Ридли Пиърсън
Верига от улики (4)

3.

До пет часа в един горещ ден през август в отделението за регистрация цареше обърканост: звучаха високи гласове, задържани се оплакваха, адвокати спореха, родители протестираха, полицаи от всички рангове, различно облечени и от двата пола, правеха опити да овладеят хаоса. Специалната група, занимаваща се с организираните насилия, беше довела двадесет и трима тийнейджъри от латиноамерикански произход за регистриране и разпит. Дартели беше между участниците в акцията по залавянето им.

Преди два часа климатичната инсталация беше отказала да работи. Въздухът беше натежал от дразнещата миризма от потене и оглушителния шум неспиращи клетви и псувни. Помещението, както и самата сграда, представляваше комбинация от кремаво оцветени пенобетонови блокчета с винилови плочки по пода в леко напомнящ урина цвят. Акустичните плочки по тавана бяха на петна от течовете, които не бяха спирали в сградата през последните три години. Мястото напомняше на Дартели за кръстоска между поща и затвор. В момента то напомняше по-скоро канцелария на гимназиален директор.

Дартели се съвещаваше с един колега детектив за това, как да бъде регистрирано едно от момчетата, което беше хванато с деветинчов сгъваем нож. Двамата разговаряха с нормален глас въпреки какофонията. Той вдигна погледа си, когато между две тела се промуши една червена папка и разбра, че я насочват към него. Тя се люлееше, подканяйки го да я хване. След малко той видя прикрепена към папката грациозна женска ръка, покрита с нежни, обезцветени от слънцето косъмчета. Преди да види лицето й, той идентифицира гласа на Аби Ланг.

— Джо? Това е за теб — проговори гласът. Папката отново се олюля. — Трябва да поговорим.

Всъщност той никога не беше разглеждал ръцете й. Не отделяше много време за такива неща. Но нейните бяха хубави.

Лейтенант Абигейл Ланг се справяше сама с работата в отдела по сексуални престъпления. Преди две години тя беше успяла да откъсне този отдел от отдела за престъпления срещу личността. Това не се хареса много на детективите, защото тази промяна й даваше доста много власт. Дарт беше възхитен от нейния ход, ход, който изискваше твърде голямо политическо умение, но самият той никога не беше имал близък контакт с Ланг. До момента, в който тази папка му беше набутана в ръцете.

Правата й руса коса имаше извивка над рамото. Лицето й излъчваше нещо толкова характерно за северните народи и беше от такъв характер, че десет години по-рано би могло да причини спиране на уличното движение. Малко след четиридесетата си година тя беше хубава жена с ярки живи очи, тиха усмивка и малък, леко чип нос. В телевизионен филм можеше да играе ролята на адвокат или медицинска сестра.

Дартели взе папката и се почувства задължен да й благодари, но тя беше притисната от двете страни от спорещи хора и всичко от нея, с изключение на парфюма й, изчезна, като за Дартели не оставаше нищо, освен да вдиша дълбоко.

— Хубаво нещо — промърмори другият детектив, загледан в посоката, в която тя беше изчезнала.

— Съгласен — кимна Дартели, който нямаше време да мисли за Аби Ланг, въпреки че крадешком потърси възможност да я зърне още веднъж. Ако беше се замислил малко, би могъл да си изясни, че беше стоял сам в апартамента си много-много месеци след скъсването с Гини, че много-много пъти се беше събуждал пред телевизионен екран, изпълнен с танцуващи снежинки, залостен в тъмнината и самотата на бирено опиянение. Беше се оттеглил прекалено навътре в себе си.

Неговият проблем беше контролът. Майка му, Зелър, жените в неговия живот — той винаги предоставяше контрола на другите, капитулирайки пред техните капризи, желания и емоции. По време на най-тежките си състояния на депресия си позволяваше да вярва, че е бил кукла през по-голямата част от зрялата си възраст, че никога не е държал кормилото на постъпките и желанията си, а само е танцувал според конците, които диктуваха действията му високо над него. Чувството, че зависи от волята на други, от време на време почти го парализираше. Тайно той искаше да вярва, че стои зад руля на собствения си кораб.

Когато хвърли поглед върху папката, не името Джералд Обрайт Лорънс привлече вниманието му, а двете букви пред регистрационния номер — СП — сексуални престъпления. Ако Дарт не беше игнорирал събраните улики в напредналата фаза на разследването относно Ледения човек, уликите, които потвърждаваха, че Ледения човек е сериен изнасилвач, кръстен от медиите Азиатския удушвач, поради това, че жертвите му бяха с азиатски произход, тогава и онази папка щеше да започва със същите две букви.

Но той беше предпочел да игнорира уликите в името на едно ценено приятелство. Жената на сержант Уолтър Зелър беше жестоко изнасилена и убита от неуловимия Азиатски удушвач и разкритите от Дарт факти неопровержимо идентифицираха Ледения човек като Азиатския удушвач. При много реалната възможност Зелър да е отмъстил много изобретателно за бруталното убийство на жена си, но без абсолютно никакви конкретни доказателства в подкрепа на това, неговият партньор и възпитаник беше предпочел да остави тези факти да се изплъзнат, предпочитайки да не постави Зелър пред изпитание, като така или иначе това в крайна сметка не би могло да бъде доказано.

Сега, също като изплуването на повърхността на огромния бял кит, тази папка връщаше отново на сцената Ледения човек.

Дартели с папка в ръка излезе от помещението за регистриране и премина коридора до отдела за престъпления срещу личността. Прегледа началните страници на доклада.

Джералд Лорънс бил задържан няколко пъти по подозрения за сексуален тормоз на малолетни, бил арестуван и осъден само веднъж в края на миналата година. Преди единадесет седмици, след като излежал пет месеца от четиригодишната си присъда, бил пуснат с изпитателен срок.

След четири седмици Лорънс се беше обесил.

Дартели се загледа продължително в папката. Самоубийство. Извършител на сексуално престъпление. Най-добрите му идеи рядко го навестяваха с блясъка на вдъхновението, а се промъкваха в него във вид на отделни капчици, слаб глас, който изведнъж по необясними причини увеличаваше силата и яснотата си. Докато седеше пред тази папка, той се попита: Съвпадение? Гръдният му кош се свиваше, той почувства, че зад него има някой и се обърна назад в стола си.

Аби Ланг беше висока около пет фута и седем инча. Тя имаше широки рамене, нежна шия, мек поглед и пълни, високи гърди. Облеклото, което носеше, беше съвсем обикновено, но не така изглеждаше върху нея.

— Преча ли? — попита тя, хвърляйки крадешком поглед над рамото му.

Той отговори отрицателно.

Тя му подаде втора папка, този път от отдела за престъпления срещу личността, неговия собствен отдел. Тази папка също беше отбелязана с името на Лорънс.

— Този случай беше на Ковалски — информира го тя. — Самоубийството на Лорънс. Но аз държа папките за сексуалните престъпления заключени и си помислих, че може би ще искаш да видиш това.

— Защо? — попита той, изпълвайки се бавно с чувство за вина. Беше ли тя направила връзка между Ледения човек и Азиатския удушвач?

— Скачачът от миналата седмица. Всички говорят колко си бил развълнуван и ядосан.

— Всички?

— Сам Ричардсън. Тя каза, че си го приел прекалено навътре.

Дартели знаеше истината. Роман Ковалски, детективът, който имаше космати гърди и златна верижка, който караше червена миата, беше презиран от почти всички жени в службата. Аби Ланг оставяше на Дарт да види връзката между двете самоубийства: разследващият офицер.

Заемайки се отново с папката, той й предложи стол и тя прие.

Ланг му спести труда да чете.

— Джералд Лорънс беше известен сред съседите си като Джери Ло. Обесил се е на скоба на тавана, като използвал шнур за лампа. Оставил е бележка със съвсем простия текст: „Не мога да живея с престъпленията си. Простете ми“. При анализа на кръвта не е открит алкохол и въпреки че в апартамента са намерили половин унция марихуана, по времето на смъртта не е имало нищо в кръвта му, а също нищо, което да говори за насилие. Стаята е била заключена отвътре. Ковалски приключи случая кажи-речи само с това, че написа задължителния доклад, въпреки че той му отне няколко дни. — В гласа й се улавяше досада.

Дартели беше готов да приеме, че всеки един от детективите би постъпил горе-долу по същия начин — процедурата по самоубийствата беше кратка.

— Слушай — изповяда се тя открито, — такива неща ме радват. Някакъв изрод слага край на живота си. Това ми пести време и енергия. Пет месеца при петгодишна присъда? Може ли това да се нарече правосъдие? — повиши тя гневно глас. — Но това е било самоубийство и е било разследвано от Ковалски.

— В смисъл? — Ако тя разполагаше с доказателства, от които да се вижда, че Ковалски по някакъв начин е оплескал разследването, тогава това беше случай за службите по вътрешната сигурност, а не за отдела за престъпления срещу личността, нито за него.

Тя не отговори на въпроса му директно.

— Джери Ло обработвал малките момичета в квартала. Сприятелявал се с тях, печелел доверието им. Получавал обещания за секретност. А след това започвали ужасите. Правел е необходимото, за да бъде сигурен, че може да разчита на тяхната секретност — пречупвал ги е бавно. Някои от тях държал в продължение на няколко години. Правел снимки и видеозаписи. Продавал някои, използвал снимките, за да изнудва по-големите: „Не би искала майка ти да види това“. Стопроцентова гадост. Освобождавал се е от тези над четиринадесетгодишна възраст. Познаваме майки, които са подозирали някого в квартала, но не са могли да намерят свидетел. Той дресирал отлично всички.

— Знаели сте, но не сте могли да направите нищо? — попита Дартели недоверчиво.

— Подозирахме — поправи го тя. — Този вид престъпление се забелязва често пъти най-напред в банята вкъщи или в кабинета на лекаря. Коварно е, защото невинаги е толкова очевидно, което зависи от самия акт. Един лекар трябва да знае какво трябва да търси. Родителите — майките в частност — често пъти са най-лошите: те не искат да повярват на това, което виждат. Непрекъснато се случва.

— Но вие го пипнахте — спомни си Дартели. Той прелисти папката, поглеждайки снимките на обесения.

— Точно така. Провървя ни, но само веднъж. Седем ареста, едно осъждане — знаеш как става.

Дартели знаеше и неудоволствието, което съпътстваше такава работа.

Когато посегна към съдебномедицинския доклад на Браг, тя го попита:

— Защо е трябвало да употребява шнур? Струва ли ти се, че това е нормално?

Той премина по-нататък към подробния доклад относно вещите в апартамента.

— Какво казваш? — попита той. Но разбираше много добре въпроса: тя се съмняваше във версията за самоубийство.

Тя каза:

— Ако ти си на мястото на Лорънс и имаш намерение да извършиш нещо подобно, защо да не вземеш въже?

Дартели бързо разгледа доклада на Браг за сцената на произшествието. Липсваха подробности, което говореше за набързо извършена работа, типична за разследванията на самоубийства и за повърхностния подход на Ковалски — обичайните памучни и синтетични влакна, които трябва да се очакват във всеки дом, няколко медни стружки от жицата, намерени на пода под тялото, нищо особено.

— Как накрая го спипахте? — попита Дарт, като се опитваше да й попречи да занимава ума си със съмнения относно самоубийството.

Тя отговори:

— Появи се едно осемнадесетгодишно момиче. Тя е гледала някои от програмите на Опра, в които става дума за сексуални престъпления, и разбрала какво й е било сторено и как била формулирала в съзнанието си станалото. Използвахме я като свидетел и тя го идентифицира, но рухна при кръстосания разпит и това ни излезе скъпо. Той получи пет години, намалени на една, и излезе след шест месеца, пет всъщност, поради пренаселеност на затвора. Ето ти един гад, който, доколкото ни е известно, е обработил повече от дузина малки момичета и по същество не получава никакво наказание.

Дартели измъкна доклада на съдебния лекар.

Аби протегна ръка над рамото му и посочи едно фотокопие от бележката, оставена от Лорънс.

— Нека те попитам нещо — каза тя. — Ти си Джери Ло, отвратителен перверзен тип, и това е последното ти обръщение към света. Две изречения, правилна граматика, просто послание. „Не мога да живея с престъпленията си. Простете ми.“

Дарт разгледа внимателно фотокопието. Почеркът беше нервен, което говореше за силно напрежение — разбираемо, помисли той, след като човекът се е канил да се самоубие. И все пак, въпреки това, оформлението беше странно, въпреки че му беше неприятно да го признае. Към какво се стреми тя?

— Това, което ме интригува, е подборът на думите — каза тя. — Например думата „престъпления“. По такъв начин ли мисли един човек? Престъпления. Разпитвала съм десетки подобни личности, Джо. Тук има нещо, което не мога да приема. — По изписаното върху лицето й съмнение той разбра, че го очакват неприятности. — Звучи ли ти това правдоподобно? Някакъв от главата до петите долен тип да живее на Белвю скуеър? — Тя си отговори сама. — По-скоро това може да се очаква за прокурор, отколкото за Джери Ло.

„Или за детектив“, си каза той, мислейки за Уолтър Зелър.

— Ами ако Джери Ло се е занимавал с наркотици? — попита тя. — Ами ако той има и наркодосие?

Преди да се прехвърли в отдела за престъпления срещу личността, Роман Ковалски беше работил в отдела за наркотици. Дартели най-после разбра към какво се стреми тя — тя подозираше Ковалски. Не Зелър.

Тя имаше почти съвършена кожа, която прикриваше възрастта й. Замисли се дълбоко, като захапа устната си и продължи:

— Наркопапките се съхраняват отделно, също като моите. Без достъп до тези папки никога няма да узнаем дали е имало връзка между един следовател и тези самоубийства, или не.

— Слушай — поде Дартели, който чувстваше как по гръбначния му стълб се разнася топлина, — това е интересно, Аби, но, съмнявам се, че тук има някакво голямо потулване. — Една година по-рано в отдела беше проведено преустройство. Наркодетективите бяха уволнени. Тя продължаваше да проявява интерес към наркобизнеса.

— Ти си отделът, Джо. Можеш да огледаш още веднъж случая Лорънс — може би той е свързан със Стейпълтън.

Може да е, но не по начина, по който ти мислиш. Мина му през ум колко удобно би било за него, ако този случай можеше да бъде свързан с Ковалски. Разбирайки, че му беше подала папката на Лорънс не заради него самия, а движена от собственото си любопитство, Дартели се чудеше как да разколебае интереса й.

— Какво искаш от мен, лейтенант?

— Аби, Джо. Моля те! Знаеш какви ми са отношенията с отдела. Докъде бих могла да стигна с това положение.

Беше истина, мнозина ламтяха за ранга и привилегиите й, които бяха източник на завист и омраза в отдела. Темата за дискриминация на основание на различието в пола се дискутираше рядко, но тя съществуваше.

— С кое положение, Аби?

Тя му отправи поглед, изпълнен с досада и разочарование, който му напомни за майка му. Той почувства остра болка на вина и изпита желание да изкрещи: „Остави ме на мира!“.

Тя му напомни:

— Две самоубийства, и двете разследвани от един и същ детектив — едното със съмнително текстуално оформена бележка. Ти си присъствал на сцената на произшествието при случая Стейпълтън, Джо. Всичко това, което ме кара да се чудя… какво питам… имаше ли там нещо, което да подсказва възможността за каквото и да е…

— Не — прекъсна я той рязко. — Нищо. — „Остави тая работа, я подкани той мислено. Зарежи я.“

Прекъсването я разяри.

— Ти, Джо? Ти не си като тях. — Имаше предвид кликата от отдела, клуба на старите момчета. Не, той не беше като тях, той беше Айви, захвърленият от обществото, но с образование — само Зелър го беше включил. — Не ми казвай това. Не мога да го повярвам даже за миг. Не сме толкова различни ти и аз. И не ми казвай да се обръщам към службите по вътрешната сигурност, тъй като много добре знаеш, че това ще бъде началото на края на всичко. Ковалски има отлични връзки.

Роман Ковалски беше обичан от всички. Вероятно най-лошото ченге, никаквец номер едно и детектив с най-добри връзки по върховете, където повечето шефове бяха приятели и съюзници.

— Искаш от мен да забъркам каша? За това ли ме молиш?

— Забрави — изсъска тя, като се изправи и му хвърли злобен поглед, след което изфуча навън.

Той искаше да й извика — да я спре и да й каже, че да, той също е любопитен. Но остана седнал, проследявайки я с поглед. Изпитваше болка, знаеше някак, че нещата сега са по-други и че след като Аби беше ангажирана в тази работа, щеше да му се наложи да й отвори очите за истината.

Той погледна отворената на коленете си папка. Аби си я биваше, тя мислеше, тя създаваше грижи. „Да я вземат дяволите“, помисли си той.