Кейт Тиърнан
Вечен живот (9)

Девета глава

Тази нощ сънищата се завърнаха. Бях си тръгнала от „При Кланси“ веднага след заклинанието на Ким. Аз бях единствената, която бе разстроена от случилото се, единствената, чиито питиета се опитваха да напуснат стомаха й при мисълта за катрана на покрива, изпъстрен с пъстроцветните трупчета. Да не говорим за кошмарната болка в главата ми и пристъпите на гадене. Така че просто се разкарах от онова място, проследена от неразбиращите погледи на Беатрис, Ким и останалите. Прибрах се в хотела си около полунощ. Чувствах се омърсена.

* * *

Бях събудена от усещането, че нещо ме разтърсва. Отворих очи и видях по-голямата си сестра, Ейдис, да спи до мен в леглото, което деляхме. Какво се бе случило току-що? Дали не бе проехтяла гръмотевица? Обичах бурите. Погледнах към тясното прозорче, затворено с дебели плочки истинско стъкло. Отвън примигваше някаква светлина. Светкавица? Не, по-скоро пожар.

Звукът се завърна. Силен, плътен трясък, който разтърси леглото ни. Видях как Ейдис примигва разбудена и в същия миг вратата на стаята ни рязко се отвори. На прага стоеше майка ни с разширени от ужас очи и дълга златна коса, спускаща се изпод ленената й нощна шапчица.

— Модир^[1]? — промълвих.

— Побързайте! — извика тя и ни подхвърли два големи шала. — Ставайте! Обуйте си обувките. Веднага!

— Какво става, модир? — попита Ейдис.

— Нямаме време за въпроси! Побързайте!

Следващият трясък отекна в ушите ми, докато намъквах краката си в зимните си пантофи, направени от кожа на лос и поръбени със заешка козина. В стаята беше страшно студено; огънят бе угаснал и каменните стени бяха покрити с дантели от скреж.

В коридора налетяхме на по-големия ми брат, Зигмундур, който на петнайсет вече бе висок колкото баща ми. Държеше за ръка малкия ми брат, Хаакон. Тинна, най-голямата ми сестра, вече се бе увила в дебел вълнен шал, а жълтите й плитки се спускаха пред раменете й.

— Хайде, деца, побързайте! — Майка ми се завъртя на пети и хукна към централното стълбище. Тичахме толкова близо зад нея, че косите й ни шибаха през лицата.

На първия етаж ни посрещнаха крясъци и шум от тежки стъпки. След миг видяхме хората на фадир^[2], въоръжени с мечове и лъкове и облечени в тежки кожени брони. Притиснахме гърбове в каменната стена, докато те минаваха покрай нас, крещейки заповеди. В колона по един се насочиха с бърза крачка по тясното задно стълбище, което се виеше спираловидно надолу в посока, обратна на часовниковата стрелка. Зигмундур бе обяснил на мен и на Хаакон гениалността на дизайна му — ако си се насочил надолу, за да защитаваш замъка, дясната ти ръка с меча разполага с достатъчно пространство, за да сече нападателите. Ако пък си нашественик, който се качва нагоре, нямаш място отдясно и си принуден да заемеш нетипична бойна стойка.

Нов мощен трясък, ново разтърсване. От камъните над нас се посипа прах, която ме накара да кихна.

— Модир, какво става? — попита седемгодишният Хаакон. Той беше прекарал последните две седмици на легло с висока температура и в момента бе блед, със синкави кръгове под очите.

— Нашественици от север — отвърна майка ми кратко, докато ни водеше към кабинета на татко. — Вече са преодолели външната стена.

Двете с Ейдис се спогледахме с разширени очи. Гръмотевичният звук се чу отново и Тинна се вкопчи в ръката ми.

— Това е таран — прошепна тя.

Докато тичахме по коридора, майка ми събаряше факлите от металните им поставки по стените. Те падаха по земята сред дъжд от искри и всичко зад нас потъваше в мрак.

Достигнахме кабинета на татко. Майка ми заключи с голям месингов ключ, а после двамата със Зигмундур залостиха вратата с тежка дървена греда, която пъхнаха в скобите й. Ние с Хаакон и сестрите ми се сгушихме край камината, а майка ни отиде до масивния дървен шкаф на фадир и го отключи бързо с треперещите си пръсти. Когато вратите се разтвориха, Зигмундур пристъпи напред и взе най-големия меч от стойката му. Беше с няколко сантиметра по-висок от мен, прав и остър, с проста дървена ръкохватка, обвита с кожени ленти.

Майка ми огледа бързо оръжията, след което взе едно за Тинна. Ръцете на сестра ми се огънаха под тежестта му. После дойде ред на Ейдис. Тя беше на дванайсет години и бе обучавана да борави с оръжие още от шест, но обикновено използвахме по-малки кинжали и се преструвахме, че са мечове. Самата аз бях на десет и протегнах ръце. След миг колебание мама ми подаде къс меч, дълъг може би към половин метър. Дори Хаакон получи кинжал, който заразглежда, ококорил очи.

— Къде е фадир? — попита Зигмундур, докато се навеждаше, за да надникне през тесния прозорец.

— Долу, с останалите мъже.

— Ти ще си вземеш ли меч, модир? — поинтересува се Хаакон, който продължаваше да се възхищава на кинжала си.

— Имам нещо по-могъщо.

Модир бръкна в деколтето на нощницата си и извади тежък амулет, същия, който толкова обичах да съзерцавам. Сядах в скута й, вземах го в ръце и го разглеждах, но тя така и никога не го бе свалила, никога не ми бе дала да го пробвам. Беше кръгъл, широк почти колкото дланта ми, с плосък полупрозрачен млечнобял камък по средата и с диаметър около пет сантиметра. Навсякъде около камъка бяха гравирани символи. Някои бяха руни от нашата азбука, които разпознавах, но други не бях виждала никога. Веднъж я бях попитала от какво е направен и тя ми бе отвърнала: „От злато. От злато и могъщество“.

Сега тя взе амулета в ръце и сключи длани край него. Докато поредният удар разтърсваше стаята, мама затвори очи и започна да припява.

* * *

Събудих се със стон, по лицето ми се стичаше ледена пот. Задната част на врата ми гореше и аз бързо смъкнах тънкия шал, с който бях спала, прокарвайки пръсти по набръчканата кожа на белега.

Този сън не ме беше спохождал от много време. Тръснах глава, все още задъхана, след което се изправих колебливо на треперещите си крака и отидох до банята, където наплисках лицето си с вода. Това не беше сън, разбира се. Беше спомен. Споменът за майка ми, която се опита да спаси живота ни в онази нощ. Тя нямаше как да знае, че събирайки всички ни в кабинета на баща ми, всъщност ни беше обрекла на смърт.

Всички освен мен.

Беше ми трудно да дишам. Намокрих врата си, след което отново вързах шала. Върнах се в стаята, дръпнах тежките хотелски пердета и видях, че слънцето изгрява — бях спала около шест часа. Веднага щом дишането ми се успокои, облякох дрехите си, седнах пред хотелския компютър и започнах да търся автокъщи за стари коли.

 

 

Три часа по-късно кръстосах ръце пред гърдите си, усещайки как ледените пипала на есента пропълзяват в колата — моята очукана кафява кола втора ръка, която си бях купила тази сутрин от някаква безименна автокъща извън Бостън. Двигателят беше изключен, както и отоплението, и усещах как започвам да треперя. Въпреки че слънцето грееше ярко сред малките облачета в небосвода, температурата беше едва към четири градуса.

Не исках да излизам от колата.

Това, което Ким бе направила с магика снощи, беше отвратително. Магиката означаваше смърт и болка. Стремежът към магика беше стремеж към власт, а ако човек притежаваше власт, неизменно щеше да се намери някой, който да пожелае да му я отнеме. Някой щеше да направи всичко възможно, за да му я отнеме. Отвращаваше ме и фактът, че Инси беше разпитвал всеки срещнат за мен. В момента исках да бъда далеч от него повече от всякога.

Нека не забравяме и спомена. Полагах страхотни усилия никога да не мисля за онази нощ и през повечето време се справях изненадващо успешно. Сънищата не ме бяха връщали към нея от десетилетия. Допреди седмица всичките ми чувства и спомени бяха надлежно опаковани в дебели пластове вълна, изолирани и недостъпни. Сега черупката ми се беше пропукала и болката се процеждаше през нея. Изсмях се безрадостно. Дали Ева се бе почувствала така, когато е вкусила ябълката? Когато внезапно е видяла неща, които не е искала да вижда.

Преглътнах. Гърлото ми се беше стегнало. Бях тук. Нямах къде другаде да отида. Опитът ми да се върна към предишния си начин на живот в Бостън беше завършил катастрофално. Мисълта да се прибера в Англия ме изпълваше с отвращение. Дори с нещо по-лошо от отвращение. Със страх. С ужас.

Сериозно, какъв избор имах? Бях попаднала в задънена улица. След повече от четиристотин години, в които се бях носила по течението, аз внезапно бях осъзнала, че нямам представа коя съм и какво искам да правя с живота си. Бях сменяла имената си безброй пъти, но винаги се бях чувствала като личността, която показвах на околните. Сега се чувствах така, сякаш се връщах към личността, която бях оставила зад гърба си преди толкова много време, и от тази мисъл в гърлото ми се надигна истеричен писък. Чувствах се като тленната обвивка на нещо изсъхнало, почерняло и мъртво.

Преди пет или десет години щях да завиждам на Ким за заклинанието й, щях да бъда впечатлена и може би дори да съжаля, задето не притежавам достатъчно магика, за да го направя лично. Какво се бе променило в мен? В какво се превръщах?

Подскочих, когато Солис почука леко по прозореца ми. Бях засрамена и унизена заради това, че бях допълзяла отново тук, пълната загубенячка, която нямаше къде другаде да отиде, достатъчно отчаяна, за да потърси помощ от непознати. Опитах се да преглътна отново и отворих вратата. Чувствах се невероятно стара, докато слизах от колата. Беше толкова по-зле от първия път, когато бях дошла в Ривърс Едж, толкова по-ужасяващо. Но аз просто… нямаше къде другаде да ида.

Солис ми кимна, наблюдавайки покрусеното ми изражение и върха на ботуша ми, с който ровех в сухите листа по земята. После кимна отново и докосна ръката ми.

— Ела с мен — каза и ме поведе нанякъде.

Последвах го до обраслата с бръшлян каменна ограда зад големия хамбар. Той отвори някаква дървена врата, по-висока от мен, и ме подкани с жест да мина пред него. Почти простенах, когато видях разкопаните лехи, остъклените сандъчета за разсад и оранжерията. Премислих отново идеята си да се самоубия с дробилка за дърва и неохотно я отхвърлих.

Няколко човека работеха в градината. Не исках да ги поглеждам от страх да не зърна викингското божество или пък, това май беше дори по-лошо, да чуя медения, неискрено приятелски гласец на Нел. Също така не горях от нетърпение да се сблъскам с Ривър — не се и съмнявах, че тя ще прояви разбиране и великодушие, което щеше да ме накара да я намразя.

Солис се наведе и дръпна някакви дебели зелени листа. От черната пръст изскочи ряпа и аз едва не се задавих. Мразя, ама наистина мразя репи. Когато човек е преживял няколко периода на върлуващ глад, по време на които всичката налична храна се е свеждала до репи и леща, той никога не би искал да види тези гадости отново.

— Растенията се подхранват от почвата — обясни ми Солис, сякаш говореше на малоумен. Не казах нищо, защото единственият отговор, който ми хрумваше, беше Не думай, пич. — Те получават минералите, от които имат нужда — продължи той, — извличайки и преработвайки ги чрез корените и листата си, за да пораснат, да дадат семе и да повторят цикъла. Те обаче не могат да растат в мрак, нали така? Имат нужда от светлина и от енергията на слънцето.

Прехапах бузата си от вътрешната страна, за да не изпищя. Сега щеше да ми говори за рециклиране, наторяване и за това как трябва да пазим своята Майчица Земя. Исках да си умра на място, ама наистина, изобщо не се шегувах.

— Терава са като растенията — произнесе той за моя изненада. Ококорих очи и го погледнах бързо. Повечето безсмъртни избягваха да говорят за Терава, за мрака и светлината. Хелгар бе една от малкото, които бях чувала да произнася тази дума на глас. — Те правят своята магика, като извличат енергия и живот от нещата край тях. Също като растенията, които могат да изтощят напълно почвата, в която растат, правейки я негодна да поддържа живот, Терава изсмукват жизнената сила на всичко край себе си. Ето защо нещата умират, когато Терава правят магика. Както, сигурен съм, си забелязала и сама.

Помислих си за малките птички на Ким и усетих болка в гърлото си.

— Хмм… — започнах предпазливо. — Значи… вие не използвате магика?

Бих могла да се откажа от нея без капка съжаление. Не използвах заклинания чак толкова често, нямах желание да правя магиката си по-силна. Да, имало е моменти, когато съм била обземана от желание да творя чудеса, но страничните ефекти бяха твърде ужасни. Не мислех, че магиката щеше да ми липсва.

— О, не — отвърна Солис, извивайки леко устни в намек за усмивка. — Използваме магика през цялото време. Тя е в кръвта ни. Да живеем без магика би било като… да бъдем смъртни.

 

 

Отново в малката ми монашеска килийка, цяла вечност по-късно, полагах отчаяни усилия да разкарам калта изпод ноктите си. Поне имахме мивки в стаите си, въпреки че все още ни се налагаше да ходим до другия край на коридора за всичко останало. Бях уморена, раменете ме боляха. Лицето ми бе обдухано от вятъра и гореше. Може да беше и поизгоряло от слънцето. Всичките ми нокти бяха потрошени, така че ги отрязах много къси.

Почукване на вратата накара сърцето ми да подскочи. Може би… Рейн? Позволих си да пофантазирам относно това как тайничко, много тайничко, той всъщност се радва, че съм се върнала.

— Отворено е — извиках. — Естествено, че е отворено.

Ривър влезе и застана зад мен, докато стоях на мивката.

Постави ръце върху раменете ми и ми се усмихна в огледалото.

— Добре дошла отново — поздрави ме тя ведро. — Кефи ме колата ти.

Употребата на жаргонната думичка ме накара да се засмея. Вдигнах съсипаните си ръце.

— Мен пък ме кефи градината ти — споделих и Ривър се разсмя. Стана ми приятно, колкото и да не ми се щеше.

— И Солис така ми каза. Подочух, че си извадила репи, цвекло и зеле с общо тегло повече от самата теб. Сигурна съм, че ще се радваш да видиш част от тях в чинията си на вечеря.

Простенах и Ривър се разсмя отново.

— Разбирам те. Самата аз съм преживяла доста гладни периоди, разбира се. Веднъж, когато бях в южна Англия, виметата на кравите буквално се пръскаха от мляко, но повечето от посевите бяха унищожени. Пиехме мляко, правехме сирене, ядяхме сирене, хранехме животните със сирене. Леле как смърдеше! До такава степен ми ставаше зле от миризмата на сирене, че после не съм припарвала до мандра поне шейсет години.

Заметнах шала си и седнах на леглото. Навън внезапно се беше смрачило. Молех се хората вече да са се захванали с приготвянето на някаква вечеря, после си спомних, че въпросната ще се състои от ряпа, цвекло и зеле. Въпреки всичко обаче да стоя депресирана тук пак беше по-добре от това да бъда някъде другаде. Да бъда във външния свят. Да се изгубя сред спомените си. Отново се зачудих какво ли са си помислили приятелите ми за внезапното ми изчезване. Дали и в момента ме търсеха? Дали бях наистина скрита тук?

— Не разбирам защо трябва да работя в градините — промърморих. — Аз просто… искам да бъда… не знам, да бъда спасена или нещо от сорта. Кажи ми какво трябва да правя и ще го направя. Но не виждам какво общо има градинарството с това.

Потрих чистите си ръце в панталоните. Не можех да се отърва от усещането, че по тях все още има полепнала засъхнала пръст.

Ривър се замисли за няколко секунди. Изисканият й профил бе очертан от мрака навън. Станах и дръпнах тежките зимни завеси. От стъклото на прозореца лъхаше студ.

— За безсмъртните времето минава много бързо — проговори тя най-накрая. — Помниш ли как, когато си била дете, всеки ден ти се е струвал като цяла вечност, мислила си, че годината, която трябва да изчакаш до следващия си рожден ден, е непоносимо дълга? А после, когато си пораснала, времето е започнало да минава по-бързо. Помниш ли това?

Принципно избягвах да мисля за детството си, така че отвърнах:

— Не.

— Е, това е почти универсален принцип — отбеляза Ривър. Не изглеждаше обезсърчена от резкия ми отговор. — Така е, защото когато си хлапе на десет, една година съставлява впечатляващите десет процента от цялото време, което си прекарал на този свят. А ако не си спомняш ясно първите си две или три години, тогава една година е дори по-голям процент. Разбираш това, нали?

— Предполагам. Но градината…

— Когато си на четирийсет, една година е едва една четирийсета от цялото ти съществувание. Така всяка отделна година започва да преминава по-бързо, да не притежава чак такава тежест. Виждаш смисъла в това, нали?

— Ами… Е, да.

Ривър бе търпелива, както подобава на човек на 1300 години. Очите й, ясни и топли, ме наблюдаваха напрегнато.

— Когато си аефрелифен, безсмъртен, усещането е, че гледаш напред в… забвение. Или, което е още по-лошо, осъзнаваш, че ще бъдеш жив през 2250 година, и това те ужасява, защото нямаш представа какъв ще бъде животът тогава. Когато си безсмъртен, годините бързо губят всякакво значение. Струва ти се, че години, десетилетия, а после и векове отминават за едно примигване на окото, докато в един момент, да кажем, осемнайсети век остава в спомените ти единствено е някой скучен купон, на който си била.

Играех си с краищата на шала си, без да казвам нищо.

— Заради относителната дължина на живота ни твърде много неща губят важност — продължи Ривър. — Колко любовници си имала? Колко деца? Колко приятели си обичала, а сега те са мъртви? За нормалните хора тези неща са основополагащи и оформят или променят целия им живот. За нас те са просто едно примигване. Но въпреки това те ни оказват влияние. Малко по малко, късче по късче, загуба по загуба самите ние избледняваме. Изгубили сме толкова много за толкова дълго време, че повечето неща, повечето хора, повечето преживявания губят стойността си за нас, губят тежестта си. Забравяме как да ценим нещата, как да усещаме нещата. Забравяме как да обичаме.

Добре де, хубаво, имах си храна за размисъл. Някои от тези разсъждения дори ми звучаха неприятно познати.

— Това, което се опитваме да направим тук — каза Ривър, — е да ти предадем ускорен курс по припомняне на значимостта, която имат секундите и минутите. Ще придобиеш умението да осъзнаваш напълно настоящето, да бъдеш част от него. Ще се научиш отново как да усещаш нещата и как да ги цениш. А след това ще се чувстваш по-щастлива и по-завършена.

Прехапах устни, страхувайки се, че тя говори истината и аз я мразя заради това.

— Да работиш в градината, да готвиш, да чистиш — тези задачи са повтаряеми и отегчителни. За един безсмъртен те са почти непоносими. Ние по правило търсим следващата бурна емоция, следващото голямо събитие, следващото несравнимо физическо усещане, защото след време то ще бъде всичко, което ще чувстваме.

Това беше попадение в десетката. И заболя.

— Нашият дар за теб и за всички безсмъртни, които идват тук, е да те научим как да цениш и усещаш всеки миг, в който ръцете ти са накиснати в сапунена вода. Ще те научим наистина да виждаш и подушваш всеки бурен, който изскубваш. Да чувстваш твърдата гладкост на ряпата, да виждаш земната зеленина на листата й. Да бъдеш в собствената си кожа, без да ти се иска да тичаш наоколо и да пищиш. Да се чувстваш добре сама със себе си, да цениш себе си, да опознаеш себе си. А когато постигнеш това — тя спря и отново се усмихна, — тогава ще бъдеш способна да обичаш, наистина да обичаш някого другиго.

Не казах нищо. Гърлото ми отново се беше стегнало, а очите ми горяха. Точно в момента безкрайно много ми се искаше да тичам наоколо и да пищя. О, Боже, тя може би действително знаеше какво говори. Беше ужасяващо да осъзная този факт. Тя можеше действително да ме познава, да знае как се чувствам. Колко отвратително и кошмарно беше това? В мен имаше толкова много отчаяние, болка и ужас, че самата мисъл някой действително да знае за тези неща, беше плашеща и мъчителна. Чувствах се като затворена котка, чиято клетка бавно се спуска над казан с врящо масло. Чувствах как жегата приближава, обгаря кожата ми…

— И разбира се — каза тя спокойно, пренебрегвайки нарастващата паника в очите ми, — също така ще бъдеш способна да използваш магика, без да убиваш нищо. Ще бъдеш Тахти.

Почти се задавих, когато чух тази дума произнесена на глас. Вече ви казах, че безсмъртните избягваха да говорят за Терава, но никой никога не говореше за Тахти. Нито един от приятелите ми не бе срещал такъв, някои настояваха, че тези хора са просто мит. Дойдох тук с надеждата, че не са.

— Раждаш се по единия или по другия начин — промълвих съвсем тихо. — Не можеш да се промениш.

— Можеш — Ривър изглеждаше напълно сигурна в това, което казва. — Сега аз съм Тахти. Ние правим магика без мрак, без разруха. Ти също можеш да се научиш.

Усещането беше, все едно ми бе казала как вместо човек можех да стана извънземен. Или тигър. Беше невъзможно да го осмисля.

— Какво искаш да кажеш с това „сега“? — попитах.

— Невинаги съм била изтъкана от добрина и светлина — отвърна Ривър, докато се изправяше. — Имаше времена, когато бях… изпълнена с много, наистина много мрак. — Отклони поглед, сякаш се чудеше дали не ми е казала твърде много. — Във всеки случай репите вече ни призовават да им обърнем внимание.

Тя се усмихна леко и посочи към вратата.

Погледнах я, неспособна да преработя всичката информация, която бях получила. През последните десет минути Ривър бе разнищила самото ми същество, беше разтворила гърдите ми, оголвайки разлагащия се труп вътре в мен. Направо се побърквах.

Бях побъркана и… така де, гладна. Часовете работа в студа, под слънчевите лъчи и силния вятър бяха изострили апетита ми и в момента направо умирах от глад.

— Хайде — каза Ривър, протягайки ръка. — Можеш да се побъркваш и докато ядеш. Дочух, че за десерт ще има ябълков пай. Но само за тези, които си изядат докрай репите.

О, Боже! О, Боже, тя гледаше директно вътре в мен. Вътре в мен.