Ридли Пиърсън
Верига от улики (39)

38.

Това беше то — Дарт го знаеше, преди да пристъпи навън от вратата.

Той открадна четири часа сън вкъщи, след като беше разходил Мак и след като си беше направил сандвич с риба тон. До пет и тридесет навън вече беше тъмно и му мина през ум, че колкото по-рано, толкова по-добре, защото най-лошите групови насилия се проявяваха след десет вечерта във времето, когато наркотиците, алкохолът и неспокойният гняв вземаха данъка си. Той се облече в черни джинси и морскосин пуловер, така че да може да се движи с вдигната гугла и по този начин донякъде да се дегизира.

Осъществи пътуването сам, вярвайки, че ще намери Зелър в къщата на Сеймур стрийт и че Зелър е избрал съвършено безопасната къща — отвън до нея никой, нито даже полицай нямаше да навлезе в сърцето на Парк стрийт в този час на нощта без много силно основание и обилно подкрепление. Може би Зелър беше сключил сделка за протекция с някоя от бандите и се беше погрижил за предупредителна система, състояща се от клетъчни телефони и преносими радиостанции.

Когато мина с колата си покрай съда и една поредица от къщи, приспособени като адвокатски кантори, той беше поразен от иронията на тяхната близост с Парк стрийт, само на няколко пресечки на юг. Законът и беззаконието съществуваха рамо до рамо. На две пресечки от тези офиси четиринадесетгодишни момичета се трупаха по ъглите, а разпространителите на кокаин продаваха стоката си на тротоара. Дарт караше с вдигната гугла и при това бързо, без да се съобразява със стоповете и светофарите.

На седалката до него лежеше зареден револвер. Под пуловера си носеше бронирана жилетка, в джоба шперц. Вратите на колата бяха заключени. Колкото повече приближаваше Парк стрийт, толкова по-ленив ставаше трафикът и по-голямо оживлението. Това беше южният край на Син стрийт — нощта гъмжеше с възможности.

Въпреки ноемврийския студ тъмните улични ъгли бяха пълни с пуерториканци и тук-таме между тях се виждаха испанци, италианци и португалци, всички под двадесет и пет. Това място се доминираше от Le Soledos и латинските крале. Неподходящият цвят чорапи биха могли да струват живота на някой хлапак. Показването на оръжие означаваше началото на битка. Тези хора бяха започнали живота си с впечатление от Сталоун, и Лий, и Шварценегер, и Снайпс, и считаха, че не им отстъпват по нищо. На Дарт му се стори, че всички по-възрастни от тридесет са изпратени на заточение. Мястото се управляваше от неспокойна младеж.

Струващи четиридесет хиляди долара автомобили „БМВ“ и „Мерцедес-Бенц“ преминаваха по Парк стрийт с десет мили в час, караха ги тийнейджъри, заети с клетъчните си телефони и преизпълнени с гордост. Да подканиш с клаксон някоя кола да избърза, беше все едно да поканиш поток от куршуми.

Ако нещо можеше да се вдиша, инжектира или пуши, можеше да се намери. Ако нещо можеше да се чукне, сводникът се появяваше. Ако нещо се откраднеше, то се излагаше за продан. Ако живееше, можеше да се умъртви.

Той почувства върху себе си чифт подозрителни очи, но не погледна в тази посока. В движеща се кола един бял човек би могъл за кратко време да бъде търпян — бизнесът си беше бизнес и голяма част от бизнеса на Парк стрийт идваше от белите анклави на запад.

Но достатъчно беше един бял човек да премине повече от два пъти по тази улица и вече всички научаваха новината. Знаеше, че е наблюдаван, че е следен. А ако Зелър си беше купил протекция, тогава да напусне колата беше равнозначно на това да се изправи срещу армия от гладни улични плъхове, готови за пакост.

Той паркира тауруса на Уолкот, на три пресечки от Сеймур. Грабна револвера и бързо излезе от колата, като носеше оръжието в ръка и се движеше бавно, навлизайки все по-дълбоко в тъмнината и надявайки се да стигне до Фънк стрийт без инцидент.

Уличните лампи наоколо бяха счупени веднага след поставянето им. Ако това място се погледнеше от самолет, то би изглеждало като четвъртита черна кутия, осветена единствена от Парк стрийт, която се намираше на разстояние една пресечка на север.

Дарт сви вляво, пресече улицата и тръгна по Фънк към Сеймур. Имаше чувството, че сърцето му е променило мястото си и че сега е някъде около ушите му, а той самият е влязъл в огнена пещ.

В този момент отсреща на улицата се появи група млади хора, силно приличащи на глутница гладни кучета. Той не можеше да каже откъде бяха дошли. Но те бяха там.

Дарт беше прекарал голяма част от последните четири години в разпити на хладнокръвни убийци, съвсем не по-възрастни от тези хлапаци — убийци, които не показваха абсолютно никакво разкаяние, които изпитваха гордост от това, че могат да убият заради чифт баскетболни кецове или заради кожено яке, или заради измислена любов. Празни очи. Диалог, взет назаем от филмите. Човешки черупки, лишени от всякаква обич, изпълнени с неописуема омраза.

Забелязаха го и се разреваха враждебно. Револверът им хареса, те крещяха силно и подигравателно. Дарт пресече улицата на бегом, без да се обръща назад. Дай си вид, че си спокоен, насърчаваше го уплашеният вътрешен глас. Когато чу стъпките им, разбра, че положението е сериозно. Той напрегна всичките си сили и премина в пълен спринт. Ченге бяга от група пънкари… Не можеше да се освободи от тази мисъл. И все пак не можеше да бяга достатъчно бързо.

След като беше преполовил Фънк, той наруши собственото си правило и погледна над рамото си. Преследваха го. Те също бягаха.

Обзе го отчаяният страх на преследвано животно. Нямаше никакво значение, че и той е въоръжен, те бяха повече. Заплашваха го въоръжени деца, които можеха да убият поради скука, които можеха да убият заради цвета на кожата на някого. Беше изправен пред много реалната възможност да стреля срещу някой непълнолетен. Беше ли способен да го направи? Нямаше представа дали и кога самозащитата може или би надделяла над разума.

Те бяха бързи бегачи. Вече го наближаваха.

Често пъти беше сънувал, че краката му натежават невероятно много, че колкото и бързо да бяга, усилията му имаха като резултат съвсем бавно пълзене. А сега лошите сънища се бяха изравнили с реалността и той започна да чувства върху себе си огромна тежест, която изсмукваше силите му, притискаше го към тротоара. Крайниците му се бяха циментирали в миг и му се струваше, че гази в гъста лепкава кал.

— Хей, мой човек! — извика силен глас зад гърба му.

Дарт стигна Сеймур и сви вдясно, при което налетя направо срещу група от четирима латиноамериканци на около двадесетгодишна възраст. Дарт падна на тротоара и бързо се изправи на колене. Един от хлапаците извади пистолет и го насочи към него.

— Полиция! — извика Дарт по-скоро инстинктивно, отколкото по силата на някаква логика. Той издърпа затвора на револвера си.

— Без глупости — сряза го хлапакът с пистолета. — Дай ми револвера.

Дарт, който беше останал без дъх, чу бързите стъпки от бързото приближаване на другата банда. Латиноамериканецът с пистолета разполагаше само с част от секундата, за да вземе решение. Той като че ли успя да види добре револвера на Дарт. Може би го разпозна като полицейско оръжие. Погледна към приятелите си, вдигна рамене и внимателно върна оръжието си в жилетката си. Кимна.

— Спокойно, мой човек. — Вероятно просто беше помислил, че Дарт е откачил.

Дарт продължи да бяга, чувстваше болки в мускулите си, очакваше изстрел в гърба.

Вместо това той чу гневни викове, когато хлапаците от Фънк стрийт се сблъскаха с латиноамериканците от Сеймур. Чу думите: „Той е ченге, бе човек! Ченге“.

Дарт намали скоростта до бърз ход, беше му трудно да поеме дъх. Пред него фасадите на сградите изглеждаха донякъде познати и му се стори, че си спомня как изглеждаха от старите снимки по стената на коридора в къщата на Зелър. Точно в този миг той се разсея, пропусна да се ориентира в обстановката. Скочи високо, когато две улични кучета излаяха близо до него, и се приземи крайно несръчно, навяхвайки десния си глезен. Удари се лошо, изпусна револвера си и с голяма мъка се изправи на коленете си. Кучетата лаеха, приближаваха с наведени муцуни, зъбите им блестяха застрашително. Той вдигна падналото оръжие. Едното куче се втурна срещу него. Дарт отскочи назад и падна върху глезена си и се строполи за втори път.

Той на свой ред изръмжа злобно. Кучетата заскимтяха и се махнаха.

След като се изправи на крака, огледа улицата и този път безпогрешно разпозна сградата. Една повехнала от времето снимка: Зелър със стареещите си родители на стъпалата пред къщата. Снимката беше направена през деня.

Сега беше нощ.

Прозорците на горния етаж светеха.

 

 

Задната врата беше заключена. Дарт опита още веднъж, като внимателно натискаше дръжката, притискаше вратата с тежестта на тялото си, но не успяваше да я помръдне. Единственият достъпен прозорец беше затворен и по всичко личеше, че е закован от вътрешната страна. Дарт подпря револвера си на стената и измъкна шперца. Вкара го в горната ключалка, дръпна спусъка му и завъртя. Чу се леко щракане. Резето се освободи, Дарт завъртя дръжката и натисна. Вратата се отвори, стържейки прага. Той хвана здраво револвера си и пристъпи вътре, после хвана дръжката, повдигна вратата върху пантите й и я затвори тихо.

Първото нещо, което привлече вниманието му, беше миризмата от дим на пура. Това му беше и познато, и го плашеше. Той стоеше абсолютно неподвижен, подчинен на властта на спомени, заливаше го вълна от емоции. При цялата си решителност не се беше замислял как би могъл да се оправи в случай на конфронтация с наставника си. Все още можеше само да обича този човек, да го уважава, даже да му вярва. Беше постигнал професионалната си идентичност в страховитата сянка на този човек, беше се ползвал от защитата му и на свой ред се беше отнасял към него като към покровител и учител. В този момент той стоеше изправен с револвер в ръка и с намерението да му се противопостави — да го обвини за това, че е замислил и извършил поредица убийства. Обвинения, които щяха да отведат Зелър там, където беше спечелил репутацията си на най-добър измежду най-добрите.

Кухнята беше малка и датираше от петдесетте години: начупен линолеум, лекясана мивка и похабени предмети. Върху кухненския плот имаше трохи и остатъци от храна. Колона от малки черни мравки преминаваше в шествие покрай разлятата течност и изчезваше зад стар тостер. Въздухът беше натежал от дима на пури. Дарт приемаше това като предупреждение: Зелър не беше далече.

Той остави оръжието си, което му трябваше за улицата, не за Зелър. След това, като му дойде нещо ново наум, го взе отново. Влезе много внимателно в една малка всекидневна стая и тръгна нагоре по някаква стръмна стълба. Зелър беше израснал тук, беше разказвал толкова много истории за младостта си и за това място, че Дарт вече си представяше, че познава из основи всичко. Сега беше разочарован от разликите между истинското положение и спомена. Жилището далеч не беше толкова величествено, както го беше описвал Зелър. Размерите, украсени от спомена, бяха силно преувеличени от бившия резидент. Докато се качваше по стълбите, Дарт почувства, че го обзема някакъв страх: Зелър, убиец, който чака някъде в една къща, която познава добре. Дарт, неохотният инквизитор, един чужденец тук. Зелър беше особен, предпочиташе най-напред да удари, а после да задава въпроси. Дарт приближи най-високата част на стълбата, точно толкова широк коридор водеше към една отворена врата непосредствено вдясно и две противоположни една на друга врати по-нататък. Всички врати бяха отворени, всичко беше тъмно. На Дарт това приличаше на игра на криеница — очакваше да намери Зелър в една от трите. Но също така се и боеше от шума, който произведе с кухненската врата — Зелър като нищо можеше да го очаква.

Дарт порови в паметта си за някакво указание от някоя от семейните истории на Зелър. Почти чуваше гласа му в главата си, почти го виждаше седнал там… Нещо за това, как като дете е станал свидетел на улично нападение, спомни си той, което го наведе на мисълта, че стаята на Зелър трябва да е едната от двете пред него. Мислеше да се мушне най-напред в най-близката стая, да заеме отбранителна позиция зад вратата, после да почака за сигурен знак за позицията на Зелър. Сърцето му като че ли беше залепнало в гърлото, гръдният му кош беше стегнат, устата пресъхнала.

Беше като пиян от страх, не чувстваше никаква твърдост в коленете си. В главата му се въртяха сцените на така наречените самоубийства, убийствата, които бяха толкова изкусно оркестрирани. Дали по този начин нямаше някой да открие Джо Дартели? Дали това не бяха последните му минути — след като се беше промушил в чужда къща в преследване на човек, когото чувстваше близък като баща? Той започна да се пита какви ли мисли са съществували в замъгления ум на майка му, когато го беше преследвала. Дали тя по нейния си начин се е страхувала толкова много от това, че ще открие Дарт, както сега той се страхуваше от възможността да открие Зелър?

Той повдигна револвера и го насочи в пода пред себе си. Щеше да е необходимо само леко вдигане и дърпане на спусъка. От близко разстояние всеки беше отличен стрелец.

Започна да брои бавно назад, тръгвайки от пет, това беше стар навик, целта беше да успокои нервите си. Както сам трябваше да се убеди, тази техника се провали мизерно: три… две… Той направи бърза крачка нагоре, изкачвайки последното стъпало и рязко се обърна надясно.

Облегалката на един дървен стол го удари право в гърдите. В същия момент, когато всичкият му въздух излетя от него, Дарт вдигна револвера и дръпна спусъка и веднага след това още веднъж, но нищо не последва — засечка в резултат от падането му на улицата. Ударът го изправи на крака, той се плъзна в коридора и се блъсна в стената и това окончателно го лиши от въздух. Дарт се мъчеше да си поеме дъх, гръдният му кош беше като парализиран, ребрата му силно пострадали. Револверът отлетя от ръцете му, беше изритан оттам. В следващия момент същата кафява обувка тръгна срещу лицето на Дарт, но Дарт успя да се извие встрани, да се сниши и да избегне удара.

Уолтър Зелър загуби равновесие и се подпря на парапета на стълбата, за малко да полети надолу. За много кратък момент Дарт зърна лицето му. То беше на човек, съвършено различен от този, който Дарт помнеше: хлътнало и изнурено, съсипано от скръб, вина и изтощение. Той е старец, помисли Дарт, който знаеше, че Зелър беше само на малко повече от петдесет години. Беше с тъмнозелена фланелена блуза и сини джинси, но те висяха по тялото му. Лицето му беше кръгло, косата сивееща, стърчеше ирландският нос, който беше счупван безброй пъти. Изглеждаше груб и противен, но за Дарт благите сини очи издаваха истинската стойност на личността му.

Дарт се опита да се докопа до оръжието си, но ръцете му бяха натежали с тонове, а в гърдите му гореше огън от съкрушителния удар със стола. Единственото му слабо усилие беше да се отдръпне назад и да плъзне десния си крак по пода и да стигне с него обувката, която държеше върху себе си цялата неустойчива тежест на Зелър. За Зелър всичко се случи много бързо — първо той загуби равновесие, а след това Дарт изрита единствената му солидна платформа, изпращайки го по този начин с глава надолу по стълбата. Едно пълно салтомортале завърши с тежко падане. Дарт, чиито ръце все още отказваха да функционират, се претърколи върху прашния под и избута тялото си напред с крака. Пострадалият му глезен почти извика. Трески от пода се забиха в гърдите и ръцете му. Той чу как Зелър стене, проклина и как след това тръгва нагоре по стълбата.

— Ти си мъртъв, Айви — изкрещя сержантът, като с ръце и крака се опитваше да се изкачи нагоре. Десет години Дарт беше вярвал на този глас и на всичко, което той казваше.

Дарт успя да стигне до края на коридора и да влезе в тъмната стая вдясно. Усети пулс в ръцете си, те се връщаха отново към живот. Той се търкулна над килима, намерението му беше да се настани под леглото, но веднага схвана цялата абсурдност на опита да се скрие. Като дете беше усъвършенствал изкуството на скриването и сега, когато се опита да се възползва от тази си способност, той се огледа наоколо и прецени, че трябва да се махне от стаята. Сега!

Той чу изстрела, удара и търкулването на куршума върху пода. Зелър беше в коридора. Беше стрелял.

Дарт можеше да движи и двете си рамене, чувстваше живот в ръцете си, въпреки че му беше все още трудно да върви. Направи усилие да диша — гръдният му кош като че ли беше хлътнал, главата му бучеше от недостига на кислород. От двата прозореца на стаята единия гледаше към улицата, а другият, по-близкият до Дарт, гледаше към един плосък покрив.

Стъпки…

Опита се да вземе оръжието си, но се оказа, че и двете му ръце не вършат работа. Той представляваше неподвижна мишена.

Нямаше време предварително да счупва стъклото, това беше повече от ясно. Изправи се на крака, заби глава в гърдите си и тръгна назад, промъквайки се през стъклото на прозореца. Главата му се удари в горната част на рамката, от което получи зашеметяване. Навсякъде в оглушителна експлозия се разлетяха парчета стъкло. Дарт почувства хладината на външния въздух. Почувства и че нещо топло се стича по гърба му. Продължи движението си, докато дразнещият звук престана и той беше вън от обсега на стъклата. Изправи се на крака и тръгна по покрива срещу неумолимата тухлена стена пред себе си.

— Остави това, Айви! — извика силно Зелър. — Трябва да поговорим.

Този плосък покрив беше вклинен между две по-големи постройки. Тухлената сграда, която сега се изправяше пред Дарт, също изглеждаше, че е с плосък покрив, но с един етаж по-висока. Желязна стълба, закрепена за тухлената стена, водеше към този покрив. Това означаваше, че между двете сгради има покрив.

— Айви, не бягай! Не ме насилвай. Можем да поговорим!

Дарт се спря и погледна над рамото си. Зелър беше минал през прозореца и приближаваше с револвера в ръцете си. „Да поговорим?“, удиви се Дарт, зървайки оръжието. Едва смогваше да регулира дишането си. Това, което се стичаше по гърба му беше решително кръв, ризата му беше топла и влажна от нея. Той закуцука покрай стената, отдалечавайки се от преследвача си и справяйки се, доколкото може, с пострадалия си глезен. За първи път не можеше да има доверие в Уолтър Зелър. Иска да ме убие.

— Недей! — предупреди го Зелър с висок глас, когато Дарт зави покрай ъгъла. — Знам какво знаеш — продължи той с глас, от който можеше да се разбере, че той вече тичаше. — Отговори ми!

Дарт намери стоманената врата на аварийния изход за пожар, за която се беше досетил преди това. Не беше предвидена веригата. Тя беше на равнището на дръжката и от това Дарт веднага разбра, че Зелър беше включил тази врата като част от добре замислен маршрут за бягство. Очаквай неочакваното, един от принципите на Зелър. Виковете му имаха за цел да отклонят вниманието на Дарт и да го спрат, преди да е открил начин да се махне от покрива. Ограничи този, когото преследваш, в малко пространство — Дарт познаваше номерата му. Той вдигна бавно действащата си ръка, насили обездвижените си пръсти да обхванат дръжката и дръпна силно. Вратата се отвори.

Изтръгвайки веригата от касата на вратата, той проникна вътре. Вратата се затвори зад него с глух шум.

Огромната зала се простираше на двадесет крачки под него, подобна на нещо от фантастичен филм и Дарт почувства веднага, че тя му е позната: грамадни сиви машини, налягали като спящи зверове, съвсем близо една до друга, металните им кожи блестяха на убитата светлина от половин дузина светлинни надписи на изходите, миризмата на почистващите разтворители, която не можеше да се сбърка с някаква друга. Дарт се намираше в цеха на Ейб.

Няколко стъпки по-надолу имаше дървен балкон с офиси вляво. Дарт се повлече надолу по стълбата, тътрейки пострадалия си глезен така, като че ли той не беше негов. Зелър беше избрал маршрута си мъдро: тежките машини предлагаха добро прикритие. Като мислеше преди всичко за това, Дарт тръгна бързо към отдалеченото стълбище, отправяйки се към приземния етаж, тъмнината му пречеше да вижда добре.

Два последователни изстрела пробиха вратата, през която беше минал, като че ли беше направена от хартия. Вратата се отвори.

— Ай-ви… — извика заплашително Зелър. Гласът му прозвуча страховито. Дарт често пъти беше свидетел на последиците от неговия гняв и му беше ясно, че моментът за водене на преговори беше минал. Зелър беше човек на изявленията, сега предстоеше да направи изявление. Щеше да го направи неговият пистолет.

Дарт преодоля последното стъпало и вече беше на пода.

Гигантските перални машини съставляваха първата редица. Дарт премина през нея към следващата — дълга линия от машини за химическо чистене, като се стремеше да не доближава варелите от по двадесет и пет галона почистващи разтвори, които му подсказваха, че мястото не беше подходящо за стрелба. Той чу слизането на Зелър по металната стълба. Мисълта за престрелка изглеждаше абсурдна и въпреки това, колкото по-дълбоко навлизаше в този лабиринт от чудовищно големи съоръжения, толкова повече се чувстваше уязвим — и толкова повече изглеждаше неизбежна престрелката. Очевидно Зелър познаваше добре обстановката. Но не и Дарт.

Дарт тръгна към най-близкия светлинен надпис, преминавайки през една редица от огромни сушилни. Опита се да отвори вратата, но тя се оказа затворена с верига.

— Нощно време ги държат затворени, Айви — се чу отнякъде гласът на Зелър. — Нямаш късмет.

Дарт провери катинара — отваряше се с код. Шперцът нямаше да свърши работа. Но трябваше да има поне един изход от това място — планирания маршрут за бягство на Зелър. Но къде? Той инстинктивно тръгна назад, отдалечавайки се от Сеймур стрийт. „Къде?“, продължаваше да се пита, докато се движеше покрай редицата сушилни, които бяха инсталирани една до друга. Ако всички изходи са с вериги… Той се опита да се ориентира, знаейки, че Зелър има на свое разположение не само изхода на покрива.

Не покрива… Не вратите… И тогава го откри — една черна форма в далечния ъгъл на обширната зала: отводнителен канал.

Колкото по-бързо бягаше, толкова по-голяма му изглеждаше залата. Разстоянието до задната стена съвсем не намаляваше. Невъзможно, далечната стена като че ли се отдалечаваше от него.

— Лош избор — извика високо Зелър, гласът му проехтя в залата. — Лошо мислене, Айви.

Дарт се огледа наоколо си и разбра, че е попаднал в истински каньон, вляво тухлена стена, вдясно свързани една с друга сушилни. Сушилните бяха прекалено стръмни, прекалено високи, за да се опита да ги изкачи. Единственото, което можеше да направи, беше да стигне до отводнителния канал и да се надява, че той е изходът на Зелър — или да се обърне и да излезе в центъра на сградата, където ще бъде по-малко ограничен. Колкото повече се опитваше да бяга бързо, толкова повече се усилваше куцането му — нямаше да стигне канала навреме.

Спринтирайки, той погледна вдясно: машините, погледна вляво: стената. Погледна отново вдясно…

И тогава го удари очевидното.

Останал без въздух. Дарт се спря. Пред него стоеше сушилня за дрехи.