Том Кланси
Под обсада (17)

16.

Военновъздушна база „Андрюс“, щата Мериленд

Събота, 22:09 ч.

След разговора с полковник Огъст Майк Роджърс затвори телефона и погледна часовника върху компютърния екран. Военният хеликоптер щеше са кацне в базата „Андрюс“ някъде след двайсет и пет минути. Дотогава самолетът „С-130“ щеше да е заредил и да е готов за потегляне.

Шефът на разузнаването Боб Хърбърт погледна свъсен генерала.

— Слушаш ли ме, Майк?

— Да — отвърна Роджърс. — Проверявате миналото на Мала Чатерджи, за да видите дали някой не иска да унизи новия генерален секретар на ООН. Например нейни сънародници от Индия, противопоставили се на публично огласеното й становище в защита на правата на жените. Проверявате и къде се намират руснаците и испанците, чиито домогвания бяха осуетени с помощта на Пол, в случай че на мушка да взели него.

— Точно така — потвърди Хърбърт.

Роджърс кимна и се изправи бавно — с тия проклети бинтове едвам се движеше.

— Боб, поеми за малко нещата тук.

Хърбърт се изненада.

— Защо? Да не ти е зле?

— Не, чувствам се прекрасно — отвърна Роджърс. — Заминавам за Ню Йорк заедно с отряда за бързо реагиране. Щом пристигна, ще ми трябва и място, откъдето да ръководя нещата. За предпочитане по-близичко до Обединените нации. ЦРУ сигурно имат в квартала някоя тайна квартира.

— Ако не ме лъже паметта, квартирата им се намира от другата страна на улицата — потвърди Хърбърт. — Източната кула на небостъргачите близнаци, разположени на площада пред ООН. Май за прикритие им служеше спедиторска фирма с името „Дойл“. Така колегите от ЦРУ държат под око разни мошеници, представящи се за дипломати, и събират по електронен път разузнавателна информация.

— Можеш ли да уредиш да ни пуснат там?

— Ще опитам — изкриви той устни.

Погледна вкиснат Лоуел Кофи, който седеше от другата страна на масата. Роджърс го забеляза.

— Какво има? — попита той.

— Майк, не стоим на твърда почва по отношение на отряда за бързо реагиране.

— В какъв смисъл? — настоя генералът.

— Във всякакъв — вдигна рамене шефът на разузнаването.

— По-точно? В морален? В законов? В материално-техническо отношение?

— Казах ти вече, във всякакъв — натърти Хърбърт.

— Сигурно съм малко наивен — подметна Роджърс, — но какво лошо има в това, че военно подразделение, обучено да се противопостави на терористи, отива да окаже помощ и да обезвреди нападателите? Защо да сме уязвими, било то от гледна точка на морала, на закона или на материално-техническата обезпеченост?

Юрисконсултът Кофи също се намеси:

— Като начало, Майк, ООН не е отправяло към нас искане за помощ. А това вече е срещу теб.

— Така е — съгласи се Роджърс. — Но се надявам да го уредя на място, особено пък ако терористите започнат да избиват заложници. Даръл Маккаски се е свързал чрез Интерпол с охраната на Чатерджи…

— Равнището е много ниско — напомни му Хърбърт. — Шефът на охраната в ООН няма да обърне особено внимание на сътрудника на генералния секретар, който му съобщава нещо чрез човек от Интерпол в Мадрид.

— Не се знае — възрази Роджърс. — Всъщност не знаем нищо за шефа на охраната, нали?

— Подчинените ми преглеждат досието му — отвърна Хърбърт. — Досега не сме си имали вземане-даване с него.

— И въпреки това сега е притиснат до стената и вероятно ще потърси помощ отвън — напомни Роджърс.

— Но това не е единственият проблем — включи се отново Кофи.

Генералът погледна за кой ли път часовника върху компютъра. Вертолетът щеше да пристигне след по-малко от двайсет минути. На Роджърс не му беше до спорове.

— Държавите, които не са засегнати от случващото се, ще нададат страхотен вой, че американски специални части кръстосват из сградата на Секретариата.

— Откога се съобразяваме с наранените чувства на иракчаните и французите? — ядоса се Роджърс.

— Тук става въпрос не за чувства — натърти юрисконсултът, — а за международно право.

— Божичко, Лоуел, та нали терористите са нарушили това право! — възкликна генералът.

— Това не означава, че можем да го нарушаваме и ние — отвърна Кофи. — Дори и да престъпим някой международен закон, досега всички действия на отряда за бързо реагиране са били съобразени с правилника на Оперативния център… и с американските закони. Винаги сме искали разрешение от Комисията за разузнавателните служби към Конгреса…

— И пред военен съд да ме изправят, пет пари не давам, Лоуел — прекъсна го рязко генералът.

— Говорим не за личната вина, а за оцеляването на Оперативния център — напомни му Кофи.

— Съгласен съм — рече Роджърс. — За оцеляването ни като част, която успешно се бори срещу тероризма…

— Не — спря го Кофи, — като орган на американската държава. Нека ти напомня, че според правилника имаме право да предприемаме действия, „когато на непосредствена и неоспорима опасност са изложени една или друга държавна институция или животът на американците, служещи в тази институция“. А този случай е по-различен. Предприемеш ли нещо, няма никакво значение дали акцията ще бъде успешна, или ще се провали…

— За Пол и за другите родители има значение, и то огромно…

— Остави ги родителите! — тросна се Кофи. — Погледни по-широко на нещата. Американската общественост ще посрещне действията ти с овации. Аз също. Но Франция, Ирак или някоя друга държава, членка на ООН, ще вдигне пушилка до възбог и ще натисне администрацията да ни наложи наказание, задето сме превишили правата си…

— Особено пък ако се окаже, че терористите са чужденци и някой от тях бъде убит — намеси се отново Хърбърт. — Американски войници, които избиват чужденци на международна територия! Всички средства за масово осведомяване ще гръмнат! И тогава жална ни майка!

— При това ще ни притиснат не с международните, а с американските закони — добави Кофи. — Конгресът няма да има друг избор, освен да изправи всички ни в тази стая пред Комисията за разузнавателните служби. С кариерите ни ще бъде свършено, но това е по-малкото зло. Ако Комисията гласува да разпусне Оперативния център или дори само групата за бързо реагиране към него, представяш ли си животът на колко много хора в бъдеще ще бъде заложен на карта? И колко много битки, свързани пряко със сигурността на САЩ, ще бъдат предварително загубени?

— Не мога да повярвам на ушите си — подвикна Роджърс. — Все пак говорим за деца, които са взети за заложници!

— Колкото и да сме притеснени за делегатите и за дъщерята на Пол, за нещастие защитата на техния живот не влиза в нашите правомощия. Да спасим момичето е лукс, който не можем да си позволим — отсече Хърбърт.

— Лукс ли! — съвсем кипна Роджърс. — Господи, Боб! Говориш като дружинна ръководителка!

Хърбърт го изгледа на кръв.

— Покойната ми жена беше точно такава! Дружинна ръководителка!

Генералът сведе очи. Стори му се, че вентилаторите по тавана бръмчат много силно.

— И понеже отворихме дума за жена ми — продължи Хърбърт, — тя също стана жертва на терористи. Знам какво ти е, Майк. Знам, че място не можеш да си намериш от гняв. Знам и какво им е на Пол и Шарън. Знам обаче и че Лоуел е прав. Оперативният център може да наблюдава тази битка единствено иззад кулисите.

— И да не предприема нищо.

— Защо да не предприема нищо! Пак ще е добре, ако успеем да държим нападателите под наблюдение, ако оказваме тактическа помощ и морална подкрепа — възрази шефът на разузнаването.

— „Полезен е и който само си стои встрани и чака“^[1] — каза унило Роджърс.

— Понякога да — рече Хърбърт и потупа с длани страничните облегалки на инвалидната количка. — В противен случай нищо чудно да не стоиш, а да седиш като мен и да чакаш. Или още по-лошо.

Роджърс си погледна часовника. Лоуел Кофи бе изтъкнал непоклатими юридически доводи. А гафът, който Роджърс бе направил с жената на Хърбърт — Ивон, бе дал повод на шефа на разузнаването да се впусне в морализаторстване. Въпреки това обаче и Хърбърт, и юрисконсултът не бяха прави.

— Разполагам едва с четвърт час, ако искам да хвана самолета — рече тихо Роджърс. — Вече ти възложих управлението на Центъра, Боб. Ако си решил да ме спреш, сега е моментът да го направиш. — Той погледна Лиз Гордън. — А ти, Лиз, можеш да ме обявиш за душевно неуравновесен, да кажеш, че страдам от посттравматичен стрес и разстройство, каквото ти хрумне. Направите ли го, няма да го оспорвам. Но инак нямам намерение да стоя и да чакам. Не мога! То оставаше да мога, когато някаква си шайка убийци държи за заложници деца!

Хърбърт поклати бавно глава.

— Нещата не са само черно-бели, Майк.

— Това вече не е важно — отвърна Роджърс. — Ще ме спреш ли?

— Не — отвърна другият мъж. — Няма да те спра.

— А мога ли да попитам защо? — намеси се възмутен Кофи.

Шефът на разузнаването в Оперативния център въздъхна.

— Да, можеш. В ЦРУ го наричахме уважение.

Кофи го погледна недоумяващо.

— Ако някой шеф решеше да наруши правилата, се подчинявахме — поясни Хърбърт. — Единственото, което можехме да сторим, бе да внимаваме и да ги нарушаваме така, че да не ни изритат през вратата.

Кофи се облегна на стола.

— Такова нещо може да се очаква от коза ностра, но не и от законно избраните държавни органи на САЩ — тросна се той кисело.

— Ако ние, хората, бяхме чак толкова праведни, нямаше да има нужда от законно избрани държавни органи — възрази Хърбърт.

Роджърс погледна Лиз Гордън. И тя не беше особено щастлива.

— Е? — подкани генералът.

— Какво „е“? — отвърна Лиз. — Не съм съгласна с теорията за мълчанието, която ни изложи Боб, но и аз няма да те спра. Сега си припрян и нетърпелив, наумил си си да действаш, не изключвам и да искаш да си го излееш на някого заради всичко, което ти причиниха похитителите в долината Бекаа. Но не смятам, че си неуравновесен — най-малкото от гледна точка на психологията. За законите не знам.

Роджърс се извърна отново към Хърбърт.

— Ще се опиташ ли да ми уредиш да ползвам тайната квартира на ЦРУ?

Другият мъж кимна. Роджърс погледна Кофи.

— А ти, Лоуел, ще се свържеш ли с Комисията за разузнавателна дейност към Конгреса? Може би ще свикат извънредно заседание.

Кофи беше стиснал тънки устни и потропваше със старателно поддържани нокти по масата. Юрисконсултът може да беше всякакъв, но бе безупречен професионалист. Дръпна ръкава на сакото и си погледна часовника.

— Ще потърся сенатора Уорън на мобилния телефон — обеща той. — От всички членове на Комисията той ни подкрепя най-много. Но си е доста трудно да откриеш сенаторите и в работни дни, камо ли в края на седмицата, и то вечер.

— Разбрах — рече Роджърс. — Благодаря ти. И на теб, Боб.

— Винаги на твое разположение — каза Хърбърт.

Кофи вече търсеше телефонния номер в джобния си електронен указател. Роджърс погледна Мат Стол и Ан Фарис. Техническият гений се беше вторачил в кръстосаните си ръце, а журналистката, отговаряща за връзките със средствата за масово осведомяване, мълчеше като гроб. Роджърс знаеше, че ще получи нейната подкрепа, защото се опитваше да помогне не на друг, а на Пол, но предпочиташе да не отваря повече дума за това. Запъти се към вратата.

— Майк! — повика го Хърбърт.

Генералът се обърна.

— Да!

— Ако се нуждаеш от нещо, знай, че имаш поддръжката ни тук — рече му шефът на разузнаването.

— Да, знам го.

— И все пак гледай да не срутваш до основи сградата на Секретариата, чу ли? — провикна се подире му Хърбърт. — А, и още нещо.

— Какво има пак? — попита нетърпеливо Роджърс.

— Не изгарям от желание да ръководя тая проклета служба — подметна с нещо като усмивка другият мъж. — Затова се постарай да не си толкова вироглав и припрян и да се върнеш жив и здрав.

— Ще се опитам — усмихна се и Роджърс и отвори вратата.

Беше разчитал на друга подкрепа, но докато вървеше забързано през тесните като кутийки кабинети към асансьора, не се чувстваше чак толкова сам, както Гари Купър в „Точно по пладне“. Пак си беше нещо!