Софокъл
Трахинянките (8)

Трети епизод

 

ДЕЯНИРА

Жени, боя се да не иде по-далеч,

отколкото е нужно, всичко сторено!

 

ХОР

Царице, дъще на Ойней! Какво сега?

 

ДЕЯНИРА

Не знам, но се боя да не излезе, че

извърших страшно зло с надежди хубави!

 

ХОР

С какво? Със даровете до съпруга ти?

 

ДЕЯНИРА

О, да! И аз не ще съветвам никого

да предприема работа с неясен край!

 

ХОР

Кажи страха си, ако е за казване.

 

ДЕЯНИРА

Тъй стана, че ако разкажа вам, жени,

ще ви се стори чудо, за невярване.

Това, с което преди малко бялата

одежда мажех — вълната от рунеста

овца, — изчезна, без да е докоснато

от някого! Самичко се разяде то,

разпадна се по пода! За да чуете

как стана то, ще кажа нещо повече.

От туй, което оня звяр, кентавърът,

ми каза, тежко наранен във хълбока,

аз не пропуснах нищо, нищо, спазих го —

на медна плочка сякаш бе написано.

Така постъпих, тъй ми бе заръчано:

от огън и от слънце недокоснато,

аз пазех в тъмни кътове лекарството,

додето ми потрябва за налагане.

Тъй правех аз. Но трябваше да действувам

и скрита във чертозите, наложих го

с къс вълна, от овцете ми остригана,

и сгънат, неогрян от слънце, сложих аз

дара в ковчеже вито, както знаете.

Но като влязох — гледам нещо тайнствено

за погледа и чуждо за разсъдъка.

Не зная как, захвърлила съм руното,

с което мажех дрехата, под пламъка

на слънчевата светлина. Запалено,

то в миг изчезна, раздроби се цялото —

би рекла, че това са стърготините

от острия трион на дърводелеца.

Така лежи на пода. От земята пък —

там, дето то лежеше, — бликват пенести

мехури — както се разлива гъста мъст

от грозда светъл на лозата Бакхова.

И тъй, не знам какво да мисля, бедна аз!

Но виждам, че съм сторила ужасно зло!

Та как, защо, умирайки, се грижеше

за мене звярът, щом поради мен умря?

Не, той ме заслепи, защото искаше

убиеца си да погуби! Чак сега

разбрах, когато всичко е загубено!

Сама, ако не ме измами чувството,

сама ще го погубя аз, нещастната!

Че знам стрелата — тя на божество дори,

на Хѐйрон, стори зло, на вси докоснати

животни носи смърт! И тъй — как черната

от кръв стрела, преминала през толкова

тела, не ще го порази? Тъй мисля аз.

Решено е — ако умре съпругът ми,

веднага ще загина и самата аз!

Не ще търпи позорни дни оназ жена,

която се нарича благородница!

 

ХОР

Да, ние всички тръпнем пред ужасното.

Но нека не оставяме надеждата!

 

ДЕЯНИРА

Не съществува в лошите решения

надежда, свързана със упование.

 

ХОР

Но ако към неволно съгрешилия

гневът е кротък — заслужаваш този гняв.

 

ДЕЯНИРА

Тъй може да говори не престъпникът,

а онзи, на когото не тежи вина.

 

ХОР

Добре ще е да не говориш повече,

ако не искаш Хил да чуе. Иде си

той, който тръгна в път да дири татко си.

 

ХИЛ

О, майко, как бих искал аз едно поне!

Да не живееш вече или другиму

да се наричаш майка, или по-добри

да бъдат твоите чувства от сегашните!

 

ДЕЯНИРА

С какво заслужих, сине, тези укори?

 

ХИЛ

С това, че своя собствен мъж — говоря ти

за татко — ти погуби днес, разбираш ли?

 

ДЕЯНИРА

О! О! Какво говориш ти, детето ми!

 

ХИЛ

Неизлечимо зло! Но нещо свършено

кой може да превърне във нестанало?

 

ДЕЯНИРА

Какво говориш, сине? От кого узна,

че туй позорно дело съм извършила?

 

ХИЛ

Аз сам видях с очите си ужасната

беда на татко, не разпитвах никого.

 

ДЕЯНИРА

Къде сте се видели, сине, с татко си?

 

ХИЛ

Щом трябва да научиш, аз от край до край

ще кажа. След като срутил прочутия

Евритов град, той с плячка и със дарове

потеглил. Има бряг в Евбея, шумен бряг,

нос Кѐнеон, и там на Зевс, на татко си,

урежда той олтари, посвещава му

гора. Видях го там за пръв път, радвах се.

Когато бе решил да коли многото

животни, там дойде и Лихас, вестникът,

в ръце със твоя дар, със плаща гибелен.

Облечен в него, както ти си казала,

закла дванайсет вола той — избраните

сред плячката, а след това разбъркано

принесе в жертва още сто добичета.

Молитва първо с честна мисъл, бедният,

поде, щастлив от хубавата мантия.

Ала когато при светите обреди

се вдигна кървав пламък върху тлъстото

дърво, изби го пот, във слабините му

одеждата се впи, като на статуя,

и стегна членовете му. До костите

проникна остра тръпка. Сякаш кървава

змия със сок отровен го разкъсваше.

Тогава той завика на злочестника,

на Лѝхас, който бе невинен в злото ти, —

какво коварство е донесъл с дрехата!

Той, бедният, не знае нищо, казва му,

че този дар му пращаш ти, че плащът е

такъв, какъвто ти си му го връчила.

Когато чу това — а вече болката

и гърчът във гърдите му проникваха, —

той грабна Лѝхас за крака, край ставата,

и го запрати към една издадена

скала в морето. Пръсва от косите му

бял мозък, бликват кърви от разбитата

глава. От болка викна мигом целият

народ — за лудостта му, за убития.

Но никой да го доближи не смееше.

Пълзеше по земята и се вдигаше

той с вик и вопъл. Екнаха наоколо

локрийски носове, евбейски върхове.

Когато капна, уморен от тръшкане

върху земята и от силни викове, —

той запроклина своя злополучен брак

със теб и свойто родство със Ойнеевци,

защото то погубило живота му.

Той вдигна, цял потънал в дим, блуждаещо

око, видя, че плача сред войнишката

тълпа, и като ме погледна, викна ми:

„Дете, ела, не бягай от бедата ми,

дори ако смъртта ми бъде твоя смърт!

Ах, отнеси ме, положи ме някъде,

където няма да ме виждат смъртните!

Ако ме жалиш, бързай, отнеси ме ти,

не искам да издъхна в тези краища!“

Тъй каза той. Простряхме го сред кораба

и с труд след туй на суша го изнесохме.

Ревеше той от болки. Ще го видите —

ако не е умрял, ако е още жив.

Това намисли, майко, за баща ми ти,

и стори го. Да ти платят Ериния

и Дика! Ако туй е право — искам го.

Да, право е! Че ти погази правото,

като уби на този свят най-славния,

какъвто няма да намериш никога!

 

ХОР

Защо излизаш мълком? Но не знаеш ли,

че тъй се съгласяваш с обвинителя?

 

ХИЛ

Да си върви! Попътен да е вятърът

за нея, да се махне от очите ми!

Защо да се гордее само с името

родителка, щом не постъпва майчински?

На добър час! С каквото е зарадвала

баща ми, нека то й бъде върнато!