Ридли Пиърсън
Верига от улики (3)

2.

Теди Браг приличаше на кандидат за сърдечна хирургия. Дартели се безпокоеше за него. Кожата му имаше цвят на разводнено сирене и му липсваше онази енергия, която му беше донесла прякора Бъз. Очите му бяха налети с кръв, дишането му затруднено и си беше закопчал неправилно ризата, което го превръщаше в старец, но на Дартели не му достигна смелост да посочи тази грешка, защото Теди Браг беше особено чувствителен към подобни забележки и когато настроението му се вкиселяваше, всички край него страдаха.

— Разполагам всичко на всичко с щаб от двама, не забравяй — измърмори той, като преди това се извини, което смути Дарт. — И трябва да движа тази работа чрез Ковалски — съвсем добре съзнавам това — но ти си този, който попита за апартамента, така че на теб се обадих.

Таванът на лабораторията беше от акустични плочки с водни петна, подът — цимент, нацапан с боя. Доста нещо беше лепено върху стените и след това отлепяно, в резултат на което бяха останали тъмни дупки в кремавата боя. Това, което беше останало от лабораторията, където се обработваха доказателствени материали и която се свързваше чрез една отворена врата с пространството, не по-голямо от килер, където огромна машина за проявяване въртеше снимки със сцени на престъпления, изпълваше двете помещения с токсична миризма, от която нямаше спасение, и това веднага причиняваше на Дартели главоболие и възпаляваше очите на Теди Браг.

— Ако е необходимо, мога да почакам, Бъз, това е само едно самоубийство. — Лъжи. Една лъжа пораждаше друга.

— В понеделник отношението ти не беше такова.

— Сега е вторник. Имам други грижи. — Дартели си поигра с търпението му, въпреки бушуващата болка в стомаха си и стегнатостта в гърдите си. Четири нощи беше спал зле, преследван от образа на смачканата физиономия на Стейпълтън и подозрението, че миналото е изплувало на повърхността като кита на Ахав. Трябваше му това, с което разполагаше Браг, каквото и да беше то, страшно много му трябваше, но сега се чувстваше повече като майка си алкохоличка, когато се опитваше да скрие бутилката си. „Никой не трябва да знае“, напомни си той.

— Предоставих това на Сам — каза той, имайки предвид Саманта Ричардсън, другата половина от отдела на Браг. Ричардсън се занимаваше с цялата фотографска дейност и по-голямата част от насъбрания доказателствен материал, докато Браг правеше научния анализ, който не се изпращаше до щатската полиция, администрацията и повечето от показанията за съда. — Изпратих я с униформен полицай за ескорт, защото се надявах да я получа обратно жива.

— Апартаментът на Стейпълтън — поясни Дартели, като изпитваше истински сърбеж да получи каквато и да е информация, която Браг можеше да достави, и като се опитваше да изглежда незаинтересован. Местността на север от града, където Стейпълтън беше живял, не беше безопасна за неуниформен човек от бялата раса, даже посред бял ден.

— Що се отнася до това, не сме прибирали никакви червени срамни косми или коса. И въпреки че съседите знаеха за съществуването на приятелка — много викове, очевидно — тя, Сам, не можа да научи от тях никакво име.

Дартели беше искал той самият да проведе тези интервюта, но беше решил, че при самоубийство в северната част интересът му би могъл да привлече излишно внимание в отдела. Да остави това на Браг и Ричардсън не беше лесно. Дарт обичаше да контролира нещата, но имаше пълно доверие в Браг — най-малкото, когато този човек беше в добро здраве.

— Никакво име? — попита Дартели смутен от мисълта, че може би е загубил шанса да свърже Стейпълтън с лицето, което е било с него в онази стая.

Оставаха множество въпроси без отговор: Защо Стейпълтън беше ходил в „Де Нада“, ако намерението му е било да се самоубие? А ако намерението му не е било такова, тогава защо е дошъл със специалната отвертка? А ако единственото му намерение е било да бъде с курва през нощта на самоубийството си, тогава защо хората от отдела за наркотици не са открили липсващата червенокоса? При условие, че се предлагаха двеста долара награда за информация, която да води до самоличността на жената, за Дартели изглеждаше неразбираем фактът, че те все още нямаха солидни следи. Това не беше голям град.

— Не казах това — поправи го Браг, — само това, че, както обикновено, от съседите няма никаква полза.

— Но ти се добра до име! — възкликна Дартели, хващайки се за този факт. Думите му не съответстваха на външното му спокойствие. „Дай ми шибаното име“, искаше му се да изкрещи.

— По-тихо, защото мога да помисля, че си спечелил на лотария или нещо такова — изгледа го Браг подозрително. Като съзнаваше, че владее положението, Браг не разкриваше жизненоважна информация. — Изобщо никакъв знак за това, че тази жена продължително е живяла в апартамента със Стейпълтън, като не се смята един празен шкаф и няколко празни чекмеджета в банята. Може би се е изнесла или нещо такова. И както казах: никакви червени косми — всичките са черни. Сам каза, че мястото е много зле поддържано, човечецът е бил голям мърляч.

— Името й? — попита Дартели с възможно най-спокойния си израз.

— И не е намерила бележка или каквото и да е, което горе-долу да обясни защо се е хвърлил. — Следейки внимателно реакцията на Дарт, той додаде: — Не помислих, че това ще ти хареса.

— Трябва ми името на тази жена, Бъз. Това преди всичко.

Опитвайки се да придаде на гласа си категоричност, Браг заяви:

— Няма защо да искаш от нас да сравняваме влакна. — И добави бързо: — За бога, не когато става дума за скачач от северната част. Забрави тази работа.

Дартели се поколеба и избъбри:

— Не за скачач от северния квартал, не.

Браг изглеждаше обезпокоен. Дартели не можеше да бъде сигурен дали разбира добре състоянието му или дали Браг действително беше физически зле, но той се държеше странно, като че ли криеше нещо.

— Бъз? — обърна се към него с въпросителен тон Дартели, като в същото време си спомни за Гини Райс, защото тя винаги употребяваше името на Дарт като въпросителна дума и това го тревожеше.

— Присила Коул — реши да каже Браг, за да се спаси от разпита на Дарт. — Сам е намерила сметки за телефон и електричество на името на Присила Коул. Тя трябва да е приятелката.

Дартели си го отбеляза и благодари.

— Все пак какво те измъчва? — попита Браг.

Дартели употреби цялото си старание да премахне от лицето си загрижеността си.

— Нищо.

— Искам да кажа, за това скачане — уточни лаборантът. — Почувствах го от самото начало.

— Ще бъда по-щастлив, след като говоря с тази червенокоса — обясни Дартели. — После ще ми бъде по-леко, нали разбираш.

— Зелър — изведнъж изрече Браг.

Гърлото на Дарт се сви и той почувства, че се задушава. „Дали Теди знае?“, се запита.

— Той направи от теб черногледец като себе си — декларира Браг.

Това обяснение заля Дартели с вълна от облекчение.

— Ще го приема като комплимент — успя да избъбри Дартели, въпреки че гърлото му остана стегнато, като правеше гласа му емоционален.

Браг кимна.

— Би могъл да направиш нещо по-лошо от това да ми напомниш за Уолтър Зелър — каза Браг като комплимент.

— Присила Коул — повтори Дартели с надежда да прекрати разговора. Не искаше да говори за Зелър.

Като съпроводи Дартели покрай миризливата фотомашина и до вратата, Браг подхвърли:

— Остани на тази вълна.

Дартели излезе с неприятно дразнеща подутина в гърлото си: „Остани на тази вълна“ беше предупреждението на Теди Браг за нещо неочаквано. Дартели не искаше никакви изненади в това разследване. „Човекът е скочил“, напомни си той.

Отправи се нагоре по стълбите. Чувстваше се зле и му се гадеше. Може би болестта на Теди Браг, каквато и да е, беше заразителна.

Бъд Гормън приличаше на зле заплатен счетоводител на средна възраст, който е предпочел да остави косата си да окапе и който не би могъл да си даде труда да маскира това с перука. Той имаше дебели стъкла, празнина между предните зъби и червен нос с увиснали ирландски бузи. Беше висок пет фута и пет инча, носеше спортно сако, размер 46, имаше врат осемнадесет инча и затова връзките му висяха смешно. От главата му се излъчваше силен блясък, което подсказа на Дартели, че му трябват слънчеви очила. Когато говореше, гласът му беше такъв, сякаш някой го душеше: той пушеше цигари без филтър, които палеше една от друга.

— Нямам сведения за това момиче Коул, Джо. Предполагам, че този юнак се е грижил добре за нея, защото по нищо не личи, че някога е подавала данъчна регистрация. Казвам ти, нищо.

— Нищо — повтори Дартели с отвращение.

Задънена улица — някой ден това щеше да бъде изписано на надгробния му камък. Бъд Гормън беше служител на Кредитните служби и в това си качество имаше достъп до всички бази данни относно кредитите в страната. Всеки кредитен рейтинг, банкова сметка или сведение за кредитна карта бяха на негово разположение. Той имаше достъп до записите на деветдесет процента от всички по-големи фирми, които се занимаваха с търговия на дребно, които даваха персонален кредит, включително всички универсални магазини, големи петролни компании, хотелски вериги, пътнически агенции, авиолинии и телефонни компании. Ако човек похарчеше нещо друго, различно от кеш, Бъд Гормън можеше да го открие. Обикновено това се правеше с цел да се защитават компаниите или да се следят демографските фактори. Но за Джо Дартели това се правеше както всяка друга обществена услуга, тихо и не безплатно. Бъд Гормън обичаше спортните коли — благодарение на Дарт той не беше плащал глоби в продължение на повече от пет години. Ако Джеймс Бонд имаше позволително да убива, то Бъд Гормън имаше позволително да кара кола.

— И се опитах да намеря нещо за теб, Джо. Трябва да знаеш, че това е правилно — защото сега мога да го чуя в гласа ти и да го видя на лицето ти. И се чувствам като лайно за това, че не мога да ти помогна, но така е при някои хора. — Той огледа внимателно разочарованата физиономия на Дарт. — Ако имах достъп до правителствените програми, имам чувството, че там трябва да бъде твоята госпожица Коул. А аз действително имам някои връзки с данъчните, въпреки че, както знаеш, според мен, тя така или иначе не декларира доходите си, така че защо да си хабим куршумите за такова нещо? Но това те засяга и искам да го знаеш.

— Няма данъчна регистрация? — попита Дартели недоверчиво.

— Този адрес е дяволски близко до проектите, Джо. Не е чак толкова изненадващо. Съвсем не е.

— Значи съм я загубил?

— Може би си я загубил, може би не си — каза Гордън, прокарвайки нервно тежката си ръка върху лъскавата си глава. — Може би не си — повтори той.

— Помогни ми, Бъд.

— Застраховка — изрече Бъд отчетливо. — Може би е застрахована, може би не, но ако е, тогава тя трябва да бъде в базата данни и адресът й ще бъде отбелязан.

— Здравна застраховка? — попита Дартели.

— Добри изгледи да е застрахована, Джо.

— Шибани изгледи — възрази Дартели. — Дейвид Стейпълтъновците на този свят са точно тези, които си живеят без здравна застраховка.

— По дяволите, това тук е град на застраховките, Джо. Всеки, буквално всеки има някаква застраховка.

Дартели знаеше, че това е истина: хората от Хартфорд имаха много застраховки, също както тези от Рочестър употребяват филм „Кодак“. Но значението на това за Дартели — това, което Гордън внушаваше — имаше персонален смисъл за детектива. Последното нещо, което Дартели искаше, беше да застане с шапка в ръка пред Гини Райс и да я моли за услуга. А тя беше единствената личност сред застрахователите, за която той можеше да се сети. „Няма да го направя“, обеща си Дартели.

Обещание, което щеше да бъде нарушено при следващия телефонен разговор.