Ридли Пиърсън
Верига от улики (48)

47.

— Казаха, че си гений — информира я Дарт.

Двамата се разхождаха.

— Ами добре, това показва, че най-после ченгетата са разбрали истината — пошегува се Гини.

Дарт изпитваше неудобство, че трябваше да върви с превързана ръка — не беше се замислял върху това колко много вървенето зависи от движението на ръцете. Глезенът му беше в достатъчно добро състояние за тази екскурзия, въпреки че от време на време се обаждаше остра болка. Помолила го беше да се видят, а той беше в настроение, което не му позволяваше да й откаже.

Тя откри едно високо място, обърната на север скала, и те кацнаха там, загърнати в зимните си палта. От дишането им се образуваше пара. Дарт беше силно развълнуван. Следобедното слънце беше забулено от облаци.

Тя въздъхна:

— Странно беше това, което направихме. — Той помисли, че тя говори за акцията при „Роксин“, но не беше сигурен.

— Да.

По начина, но който тя прехапваше устната си, Дарт можеше да разбере кога е развълнувана.

— Как си с Аби? — попита тя, като с въпроса си не го изненада ни най-малко. Беше очаквал на каква тема щеше да бъде този разговор.

— Защо?

— Държа да знам.

Той поиска да попита още веднъж защо, но се отказа.

— Как съм аз или как сме ние?

— Има ли ние?

— В много голяма степен.

— Това е част от което искам да знам — каза тя.

— Няма да се върне при мъжа си, ако питаш за това. В крайна сметка това, че изобщо беше мислила върху едно подобно завръщане, беше заради децата — и аз мисля, че тя е много наясно, че ако пожертва себе си в името на децата си и завърши трагично, тогава това може би ще бъде по-лошо за децата, отколкото сега съществуващото положение.

— А ти?

— Знаеш, че не е лесно.

— Мога да го направя по-лесно — погледна го тя. — Майкъл, сигурна съм, че си чувал за Майкъл, ме помоли да отидем заедно в Хампшър. Това ме съблазнява поради възможността да започна всичко отначало. Разбираш… И мога да си върша компютърната работа, където и да се намирам — няма защо да бъда в офис. Но част от мен все още се държи за нас двамата — все още продължава да мисли, че бихме могли да предприемем нов опит — и ако ще направя това, необходимо е да отстраня тази част. Дължа това на Майкъл. Не мога да водя един живот и да се надявам за друг.

— Не, така не е добре — кимна той.

Вятърът се изправи срещу тях, той свиреше в ушите на Дарт и се чуваше в храстите и дърветата. Гледката представляваше огромно море от сивота. Дарт почувства сивота и в себе си.

— И така? — попита тя.

— Аз не искам да престанем да се виждаме — отговори той. Беше му трудно да го каже и даже тялото му изпита болка.

— Разбирам. — Тя се загледа във вятъра, а когато обърна отново лицето си към него, очите й блестяха от сълзи и тя отправи към него усмивка, която накара сърцето му да се стегне, а в гърлото му да се образува буца. — Няма нищо — промърмори и по лицето й се търкулна една сълза.

— Толкова неща се случиха — отрони той.

— Да — съгласи се тя, поглеждайки отново встрани.

Тя беше силна личност и той й се възхищаваше. Изпитваше желание да протегне ръка и да я докосне, да й покаже съчувствието, което изпитваше, но не го направи. Не искаше да обърква нещата. Без друго беше достатъчно трудно всичко.

— Съжалявам — изрече тя с лице, обърнато срещу вятъра.

— Аз също.

Повървяха още малко и някъде далече над града тя пое ръката му в своята и я задържа. Така ръка в ръка изминаха разстоянието чак до колите си, където най-после се пуснаха. Тя погледна в очите му:

— Беше ми хубаво заедно.

Той кимна. Чувстваше, че отнякъде дълбоко в него се задават сълзи и той направи усилие да ги задържи далече.

— Изглеждахме добре заедно — уточни тя.

Той кимна отново.

Тя го целуна веднъж леко по устните, влезе в колата си и изчезна с нея.