Софокъл
Трахинянките (2)

Пролог

ДЕЯНИРА

От старо време казват, че за никого,

преди да е умрял, не знаят хората

добър ли, или лош е бил животът му.

Но и преди да ида между мъртвите,

аз знам, че моят е тегла и бедствия.

Когато бях в чертозите на татко си,

на цар Ойней в Плеврона, ужасявах се

от брака — както никоя в Етолия.

Един поток — потокът Ахелой — ми бе

жених, и от баща ми той ме искаше,

превърнат на същински бик, на лъскав змей,

извит и гъвкав, или пък на истински

човек с глава на бик, а от брадата му

космата изворни води се стичаха.

Такъв жених поискал бе ръката ми,

а аз се молех да умра, нещастната,

преди да се докосна до леглото му.

Дойде след време там, за мое щастие,

прославеният Зевсов и Алкменин син^[1].

Със Ахелой той влезе във борба тогаз

и ме избави. Как вървя борбата им,

не ще разкажа — аз не зная. Който е

можал без страх да гледа, нека каже!

А аз седях уплашена — нещастие

над мен да не стовари красотата ми.

Най-после Зевс добре завърши битката.

Добре ли я завърши? Ах, обвързана

с леглото на Херакъл, храня вечен страх,

тревожа се заради него. Всяка нощ

ми носи нови мъки и страдания.

Родих деца, които той единствен път

видя — тъй както селянин далечната

земя при посев само и пожънване.

В такъв живот, изпълнен с труд за другите,

дохождаше дома и пак отиваше.

Но днес, когато той завърши своите

борби, у мене расне безпокойството.

Откакто е убил Ифит, прокудени

от своя край, живеем тук, в трахинската

земя, при наш приятел^[2]; а къде е той —

не знае никой. Зная само — в тежка скръб

ме хвърли той, когато заминаваше.

И чувствувам, че зло му се е случило.

Не мина малко време — десет месеца

и други пет без никакво известие!

Ах, има нещо страшно тук! Остави ми

една такава плочка^[3] той, че винаги

се моля да не ме слети нещастие!

 

ДОЙКАТА

Царице Деяниро, аз съм виждала

да плачеш често с горък, безутешен плач

по своя мъж, заминал в чужди краища.

Но ако бива да съветва робски ум

свободни хора, чуй и ти съвета ми.

Ти имаш толкова деца, а никое

не пращаш по следите на съпруга си!

Особено пък Хил — нима за татко си

не иска да узнае той добре ли е!

Но ето го — той тича към палатите.

Та ако смяташ, че добре съм казала,

с момчето постъпи според съвета ми.

 

ДЕЯНИРА

О, сине мой! Дете! И от незнатните

се чуват хубави неща. Робиня е

хей таз жена, но каза благородна реч.

 

ХИЛ

Кажи ми, майко, ако е за казване.

 

ДЕЯНИРА

Че срамно е да не подириш татко си,

когато е пропаднал в чужди краища.

 

ХИЛ

Аз знам къде е — ако слушам хората.

 

ДЕЯНИРА

В коя земя дочуваш да е спрял, дете?

 

ХИЛ

През цялата година, дълго — казва се —

робувал при една жена във Лидия.^[4]

 

ДЕЯНИРА

Тогава всичко можем да очакваме!

 

ХИЛ

Но вече бил освободен — така мълвят.

 

ДЕЯНИРА

Но, жив или умрял, сега къде е той?

 

ХИЛ

Евритовия град в Евбея, казва се,

нападал или готвел нападение.

 

ДЕЯНИРА

Но, сине мой, ти знаеш ли? Остави ми

за този край той сигурни пророчества!

 

ХИЛ

Не те разбрах. Какво говориш, майчице?

 

ДЕЯНИРА

Че той или ще срещне гибелта си там,

или ако надвие и във този бой,

честит ще е завинаги животът му.

Но щом е във такова изпитание,

иди на помощ, за да се спасим, дете,

и ние или да погинем заедно!

 

ХИЛ

Ще ида, майко. Ако знаех думите

на бога, щях да бъда там отдавна аз.

Не чувствувах при тази вечна таткова

съдба особен страх или загриженост.

Сега разбрах. Не ще пропусна нищичко,

за да науча търсената истина.

 

ДЕЯНИРА

Върви, дете. Макар и късна, винаги

за нас добрата новина е щастие.