Том Кланси
Под обсада (32)

31.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:35 ч.

Худ се чувстваше самотен и уплашен, докато се качваше с асансьора на седмия етаж на Държавния департамент. Там във фоайето чакаха останалите родители. Худ беше в асансьора насаме с умърлушеното си отражение, разкривено и мътно, върху лъснатите до блясък златисти стени.

Ако не беше сигурен, че камерите го записват и че от охраната ще го задържат като опасен, той щеше да изпищи с цяло гърло и да размаха ръце във въздуха, все едно се боксира. Спомнеше ли си за стрелбата в заседателната зала на ООН, му причерняваше пред очите, задето е принуден да стои отстрани и да чака със скръстени ръце развоя на събитията.

Вратата на асансьора се отвори, Худ слезе и се запъти към „Пропуски“. Точно тогава иззвъня клетъчният му телефон. Той спря като попарен и се обърна с гръб към пазача.

— Да! — каза в слушалката.

— Пол! Аз съм, Боб. Майк с теб ли е?

Худ веднага позна гласа на Хърбърт. Шефът на разузнаването към Оперативния център говореше припряно, което идеше да подскаже, че е притеснен.

— Отиде във фирмата, където си го пратил. Защо?

Съзнаваше, че Хърбърт от немай-къде ще говори със заобикалки, линията все пак не бе много сигурна.

— Защото в зоната под наблюдение има двама души, за които трябва да знае — отвърна шефът на разузнаването.

— Какви хора? — подскочи Худ.

— С дебело досие.

Такава значи била работата. Худ имаше чувството, че ще полудее.

— Присъствието им там точно сега може и да е съвпадение — допълни Хърбърт, — но не искам да рискувам. Ще потърся Майк на другото място.

Худ се върна при асансьора и натисна копчето.

— И аз ще бъда там, когато звъннеш — рече той. — Как се казва фирмата?

— „Дойл“.

— Благодаря ти — подхвана Худ тъкмо когато асансьорът спря на етажа.

Той прибра телефона и се качи.

Шарън нямаше да му го прости. Никога. И той не я винеше. Тя не само беше сред непознати, а и бе сигурна, че от Държавния департамент не казват на родителите цялата истина. Но ако терористите имаха съучастници, които също се намираха в залата и за които не подозираше никой, Худ искаше да е подръка и да помогне на Роджърс и Огъст да измислят нещо.

Докато слизаше с асансьора, извади от портфейла служебната си карта от Оперативния център. Забърза през фоайето и излезе на Първо авеню, сетне взе на бегом четирите пресечки. Показа картата на полицаите от Нюйоркското управление, които патрулираха пред небостъргачите на площада при ООН. Високите сгради не бяха в комплекса на организацията, но въпреки това мнозина делегати бяха наели в тях помещения. Худ влезе вътре.

Беше останал без дъх. Подписа се в регистъра на охраната и отиде при първия асансьор за по-ниските етажи. Пак му идеше да крещи и да удря крошета във въздуха. Но поне щеше да участва в събитията. Поне щеше да има върху какво да се съсредоточи и да позабрави за страха. Не надежда, но нещо, все пак близко до нея.

План за действие.