Том Кланси
Под обсада (27)

26.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:30 ч.

Генералният секретар на ООН Чатерджи спря като попарена, щом чу приглушения изстрел, последван от пронизителни писъци, а сетне, подир няколко мига, и от втори изстрел — този път по-близо до коридора. Почти веднага вратата на залата на Съвета за сигурност се отвори. Навън беше изхвърлен посланик Контини, след което вратата отново се захлопна.

Без да губи и миг, полковник Мот се спусна към трупа и стъпките му нарушиха гробовната тишина в коридора. След полковника се втурнаха и лекарите и санитарите от „Бърза помощ“. Добре облеченият делегат беше мъртъв и лежеше на една страна, с мургаво лице, извърнато към тях. По лицето не трепваше и мускулче, очите бяха затворени, устните — леко раздалечени. На пръв поглед човек можеше да реши, че италианецът още е жив. Под меката му буза обаче на локвичка взе да се събира кръв.

Мот приклекна до тялото. Погледна тила. Точно както и предния път, имаше една-единствена рана.

Санитарите преместиха трупа върху носилка, а Чатерджи тръгна към вратата на Съвета за сигурност. Не погледна мъртвеца.

Мот се изправи и я пресрещна.

— Сега вече, госпожо, няма да спечелите нищо, ако влезете вътре — рече й. — Изчакайте поне докато получим видеоснимките.

— Да изчакам ли! — възкликна Чатерджи. — Чаках прекалено дълго.

Точно тогава откъм залата на Икономическия и социалния съвет дойде един от хората в службата за сигурност — лейтенант Дейвид Мейлман, пратен с още един от колегите си да поразузнае с подслушвателно устройство отпреди петнайсет години, предназначено главно за подслушване на телефони. Те го бяха свързали със слушалките в кабинките за превод с надеждата да подочуят поне нещичко откъм залата на Съвета за сигурност. Обхватът на устройството беше едва седем и половина метра, затова им се бе наложило да работят в съседната зала. Намираха се в малкия коридор, който водеше към кореспондентския пункт на втория етаж и свързваше залата на Съвета за попечителство със Съвета за сигурност.

— Шефе, някой като че ли се опита да излезе — каза лейтенант Мейлман на полковника. — Непосредствено преди първия изстрел видяхме, че ръкохватката се върти, езичето на бравата щракна.

— Изстрелът предупредителен ли беше? — попита Мот.

— Според нас — не — отвърна лейтенантът. — Но човекът при вратата изстена. — Той погледна в краката си. — Всъщност, шефе, не беше мъж. Гласът беше съвсем тъничък.

— Сигурно е някое от децата! — възкликна ужасена Чатерджи.

— Няма откъде да знаем — отсече Мот. — Нещо друго, лейтенант?

— Няма друго, шефе — отвърна Мейлман и се отдалечи.

Полковникът стисна пестници, сетне си погледна часовника. Очакваше всеки момент да получи резултатите от видеокамерата. От служба „Сигурност на дипломатите“ към Държавния департамент бяха поискали обезопасени телефони, които не се подслушват, дотогава връзката щеше да се осъществява лично. Чатерджи не беше виждала по-безпомощен човек през живота си.

Тя още стоеше с лице към вратата. Смъртта на посланик Контини не я разтресе, както убийството на първия делегат, и това я притесни. Дали не се обясняваше с новината, съобщена от лейтенант Мейлман?

„Може би са застреляли някое от децата…“

Индийката тръгна към вратата. Мот я хвана лекичко за ръката.

— Много ви моля, не го правете. Поне засега.

Генералният секретар спря.

— Знам, че отвън съм безполезна — рече жената. — И да се наложи да предприемете нещо, едва ли ще имате нужда от мен тук. Виж, вътре може и да помогна.

Полковникът я гледа дълго, после пусна ръката й.

— Ето на, убедихте ли се колко силна е дипломацията! — каза Чатерджи с едва доловима усмивка. — И не се налагаше да ме теглите за ръката.

Мот не изглеждаше особено убеден. Само изпроводи индийката с поглед.