Том Кланси
Под обсада (58)

57.

Вашингтон, окръг Колумбия

Неделя, 10 ч.

Худ се качи в микробуса и колегите го посрещнаха сърдечно, с искрени благопожелания. Шофьор нямаше. След като Хърбърт затвори вратата и Худ седна, Кофи подкара към Оперативния център, който беше само на хвърлей. Юристът съобщи на Худ, че ще се отбият в центъра колкото Худ да си вземе душ, да се обръсне и да облече чистия костюм, който Хърбърт му беше донесъл от къщата.

— Защо? — изненада се Худ. — Къде отиваме?

— В Белия дом — отвърна Кофи.

— Какво ще търся там, Лоуел? — ахна Худ.

— Да ти призная, не знам — рече Кофи. — Генералният секретар на ООН Чатерджи също пристига от Ню Йорк заедно с посланик Мериуедър, за да се срещнат по обед с президента Лорънс. Президентът настоя да отидеш и ти.

— Имаш ли представа защо?

— Съмнявам се, че е за да разбере кой какво мисли за случилото се — отвърна юристът. — Но мен ако питаш, не е за добро.

— В смисъл? — настоя Худ.

— В смисъл, че няма да се учудя, ако те експедира по етапния ред обратно в Ню Йорк, за да си под ръка на американския посланик в ООН — поясни Кофи. — В случай че генералният секретар на Обединените нации и нейните заместници и сътрудници решат да ти зададат някои въпроси. Така ще покажем, че сме загрижени.

Инвалидната количка на Хърбърт беше отзад между седалките.

— Че сме били загрижени, моля ти се! — изпухтя той. — Пол спаси заложниците. Не съм виждал през живота си човек, който да запази самообладание и да прояви такава смелост. Майк и Брет също бяха невероятни. Но Пол… Когато научих, че тъкмо ти си теглил куршума на последния похитител, се почувствах горд, както никога през живота си. Наистина.

— За съжаление международното право не признава гордостта за оправдание.

— Отсега ти заявявам, Лоуел, този път вече аз ще взема заложници, само да посмеят да пратят Пол в Ню Йорк или Хага и да го изправят пред Международния съд или някоя друга пиклива организация, колкото за да го превърнат в изкупителна жертва.

Такива бяха повечето разговори между Хърбърт и Кофи, и както обикновено, истината беше някъде по средата между двете крайности. Дума да няма, съществуваха въпроси, които можеше да реши само съдът, но и той отчиташе емоционалната страна. Худ се притесняваше не толкова за това, колкото за близкото бъдеще. Искаше му се да бъде със своето семейство, да помогне на Харли да се възстанови. А нямаше как да го стори, ако се наложеше да се защитава в друга държава.

Искаше му се да остане и в Оперативния център. Вероятно беше избързал с оставката си. Съжаляваше, че просто не е излязъл в отпуск.

„Но сега това са само празни доводи и разсъждения“ — напомни си той. Допреди няколко дни все още бе господар на съдбата си. Сега бъдещето му беше в ръцете на американския президент.

Никой не знаеше, че ще докарат Худ тук, затова и в Оперативния център той завари само дежурните. Те поздравиха шефа си за проявения героизъм и за това, че е спасил Харли. Пожелаха му късмет и обещаха да го подкрепят, каквото и да става от тук нататък.

На Худ му поолекна под топлия душ, стана му още по-хубаво, когато си облече чистите дрехи. Четирийсет и пет минути, след като пристигна в базата „Андрюс“, отново се качи в микробуса заедно с Хърбърт, който отговаряше за сигурността му, и с Кофи, седнал зад волана.