Том Кланси
Под обсада (12)

11.

Военновъздушна база „Андрюс“, щата Мериленд

Събота, 20:37 ч.

Преди четирийсет години, в разгара на Студената война, невзрачната двуетажна сграда в североизточния край на военновъздушната база „Андрюс“ бе служила за нещо като чакалня на елитните екипажи, известни като Гарваните. В случай на ядрено нападение тъкмо Гарваните трябваше да евакуират високопоставените държавници и военни от Вашингтон, окръг Колумбия, в подземията, прокопани в Синия хребет.

Но днес боядисаната в светлобежово сграда не беше просто паметник на една отминала епоха. На мястото на окопите, където навремето са се провеждали ученията, имаше парк, и не всички от седемдесет и осемте работещи тук бяха в униформа.

В Националния център по преодоляване на кризите бяха привлечени най-добрите тактици, военачалници, дипломати, разузнавачи анализатори, специалисти по околната среда, юристи и прессекретари.

След двегодишен ремонт, ръководен от директора на разузнаването Боб Хърбърт, някогашната чакалня се бе преобразила в оборудван по последна дума на техниката Оперативен център, който да подпомага Белия дом. Националната разузнавателна служба, Централното разузнавателно управление, Службата за национална сигурност, Държавния департамент, Министерството на отбраната, Военното разузнаване, Федералното бюро за разследване, Интерпол и редица други чужди разузнавателни служби в преодоляването на вътрешни и външни кризи. След като обаче бе овладял със собствени сили кризите в Северна Корея и Русия, Оперативният център беше доказал, че единствен той е подготвен да разработва и да провежда операции в цял свят.

И всичко това бе станало под ръководството на Пол Худ.

Генерал Майк Роджърс спря джипа пред бариерата. От будката излезе охраната — младичък сержант от военновъздушните сили. Роджърс не беше в униформа, но въпреки това младежът му изкозирува и вдигна желязната преграда. Роджърс продължи нататък с джипа.

Макар че парада тук командваше Пол Худ, Роджърс бе участвал пряко във взимането на всички решения и в провеждането на повечето военни операции. И сега изгаряше от нетърпение да намери изход от положението, особено ако си издействаше да работи самостоятелно, без да се вдига излишен шум.

Паркира джипа и притича, доколкото му позволяваха стегнатите превръзки, до входа на Оперативния център. Поздрави въоръжените мъже от охраната, седнали зад бронираното стъкло, и забърза през управлението на Центъра, разположено на първия етаж. Истинската дейност на Оперативния център беше съсредоточена в подземието, където и пиле не можеше да прехвръкне.

Викаха му „кошарата“. Роджърс забърза към административното крило покрай тесните като килийки кабинети, подредени в полукръг в северната част на подземието. Не влезе дори в своя кабинет — отиде право в заседателната зала, която юрисконсултът на Оперативния център Лоуел Кофи Трети наричаше на шега Резервоара.

Стените, подът и таванът на Резервоара бяха облицовани с напръскани в черно и сиво звуконепроницаеми плочи, под които имаше няколко пласта корк, трийсет сантиметра бетон и отново звуконепроницаеми плоскости. И в шестте бетонни стени на помещението имаше по две електрически мрежи, излъчващи променливи звукови вълни. Никакъв звук не можеше да проникне или да напусне помещението. Ако искаше да му се обадят по клетъчния телефон, Роджърс трябваше да смени програмата, така че обажданията да постъпват горе в кабинета и оттам да бъдат прехвърляни тук в подземието.

Боб Хърбърт вече беше дошъл, тук бяха и Кофи, Ан Фарис, Лиз Гордън и Мат Стол. Всички бяха в почивка, но се бяха явили, та нощният екип да не се отклонява от обичайната си работа. Бяха много угрижени.

— Благодаря ви, че дойдохте — рече Роджърс, след като нахълта с гръм и трясък.

Затвори вратата и седна на челното място край елипсовидната махагонова маса. В двата й края имаше свързани в мрежа компютри, пред всеки от дванайсетте стола се мъдреха телефонни апарати.

— Доколкото разбрах, Майк, си говорил с Пол — подхвана Ан.

— Да.

— Как е той? — попита жената.

— И Пол, и Шарън са много притеснени — отсече Роджърс.

Генералът гледаше разговорите му с Ан, която беше натоварена с връзките със средствата за масово осведомяване, да са възможно най-кратки и да не среща очите й. Пет пари не даваше за печата, недолюбваше репортерите. Така де, защо да се церемони с тях: или им казваш истината, или си мълчиш. Но Роджърс имаше зъб на Ан най-вече заради отношението й към Пол Худ. Худ все пак беше женен, не беше никак морално Ан да се навърта около него. Пък и това пречеше на работата. В службата сексуалното привличане беше неизбежно, ала Фарис хич и не криеше, че е хлътнала по шефа си.

Дори и да забелязваше отношението на Роджърс, тя не се издаваше с нищо.

— Казах му, че ще му съобщим, ако има нещо ново — допълни Роджърс. — Не искам обаче да го търсим, освен ако не е наложително. Ако не го евакуират, Пол вероятно ще се опита да поразузнае. Само това оставаше — телефонът му да иззвъни точно когато е долепил ухо до вратата.

— Пък и линията не е от най-безопасните — вметна Стол.

Роджърс кимна. Погледна Хърбърт.

— По пътя звъннах на полковник Огъст. Вдигнал е под тревога отряда за бързо реагиране, вече проверяват в компютрите цялата информация за сградата на ООН.

— Навремето ЦРУ е поработило добре, съставило е карти на всички помещения — отбеляза Хърбърт. — Сигурен съм, че има предостатъчно данни.

Юрисконсултът Лоуел Кофи Трети, облечен много елегантно, седеше отляво на Роджърс.

— Не е нужно да ти напомням, Майк, че Съединените щати нямат право да действат на територията на Обединените нации — натърти той. — Вътре не могат да влязат дори от Нюйоркското управление на полицията, освен ако не ги повикат.

— Знам — отсече генералът.

— Притесняваш ли се? — попита Лиз Гордън.

Роджърс погледна възпълната психоложка на Центъра, седнала до Кофи.

— Само за Харли Худ и другите деца в залата на Съвета за сигурност — отвърна той.

Лиз понечи да каже нещо, но размисли. Не й се налагаше. Роджърс сам виждаше неодобрението, изписало се върху лицето й. Когато се беше върнал от Близкия изток, психоложката го бе предупредила да не насочва гнева и отчаянието си в погрешна посока. Според него в момента той правеше всичко друго, но не и това. Нападателите, които и да бяха те, наистина го бяха разгневили.

Роджърс се обърна към Хърбърт, разположил се от дясната му страна.

— Имаме ли някакви разузнавателни данни кой е извършил нападението?

Хърбърт се понаведе напред в инвалидната количка.

— Не — отвърна плешивеещият шеф на разузнаването. — Престъпниците са проникнали с камионетка. Разбрахме от видеозаписа регистрационния номер и проверихме автомобила във фирмата за коли под наем. Човекът, който е взел камионетката, някой си Илия Гафт, е представил подправени документи.

— Длъжен е да покаже и шофьорската си книжка — вметна Роджърс.

Хърбърт кимна.

— Обадихме се в Пътна полиция. Такава книжка не е издавана. Но всъщност не е кой знае каква философия да се сдобиеш и с подправена шофьорска книжка.

Роджърс също кимна.

— За приема охраната е била подсилена — продължи Хърбърт. — Сравних данните с миналата година, когато пак е имало такъв прием. Лошото е, че всички от службите за сигурност са пратени или на трите пропускателни пункта, или на площада северно от сградата на Обединените нации. Престъпниците явно са обстрелвали преградата с ракетна установка, после са прекосили двора и са нахлули в проклетата сграда. Теглили са куршума на всеки, изпречил им се на пътя, и са проникнали в заседателната зала на Съвета за сигурност.

— Не са ли се свързали, за да съобщят исканията си? — поинтересува се Роджърс.

— Засега мълчат — отвърна шефът на разузнаването. — Звъннах на Даръл в Испания. Той пък се обади на някакъв свой приятел в клона на Интерпол в Мадрид, който имал познати в охраната на ООН. Начаса се свързаха с мен. Ще ни съобщят веднага щом научат кой е бил в камионетката и какво оръжие е използвано.

— Ами самото ООН? Има ли някакво официално съобщение за случилото се? — обърна се Роджърс към Ан.

— Не — отвърна тя. — Засега говорителите на Организацията мълчат.

— Никакви изявления за печата?

Ан поклати глава.

— В Информационната служба към Организацията са си доста мудни.

— Не само там, във всички служби на ООН — вметна отвратен Хърбърт. — Човекът, с когото приятелят на Даръл от Интерпол се е свързал, е личен сътрудник на полковник Рик Мот, шеф на службата за сигурност към ООН. Та този сътрудник съобщил, че още не били събрали дори гилзите пред залата на Съвета за сигурност, камо ли да проверят за пръстови отпечатъци или произход на оръжието. И това цели трийсет и пет минути след началото на цялата тази дандания. Тепърва се канели да изгледат записите от охранителните видеокамери, а после щели да се съветват с генералния секретар.

— Дай им да се съветват, за друго не ги бива — подметна ядно Роджърс. — А други записи има ли? — попита той Ан. — Журналистите сигурно са се добрали до всички туристи по улиците, за да се докопат до запис на нападението.

— Прав си — отвърна Ан. — Ще накарам Мери да звънне тук-там, макар че вече е късно и се съмнявам да е имало много туристи.

Ан вдигна телефона и нареди на сътрудничката си да провери с какво разполагат в телевизионните канали.

— Сигурен съм — намеси се и Кофи, — че по доста улици в Ню Йорк има полицейски камери. Ще звънна на окръжния прокурор, за да проверя дали те не са се добрали до нещо.

Той бръкна във вътрешния джоб на синьото си сако и извади мъничко дигитално тефтерче.

Роджърс се беше вторачил в масата. И Ан, и Кофи заговориха по телефона. Но засега нямаше особен напредък. Трябваше да предприемат още нещо.

— Мат — рече внезапно Роджърс, — нападателите явно са имали достъп до компютрите на Пътна полиция, щом са успели да вкарат в тях подправената шофьорска книжка.

— Фасулско е — отвърна Стол.

— А има ли начин да проследим кой е проникнал в компютрите? — поинтересува се генералът.

— Не — рече едрият компютърджия. — Можеш да го засечеш само ако очакваш да се опита да проникне в мрежата. Издебваш го и проследяваш сигнала. Но и в този случай един добър хакер може да мине през мрежите в други градове. Дори да се прехвърли през един-два сателита — върви, че го гони. Пък и доколкото разбирам, на тия приятелчета им е помагал вътрешен човек.

— Така си е — съгласи се Хърбърт.

Роджърс продължи да гледа вторачено масата. Трябваше да се залови за някаква нишка, за нещо, колкото и дребно да е то. И то час по-скоро.

— От пет години организират такива приеми — поясни Хърбърт. — Няма да се учудя, ако миналата година някой се е промъкнал на тържеството, за да огледа хубаво всичко. Не е зле да хвърлим едно око на списъка на поканените и да проверим дали…

Точно тогава телефонът на Роджърс иззвъня. Той сграбчи слушалката и се свъси — бинтовете, с които бе привързан отдясно, му стягаха.

— Тук Роджърс.

— Аз съм, Пол — каза човекът в другия край на линията.

Генералът махна на останалите да замълчат и натисна копчето, така че да чуват всички.

— Тук сме — рече той в слушалката. — В Резервоара.

— Научихте ли нещо?

— Нищо — отвърна Роджърс. — Никакви изявления, никакви искания. Ти как се оправяш?

— Преди минута ни се обадиха по телефона — отвърна Худ. — Пращали група, която да ни евакуира. Но докато дойдат, смятам да поразузная и да се опитам да разбера какво точно става.

На Роджърс не му хареса, че Пол ще тръгне да се разхожда из сградата. След като пристигнеха, службите за сигурност можеха да го помислят за някой от терористите. Пол обаче го знаеше. Знаеше и че ако отрядът за бързо реагиране предприеме нещо, за да помогне да изведат Харли и другите деца, ще му трябват поне някакви данни, по които да се ориентира.

— Намирам се при вратата — продължи той. — Чувам стъпки отвън. Някой отваря…

Настана дълго мълчание. Роджърс изгледа един по един насъбралите се в помещението. Всички бяха мрачни и бяха забили очи в масата, Ан дори беше поруменяла. А би трябвало да знае, че колегите й виждат как посреща случилото се. Роджърс съжали, че не е при Худ, в епицентъра на събитията. Ама че работа, всичко да се преобърне с краката нагоре! Пълководецът да е на бойното поле, а редникът да дреме край бюрото!

— Задръж така — пошушна Худ. — Става нещо.

Пак настъпи мълчание, този път по-кратко.

— Майк, някой излиза от залата на Съвета за сигурност — рече Худ. — Божичко! — простена той миг по-късно. — Божичко!