчета чакъл — навярно при падането — и е загубил много кръв.

— Радвам се, че не е сериозно.

— Съблечи се да те прегледам. Ще ти помогна да си свалиш ризата.

Докато Джей си събуваше панталоните, тя натисна някакво копче и леглото се спусна надолу, така че той да може да легне удобно. Лекарката внимателно наклони главата му така, че да може да го погледне в очите. Той се изчерви, осъзнал, че след майка му това е първата истинска жена, която го докосва.

Доктор Хазърд разряза с ножица останките от ризата и изглежда, не забеляза неговото смущение или реши, че се дължи на голотата му. При вида на раната от железния лост зацъка с език.

— Прекрасна, прекрасна работа, Джей. Нали така се казваш?

— Да.

— Ударили са те по главата. Ще трябва да ти зашием раните на гърба и на челото. Освен това навсякъде имаш натъртвания и охлузвания. За всеки случай ще ти направя инжекция против тетанус. Няма да умреш, но ще те боли.

Лекарката обезболи кожата със спрейове и мехлеми и сръчно се погрижи за нараняванията му. Джей незабавно я хареса.

— Докторе, Линк син ли ви е?

— Забелязал си приликата, а? Да, Линк е мой син, само мой и на никой друг.

— Бих искал да го видя. Буден ли е?

— Буден и също настоява да те види. Когато свършим тук, ще ти покажа къде е. Но не мога да ви оставя да си приказвате дълго.

— Ами Дръм? Как е той?

— Мозъчно сътресение. Тъй като живее сам, успях да го убедя да пренощува тук, докато се убедим, че няма нищо сериозно. Съгласи се с удивителна благосклонност. Дадохме му болкоуспокоително и вече трябва да е заспал.

— Той ми харесва.

— На Линк също. А и струва ми се, на мен, макар че ми се иска да не беше насърчавал Линк да предприема такива опасни неща.

— Опасни ли? В една религиозна служба няма нищо опасно, госпожо.

Доктор Хазърд му се усмихна. Имаше прелестна усмивка и очите й бяха удивително зелени.

— Стига за това. Очакват ме цял куп пациенти. Марко ще ти донесе нова риза. След като се облечеш, движи се бавно. Ще откриеш Линк в стая А-23.

Джей изпълни нарежданията й и лесно стигна до стаята.

— Благодаря, че дойде — каза Линк и дълбоко си пое дъх. — Благодаря също, че ми спаси живота.

— Аз трябва да ти благодаря — усмихна се Джей. — Щяха да ме размажат, ако не се беше появил.

— Струва ми се, че собственикът на магазина беше в комбина с тях. Непрекъснато си намираше оправдания да ме забави. Накрая се отказах, пъхнах кредитната си плочка в един автомат и когато излязох…

— Не можех да им позволя да вземат колата — колебливо отвърна Джей, като се чудеше дали не е нарушил някакъв закон на Верите. — Или пък трябваше да ги оставя?

— Не, радвам се, че им попречи, но беше сам срещу шестима…

Двамата неловко се изгледаха. Без шапката, широката риза и слънчевите очила, седнал на леглото по болнична нощница, Линк все още приличаше на момче, но в същото време очевидно беше жена — особено ако човек знаеше къде да гледа. Имаше пълни устни, дълги мигли и фини скули. Джей се усети, че я е зяпнал, и отново се изчерви.

— Ти… разбра — каза Линк.

— Да — призна Джей и се изчерви още по-силно.

— Истинското ми име е Алис Хазърд. Семейството ми е богато и известно. Исках да се наложа като репортерка. Във Вирту няма проблем, но във Верите винаги ме смятат за разглезена богаташка.

— И затова си възприела виртобраз, само че във Верите! — Джей се усмихна, като си помисли колко е странно, че всъщност двамата правят едно и също — той като Джейсън Макдугал, Алис като Линк Крейн.

— Дръм не знае. Поне си мисля, че не знае. Познанството ни е професионално и ме е проверявал само в тази връзка. Така ми се струва. Не съм убедена.

— А майка ти?

— Тя знае. И го разбира! Тя е адски богата — от семейното ни наследство и от някакви обезщетения заради инцидент, който се е случил преди да се родя. Известно и е колко е трудно да накараш хората да те приемат сериозно.

— Ти много приличаш на нея. Това не те ли разкрива?

— Рядко идвам тук. Когато излизаме заедно, аз съм Алис. Линк е само професионалният ми образ.

Двамата побъбриха още известно време, после влезе санитарят Том и каза:

— Пациентът трябва да почива. Джей, ти можеш да останеш в клиниката или да си тръгнеш, както решиш.

— Ще се обадя да ме вземат.

Джей и Алис се спогледаха, внезапно отново шестнайсетгодишни и неловки.

— Още веднъж благодаря.

— Няма за какво. Чао.

Джей излезе и повика Милбърн. Забелязал, че е замислен, по пътя андроидът не му досажда с празни приказки.