Ридли Пиърсън
Верига от улики (40)

39.

Дарт се напъха в сушилнята за дрехи, прибра краката си и се сви в познатото до болка положение. Нахлуха спомени и той почти забрави къде свършваше един живот и започваше друг: изведнъж стана отново десетгодишен, преследваха го стъпки. Беше като шофьор, изпуснал кормилото, пилот, който не знае къде е хоризонтът. Страх пареше гърлото му.

Затварящият механизъм на машината беше нещо много по-сериозно от това, с което си беше имал работа като дете. Опитвайки се да открие тайните му, той бързо го опипа с пръсти. Докато домашната машина беше с фиксатор, това чудовище, което се използваше за стотици фунтове мокро пране, се затваряше и отваряше само отвън. За да излезе, на Дарт му беше нужно да блокира затварящото езиче. Изваждането на портфейла от задния джоб означаваше истинско гимнастическо упражнение. Кредитната карта беше много дебела, една снимка прекалено тънка. Пръстите му попаднаха на шофьорската му карта, която той притисна здраво срещу металната рамка и бавно затвори вратата, така че снабденото с пружина езиче се задържаше вън от дупката си заради картата. Дарт затвори вратата плътно.

Беше погълнат от тъмнина и миризма, които познаваше така добре, че се почувства обезсилен. Разбира се, той знаеше кой е и къде се намира. Но някак си миналото удържа победа. В тъмнината на сушилнята пред очите му премина филм, в който той видя как пияната му майка го приближава със залитаща походка. За Дарт в един момент Уолтър Зелър престана да съществува, съществуваше само спомен за нещо ужасно. Белите му дробове като че ли горяха. В гърлото му имаше гъдел. Той се криеше от Звяра. Нищо, ама нищо нямаше да го накара да се издаде.

Стъпките й започнаха да се чуват по-високо. Сърцето му се издуваше болезнено и го задавяше, то биеше бързо като тракащите колелета на влак. Тялото му се обливаше в пот. „Тя ще те убие?“, предупреди го някакъв вътрешен глас. „Този път тя ще те убие.“

„Той ще те убие?“, се обади като ехо един по-дълбок глас. „Той няма какво да губи.“

Бели искри заиграха пред очите му като светулки. Страхът му нарастваше в този метален затвор, който трябваше да му послужи като убежище. Гърбът на ризата му, мокра от кръв, а глезенът му пулсираше. Шумът от стъпки върху циментовия под приближаваше все повече.

Звярът беше над него.

 

 

Зелър беше толкова наблизо, че Дарт можеше да чуе дишането му. Чувстваше се като истински глупак за това, че седи там в очакване на съдбата си — пасивно примирение, отказ от контрол. Той искаше да направи нещо, а не само да седи и да чака ада, който може да връхлети отгоре му.

— Лош избор, Айви — извика Зелър, връщайки го към действителността.

Задейства намираща се наблизо сушилня. Последва я друга, този път намираща се по-наблизо.

— Все напред, напред вървим — подвикна отново Зелър. Той включваше в действие една по една всички машини. Имаше намерение да опече Дарт.

Сега забоботи друга сушилня.

„Невероятно близо!“, разбра той, представяйки си ужаса на положението, че е хванат като в капан във вътрешността на машина, която може да произвежда такава адска горещина. Започна бавно, но равномерно да отброява: Хиляда и едно, хиляда и две… Топлината беше достатъчна, за да превърне водата в пара — за броени минути той щеше да изгори.

Но ако броеше както трябва…

Хиляда и пет, хиляда и шест…

Измъчваше мозъка си и се опитваше да си представи как изглежда лицевата част на машината. Дали контролите бяха вдясно или вляво от вратата? В началото помисли, че вляво, след това си представи нещо съвършено различно, на което контролите бяха вдясно. На кой от двата образа да се довери?

— Това няма да ти хареса — предупреди го Зелър с глас, който се издигаше над шума. Беше съвсем наблизо.

Хиляда и девет…

С включването на следващата машина стената зад Дарт започна да се тресе шумно. Десет секунди между машините.

Той започна да брои отначало: Хиляда и едно…

Последвалият шум беше оглушителен, вече не можеше да се чуят стъпките на Зелър. Прекалено силен, за да поддържа ритмичното броене в главата си.

Хиляда и шест…

Той сви крака си, така че коляното му почти се заби в гърдите му. Трябваше да реши какво да прави с дясната си ръка: дали да вземе оръжието си или да се хване здраво за ръба на барабана, така че да може да излезе бързо. Поиска да излезе.

Повече от всичко друго искаше да излезе.

Хиляда и осем…

Той отвори вратата с ритник, в който вложи цялата си сила и веднага разбра, че е ударил Зелър. От гърдите му се изтръгна глухо изпъшкване, той падна тежко и изпусна револвера си, който се плъзна и му избяга на няколко крачки.

Дарт скочи, забравяйки за глезена си, и след като болният му крак не успя да го удържи, се строполи върху циментовия под.

От главата на Зелър течеше кръв. Докато се извиваше и се опитваше да се докопа до револвера, той оставяше върху пода размазана кървава следа.

Дарт, който все още лежеше на пода, посегна към оръжието.

Дарт успя да стигне до приклада на револвера с дясната си ръка. Започна да го придърпва към себе си. Дулото се въртеше и заемаше най-различни положения, докато в един момент Дарт вече гледаше право в единственото черно око в края на цевта. Револверът на Дарт беше насочен към лицето на Зелър. На не повече от един ярд един от друг двамата мъже лежаха неподвижно върху студения под.

— Дълго време не сме се виждали — почти извика Зелър, за да надвие рева на сушилните. От лицето му се лееше обилно кръв.

Дарт се опита да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.

— Нека да ти обясня нещо — продължи Зелър, — тъй като винаги си искал да чуваш нещата направо. Никога не може да се постигне успех още от първия опит.

— Глупости — успя да изкашля Дарт. Чувстваше, че е на път да се разплаче. Зелър щеше да дръпне спусъка — беше сигурен в това. Животът му се беше свел до този крехък момент — единственият човек, към когото беше изпитвал уважение, имаше намерение да го убие. Той почувства собствения си пръст още по-твърдо върху спусъка. Още малко натиск и тилът на Зелър щеше да отлети.

— Няма да ме победиш — обяви Зелър гордо. — Не се опитвай да ме уплашиш, Айви. Запази този си вид за цветните от Сеймур стрийт. Казвам ти, че няма да го направиш. Не защото не можеш, но защото аз няма да ти разреша. Ти не успя…

Сърцето на Дарт подскочи. Зелър винаги изиграваше най-добрите ходове…

— Няма да успееш. Това няма да стане. Така че ти се налага да го направиш, мой човек. Няма защо да насочваш този предмет като заплаха, защото за мен това не е заплаха, а решение. Разбра ли? — Изчака отговор от Дарт, но скоро търпението му се изчерпа. — Разбра ли? — повтори той, като този път изкрещя. — Дръпни шибания спусък, Айви! — И сега още по-високо: — Дръпни шибания спусък, преди да съм те измел, задник такъв. — Дулото на пистолета се завъртя на един инч и се насочи в гърлото на Дарт. — Оттук мога да отделя главата ти от тялото. Мислил ли си за това?

— Мина ми през ум такова нещо — извика Дарт.

— Затова дръпни шибания спусък. — Зелър отново почака. — Аз съм бил в системата, Айви, и не искам да си имам работа с нея. — И добави: — Даже и ако става дума за нещо, в което вярвам.

Дарт почувства болка в очите си. Изпитваше силен гняв към Зелър.

Зелър изкрещя:

— Беше време, когато исках да те завербувам. Можеш ли да си представиш това? Убеждавах се, че ти би могъл… че ще помогнеш. Но после изпитах страх от това твое отношение на момче скаут. Ти живееш в един шибан мехур, Айви: праведно невежество. Ти самият си морализаторска пиеса. Искаш ли да знаеш защо Гини те напусна? Защото си прекалено добър. Ти защитаваш този свой измислен от тебе самия имидж. Хвърли го на боклука този имидж, Айви.

Изведнъж Дарт се почувства напълно спокоен. Можеше да чуе шума от уличното движение въпреки стената, а някъде по-надалече, че нещо капе. Въздухът беше особено горещ и като че ли много разреден. Пръстът му го молеше да натисне спусъка. Като че ли за момент Дарт се беше свързал с Бога. За първи път попадаше в такова положение.

— Добър опит — изръмжа Дарт, за когото беше ясно, че Зелър се опитваше да го накара да стреля.

— Не разбираш, нали? Ти все още не разбираш! Мислиш се за много умен, господин детектив? Но нека да ти кажа нещо: избягвах твоята смяна, защото не исках ти да си водещ — при нито един от случаите. Дай ми един Ковалски или един Томпсън, но далеч от Джо Дартели! Не защото си чак толкова умен, а защото си добре трениран — натърти човекът, който го беше тренирал. Зелър се усмихна самодоволно.

Дарт погледна към стената, чудейки се дали би могъл да се претърколи достатъчно бързо…

— Трябва само да мръднеш — декларира Зелър — и на доктор Рей ще му потрябва мокра гъба.

— Опитват се да помогнат — каза Дарт. След като Зелър го обвинява, че е прекалено праведен, значи беше нормално да каже това, което мисли.

— Мартинсън? — попита Зелър. Той се усмихна. Дарт познаваше тази усмивка — това беше усмивката на Зелър, която не прощаваше, тази, която отстъпваше ред на гнева и беса. — Ще ми разкажеш ли за Ариел Мартинсън? Винаги си бил ужасно наивен. Мислех, че сме те излекували от този недостатък. — Той замига бързо. Може би беше загубил много кръв и щеше да припадне. — Праведен и наивен. Трябвало е да станеш свещеник, знаеш ли това? — И като отмести оръжието, насочвайки го отново към очите на Дарт, добави сухо: — И нямаш никакво шибано чувство за хумор.

— Самоубийствата са имали за цел да провалят изпитанията — започна Дарт, опитвайки се да спечели малко време, да избяга по някакъв начин от ситуацията. Нямаше намерение да убива Зелър, беше решен да го накара да отговаря за постъпките си.

— Златна шибана звезда, Айви. — Той отново запремига бързо. — И защо, по дяволите, мога да искам да правя това?

Дарт помисли, че ако Зелър премигнеше отново по същия начин, би могъл да успее да отклони оръжието му към стената. Но дали щеше да успее да го отклони достатъчно? Разсейката на един револвер беше много по-широка от малкия отвор на цевта.

— Знам какво мислиш, защото те познавам, Айви. Ти си толкова шибано предсказуем. Това е твой проблем. Ти си мислиш, че съм се поддал на див ентусиазъм, мислиш, че е заради Лъки — Бог да даде покой на нежната й душа. — Това последното беше изречено с истинския глас на Уолтър Зелър — този Зелър, когото Дарт познаваше и уважаваше. — Но ти съвсем нищо не знаеш. — Той погледна Дарт с разочарование и додаде: — Мартинсън беше изнасилена, докато беше в университета. Жестоко нарязана.

Дарт си спомни грозния белег зад ухото й. Навсякъде жертви — и от тона на гласа разбираше накъде отива Зелър. Дарт не искаше да чуе това.

— Трябваше й повече от една година, за да се възстанови. След това тя посвети живота си на задачата да направи нещо по въпроса за сексуалните насилия. Това се превърна в страст, а след това в мания. Тя беше изцяло погълната от идеята. Направи грешки — неудачни решения, що се отнася до бизнеса — основани на убеждението, че отговорът е в генната терапия. Недоказана технология, обърни внимание! Тя употреби фондове, което не трябваше да прави — създаде си неприятности. Тя трябваше на всяка цена да постигне целта си — това е дупката, която изкопа за себе си. — Той запремига усилено, като човек, който е на път да загуби съзнание. — За пет години проведоха три различни изпитания — и всичките с шибани резултати. Несбит — Ледения човек — беше в първата група. Пуснаха го с изпитателен срок рано, за да може да бъде част от това изпитание. Единствено по тази причина той излезе на свобода и имаше възможност да убие Лъки…

Вратата на изхода за пожар при горната част на стълбите издаде силен шум — вратата, през която бяха влезли. Дарт се чувстваше като парализиран от разказа на Зелър — умът му плуваше. Ченгето в двамата от тях разбра по ясно различимия удължен звук, че причината не е скърцане, предизвикано от вятъра. Не можеше да става дума за това, че вратата действа сама.

Някой беше преминал през тази врата, беше влязъл.

Веднага двамата надигнаха глави, за да се ослушат по-добре, заплахите отпреди само няколко секунди вече не съществуваха.

Стъпки, които слизаха надолу от първите стъпала, водещи към балкона.

Дарт държеше да чуе останалото от обясненията на Зелър.

Загледан в тъмното, Зелър просъска:

— Ти, глупако, го доведе тук. — И като не можеше да повярва, че това се е случило, додаде шепнешком: — Оставил си се да бъдеш проследен? Господи, боже мой!

Дарт почувства, че тялото му се свива. Не беше проверил дали някой не върви след него, умът му беше твърде много зает с опасностите на Парк стрийт.

Ръката на Зелър се отдалечи от револвера, направи знак на Дарт да го последва, без да вдига шум. Противниците изведнъж се бяха превърнали в партньори.

Отново.

Преходът като че ли беше напълно естествен. Дарт не го постави под въпрос. Като се олюляваше, Зелър се изправи на колене, грабна револвера, погледна над рамото си към Дарт и тръгна силно приведен близо покрай стенещите сушилни. Вдигна ръка и спря Дарт малко преди самия край. Посочи в ъгъла, където голяма мрежеста решетка закриваше един отвор. Сигнализира, че Дарт трябва да го покрива с оръжието си, докато той самият ще се придвижи първи и ще вдигне решетката за Дарт, който щеше да го последва и да влезе в дупката преди Зелър. Дарт на свой ред сигнализира, че вместо това той ще държи решетката за Зелър, но сержантът решително показа на бившето си протеже среден пръст. После вдигна показалеца си, с което като че искаше да каже „Готов ли си?“.

Дарт кимна. Той мина пред Зелър, с което за първи път му показваше гърба си. Придвижи се бавно към ъгъла на тази последна сушилня и предпазливо показа лицето си навън, само толкова, колкото да огледа пространството около този ъгъл, така че да бъде в състояние да отбранява мястото, където се намираха.

Дарт почувства топлото дишане на Зелър във врата си. Детективът подскочи, не беше очаквал това. Зелър сложи тежко ръка на рамото на Дарт и прошепна в ухото му:

— Името му е Алверес. Ти го видя по време на пожара. Той беше човекът в колата. Причината, поради която не убиваме този изрод, е, че просто ще го сменят с друг. А това ние не искаме. Разбра ли?

Дарт кимна.

Зелър хвърли поглед наоколо и се отдръпна внимателно. Върна се към ръчните сигнали — беше видял някого — а след това тръгна бързо към ъгъла с решетката.

Дарт, който чувстваше болка в сърцето си, огледа мястото около сушилнята. Човекът, който ги преследваше, изглеждаше объркан, той стоеше неподвижен в центъра на островчето. Беше въоръжен.

 

 

Зелър успя да отвори решетката, без да бъде чут поради боботенето на сушилните. Той даде знак на Дарт и Дарт го приближи, прибра револвера си в джоба и се плъзна безшумно по стоманената тръба, като използваше запоените в стената скоби. Зелър му подаде револвера и го последва, след като нагласи решетката на мястото й над себе си. Огнен дъжд от куршуми се посипа върху решетката.

Зелър потрепери и се сви както слизаше надолу по стълбата и въпреки че Дарт не видя кръвта, която се стичаше от рамото му, когато Зелър протегна ръка, за да поеме револвера, Дарт разбра, че е ранен. Зелър запали едно малко джобно фенерче при слизането си от последното стъпало и посочи канала — бетонна тръба, вероятно с височина четири фута. Той даде знак на Дарт да охранява тила, после се наведе и навлезе в клаустрофобичния тунел. Дъното на тръбата беше сухо. Само след няколко крачки, когато откъм входа се чу стрелба, Зелър изключи фенерчето. Алверес беше стрелял през решетката.

Решетката падна шумно върху циментовия под високо и далече зад тях.

Алверес беше проникнал.

Зелър изчака Дарт да го стигне и тогава го спря. Той намери ръката на детектива и я сложи върху една студена метална скоба. Дарт протегна напред крака си и почувства как се плъзга в нищото. Тръбата свършваше тук. Той се сниши и започна да се спуска, използвайки стълбата от скоби. Когато скобите свършиха, той стъпи във вода, толкова студена, че пресече дишането му. Сержантът светна с фенерчето си само веднъж, насочвайки светлината към един голям извит каменен свод, от който капеше вода и който беше покрит със зелена тиня. Водата, в която бяха нагазили, беше черна като смола. Дарт чу шума от припкащи плъхове, но не му обърна внимание — не искаше да мисли за това, че се намира в канал с неколкостотин обезпокоени плъха в краката си. Зелър дръпна Дарт и тръгна пред него. Зад себе си двамата чуха тропането на обувки върху цимент.

Като се опираше с лявата си ръка в стената на тунела, Дарт следваше шума, който Зелър вдигаше при газенето си във водата. Явно сержантът познаваше този изход, защото се движеше напълно уверено в тъмнината. Глезенът на Дарт, смразен от водата, се чувстваше малко по-добре.

Когато бяха изминали двадесетина ярда, Дарт чу как Алверес изруга, а веднага след това и шум от тежко падане — той беше паднал след края на тръбата в по-големия тунел. Разгневен, Алверес изстреля един откос с полуавтоматичното си оръжие. Дарт само чу страхотното свистене край себе си.

Алверес ги следваше упорито. Надеждата на Дарт, че може би се е контузил, се изпари.

Стената свърши и лявата ръка на Дарт увисна в пространството.

— С-с-ст! — изсъска Зелър, обръщайки главата си наляво.

Дарт пипнешком преодоля завоя и навлезе в подобен тунел и двамата потеглиха отново. Стана му ясно, че тази подробност от пътя беше една от типичните за Зелър хитрини. Алверес щеше да бъде принуден да направи избор — дай боже неправилен.

Той и Зелър останаха в този свързващ тунел няколко минути преди да тръгнат вдясно, те следваха разположението на жилищните блокове над себе си. По всичко личеше, че бяха загубили Алверес — десет минути по-късно Зелър спря и двамата се ослушаха напрегнато. Зад тях беше тихо. Само плъхове. Краката на Дарт бяха безчувствени и той усещаше как студът прониква в костите му. Зелър тръгна.

Взеха още един десен завой и нагазиха в по-плитка вода и това продължи петнадесет минути, след което Дарт чу пред себе си малък водопад. Зелър го изчака отново. При спирането си Дарт чу един по-дълбок шум отвъд малкия водопад и за първи път погледът му забеляза някакъв далечен сив кръг в центъра на тъмнината, в която беше преживял четиридесет равни на цяла вечност минути.

След малко стигнаха до източника на това сиво петно. Водата, в която се движеха, се изливаше от края на канала и падаше върху маса от лед по-надолу. Реката се разстилаше пред тях, очертана от голите клони на сънливи дървета и навлизаше в балдахин от ниско надвесени облаци, които отразяваха убития кехлибарен блясък на спящия град.