Ридли Пиърсън
Верига от улики (25)

24.

Това бяха няколко наситени с работа часа.

Дарт охлаби връзката си и разкопча яката си.

— Трябва ми група за спешна намеса за акция по събиране на данни от една къща в южния край — обясни Дарт на сержант Джон Хейт.

Кожата около очите на сержанта беше мастиленосиня и напомняше на Дарт маска, изобразяваща миеща мечка. Отделът за престъпления срещу личността се управляваше от двама сержанти — Джон Хейт или Дейв Алмеди, като всеки от двамата разполагаше със собствена група детективи и със собствено бюро в една остъклена стая на етажа на отдела. Двамата рядко се засичаха, тъй като хората им действаха на смени от по дванадесет часа.

Дарт се настани в метален стол срещу отрупаното бюро на Хейт. Поради флуоресцентното осветление кожите на двамата блестяха в грозен жълто-зелен цвят.

— Трябва ти какво? — помита Хейт риторично.

Идеята да се използва група за спешна намеса за акция, чиято единствена цел е събирането на данни, беше изцяло на Дарт. За нея щяха да бъдат необходими писмени заповеди и съдебни постановления и разумно оправдание. Дарт обясни:

— Мога да допусна присъствието на непознато лице в кабинета на Харолд Пейн през нощта, когато той… е извършил самоубийство. Браг ще ме подкрепи в това, че въпросното лице, което и да е било, вероятно е направило опит да прикрие присъствието си, като е почистило килима с прахосмукачка.

Хейт изглеждаше скептично настроен.

Дарт му подаде доклада на Браг, завършен само преди час. В него се посочваше идентичният химически състав между каменната сол, намерена в дома на Пейн, и солта, която Дарт беше взел от Хамилтън корт 11.

— Това свързва въпросното лице, къщата на Пейн и тази на Хамилтън корт 11. Говорих със собственика, който ме свърза с една фирма за недвижими имоти…

— Питър Шарп — сети се Хейт. Шарп се занимаваше с всички имоти от бедняшките квартали. Полицията не го обичаше.

— Да. Мястото е дадено под наем на някой си Уолъс Спарко, бял, петдесет и две годишен. — Дарт подаде на Хейт фотокопие от шофьорската книжка на Спарко. Още по-силен беше ефектът, когато му подаде и компютризирания портрет на човека, когото Люилън Пейдж беше видяла в дома на Джералд Лорънс. Макар и не идеално, сходството беше безспорно. — Уолъс Спарко е авторът на самоубийствата — каза Дарт.

— По дяволите — се изтръгна от Хейт, като сравняваше двете снимки. Той погледна Дарт със силно раздразнение. Беше против това, да се усложняват нещата. — Не са самоубийства?

— Това е, което трябва да докажа или опровергая.

— Тези разследвания не са твои. Къде, по дяволите, е мястото на Ковалски в тази работа?

— Без него, сержант — продължи неохотно Дарт. — Не ми е приятно, но такова е положението.

— Без Ковалски?

— Той водеше всяко едно от тези самоубийства — изтъкна Дарт.

— О, по дяволите… — Хейт се облегна назад в креслото си — О, по дяволите!

— Знам — кимна Дарт. — И на мен не ми харесва.

— Остави това — кресна Хейт побеснял. — Никак не обичам такива работи.

Дарт го изчака. Беше благоразумен и знаеше, че не трябва да притиска Хейт.

— Някой е ликвидирал и Пейн, и Лорънс и се е погрижил случаите да приличат на самоубийства? — промърмори Хейт. — Защо?

— За да ни заблуди. За да си свърши добре работата. За да бъде в безопасност: и двамата са сексуални насилници, сержант. Порнография. Малтретиране на съпруга. Стейпълтън също.

— Кой е Стейпълтън?

— Скачачът от „Гранада Ин“. Август.

— О, боже! — Той си почеса главата. — О, по дяволите.

— Знам — повтори Дарт.

— И какво, по дяволите, искаш от мен?

— Искам акция за събиране на данни с участието на група за спешна намеса в случай, че стане нещо лошо. Този Поуп парк е ужасно място.

— Знам.

— Да можем да влезем и да излезем, без Спарко да разбере.

— Остави това — махна с ръка Хейт. — Просто ще вземем разрешително, а после нахлуваме и претърсваме мястото. Какво толкова?

— Спарко е много хитър негодник, сержант. Не разполагаме с нищо. Ако не намерим някакви улики, които да го свързват с тези престъпления, няма смисъл някой да знае, че сме били там.

— Това е незаконно. Помислил ли си по този въпрос? При всички случаи трябва да обявим претърсването.

— Такова обявяване обикновено проваля всичко, сержант.

— О, по дяволите! Какво ти става, Дартели? Как така проваля всичко? Предлагаш умишлено да свършим работата на тъмно? Незаконно е, детективе! — Беше повишил тон и вече крещеше.

Дарт разбираше, че другите вече гледат към тях, но тъй като беше с гръб, не можеше да ги види.

— Ще го обявим, пък ако пропаднем, ще пропаднем.

— Това не е в твой стил — укори го сержантът. И добави: — Това много повече прилича на Ковалски или Дръмонд, отколкото на теб. Какво те е прихванало?

— Три убийства, маскирани като самоубийства — поясни Дарт. — Имаме работа с човек, който сам активно раздава правосъдие, сержант. Ако не предприемем нещо, броят на жертвите ще нарасне.

Хейт и Зелър бяха направили кариера по едно и също време, тръгвайки от низините. Уважаваха се взаимно и съперничеството помежду им беше кавалерско. Ако някой беше привързан към Зелър толкова силно, колкото Дарт, това беше човекът срещу него. Ако Дарт споделеше с Хейт възможността за участие на Зелър, той рискуваше да бъде отстранен от това разследване. Без железни доказателства Джон Хейт нямаше да предприеме нищо срещу Уолтър Зелър и Дарт не спомена нито за бившия си сержант, нито за разследването по Ледения човек. Но няколко дни преди това Хейт беше прегледал случая.

— Какво ще кажеш за Ледения човек? — попита той. — Той е полетял също като Стейпълтън.

Дарт и сержантът размениха твърди погледи.

— Да, така е. — И не добави нищо повече. По етажа звъняха телефони. Хейт и Дарт продължаваха да се гледат, без да мигат.

— Казваш, че Ледения човек е бил сексуален насилник? Наистина ли знаем това? Можем ли да го докажем?

Дарт отговори:

— Не казах нищо за Ледения човек, сержант. Имаш ли някакъв специфичен въпрос, който искаш да зададеш?

Хейт, който все още продължаваше да гледа Дарт в очите, вече направо го пронизваше. Ясно му беше значението на резервирания тон на Дарт — той се опитваше да внуши на сержанта да стои по-настрана. Може би единственото впечатление, с което Хейт би могъл да се залови — без помощта на Дарт — беше датата на оттеглянето на Зелър, последвало бързо след разследването на Ледения човек.

— Нямам въпроси — изрече тихо и сухо Хейт, като опипваше фотокопието на шофьорската книжка на Уолъс Спарко и Дарт трябваше да се запита какво ли виждаше в лицето му. Дали той също не забелязваше прилика със Зелър?

Дарт кимна.

— Това ме удовлетворява. — Той се поколеба известно време и отново попита: — А акцията на групата за спешна намеса?

— Ще видя какво мога да направя. — В този миг Хейт беше бледен като Теди Браг.

 

 

Два автомобила се появиха в един часа сутринта на Парк теръс. Единият беше боядисан в сиво и носеше червена диагонална лента с надпис: „Парно гладене и химическо почистване МАНИ“. Той беше конфискуван от щатската полиция преди две години по време на една хайка за наркотици и сега беше съоръжен с персонален компютър и принтер, комуникативен хардуер и сложна видеосистема. Вторият автомобил беше направен по поръчка бежов додж с като че ли затъмнени прозорци, но фактически стъклото беше затъмнено само от едната страна. Зад стъклото шестима мъже и една жена бяха седнали върху срещуположни пейки. Облечени изцяло в черно, със специални бойни ботуши, завързани над глезена, четирима от тях бяха членове на групата за спешна намеса към щатската полиция. Единият от аутсайдерите беше Джо Дартели, който беше пострадал сериозно от един особено досаден деветдесетминутен брифинг, изнесен от командира на групата Том Шулц. Другите двама, жена на име Грич и мъж на име Йейтс, представляваха тим, който някой в полицейския отдел на Хартфорд беше кръстил „Том Браг с амфетамини“, технически лица по доказателствените материали, чиято отличителна черта бяха бързината и ефикасността.

Всички бяха със специални слушалки в ушите си, очила за нощно гледане, които бяха кацнали върху челата им, бронирани жилетки, черни белезници, черни деветмилиметрови полуавтоматични пистолети и специални мощни фенерчета на коланите. Грич и Йейтс бяха с големи закачени през рамо торби от черен плат. Всички носеха черни шапки с изписана в яркожълто една-единствена дума — ПОЛИЦИЯ. Ветераните ги наричаха „шапки-мишени“ по очевидни причини. Членовете на групата за спешна намеса носеха шапките обърнати назад, по маниера на чернокожите тийнейджъри. Бронираните жилетки имаха на гърба отпечатан надпис „ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ“. Всички, с изключение на Дарт носеха и по една граната с парализиращо действие и друга за димна завеса, за които Дарт беше настоявал да не ги вземат. Но групата, най-военизираната единица на щатската структура, не прояви никакво желание да наруши традицията. Един от нейните членове, който седеше точно срещу Дарт, каза:

— Една военна единица може да сложи индикатор на тези прозорци и да ни каже дали пред нас се намират някакви форми на живот.

— Форми на живот, Брандън? — пошегува се един до него. — Ти какво очакваш, нещо друго?

— Говоря за животни и хора. Индикаторите работят с инфрачервени лъчи. С по-новите можеш да надникнеш направо през стените. — Брандън държеше в ръцете си електронни прибори и Дарт разбра, че е от техниците.

— Хей, капитане — каза трети глас на Шулц, — дали някога ще имаме нещо такова?

— С нашия бюджет? Ти с кого се шегуваш? — Шулц, който беше провел инструктажа, принадлежеше към типичните за флота командири. Всяка втора дума, която излизаше от устата му, беше ругатня или неприлична забележка в някакво отношение към женската анатомия. Беше виртуоз.

Грич очевидно толерираше Шулц, като игнорираше мръсния му език в интерес на добрите отношения.

След деветдесетминутния монолог Шулц и Дарт бяха навлезли в кратка, но бурна дискусия, като Дарт изтъкваше, че акцията е негова, а Шулц настояваше, че е на групата му. Беше постигнат компромис. Шулц щеше да ръководи логистиката, а Дарт разузнаването — в този случай оглеждането и събирането на данни.

В заповедта за претърсване трябваше да е видно какво търси Дарт, дали дадена вещ трябваше да се вземе за лабораторна обработка. Целият номер — един от най-старите — беше той да включи всичко, което можеше да предположи, че би било намерено. За такава практика беше необходим благосклонен съдия, но такива имаше много. В списъка на Дарт можеше да се намери всичко — от портативна прахосмукачка до шнур на лампа, вълнени килимчета, гумени ръкавици.

— Включи индикатора — нареди Шулц на Брандън, който носеше нещо подобно на черна металическа змия, защипана към външната страна на десния му крак. Той приближи ръка до главата си и на разстояние два инча от окото си нагласи някакъв малък уред, който напомняше огледало на зъболекар. Дясната му ръка направи нещо с малка кутийка, прикрепена към колана му, която Дарт не успя да види добре.

Брандън докладва:

— Индикаторът функционален. — Дарт констатира, че членовете на групата за бърза намеса очевидно не виждаха смисъл в употребата на глаголи.

Шулц погледна часовника си. Той имаше черен циферблат, а каишката му беше от същия цвят. „Сигурно носи черни гащи“, помисли Дарт. Шулц погледна към тавана на автомобила и Дарт разбра, че по този начин реагира на радиовръзката, тъй като Дарт също можеше да чуе размяната на гласове от оперативния автомобил.

— Две минути — разпореди Шулц на хората си.

Дарт почувства прилив на горещина в скалпа си.

Точно две минути по-късно автомобилът потегли и излезе на Хамилтън корт.

Шулц изстрелваше заповеди:

— В колона по един, момчета. При възможност стоим на сянка. Брандън ще изследва задната врата, движим се по мой сигнал — разговаряне колкото може по-малко. При съпротива, оттегляме се към парка и колата. Въпроси?

— Ако стрелят срещу нас? — попита един от хората на Шулц.

— Дартели води отстъплението към парка. Ти, Брандън, и аз заемаме отбранителни позиции. Някой друг?

Дарт чувстваше биенето на сърцето си. Искаше да мисли за всичко това като за тренировка, но адреналинът му беше на друго мнение. Автомобилът спря и вратите му бързо се отвориха. Групата много бързо и тихо се придвижи в сенките. Дарт, който беше заедно с тях, едва виждаше другите.

— Окей — измърмори Шулц.

Той ги последва, като се движеше зад Грич. Бойната единица беше добре тренирана и се движеше, без да се разпръсква. Автомобилът, който беше спрял съвсем за кратко, колкото да изсипе групата, сега мъркаше като котка. Шулц задържа хората си в сянката в продължение на точно една минута, а след това приближи до своя техник Брандън, който се намираше до зелената дървена врата. Двамата се снишиха и Брандън откачи от крака си черната змия и я напъха под оградата. Змията всъщност представляваше специална оптическа камера. Малкото зъболекарско огледало предаваше информацията от камерата. Брандън изследва задната градина и подавайки сигнал с ръка, съобщи, че е чиста. Шулц с помощта на шперц отвори вратата и даде знак на хората си да се придвижат напред. Неговият човек от групата за бърза намеса вървеше най-напред, следваха техниците, експерти по веществените доказателства и накрая Дарт.

След няколко секунди групата зае местата си до къщата. Дарт се вълнуваше силно и чувстваше как по тялото му се стича пот. Брандън промуши камерата под кечето на вратата и огледа вътрешността с помощта на видео оптиката. След миг Шулц отвори вратата. И отново им махна с ръка да продължат.

Бяха вътре.

Дарт само веднъж беше използвал уреди за нощно гледане по време на един семинар в Нова Англия. Очилата бяха големи, а гледката през тях представляваше загадъчна комбинация от зелено, черно и бяло. Групата се понесе плавно напред, но Дарт се чувстваше неудобно и дезориентиран, като че ли се беше намесил във видеоигра. Сега, когато неговият свят се беше променил до светещи цветове, той пристъпваше крайно неуверено крачка след крачка.

Вътрешната част на къщата беше като външната — стара и изхабена. В първата стая имаше изтърбушено канапе, сложен накриво лампион, оръфан шезлонг и стар телевизор. Грич и Йейтс съсредоточиха вниманието си върху Дарт, който бързо посочи шезлонга. Двамата техници се заеха с шезлонга. Работеха мълчаливо, ефикасно, дърпаха възглавници, търсеха отпечатъци, изследваха пукнатини. Находките биваха прибирани в прозрачни и бели книжни торби, върху които предварително бяха отбелязани различните сектори, от които се състои една стая. След секунди шезлонгът беше същият.

— Никакви отпечатъци — прошепна Грич в микрофона си. Кратката информация стигна до дясното ухо на Дарт.

Шулц и неговите командоси бяха изчезнали, като навярно провеждаха предварителен оглед. Грич се опита да снеме отпечатъци от дистанционното на телевизора. Тя поклати глава към Дарт. Йейтс взе специален разтворител и почисти праха, като по този начин не остана следа от присъствието им.

Дарт забеляза едно пианино, на което липсваха няколко клавиша. Върху него в акрилни рамки имаше половин дузина снимки. Той ги посочи на Грич и Йейтс, които се заловиха с новите цели с необикновена бързина. Бяха отворени няколко торби — почти безшумно — и Грич измъкна една специална камера. Йейтс извади от чантата си нещо подобно на светкавица, включи го и го насочи към снимките. Без предпазните очила специалната светлина би изглеждала изключително слабо виолетова. С уреда за нощно гледане се създаваше впечатление, като че ли беше светната халогенна лампа. Грич направи няколко снимки и за изненада на Дарт камерата действаше без абсолютно никакъв шум. По-късно щеше да бъде обяснено, че камерата беше дигитална и че регистрира образите в компютърен диск. Тези образи можеха да се уголемяват и манипулират с електроника.

Стая след стая групата преминаваше през къщата. Кухнята беше много малка. Грич и Йейтс прекараха по-голямата част от своите три минути там, като обработваха предметите с ленти, с надежда да открият скрити отпечатъци. Дарт провери хладилника и обърна внимание на съдържанието: типична храна за мъж. Бекон, яйца, сандвичи, портокалов сок и дузина замразени готови ястия. Йейтс забърса седалката на тоалета и постави в торба материалите от малката баня на долния етаж. Грич инвентаризираше почистващите продукти, като обръщаше особено внимание на тези, които бяха запазили етикетите за цената.

През цялото време от командния автомобил до Дарт и Шулц пристигаше непрекъснат поток от съобщения. Най-често като: „една минута, две минути и тридесет секунди…“. Тези съобщения бяха съпроводени от други, като: „приближава кола“ и „чисто е“. Този бараж внушаваше на Дарт чувство на защита, на сигурност, след като знаеше, че най-близката околност е под наблюдението на трима цивилни полицаи, които поддържаха постоянна връзка с командния автомобил.

Бяха прекарали повече от пет минути в къщата, когато Дарт започна да разбира по-ясно действията на Шулц. Командвайки тим от шестима — загрижен за безопасността на групата — той умело разставяше човешкия си резерв, така че да не допусне присъствие на повече от трима души в някоя от малките стаи. Дарт, Грич и Йейтс действаха като тим, докато Шулц със своите трима въоръжени хора от групата за бърза намеса изследваха следващото пространство и поддържаха постоянна готовност.

Дарт и групата експерти след малко слизаха по тясно дървено стълбище и се насочиха към недовършена приземна стая, където имаше пералня и сушилня, опънато въже, няколко кашона и в непосредствена близост до стълбището пейка, отрупана с разни железарии. Грич направи знак на Дарт и му посочи пералнята и рафтовете над нея. Тя поклати глава отрицателно. Дарт отговори на жеста по същия начин. Съобщението й не му беше ясно. Тя включи комуникационното устройство и прошепна:

— Никакви перилни средства, никаква белина. — Сега Дарт разбра какво няма и си спомни, че Зелър някога му беше казал, че това, което липсва, е също толкова важно, колкото това, което е налице, и разбра, че Грич и Йейтс бяха много добре обучени в подобни дела.

Дарт кимна и регистрира в паметта си факта.

Дарт посочи към пейката и тимът заработи, като трескаво снимаше, опипваше, събираше. Действията им отново произведоха силно впечатление върху Дарт, комбинираните им движения бяха отмерени, координирани и продуктивни. Напуснаха помещението след две минути.

Шулц насочи Дарт и експертите към втория етаж, където един тесен коридор предлагаше достъп до две спални и две бани. Главната спалня беше по-голяма от гостната стая и от нея се влизаше направо в едната баня. Тук имаше достатъчна светлина и Дарт можеше да свали досадните очила, но Грич и Йейтс продължиха да носят своите.

— Седем минути — чу Дарт в слушалката равния глас.

Двойката експерти се заеха със снимане на различните части на помещението, докато детективът, застанал по-назад, изучаваше обстановката. Лицевата част на леглото се намираше между двата прозореца, които гледаха към уличката. Срещу леглото един скрин крайно неудобно заемаше ъгъла, съвсем близо до вратата към банята, вдясно от която имаше врата към някакъв шкаф за дрехи. Нещо в стаята смущаваше Дарт, въпреки че не му беше ясно какво точно. Това, че беше спретната? Чиста? Липсата на индивидуален почерк? Не беше сигурен.

Явно беше, че някой беше живял тук. На тоалетната масичка се виждаше купчинка монети, химикалка и лекарство против стомашни киселини. Йейтс се зае да ги изследва за отпечатъци. Дарт приближи шкафа за дрехи и го отвори внимателно, ръката му се потеше в ръкавицата. Там имаше няколко ризи, окачени на закачалки, и бял мрежест рафт, върху който лежаха нагънати джинси, чорапи, бельо, тениски и други дрехи.

Грич потупа Дарт по рамото, накара го да се отмести, и започна да снема дрехите, докато Йейтс насочваше върху тях осветлението.

— Неидентифициран мъж приближава пеш откъм Цион — обяви гласът в ухото на Дарт.

— Внимание, момчета — прошушна гласът на Шулц в слушалката на Дарт. — Нека веднага се съберем на стълбите долу. — Той направи пауза. — Още сега.

Йейтс се върна към масичката и избърса химикалката и няколко от монетите. Грич се приготви, прибра дигиталната камера и попита Дарт:

— Това беше затворено, нали?

— Да.

Тя затвори вратата на шкафа.

— Напълно затворено?

— Напълно затворено — потвърди Дарт.

— Наблюдаваното лице се насочва към Хамилтън — чу Дарт в дясното си ухо.

— Водачът на групата — запита мъжкият глас от автомобила, — ясно ли е съобщението?

— Ясно — отсече Шулц.

— Приготви се да евакуираш целия персонал — съобщи спокойно командният автомобил.

— Прието.

Шулц заповяда:

— Слезте долу сега. Изнасяйте се.

При излизането си от спалнята Дарт погледна над рамото си и видя, че Грич и Йейтс се втурват в банята, а след това излизат обратно през спалнята, като главите им и неудобните им очила се люлееха наляво и надясно. По време на брифинга Шулц беше информирал Дарт, че държи точно на тези двама техници заради невероятната им фотографска памет. Той му разказа една история за това как Грич след акция е цитирала четиридесет и пет заглавия на книги, които са се намирали на рафтовете в един кабинет — той преценил, че Грич е била в кабинета по-малко от минута. По-късно един доклад потвърдил всичките тези четиридесет и пет заглавия.

— Рапорт? — поискаха от командния автомобил.

— Лицето навлиза в Хамилтън корт — отговори мъжкият глас. — Ще трябва да напуснете по задния път. Ясно?

„Как можеше този глас да звучи толкова спокойно?“, чудеше се Дарт. Имаше чувството, че гръдният му кош е готов да експлодира.

— Ясно — отговориха от автомобила.

— Задният път. Ясно — отговори Шулц.

Шулц и двамата мъже чакаха при стълбите.

— Намираме се в трудно положение — съобщи Шулц по вътрешната връзка. — Приближава неидентифициран обект. — Той натисна един бутон и попита командния автомобил: — Какво е положението?

— Тилът е все още чист — чу Дарт в слушалката си.

Шулц повтори съобщението.

Сега Шулц се обърна директно към Дарт, очилата за нощно виждане го правеха да изглежда като бръмбар.

— Ти имаш думата, детективе. Ще извършим ли арест или не? — За първи път Дарт забелязваше емоцията да взема връх над военния манталитет на този човек — Шулц искаше да остане и да арестува подозрителното лице.

Дарт попита Грич:

— Какво постигнахме?

— Значително по-малко, отколкото се бяхме надявали. — Йейтс кимна в знак на съгласие. Думите й означаваха, че не са се добрали до нищо. Никакви материали от особена важност.

Сега Дарт чу как с голяма активност от командния автомобил направляват оперативните работници по наблюдението.

„КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Тук е управлението. Шепърд, можем ли да получим видео от обекта, заснет отблизо с кола?

ДЕТЕКТИВ ШЕПЪРД: Не. Той е вече в уличката. Ако вие можете да направите нещо, значи имате късмет. Бих посъветвал тима да навлезе в Поуп парк. Ние ще бъдем на Йорк стрийт.

КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Не може на Поуп парк. Напредваме.“

Шулц настоя при изключен микрофон:

— И така?

Дарт беше против това да се извърши арест, при условие, че липсват доказателства. Той искаше да пипне този човек, но не още.

— Не. — След това сподели едно свое съображение с Брандън: — Можем ли да го зърнем?

Брандън, съобразявайки се с йерархията, погледна към Шулц за отговор.

— Всичко можем, детективе — каза Шулц. — Ти командваш.

„КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Водачът на групата?

ПОЛЕВИ АГЕНТ: Лицето се насочва по пътя за къщата.“

Шулц дръпна микрофона пред устата си и информира, за да бъде чут от всички:

— Отправя се към задната врата. Ние ще се разположим край предната.

След това той включи външната връзка.

„ШУЛЦ: Ще ни трябват десет секунди.

КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Нямате ги.“

Шулц постави облечената си в ръкавица ръка върху топката на вратата.

Сочейки към Брандън, Дарт попита:

— Можем ли оставим устройството тук?

— При условие, че оставим и Брандън, да — отговори Шулц. — Не разполагаме със задължителното разрешение за подслушване, но имаме право да бъдем тук. Ако искаш да направиш запис на този човек, трябва да го направиш лично. Ти решаваш.

— Но нали ще получим записа в автомобила? — попита Дарт.

— В командния автомобил, да — отговори Шулц.

— Брандън и аз оставаме — реши Дарт.

„КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Лицето влезе през задната порта. Най-добре е да излизате.“

Дарт чу щракане от превъртването на ключ от задната врата.

Шулц се обърна към своите хора:

— Ще го хванем. Заемете местата си!

— Не! — противопостави се Дарт с рязък шепот, тялото му беше цялото плувнало в пот, шумът от ключа в ключалката се чу някак си по-силно.

— Няма да успеем — контрира Шулц. — Много закъсняхме.

Дарт не беше съгласен.

— Скриваме се. Изчакваме го. Може би нещо ще се случи.

Шулц и Дарт се спогледаха и въпреки очилата Дарт почувства, че погледите им са се срещнали и че се провеждаше сражение между воли.

Шулц отстъпи неохотно.

— Наблюдение само до второ нареждане. Заминавайте!

Вратата се отключи шумно и внимателно се отвори.

Командата се разпиля и изчезна в миг. Брандън и Дарт хукнаха нагоре по стълбите. Дарт не видя къде отидоха другите, видя само Шулц, който се вмъкна в предния шкаф за дрехи. Когато стигна до площадката, следвайки Брандън по петите, Дарт чу шум в дясното си ухо и разбра, че беше Шулц, който шепнеше съвсем тихо по вътрешната линия.

„ШУЛЦ: Искам доклад за месторазположението. Дайте ми положението на обекта.

АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Филджим. Аз съм в кухнята.

АГЕНТ ДОНАЛДСЪН: Доналдсън. Стълбите на приземния етаж.

АГЕНТ БРАНДЪН: Брандън. Спалня, горен етаж.

ДАРТ: Дартели. Спалня горен етаж.

ШУЛЦ: Разпръснете се там горе.

АГЕНТ ЙЕЙТС: Йейтс. Приземен етаж с Доналдсън.

АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Той е вътре.“

Тишина по вътрешната линия. Дарт чу някаква дъска по пода да пропуква на долния етаж и се помоли това да е наблюдаваното лице, а не някой от командосите на Шулц. Посетителят не му трябваше мъртъв, а тези типове от групата за спешна намеса не се колебаеха да употребят оръжие. Брандън, следвайки нарежданията, направи знак на Дарт да влезе в шкафа, давайки му да разбере, че той самият ще заеме позиция в банята.

На Дарт му се струваше, че като че ли бяха изминали няколко минути до появата на друг глас по вътрешната линия.

„АГЕНТ ГРИЧ: Грич. Всекидневната. Той тръгва към стълбите. Използва фенерче — натърти тя.“

Мисълта за фенерче не се хареса на Дарт. Човекът, който беше резидент, би трябвало да използва осветлението — освен ако, помисли Дарт, освен ако не искаше да прикрие появата си.

Може би това, че се беше скрил в шкафа, имаше влияние върху Дарт, толкова голяма част от младостта му беше прекарана в скривалища като това. Може би поради това, че във всички по-късни години беше имитирал действията си от детството, той изведнъж се бе превърнал в част от тези емоции. Прониза го чувство на обърканост, тревога и гняв и това чувство наруши нормалния ритъм на сърцето му. Разбираше, че се намира в тъмния шкаф не защото сам е избрал тази възможност, а поради това, че някой друг му е казал да отиде там. Брандън. Шулц. Нямаше значение кой. Беше направил това не по собствен избор, а поради необходимост. Адреналинът го изпълваше с паника. Почувства, че го обхваща клаустрофобия, като че ли това ограничено пространство се свива около него. Чу наближаващи стъпки — и вече можеше да почувства евтиния парфюм на майка си, можеше да чуе шумоленето на роклята й. Знаеше къде се намира, ченге в тъмен шкаф, че по стълбите се задаваше следеният от тях човек, а не майка му. Но въпреки това той подушваше присъствието й. Не можеше да се сбърка този парфюм. Дръпна върху очите си очилата и си помисли дали биенето на сърцето му не би могло да бъде чуто през вратата на шкафа.

„ШУЛЦ: Човекът е горе на стълбите. Доналдсън, Филджим, осигурете поддръжка.“

Шулц имаше за цел Дарт и Брандън — ченге от полицейския отдел в Хартфорд и техник, най-нищожните от нищожните по негово мнение, без съмнение — да имат известна подкрепа от групата за спешна намеса, нещо, без което Дарт не можеше. Той не трябваше по никакъв начин да изгуби това подозирано лице или да се окаже ангажиран в престрелка.

Чу дишане от другата страна на вратата на шкафа и единственото, което можеше да направи, е да не си представя майка си. „Аз съм голям мъж!“ — каза си той. И все пак миналото оставаше. Той затаи дъх — можеше да се скрие по-добре от най-добрите от тях. Опипа с ръка оръжието си. Ако вратата се отвореше, щеше да стане нещо страшно.

Можеше да си представи как двамата от групата за спешна намеса се изкачват с голямо внимание по стълбите, без да предизвикват какъвто и да е шум, въпреки старите дъски. Обучени да бъдат безтегловни. Обучени касапи. Чудеше се какви ли са техните кошмари. Какви демони ги владеят?

Шумът от тежкото дишане на посетителя премина през вратата, отслабна и след малко изчезна.

„АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Лицето е в банята.“

Дарт чу докосването на пръсти върху външната страна на вратата, шум, подобен на леко драскане, и разбра, че хората от групата му дават знак, че го предупреждават, че са в стаята. Не искаха Дарт да стреля по тях.

„ШУЛЦ: Не искам Брандън да бъде в опасност. Арестувайте следеното лице. Повтарям: арестувайте.

АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Арестуване. Разбрано.“

Много внимателно Дарт отвори вратата на шкафа. Пред себе си той видя увисналите очила на Филджим. Агентът кимна, посочи банята, а след това оръжието в ръката на Дарт. Дарт измъкна револвера от колана си. Филджим посочи Доналдсън, който също стоеше обърнат с лице към Дарт. Доналдсън показа на Дарт една фосфоресцираща граната и му направи знак да махне очилата си — ярката светлина щеше да бъде ослепителна. Дарт кимна, наведе глава, издърпа очилата си над главата и закри очите си.

„АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Брандън. Фосфоресцираща граната.“

Дарт чу, че някой цъкна с език. Брандън, тъй като беше в една и съща стая заедно със следеното лице, не можеше да говори, даже шепнешком, и все пак беше направил съобщението си.

„Тези хора не са човеци“, каза си Дарт.

Той чу високо избухване и въпреки че беше закрил очите си, усети навсякъде около себе си блясването на ослепителна бяла светлина. Последва поредица от енергични викове и команди от страна на агентите.

— Полиция! Не мърдай от мястото си! Никакво движение! Стой така! — Те нахлуваха в съвършен синхрон, като всеки един се грижеше за безопасността на другия.

Дарт, който беше застанал до вратата, видя човека, застанал на колене върху пода. Двете му ръце затискаха очите му. Гранатата го беше заслепила. Ефектът от поражението щеше да продължи няколко минути. Усещаше се остра миризма на дим, а по тавана плаваше сива мъгла.

Порцелановият капак, който покриваше казанчето на тоалетната, беше свален, а върху спуснатата седалка се виждаха една мокра тухла и пластмасова торба, съдържаща малки стъкленици. Тухлата, която привидно трябваше да задържа водата, се оказа куха и имитация от пластмаса — специално направено скривалище. При бързата си преценка на банята Йейтс и Грич бяха пропуснали тази подробност.

Филджим изви ръцете на човека зад гърба и обяви:

— Арестуван сте по подозрение за укриване на веществени доказателства. — Такъв беше текстът на заповедта за претърсване.

Дарт беше изумен от виртуозността на групата и от строгото спазване на процедурните правила. Белезниците щракнаха.

— Проклятие! — изръмжа дрезгавият глас на арестувания. Главата му все още беше наведена към земята.

Дарт позна този глас. Той принадлежеше на Роман Ковалски.