Софокъл
Трахинянките (10)

Четвърти епизод

ПЪРВИ ПОЛУХОР

 

С ума си ли съм аз, или наистина

дочух, че вопъл прокънтя в палатите?

Какво да кажа?

 

ВТОРИ ПОЛУХОР

Да, ясно чувам, екнат скръбни викове

отвътре, нещо става там, в чертозите!

ХОР

Но погледнете —

как странна и навъсена старицата

се приближава с някакво известие!

 

ДОЙКАТА

Деца, какво ужасно зло за всички ни

започна с този дар до господаря ни!

 

ХОР

Старице, какво ново се е случило?

 

ДОЙКАТА

Потегли неподвижна днес царицата

в последния от всички свои пътища!

 

ХОР

Дали не като мъртва?

 

ДОЙКАТА

                                Ах, ти всичко чу!

 

ХОР

Злочестата, умря ли?

 

ДОЙКАТА

                                Чуваш втори път.

 

ХОР

О, бедната, злочестата! А как умря?

 

ДОЙКАТА

По най-ужасен начин!

 

ХОР

                                Но каква съдба

избра,

        жено, тя?

 

ДОЙКАТА

Самичка се погуби.

 

ХОР

                        Гняв ли, лудост ли

със острие на зла стрела

я порази? И как успя

        смърт към предишната смърт

сама да прибави тя?

 

ДОЙКАТА

                                С острието

на ужасното желязо.

 

ХОР

Безумна, ти видя ли тая дързост?

 

ДОЙКАТА

Видях, до нея близо бях застанала.

 

ХОР

Но кой?

        Как? Кажи ми!

 

ДОЙКАТА

Сама направи тя това, с ръката си.

 

ХОР

Що думаш?

 

ДОЙКАТА

                Така е.

 

ХОР

Създаде, създаде страшни

        бедствия на този дом

дошлата чужда жена!

 

ДОЙКАТА

И много! Ако видиш пък с очите си

що стори тя, ще жалиш още повече.

 

ХОР

И сторила го е жена, с ръката си!

 

ДОЙКАТА

И страшно! Чуйте, за да ми повярвате.

Когато влезе тя сама в чертозите

и своя син видя, като приготвяше

носилка, за да иде пак при татко си,

затвори се, за да не бъде видена,

избухна в плач, простряна пред олтарите,

че сирота останала, ридаеше,

когато се докосваше, нещастната,

до нещо, със което си е служила.

Ту тук, ту там в палатите блуждаеше

и зърнеше ли скъпи хора някъде,

заплакваше, когато ги погледнеше,

като сама окайваше съдбата си,

живота си без свидни рожби в бъдеще.

След туй, когато спря плачът й, виждам я

към стаята на своя мъж запътена.

А аз, прикрита в сянката, следях с очи

и гледам — по леглото на съпруга си

покривки разпростира господарката.

Когато всичко туй привърши, хвърли се

отгоре, после седна на леглото му

и леейки от сълзи топли ручеи,

продума: „Ложе мое! Стая булчина!

Прощавайте навеки! Вече никога

за сладък сън не ще ме вий приемете!“

Тъй каза и разпусна със ръката си

тя свойта дреха, там, където фибула

от злато на гърдите й бе сложена,

разголи цялата си гръд и лявата

страна. Изтичах бързо, както можех, аз

и съобщих на Хил какво е правила.

И докато да дойдем с него двамата,

намираме царицата ударена

с двуостър смъртоносен меч във хълбока.

Синът избухна в плач, узна той, клетият,

че сам с гнева си причини бедата й.

Едва сега разбра, че тя, научена

от звяра, без да иска, тъй бе сторила.

Изреждаше неудържимо жалбите

злочестият, когато я оплакваше;

целуваше я коленичил, падаше,

притискаше се до трупа, ридаеше,

че зле я обвинявал необмислено;

той плачеше, че този ден без двамата —

без майка и баща — осиротяваше.

Това се случи вътре. За след два ли дни

човек пресмята, или за след повече —

глупец е той. Денят не става утрешен,

преди добре да е отминал днешният!