Ридли Пиърсън
Верига от улики (11)

10.

Да знаеш какво трябва да се направи и да го направиш, това бяха две различни неща, особено ако се имаха предвид последиците: смърт. Мисълта за смъртта на друг човек представлява особена затворена в себе си сила. Доколкото този човек иска да вярва, че истината е друга, беше почти невъзможно да игнорира осезаемо бързото протичане на кръвта във вените си. Тази вечер божията сила беше негова, това не можеше да се отрече. Той почувства, че му трябва алкохол, но се противопостави на това желание. Искаше му се да тананика и така и направи, макар и фалшиво — никога през живота си не беше навестяван от мелодии.

Той се качи върху една торба за боклук до задната врата и се съблече гол, разкривайки по този начин нездравословно мършавото си тяло. След като предпазливо слезе от торбата, той я обърна отвътре навън, грабвайки дрехите, преметна торбата на рамо, подобно на Дядо Коледа, и я пренесе през всекидневната до тясната стълба в спалнята, където я сложи в шкафа.

Влезе в банята, като все още си тананикаше, слабото му тяло му беше непознато и чуждо — той все още мислеше за себе си като за мускулест атлет, какъвто е бил някога. С ръкавици, които беше надянал малко преди влизането си, той отвори домашната аптечка. От металния шев на аптечката се подаваше малка жица и когато я дръпна, цялата аптечка се отдели от стената и той я сложи настрана. Сега се виждаха стъкленица от прозрачно стъкло, кутия със спринцовки и кутия с игли. Отстрани стъкленицата, една спринцовка и една игла и върна аптечката на стената, така че да може да се вижда в огледалото.

Тази част от процедурата му беше неприятна: иглите, болката.

Застанал пред огледалото, той разгледа лицето си, прокара напоената в спирт топка от памук по загрубялата от слънце застаряла кожа, повдигна спринцовката и забоде иглата в горната си устна, потрепервайки при убождането. Появи се капка кръв. Инжектираната течност пареше и причиняваше сърбеж, а горната устна се изду почти веднага и придоби яркочервен цвят, както при ухапване от насекомо. Идваше ред на долната устна и той отново потрепна. Размърда устните си, както би ги размърдал някой, който е прекарал дълго време на студено място, и се опита да говори.

— Добър вечер — изрече той на огледалото, движейки болезнено бухналите си устни, докато думите започнаха да се чуват по-ясно. — Добър вечер, господин Пейн.

Още една инжекция, точно под долната челюст, предизвика подуване, което значително изкриви лицето му. Но двете убождания под всяко от очите беше това, което го промени дотам, че идентичността му вече беше друга. Изведнъж той се превърна в булдог с леко затворени очи, издута физиономия, със сива козина, която се подаваше изпод шапката за бейзбол — синтетична перука, вшита по краищата на шапката.

Образът в огледалото вече не беше този на човека пред него, а представляваше някой си Уолъс Спарко — името, което фигурираше в сметките, в договора за наем и даже на кредитните карти, с които бяха купени дрехите, които висяха в стаята на горния етаж. Измислена идентичност. Човекът не се чувстваше като Спарко — не можеше да си позволи да стигне чак дотам, да допусне в главата си такова опасно превключване. Дяволски добре му беше известно кой е и какво ставаше тук — имаше намерение да убие човек. Лайно без всякаква стойност. Имаше намерение да сложи нещата в ред. Беше преизпълнен с желание да принесе тази жертва. Подготвен. Но не можеше да си позволи да се радва на това жертвоприношение — въпреки активизиращият се от време на време импулс да се опита, както част от него се опитваше да извърши точно това — а той не искаше да позволи на тази част от себе си да измами някоя друга част: не беше правилно да се убива, все едно какво е оправданието, знаеше това в сърцето си, в душата си, в спокойните дълбини на съществото си. Предстоеше му да свърши една работа, това беше всичко. Акт на благотворителност.

Той продължи да тананика, когато прокарваше козметичния молив по тънките си вежди, за да ги потъмни. Завиждаше на Павароти за огромния му талант. Мислеше за Моцарт като за нещо ненормално — някаква стъпка отвъд гения. Тук беше и Айнщайн. Микеланджело. Кубинските пури. Мексиканската бира. Материята, от която е изграден животът.

А в това огледало имаше друг човек, негово изобретение — имаше много начини, по които да се изиграе ролята на Бога.

Правиш това, което трябва да направиш, напомни си той.

Лицето, което беше в това огледало преди шарадата на инжектирания хистамин, едва ли можеше да бъде идентифицирано от този човек като свое: мършаво и слабо, бледо, с очи на болен от жълтеница. Намираше себе си за красив, но лицето срещу него положително не беше.

Той потегли с една стара поочукана мазда с две врати на името на господин Уолъс Спарко, облечен в дрехите на господин Спарко, носеше старите кафяви обувки на господин Спарко, часовник „Таймекс“, кожен колан, имаше и найлоново портмоне. Седеше отпуснато в стила на измисления господин Спарко и все пак си тананикаше, както си тананика само един шофьор.

Тръгна нагоре към Тринити колидж, гледката вдясно беше изпълнена с великолепието на искрящите светлини на долината, и намали скоростта, преди да завие наляво, тъй като улицата беше пълна със специално костюмирани за празника на Вси светии, които бяха излезли да събират сладки и бонбони по къщите. Костюмите бяха продукт на въображението на компетентни хора, а гъвкавите женски крака в черно трико на осемнадесетгодишни бели момичета, които залитаха от бирата и се стабилизираха без съмнение от трезва сметка и луди очаквания. Господин Уолъс Спарко премина бавно през все повече прииждащите студенти. Той натисна леко клаксона и зави наляво, като не му беше ясно защо си дава труд да кара нагоре по хълма, но реши, че в живота на всеки човек, даже в този на Уолъс Спарко, неизбежно се налагат някои отклонения. Когато беше отново в своя си път, той се отправи към Фармингтън авеню, а после към Западен Хартфорд, само на десет минути път, където мизерната бедност на гетото отстъпваше на изискания комфорт на населения с бели анклав, където черният цвят отстъпваше пред белия и панелите пред истинските жилища.

Търговската част беше обезлюдена тази вечер. Родителите бяха по домовете си и празнуваха заедно с децата. Няколко минути след като остави зад себе си наситения с малки магазини квартал, Уолъс Спарко зави вдясно, а броени минути след това потъна в нежния балдахин на тъмнината и наближи къщите в колониален стил, които се бяха скрили тук далече от страха на вътрешността на града.

Уолъс Спарко зави вляво към Уестмонт, после надясно към Уенди лейн, стигайки до самия край на задънената улица, откъдето премина в дългата отбивка, водеща към къщата в стил Тюдор, маркирана със знака на фирмата за недвижими имоти „Двадесети век“, изгаси фаровете и паркира.

Покритата с бръшлян задна стена на Орчърд стрийт номер тридесет и седем се виждаше през двата акра есенна гора. Известно беше, че младата и привлекателна жена на Пейн е с приятели на редовна за всяка сряда вечеря, а след това ще бъде изпратена с кола до дома й в десет вечерта. В действителност в този момент тя се шибаше като бясна с мъжа, който оглавяваше местната театрална група, мъж, десет години по-млад от нея и който необичайно много приличаше на Дъстин Хофман, но нямаше почти никакъв талант. Поне актьорски талант, помисли той. Нито веднъж през трите седмици, когато я беше държал под око, не се беше прибирала вкъщи по-рано от десет, и сега оставяше мъжа си Харолд тази вечер да стане жертва. Факт от статистиката. Самоубийство.

Премисляйки грижливо оркестрирания си план, Уолъс Спарко погледна часовника си и разбра, че има на разположение цели петдесет минути, за да постигне това, което трябваше да се направи.

Изобилие от време, за да се реализира в ролята на Бог.