Метаданни
Данни
- Серия
- Оперативен център (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- State of Siege, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2015)
Издание:
Том Кланси. Под обсада
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2000
Коректор: Олга Герова
ISBN: 954-585-161-9
История
- — Добавяне
50.
Ню Йорк, щата Ню Йорк
Неделя, 00:15 ч.
— Излязоха — изкрещя някакъв младеж във фоайето на Държавния департамент. — Децата излязоха, здрави и невредими са!
Родителите отвърнаха кой със смях, кой със сълзи, всички наскачаха, започнаха да се прегръщат, после се отправиха към вратата. Докато излизаха в коридора, получиха и официално потвърждение. При тях да ги посрещне дойде униформена служителка от службата за сигурност към Държавния департамент. Беше на средна възраст, с къса кестенява коса и големи кафяви очи, върху ламинираната значка на униформата й пишеше, че се казва Барони. Тя им съобщи, че децата изглеждали добре, но за всеки случай щели да бъдат прегледани в Медицинския център към Нюйоркския университет. Родителите щели да бъдат превозени дотам с автобус. Всички бяха много признателни и благодариха на жената, сякаш именно тя е спасила децата им.
Служителката упъти родителите към асансьора в дъното на коридора и си проправи път през навалицата, за да влезе във фоайето. Явно търсеше някого. Зърна Шарън Худ и я докосна по китката.
— Госпожо Худ, казвам се Лиса Барони — представи се тя. — Може ли да поговорим?
При тази молба Шарън усети как й призлява.
— Какво се е случило? — попита притеснена тя.
Лиса я дръпна лекичко, за да не ги чуват последните родители. Двете жени застанаха току до вратата, при едно от канапетата в помещението.
— Какво има? — повтори Шарън.
— Госпожо Худ — подхвана жената. — Опасявам се, че дъщеря ви все още е вътре.
Думите й прозвучаха нелепо. Само преди миг им бяха съобщили, че всички вече са в безопасност. Шарън беше щастлива.
— В смисъл? — подвикна тя.
— Дъщеря ви все още е в заседателната зала на Съвета за сигурност.
— Не, всички са излезли оттам! — ядоса се Шарън. — Ей онзи мъж току-що ни съобщи, че са се махнали от залата.
— Повечето деца са били изведени през един счупен прозорец — поясни служителката. — Но вашата дъщеря не е била в групата.
— Защо?
— Седнете, ако обичате, госпожо Худ — настоя Лиса и я побутна към канапето. — Ще остана с вас.
— Защо дъщеря ми не е била с останалите? — подвикна Шарън. — Какво става там? Мъжът ми с тях ли е?
— Не знаем всички подробности за случилото се — прошепна служителката. — Единственото, което знаем, е, че в залата на Съвета за сигурност има трима служители от отряда за бързо реагиране. Очевидно са обезвредили терористите, но един им се е изплъзнал…
— И той държи за заложница Харли! — изпищя Шарън и заби нокти в слепоочията си. — Държи малкото ми момиченце! Мили боже!
Жената хвана Шарън за китките и ги стисна лекичко, но твърдо, така че госпожа Худ да свали ръце от главата си.
— Къде е съпругът ми? — подвикна тя.
— Изслушайте ме, госпожо Худ — подкани Лиса. — Знаете, че ще направят всичко възможно, за да освободят дъщеря ви, но им трябва малко време. Проявете сила, не рухвайте!
— Повикайте мъжа ми! — изхлипа Шарън.
— Той къде е? — попита служителката.
— Не знам — отвърна другата жена. — Той… той обеща да направи нещо. Ще му се обадя по клетъчния телефон, у него е.
— Дайте ми номера, аз ще звънна вместо вас — предложи Лиса.
Шарън й каза номера на Пол.
— Добре — рече служителката. Пусна ръцете на Шарън и посочи една от масите. — Ще ида ей там да му звънна. А вие стойте тук, връщам се веднага.
Шарън кимна. Пак се разплака.
Продължаваше да хлипа, когато Лиса Барони отиде при масата с телефонните апарати. Набра номера. Худ си беше изключил клетъчния телефон.
Шарън не помнеше някога да е била толкова ядосана и отчаяна. Сега искаше до нея да е мъжът й, а не някаква чиновничка от Държавния департамент, която да я държи за ръката. Искаше да си поприказва с него и да не се чувства толкова сама. Където и да беше Пол, каквото и да правеше, й дължеше поне това.
Както и да приключеше всичко, Шарън бе сигурна в едно.
Че няма да прости никога на Пол.
Никога!