Метаданни
Данни
- Серия
- Оперативен център (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- State of Siege, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2015)
Издание:
Том Кланси. Под обсада
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2000
Коректор: Олга Герова
ISBN: 954-585-161-9
История
- — Добавяне
3.
Париж, Франция
Вторник, 7:32 ч.
Всеки район на Париж може да се похвали с нещо: с история, с хотели, музеи, паметници, кафенета, магазини, пазари и дори с много слънце. Точно на североизток от Сена, зад дългия половин километър канал за екскурзионни корабчета Плезанс дьо Пари дьо л’Арсенал, има квартал, известен с друго — със своите пощи. На няколко пресечки от булевард „Дидро“ има две пощи, между тях, но малко по̀ на север е разположена трета. Из целия район има пощенски станции, работещи главно с туристите, които целогодишно посещават Париж.
Всяка сутрин в пет и половина бронирана камионетка на Търговска банка тръгва да обикаля пощите. В нея пътуват въоръжен шофьор и двама души охрана, също въоръжени — единият отпред, другият отзад, при пощенските марки, записи и картички, прекарвани до петте пощи. На връщане бронираната камионетка пренася чувалчетата с оборота от предния ден, възлизащ някъде на седемстотин и петдесет хиляди — един милион щатски долара в различна валута.
Всеки ден камионетката се движи по един и същ маршрут — поема на северозапад, после завива по оживения булевард „Бастий“. Накрая прекосява площад „Бастий“ и оставя товара си в банката на булевард „Ришар Льоноар“. Бронираните автомобили на Търговската банка, както всъщност всички охранявани коли, се движат задължително по един и същ път. Така шофьорите познават на пръсти маршрута и начаса забелязват и най-малката промяна. Знаят предварително, ако някъде по пътя се отстранява повреда в електрозахранването или се ремонтира шосето. В автомобилите има двупосочна радиостанция, така че водачът поддържа непрекъснато връзка с диспечера в централата на Търговската банка от другата страна на реката, на улица „Кювие“, недалеч от Жарден де плант.
Единствената постоянна величина, която, колкото и да е странно, постоянно се променя, е движението. Мъжете в бронираната четиритонна камионетка наблюдават през непробиваемото предно стъкло стрелкащите се коли и камиони, които непрекъснато ги изпреварват и заобикалят. Постоянно е и движението на лодките и катерите, повечето дълги от четири до дванайсет метра, по канала за увеселителни корабчета, където те навлизат от реката, та екипажите да похапнат, да си починат, да заредят гориво или да потегнат на доковете плавателните си съдове.
И тази слънчева утрин мъжете в бронираната пощенска камионетка не забелязаха нищо необичайно, освен жегата, още по-силна и от предния ден. А нямаше и осем часът. Шофьорът и хората от охраната бяха с тъмносиви кепета, от които им беше още по-горещо, но те не ги сваляха, та потта да не им влиза в очите. Водачът бе въоръжен с револвер „МР Ф-1“, а двамата от охраната на предната и на задната седалка носеха бойни пушки „ФАМА“.
По това време на деня движението беше натоварено, понеже камионите отиваха да зареждат магазините и по-малките автомобили непрекъснато маневрираха, за да ги изпреварят. Мъжете в пощенската кола изобщо не се усъмниха, че има нещо гнило, когато камионетката пред тях забави скоростта, за да пусне пред себе си един ситроен. Беше очукан стар модел с мръснобели лайстни отстрани и зелена брезентова завеска върху задното стъкло.
Шофьорът погледна наляво, към изкуствения канал.
— Жалко, че сега не съм там с лодката — оплака се той. — Щях да се наслаждавам на слънчицето, на спокойствието и на вълните.
Мъжът до него стрелна с очи мачтите и дърветата, покрай които минаваха.
— Ако трябваше да се возя на лодка, щях да умра от скука.
— Защото си падаш по лова. Аз пък бих дал мило и драго да седя на ветреца, да си слушам касетофона и да ловя риба…
Шофьорът млъкна насред изречението и се свъси. Нищо — нито кепетата, нито оръжията и включената радиостанция, нито това, че той познаваше пътя — не беше в състояние да му помогне, когато очуканата камионетка отпред закова рязко и перденцето се дръпна. Отзад при стъклото стоеше мъж. Друг дойде при него, като заобиколи предната седалка. И двамата бяха в защитни униформи, бронежилетки, противогази, колани с втъкнати в тях инструменти и дебели гумени ръкавици. Държаха на раменете си реактивни гранатохвъргачки. Единият се понаведе към седалката, така че задната част на хвъргачката да не сочи към купето. Другият обърна цевта леко нагоре, към улицата.
Мъжът от охраната в пощенската кола реагира мигновено.
— Извънредна ситуация! — извика той във включения микрофон на радиостанцията. — Двама маскирани в камионетка с регистрационен номер 101763, спряла е пред нас. Въоръжени са с гранатохвъргачки.
След миг мъжете стреляха.
Чу се тихичко фъ-ъ-р и от гранатохвъргачките се извиха две еднакви оранжево-жълти огнени кълба. От цевите изхвърчаха две крушовидни гранати с гладка стоманена обвивка, които удариха предното стъкло на пощенския автомобил в двата края и се взривиха. Мъжът от охраната на предната седалка насочи пушката.
— Стъклото издържа! — извика той победоносно.
Шофьорът погледна лявото и дясното странично огледало. Понечи да завие рязко надясно, в насрещното платно.
Точно тогава и двамата с мъжа от охраната изкрещяха.
Изработеното от слоеста пластмаса предно стъкло, предвидено да устои на куршуми, може да издържи и на ръчна граната, метната от близко разстояние. Дори и да се пропука, няма да се натроши. После обаче няма никакви гаранции. Човекът зад стъклото, бил той шофьор на брониран автомобил или лимузина, банков чиновник, надзирател в затвор, държавен служител, трябва да повика помощ и да се изнесе час по-скоро. В брониран автомобил, дори и той да е изваден от строя, шофьорът и човекът до него задължително са въоръжени. На хартия, дори и стъклото да се натроши, те могат да обезвредят нападателите, като стрелят по тях.
Но гранатите, изстреляни от очуканата камионетка, бяха двукамерни. В предната имаше взривно вещество. В задната, по-голяма камера, пробита при взрива, имаше дисулфидна киселина.
Предното стъкло беше счупено на две места, които приличаха на кратерчета с диаметър около два и половина сантиметра и от които като паяжина бяха плъзнали пукнатини. Част от киселината се беше просмукала през дупките и бе оплискала шофьора и човека до него по лицето и коленете. Останалата киселина се процеждаше през пукнатините и разяждаше полимера.
Етиен Вандал и Ренолд Даунър метнаха гранатохвъргачките на рамо. Бронираният пощенски автомобил се блъсна в задния десен калник на камионетката и Вандал и Даунър скочиха върху предния му капак. Беше достатъчно да изритат предното стъкло, за да го избият. Точно както бе обяснил и Вандал, то се разпадна на мига. Беше по-дебело и тежко, отколкото бе очаквал Даунър, и киселината, останала между пукнатините, разяде каучуковите подметки на ботушите му, изпод които се заизвива дим. Но австралиецът нямаше за кога да мисли за това. Извади автомата от кобура върху десния си хълбок. Стоеше откъм страната на човека от охраната. Автомобилите в насрещното платно намаляваха скоростта, за да видят какво става, после отпрашваха нататък, а през това време Даунър изстреля един-единствен куршум в челото на мъжа. Вандал, който стоеше в другия край на капака, стори същото.
Човекът от охраната в заключената задна част на пощенския автомобил, при чувалчетата с парите, се свърза по радиостанцията с диспечера в банката. Вандал очакваше това — след като се беше демобилизирал с безупречно досие, лейтенантът с лекота се беше хванал в охраната на бронираните автомобили към Търговската банка. Близо седем месеца беше работил точно в такъв пощенски автомобил. Знаеше и че по това време на деня, когато движението беше много натоварено, полицията ще се яви на повикването най-малко след десет минути. Двамата с Даунър разполагаха с предостатъчно време, за да се справят със задачата.
След като бяха изгледали видеозаписите, мъжете се бяха убедили, че бронята на автомобилите не се е променила през месеците, откакто Вандал е напуснал охраната на банката. Военните непрекъснато обновяваха превозните средства, за да бъдат в крак с новите марки въоръжение, като се почне от плазмохвъргачките, разяждащи бронята, и се стигне до по-мощните сухопътни мини с по-малко тегло, позволяващо по-голяма скорост и подвижност. Но в частния сектор промените се въвеждаха много по-бавно.
Ренолд Даунър скочи в купето на пощенския автомобил, като внимаваше да не пострада от киселината, която още разяждаше светлинното табло. Между седалките имаше дълбока тясна вдлъбнатина, където държаха боеприпасите. Човек можеше да бръкне в нея, независимо къде седеше, отпред или отзад, зад преградата в купето. Даунър бутна мъртвия шофьор към вратата и отвори хранилището за боеприпаси. После бръкна в колана си и извади от едно от джобчетата малко парче експлозив. Пъхна ръка във вдлъбнатината, прикрепи експлозива към преградата за задната част на купето и прикачи към него малък часовников механизъм, който нагласи така, че да се задейства след петнайсет секунди. После пусна зад преградата кутийка със сълзотворен газ. Открехна вратата и слезе на уличното платно.
Междувременно Вандал беше коленичил върху капака на пощенския автомобил. Извади от колана с инструментите мънички ножици и вдигна десния ръкав на шофьора. Върху китката му имаше метална халка, на която беше окачен ключът за задната част на автомобила. Вандал придърпа китката на мъжа и кръцна с ножиците халката. Точно тогава експлозивът във вдлъбнатината между седалките избухна и не само разруши преградата за задната част на купето, но и взриви кутийката със сълзотворен газ, който, макар и да проникна и в предната част, обгази най-вече пространството зад преградата.
Зад бронирания пощенски автомобил се беше образувало голямо задръстване. Полицията щеше да се забави още повече. Щом приключи, Вандал скочи от капака на автомобила и отиде отзад при Даунър.
И двамата не проронваха и дума. Нищо чудно гласовете им да се чуеха по включената радиостанция. Даунър застана на пост, а Вандал отключи вратата. Отвори я и отвътре заедно с валмата сълзотворен газ се показа вторият човек от охраната, който едвам си поемаше дъх. Беше се опитал да извади противогаза от сандъчето в задната част. За беда, когато бяха слагали противогаза, бяха очаквали пощенският автомобил да бъде нападнат отвън, а не отвътре. Мъжът от охраната така и не се беше добрал до сандъчето, камо ли пък до противогаза. Свлече се на асфалта и Даунър го изрита с все сила отстрани по главата. Човекът престана да мърда, макар че още дишаше.
Вандал се качи вътре в камионетката точно когато Даунър чу в далечината приглушеното бучене на приближаващ вертолет. Беше черен, марка „Хюс 500 Д“ и свърна към тях откъм реката, където семейството на Сазанка притежаваше товарен док. Японецът беше откраднал хеликоптера, за да не ги открият по него. Излезе над булеварда и намали скоростта. Този модел вертолети беше изключително стабилен във въздуха. Побираше петима души, имаше и място за багаж, което в този случай вероятно бе най-важното.
Барон, който караше очуканата камионетка, изтича при пощенския автомобил, като пътем си надяна противогаза. През това време Георгиев отвори предната врата на вертолета. Спусна въже с желязна кука. Към нея беше прикачена метална площадка с размери три и шейсет на два метра и висока найлонова мрежа по краищата. Долу Даунър наблюдаваше да не дойде някой, а Вандал и Барон се запретнаха да товарят сред изтъняващите валма сълзотворен газ чувалчетата пари върху площадката. След пет минути Георгиев изтегли нагоре първия товар.
Даунър си погледна часовника. Изоставаха малко от графика.
— Я по-чевръсто! — извика той в радиомикрофончето, вградено в противогаза.
— Успокой се де! — отвърна Барон. — Всичко върви по вода.
— Изоставаме — възрази Даунър. — Побързайте.
— Кой си ти, че да се разпореждаш! — тросна му се уругваецът.
— А ти кой си, че да ми подвикваш! — не му остана длъжен Даунър.
Барон го изгледа на кръв през стъклото на противогаза точно когато площадката отново се спусна при тях. Мъжете натовариха още чувалчета. Чуха в далечината воя на полицейските сирени, но Даунър не се притесни от тях. Ако се наложеше, щяха да вземат за заложник мъжа от охраната, който беше изпаднал в безсъзнание. Сазанка, който управляваше вертолета, увиснал петнайсет метра над земята, огледа небето. Щяха да зарежат всичко и да се изтеглят само ако ненадейно се появеше полицейски хеликоптер. Японецът не изпускаше от око радара в пилотската кабина. Даунър пък наблюдаваше него. В случай на опасност Сазанка щеше да му даде знак и те щяха да си плюят на петите.
Изкачиха във вертолета втория товар чувалчета с банкноти. Оставаше да прехвърлят третия. По платното зад пощенския автомобил се бе образувало задръстване, дълго най-малко шестстотин метра, когато хората в колите се усетиха какво всъщност става. Но дори и да дойдеше полиция, нямаше как да се провре през автомобилите. Можеше да осуети обира единствено с конна полиция или по въздуха. Мъжете продължиха да товарят бързо, но без да се суетят или да изпадат в паника.
И третият товар се изкачи към вертолета. Не щеш ли, Сазанка вдигна пръст и описа бързо кръг. Сетне посочи наляво. От запад се задаваше полицейски хеликоптер. Георгиев спусна още веднъж площадката. Както и смятаха да направят, Барон се покатери на нея, следван от Вандал. Но българинът не изтегли площадката. Вместо това мъжете на нея си свалиха противогазите, прикачиха ги за коланите с инструментите и започнаха да се катерят по въжето. Когато бяха съответно на шест и на три метра от земята, Даунър също скочи върху площадката. Сега вече Георгиев я затегли нагоре. Докато тя се изкачваше, Даунър се държеше здраво с едната ръка за мрежата отстрани, а с другата смъкна от рамо гранатохвъргачката. Свали противогаза, за да не му пречи да вижда, остави го върху площадката и извади от колана граната, която зареди. Горе Георгиев помогна на Барон и Вандал да се качат на вертолета.
Сазанка се извиси още малко и бързо вдигна максимална скорост. Междувременно Даунър промуши цевта на гранатохвъргачката през мрежата. Само това оставаше да я подпали и да загине.
Георгиев уравновеси площадката с въжетата, промушени през куки в предната и задната част, приближи я максимално до хеликоптера, но я остави да виси на около метър под отворената врата в предната му част. Оттук Даунър можеше да се прицели във всички посоки. Това, че се намираше толкова близо до корема на вертолета, го предпазваше и от мощната струя въздух, идваща откъм витлата. Наред с всичко останало, дори и някой да се опиташе да стреля по него от земята, щеше да го различи доста трудно в сянката на хеликоптера.
Докато чакаха да видят дали ще ги нападнат, Сазанка подкара на северозапад, като поддържаше височина триста метра точно над реката. На летище край Сен Жермен ги чакаше малък самолет. Мъжете щяха да се прехвърлят заедно с чувалчетата пари на него и да поемат на юг към Испания. Там в суматохата на надвисналата гражданска война щяха да платят на когото трябва и на бърза ръка да се измъкнат от страната.
— Ето го! — провикна се с цяло гърло Георгиев.
Едрият като канара мъж сочеше на югозапад. Но и без него Даунър беше забелязал полицейския хеликоптер. Летеше на височина около шестстотин метра и отстоеше от тях приблизително на осемстотин метра. Както и беше очаквал Вандал, синьо-белият вертолет беше от специалните части на френската жандармерия.
Той описа широка дъга надолу и се понесе право към тях. Отрядът за бързо реагиране на специалните части щеше да се придържа към обичайния за такива случаи ред. Щеше да опита да се свърже с тях по радиостанцията, а след като те не отговореха, щеше да поддържа постоянна връзка с полицаите долу на земята. Дори и да разполагаха с оръжие среден обсег, ченгетата надали щяха да свалят хеликоптера — все пак той летеше над града и пренасяше един милион долара в брой. А щом се приземеше, щяха да го наобиколят и долу на земята, и във въздуха.
Вандал знаеше, че в полицейското управление на Париж разчитат на радарите на двете столични летища — „Шарл де Гол“, което се падаше на североизток, в Роаси ан Франс, и „Орли“ на юг. Знаеше и че ако вертолетът им се сниши под триста метра, радарите вече не могат да го засекат заради смущенията от околните сгради. Затова и французинът каза на Сазанка да се спусне на триста метра височина.
Полицейският хеликоптер се приближи. Отдолу се стрелнаха сградите по северния бряг на Сена. Вдясно, от другата страна на реката Даунър съгледа Айфеловата кула, която се възправяше като призрачна паяжина в сутрешната омара. Летяха на едно равнище с върха на кулата.
Преследващият ги вертолет се приближи още повече и вече отстоеше само на четиристотин метра. Продължаваше да лети доста по-високо от другия хеликоптер. Гранатохвъргачката беше с обсег триста метра. Според дигиталния мерник Даунър още не можеше да го уцели. Той погледна нагоре към Георгиев. И Вандал, и българинът смятаха, че почнат ли да разговарят по радиостанциите или клетъчните телефони, веднага ще ги засекат. Затова трябваше да си общуват по старата изпитана десетопръстна система.
— Прекалено далеч съм! — изкрещя австралиецът от площадката.
Българинът сви на фуния месести длани и се провикна:
— Колко да се приближим?
— Изкачете се шейсет метра и се дръпнете деветдесет метра назад!
Георгиев кимна. Наведе се и отвори вратата между предното помещение на хеликоптера и пилотската кабина. Каза на Сазанка какво е поискал Даунър.
Японецът намали скоростта и се извиси. Даунър наблюдаваше през мерника полицейския вертолет. Вече се изравняваха на височина с него, разстоянието между двете машини се бе скъсило. От силата на витлото площадката се люшкаше нагоре-надолу и току отскачаше назад. На австралиеца не му беше никак лесно да се прицели.
Нагласи отново мерника така, че да вижда през него кабината на полицейския вертолет. Оптиката на гранатохвъргачката не увеличаваше целта. Въпреки това Даунър забеляза, че някой стои прав в пилотската кабина, между първия и втория летец, и наблюдава с бинокъл другата машина. Сега, след като двата хеликоптера се бяха изравнили, ченгетата сто на сто щяха да видят Даунър.
Той нямаше и миг за губене.
Приклекна на площадката и се сви възможно най-близо до задния напречник, за да не изгуби равновесие от отката. Отново взе на мушка кабината на преследвачите. Не беше задължително изстрелът да е красив, бе достатъчно да е точен и да уцели неприятелския хеликоптер. Австралиецът натисна с все сила неподатливия спусък на гранатохвъргачката.
Гранатата изхвърча със съсък от цевта. От изстрела площадката се разклати и Даунър се озова при мрежата. Изтърва гранатохвъргачката, която тупна с трясък върху площадката. Въпреки това успя да види как гранатата описва тъничка белезникава следа по небето.
Тя летя някакви си три секунди. Уцели кабината откъм лявата страна и се взриви сред ярко валмо червено-черен пушек, прорязан в средата от тънички огнени езици. Носещото витло разсея дима и парчетата стъкло, отхвръкнали нагоре. След миг вертолетът климна надясно и хлътна надолу. Последва втори взрив. Екипажът или бе загинал, или не бе в състояние да предприеме нещо, понеже машината се устреми шеметно към земята. Даунър си помисли, че прилича на разкъсано от едната страна перце за федербал.
Междувременно Георгиев натисна копчето, с което се вдигаше въжето на площадката. Даунър се озова при отворената врата на вертолета. Връчи на българина гранатохвъргачката, а Барон му подаде ръка, за да го изтегли. Вандал помогна на Георгиев да придърпа площадката и да я вкара вътре.
Барон продължаваше да държи ръката на Даунър. От лицето му личеше, че е бесен.
— Трябваше да те бутна в обратната посока — тросна се уругваецът.
Даунър го изгледа кръвнишки.
— Дрън-дрън. Трябваше не да ме буташ, а да ме похвалиш за точния мерник.
— Долу не млъкна. Само ме разсейваше — продължи да бълва змии и гущери Барон.
Пусна ядно ръката на австралиеца.
— Но пак не ти дойде умът в главата — заяде се и Даунър. — Познавам войници, които и насън ще свършат онова, което ти направи с триста мъки.
— Ами тогава следващия път се хвани с тях — изръмжа уругваецът.
— Я престанете! — подвикна през рамо Вандал.
Двамата с Георгиев видяха как полицейският хеликоптер се разбива в сграда край реката и се взривява. След миг чуха и приглушен тътен. Заеха се да затварят вратата.
— Нахалник — изруга Барон. — Ето с кого съм се хванал! С един надут австралийски пуяк.
Тъкмо Георгиев и Вандал да затворят входа, и Ренолд Даунър блъсна с все сила Барон. Беше го сграбчил така, че пръстите му бяха хлътнали в гръдните мускули на по-дребния мъж. Завъртя го и го затика към все още зеещия отвор, а уругваецът изкрещя от болка и ужас, забелязал, че главата и раменете му висят над Париж.
— Майко мила! — простена със сетни сили той.
— До гуша ми дойде от теб! — изкрещя австралиецът. — Вече седмици наред ми лазиш по нервите.
— Стига! — подвикна Вандал и изтича при мъжете.
— Какво толкова съм направил! Просто казах какво мисля — заоправдава се Даунър. — И не вдигай пара! Свърших си работата! Свалих вертолета! Какво повече искаш!
Вандал застана между двамата.
— Разкарай се оттук! — подвикна французинът и сграбчи с лява ръка Барон за китката, а с дясното рамо изтика австралиеца.
Даунър дръпна Барон вътре в хеликоптера и сам отстъпи назад. Обърна се към чувалчетата, струпани в другия край на кабината. Георгиев побърза да затвори вратата на отвора.
— Хайде, успокойте се — подкани тихо Вандал. Всички сме превъзбудени. Но се справихме успешно. Сега най-важното е да доведем нещата докрай.
— Ако може, без да се караме и заяждаме един с друг — подметна Барон.
Трепереше от гняв и страх.
— Разбира се — подкрепи го французинът.
— Кой се заяжда! Ти, а не аз! — процеди през зъби Даунър.
— Престанете де — скастри ги пак Вандал и както стоеше между австралиеца и уругваеца, стрелна с поглед Даунър. — Ще напомня и на двамата, че за да приключим с този етап от операцията и да започнем следващия, имаме нужда от уменията на всички членове на групата. Дотук се справихме добре. Ако и занапред внимаваме, всичко ще мине по ноти. — Той се извърна към Барон. — Дори и някой да е чул гласа му, съм сигурен, че вече ще сме напуснали страната, докато се досетят на кой точно австралиец е този акцент.
— Кой австралиец с опит на командос би се нагърбил с такава задача — изстреля Барон.
— Пак няма да ни намерят, ще им се измъкнем под носа — увери го французинът. — Дори и да са чули Даунър, полицията тепърва ще се свърже с Интерпол, който пък на свой ред ще търси съдействие от властите в Канбера. Още преди да са съставили списъка на заподозрените, ще се намираме много далеч оттук. — Той се дръпна предпазливо от двамата мъже. Погледна си часовника. — След десет минути кацаме. А до девет часа отново ще излетим. — Насили се да се усмихне. — Сега вече нищо не може да ни спре.
Барон погледна на кръв Даунър. Извърна очи и ядосан, приглади отпред униформата си.
Даунър въздъхна тежко и се взря във Вандал. Французинът беше прав. Наистина се бяха справили блестящо. Бяха задигнали парите, необходими им за подкупи, за самолет и документи, без които не можеха да осъществят следващия етап от операцията — после вече щяха да бъдат богати.
Вандал се поотпусна и отиде при пилотската кабина. Барон обърна гръб на Даунър, който, без да го забелязва, се разположи върху чувалчета с парите. Беше си кибритлия — бързо се палеше, но и бързо му минаваше. Вече се беше поуспокоил и не се ядосваше на Барон или на себе си, задето е избухнал.
Георгиев заключи вратата и също отиде в пилотската кабина. Докато минаваше покрай австралиеца, дори не го погледна. Но го направи не нарочно, а по навик, останал му от годините, когато бе работил за ЦРУ и когато беше много важно да си останеш анонимен.
Вандал седна отново до пилота, за да следи полицейските честоти. Георгиев застана зад него, на отворената врата на кабината. Барон гледаше през прозорчето.
Даунър затвори очи. Беше му приятно да усеща вибрациите на пода — успокояваха го. Още по-приятно му бе да си лежи върху леглото от банкноти. Не се дразнеше дори от тътена на витлото.
Позволи си удоволствието да забрави подробностите, които трябваше да помни за днес сутринта: маршрута на бронирания пощенски автомобил, точното време на всяко от действията, които бяха предприели, резервните варианти, в случай че полицията се намесеше, пътя за бягство през реката, ако хеликоптерът не се появеше в уречения час. Преизпълни се от задоволство, каквото не бе изпитвал никога през живота си.