Том Кланси
Под обсада (29)

28.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:32 ч.

Георгиев носеше изпадналото в паника момиче към мястото му, когато Барбара Матис се свлече на пода. Даунър, който беше стрелял по нея, тичаше надолу от горния край на балкона. Барон също се беше втурнал натам. Тъкмо той бе извикал на Барбара да спре.

Без да се замисля, че се излага на опасност, една от жените на делегатите от Азия беше станала от масата и се бе насочила към Барбара. Но бе постъпила умно — не се беше затичала. Когато стигна при вратата, се обърна с гръб към нея, за да покаже, че няма намерение да бяга. Българинът не й заповяда да се върне. Тя остави на пода дамската си чанта, коленичи до момичето и внимателно отмести наквасената с кръв рокля около раната. Куршумът беше улучил момичето отстрани по левия хълбок. От малката дупчица се процеждаше кръв. Тъничките ръце бяха съвсем бледи.

Георгиев продължи да върви към кръглата маса. Дали не разиграваха театро: едно от момичетата се разпищява, за да прикове вниманието, а друго хуква в обратната посока и се опитва да се измъкне. Ако наистина беше така, ходът беше хитър и опасен. А Георгиев се възхищаваше на куражлиите. Но точно както някои от момичетата, работили за него в Камбоджа — горе-долу връстнички на момичето тук, и то бе проявило непокорство. И си бе изпросило наказанието.

За беда останалите заложници като че ли не си бяха извлекли поука. Ставаха изненадващо дръзки — някои от страх, други от възмущение заради онова, което е сполетяло момичето и двамата заложници. Тълпата — дори когато ставаше дума за заложници — бе склонна да загърбва здравия разум. Опълчеха ли се срещу Георгиев, той нямаше да има друг избор, щеше да се наложи да ги избие до крак. Това щеше да го извади от равновесие, а виковете и изстрелите вероятно щяха да тласнат хората от охраната към нападение.

Ако се налагаше, българинът щеше, разбира се, да застреля всички. Всъщност, за да довърши докрай започнатото, му трябваха само децата. И едно беше предостатъчно.

Най-неочаквано двама от делегатите се изправиха. Ето какво става, ако поотпуснеш на някого юздата. Всички решават, че също могат да си разиграват коня. Георгиев сложи вцепенената хлипаща Лора да седне на стола. Не можеше да допусне толкова много хора да стоят прави — току-виж на някого му хрумнало да бяга.

— Но момичето е ранено — възропта един от делегатите. — Трябва да му се помогне.

Георгиев вдигна оръжието.

— Още не съм избрал следващия, който ще умре. Не ме улеснявайте.

Всички седнаха. Човекът, дръзнал да заговори, понечи да каже още нещо, но жена му го сръга да мълчи. Другите погледнаха тъжно Барбара.

Вдясно вдовицата на Контини ридаеше неудържимо. Една от жените я бе притиснала до себе си и се мъчеше да я успокои.

Вандал доведе учителката по музика при останалите и й нареди да седне. Госпожа Дорн отвърна, че носела отговорност за Барбара, и настоя да се погрижи за нея. Вандал пак я бутна да седне и да кротува. Жената отново понечи да се изправи. Георгиев се завъртя вбесен към нея. Тръгна с насочено оръжие към госпожа Дорн. Вандал се дръпна.

— Само още една думичка, и те са мъртви — закани се той през зъби.

Видя как жената го зяпва с разширени очи и ноздри, точно както ония пачаври, камбоджанките. Но не каза нищо. Волю-неволю седна и насочи вниманието си към момичето, опитало се да избяга.

Вандал постоя, постоя, пък също се върна на поста си. Даунър дойде при Георгиев едновременно с Барон, който се доближи на педя от австралиеца.

— Ти луд ли си? — тросна му се той.

— Нямах друг избор! — подвикна Даунър.

— Нямал си друг избор ли? — повтори Барон, като внимаваше да не повишава тон. — Нали се разбрахме да не закачаме децата!

— Всичко щеше да иде на кино, ако тази пикла беше избягала — натърти австралиецът.

— Изкрещях й, хукнах към нея, видя ме — продължи с обвиненията Барон. — Щях да я настигна, преди да е отворила вратата.

— А, не се знае — намеси се и Георгиев. — Важното е, че не успя да се измъкне. А сега и двамата се връщайте на местата си. Ще се опитаме да й помогнем тук.

— Та тя си е дете — изгледа го на кръв Барон.

— Кой я е карал да бяга! — не му остана длъжен българинът.

Барон си замълча, макар че отвътре му вреше и кипеше.

— Сега една от вратите не е охранявана, ти трябва да следиш оптичния кабел — напомни му вече по-спокойно Георгиев. — Или предпочиташ всичките ни усилия да отидат нахалост заради оная там? — кимна той към Барбара.

Даунър изсумтя и се върна в горния край на балкона. Барон се подсмихна, поклати отчаяно глава и отново застана пред балкона.

Георгиев ги изпроводи с очи. Колкото и неприятно да му беше да си го признае, случката бе променила нещата. Престъплението изостря до краен предел настроенията. В затворени помещения чувствата са много силни, а някоя неочаквана драма само влошава положението.

— Разрешете да я изведем оттук.

Георгиев се обърна. До него стоеше азиатката. Не я беше чул кога се е приближила.

— Не може — тросна се той.

Беше разсеян. Трябваше час по-скоро да се съсредоточи, да строи в две редици хората си. Да попритисне ООН. Струваше му се, че знае как.

— Момичето ще умре от загуба на кръв — знаеше си своето азиатката.

Българинът отиде при един от саковете. Само това оставаше — момичето да умре — тогава вече заложниците сигурно щяха да се разбунтуват. Извади малка синя кутийка и я даде на жената.

— Вземете това и се оправяйте — рече й.

— Чантичка за оказване на първа помощ? — възкликна жената. — Няма да свърши работа.

— Не разполагам с друго.

— Ами ако има вътрешни кръвоизливи, разкъсани органи… — заопява азиатката.

Даунър махна с ръка, за да привлече вниманието на Георгиев — сочеше към вратата.

— Нямате друг избор — отсече българинът и повика Вандал.

Французинът дойде при него и той му нареди да внимава да не би жената да се опита да се измъкне. После Георгиев тръгна към стълбите. Качи се при Даунър.

— Какво има?

— Тя е тук — прошепна австралиецът. — Генералната секретарка де. Почука и настоя да сме я пуснели.

— Друго не каза ли? — попита Георгиев.

— Не — отвърна Даунър.

Българинът погледна зад него. Заповтаря си, че трябва да се съсредоточи. Нещата се бяха променили. Той трябваше на всяка цена да ги обмисли. Ако пуснеха Чатерджи, тя щеше да хвърли всичките си усилия да спаси момичето, а не да им достави парите. Пуснеха ли момичето, репортерите щяха да разберат, че едно от децата е ранено, и то вероятно смъртно. Въпреки опасността, на която щяха да бъдат изложени заложниците, всички щяха да гракнат в един глас, че военните трябва да предприемат акция по освобождаването им. Не бе изключено и в болницата момичето да дойде в съзнание и да опише къде точно се намират нападателите и заложниците.

Е, да, Георгиев можеше да пусне Чатерджи вътре, но да не разреши да извеждат момичето. И какво тогава щеше да прави генералната секретарка, нима щеше да изложи на опасност живота на другите деца, като откаже да му съдейства?

„Възможно е“ — помисли си Георгиев. А ако той допуснеше Чатерджи да оспорва решенията му, нищо чудно това да вдъхнеше на заложниците смелост или да подкопаеше влиянието му сред другите в групата.

Георгиев погледна отново заложниците. Беше обяснил на ония от ООН как да се свържат с него и какво да му съобщят. Инстинктът му подсказа да слезе долу, да посочи поредния заложник и да го накара да повтори същото, както и делегатът, когото вече бяха застреляли. Защо Георгиев да променя плана си? Та онези да си помислят, че му липсва решителност ли?

„Защото ситуации като тази са непредвидими“ — отговори си сам той.

После, както с всички гениални идеи, най-неочаквано му хрумна нещо: как да даде на Чатерджи онова, за което тя настоява, без да се отказва от исканията си. Щеше да се срещне с нея. Но не както го предвиждаше тя.