Кейт Тиърнан
Вечен живот (1)

Първа глава

Снощи целият ми свят се срина. Вече не знам какво да правя, трябва да избягам.

Случвало ли ви се е да си живеете живота, да живеете в собствената си реалност и в един момент да се случи нещо, което да раздере личния ви свят през средата. Виждате нещо или чувате нещо и внезапно всичко, което сте, всичко, което правите, се разбива на хиляди късове остро, горчиво осъзнаване.

Снощи с мен се случи точно това.

Бях в Лондон. Бях с приятели, както обикновено. Купонясвахме, както обикновено.

Боз се приведе напред и ръгна таксиджията в рамото.

— Не, не, завий тук! — извика той. — Тук!

Таксиджията, чиито едри, широки рамене едва се побираха в суичъра и карираната му жилетка, хвърли на Боз поглед, който би накарал всеки нормален човек да си седне на мястото и да не си отваря повече устата.

Боз обаче не беше нормален човек: той беше по-красив от повечето хора, по-забавен от повечето хора и Бог ми е свидетел, по-тъп от повечето хора. Току-що се бяхме измъкнали от една дискотека, в която внезапно се бе развихрил бой с ножове. Две откачени момичета си дърпаха косите и си крещяха като продавачки на пазара, а после една от тях извади нож. Моите хора бяха пожелали да останем, за да гледаме шоуто — те обожаваха подобни неща — но… е, знаете как е, ако си виждал един бой с ножове, значи си ги виждал всичките. Завлякох ги навън в нощта и извадихме късмет да си хванем такси, преди да изтрезнеем заради студа.

— Тук! Точно тук между сградите, добри ми човече! — провикна се отново Боз, с което си спечели изпепеляващ поглед. В моменти като този бях благодарна за строгия контрол над притежанието на огнестрелни оръжия в добрата стара Англия.

— Добри ми човече? — изкикоти се Сисили до мен. Шестимата се бяхме наблъскали на задната седалка. Можехме да се съберем и повече, но бяхме установили, че шестима пияни безсмъртни е максималната бройка, която задната седалка на едно лондонско такси можеше да поеме, при това само ако никой не се издрайфаше.

— Да, Джийвс — продължи весело Сисили, — спри тук.

Таксиджията стовари крака си върху спирачката и всички ние полетяхме напред. Боз и Кейти удариха главите си в стъклото, което ни отделяше от шофьора. Стратън, Иносенсио и аз бяхме изстреляни от седалката и се стоварихме под формата на не особено изящна кикотеща се купчина върху мръсния под на таксито.

— Хей! — възкликна Боз, потривайки челото си.

Иносенсио ме откри под плетеницата от ръце и крака.

— Добре ли си, Нас?

Кимнах, без да спирам да се хиля.

— Махайте се от таксито ми, дяволите да ви вземат! — кресна ядно шофьорът. Той изскочи навън и отвори нашата врата. Гърбът ми беше облегнат на нея, така че миг по-късно паднах в канавката и ударих главата си в каменния бордюр.

— Ау! — отроних. Канавката бе мокра, което беше съвсем естествено, защото валеше. Болката, студът и влагата едва успяваха да проникнат през сетивата ми — като изключим боя с ножове, всичките ни останали занимания за вечерта включваха здраво напиване и алкохолът ме беше обвил в топличък пашкул на замъглено благоденствие.

— Вън! — изкрещя отново таксиджията, докато ме хващаше за раменете, издърпвайки ме встрани от пътя си. Тръшна ме върху тротора и се пресегна за Инси.

Гневът и осъзнаването на това какво точно се случва започнаха да се пробиват път към съзнанието ми. Намръщих се, разтрих рамене и се надигнах до седнало положение. Намирахме се на няколко блока от „Подземието“, поредния ужасяващо долнопробен подземен бар, в който обичахме да висим. Улицата беше мрачна, а заради празните места, разделящи занемарените изоставени сгради, околността изглеждаше като челюст с изпопадали зъби.

— Разбрах намека, сега си разкарай ръцете от мен! — изсумтя Иносенсио, докато се приземяваше на тротоара до мен. Лицето му беше вледенено от гняв и подсказваше, че е далеч по-трезвен, отколкото го мислех.

— Отрепки такива! — изръмжа таксиджията. — Не искам такива като вас в таксито си! Богати хлапета, които си мислят, че са нещо повече от всички останали!

Той се приведе в таксито и сграбчи Кейти за яката на палтото, докато Боз изпълзяваше сам навън.

— Ох… лошо ми е — отрони наполовина извлечената от колата Кейти. Боз бързо се дръпна встрани, когато съдържанието на стомаха й, състоящо се основно от уиски „Джеймисън“, изригна навън, право върху обувките на таксиджията.

— Дяволите да го вземат! — изрева той, изтръсквайки погнусено крака.

Двамата с Боз се разхилихме — не можехме да се спрем по никакъв начин. Злият Господин Шофьор.

Таксиджията хвана Кейти за ръцете с явното намерение да я извлече на тротоара, когато Инси внезапно промърмори нещо и разтвори рязко дланта на ръката си.

Имах едва част от секундата, за да си помисля: „Какво, по…“, преди шофьорът на таксито да залитне, сякаш беше посечен с брадва. Той изпусна Кейти, тялото му се скова, а гръбнакът му почти се преви на две, след което рухна върху тротоара с пребледняло лице и широко отворени очи.

Усетих как ме залива вълна от умора. Догади ми се — май бях пила повече, отколкото смятах.

— Инси, какво направи? — попитах смаяно, докато се надигах на крака. — Не ми казвай, че току-що използва магика^[1] върху него?

Засмях се — самата идея за нещо подобно беше абсурдна. Облегнах се на една улична лампа и оставих ледената мъгла да обгърне лицето ми. Поех си дълбоко въздух няколко пъти и се почувствах по-добре.

Кейти примигна неразбиращо, а Боз се изкикоти.

Иносенсио се изправи и погледна намръщено към новите си обувки „Долче & Габана“, които бяха изпъстрени с петънца от дъжда.

Стратън и Сисили заобиколиха таксито и се присъединиха към нас. Сведоха очи към таксиджията, който лежеше замръзнал върху мокрия паваж, и поклатиха глави.

— Много добре — каза Стратън на Инси. — Много впечатляващо, господин магьосник. Сега обаче можеш да позволиш на този нещастник да стане.

Спогледахме се, след което отново насочихме вниманието си към таксиджията. Не можех да си спомня последния път, когато бях виждала някой да използва магика по този начин. В смисъл — за нещо различно от това да получи добра маса в някой ресторант или да хване последното метро.

— Не мисля, че ще го направя, Страт — каза Иносенсио, чието лице все още бе обтегнато. — Не смятам, че той е особено добър човек.

Спогледахме се със Стратън. Потупах Иносенсио по рамото. Двамата с него се движехме заедно от близо век и се познавахме много, много добре, но този студен гняв беше нещо, което не бях виждала често. Махнах с ръка.

— Добре тогава, остави го. Той ще се оправи след няколко минути, нали така? Да вървим. Жадна съм. Пък и предполагам, че Кейти вече също е жадна.

Кейти се намръщи и изсумтя.

— Хубаво, да вървим — подкрепи ме Сисили. — Тази вечер в „Подземието“ свири група, а аз искам да потанцувам.

— Докато се свести, отдавна ще ни няма — казах и дръпнах Инси за ръкава.

— Почакай — промърмори Инси.

— Остави го — повторих. Беше ми малко кофти, че зарязвахме таксиджията да лежи под студения дъжд, но той щеше да се оправи, щом ефектът на заклинанието отминеше.

За моя изненада Иносенсио се дръпна, за да се измъкне от хватката ми. Докато го наблюдавах, той разтвори длани над таксиджията и устните му се раздвижиха. Не можех да чуя какво говореше.

Чу се силно, ужасяващо хрущене и тялото на таксиджията се изви, а устата му се разтвори в беззвучен писък.

Отново усетих пристъпа на гадене, а пред очите ми причерня. Примигнах няколко пъти, търсейки опипом ръката на Сисили. Тя се разкикоти, когато залитнах, очевидно решила, че го правя, защото съм пияна. Няколко секунди по-късно погледът ми се проясни и се изправих, местейки очи от Инси към таксиджията.

— Какво беше това? Какво направи?

— О, Инси — Стратън поклати глава, цъкайки с език. — Това беше малко излишно, не мислиш ли? Е, вече можем да вървим.

Той се загърна по-плътно в топлото си палто и тръгна по тротоара към „Подземието“.

— Инси… какво направи? — повторих.

Инси сви рамене.

— Мръсникът си го заслужаваше.

Кейти, чието лице все още имаше лек зеленикав оттенък погледна с безразличие към шофьора на таксито, а след това към Иносенсио, изкашля се, тръсна глава и тръгна след Стратън. Пуснах Сисили, която сви рамене и хвана Боз за ръката. Те последваха другите и скоро стъпките им заглъхнаха в мрака.

— Инси… — промълвих, изненадана от това, че останалите просто си тръгнаха. — Инси… ти да не би… да му счупи гръбнака с магика? Откъде си се научил да правиш нещо подобно? Не… не си. Нали?

Инси ме погледна и неземно красивото му мрачно лице се изви в студена усмивка. Дъждовните капки в черните му къдрици блестяха като диаманти под светлината на лампата.

— Скъпа. Видя го какъв беше — каза той спокойно.

Отново преместих очи от него към все още неподвижния таксиджия, чието лице бе изкривено от болка и ужас.

— Счупи му гръбнака? — повторих, внезапно отрезвена от ужаса на случилото се. Мозъкът ми се опитваше да заобикаля внимателно тази мисъл, сякаш бе горещ въглен, от който можеше да лумне пожар. — Използва магика, за да… Всемогъщи Боже! Добре, хубаво, сега просто го излекувай. Искам си питието, но мога да почакам.

Самата аз не можех да помогна на таксиджията. Нямах представа откъде Инси беше научил подобно заклинание, нито пък как да му противодействам, да го разваля или нещо от сорта. През повечето време гледах да стоя настрана от магиката, с която безсмъртните се раждат и която беше толкова естествена за нас. Създаваше прекалено много проблеми, пък и обикновено ме караше да се чувствам зле физически. Последният път, когато си бях играла с магика, беше просто за да накарам някой да влезе през вратата или да се залее с кафе. Пък и това беше преди векове. Никога не бях правила нещо подобно.

Без да ми обръща внимание, Иносенсио погледна към лежащия в краката му шофьор.

— Така е, друже — каза той тихо. Таксиджията с усилие фокусира изпълнените си с болка очи върху него. — Така става, когато се държиш грубо с приятелите ми, нали разбираш? Надявам се, че си си научил урока.

Шофьорът не можеше дори да простене и аз осъзнах, че е под влияние на заклинание за онемяване. Истинско заклинание за онемяване — мисля, че досега бях виждала такова само веднъж или два пъти за стотици години. Още по-малко…

— Хайде, развали го — казах нетърпеливо. Никога не бях виждала Инси да се държи така или да прави нещо подобно. — Даде му добър урок. Другите ни чакат, така че просто развали заклинанието и можем да тръгваме.

Инси сви рамене и хвана ръката ми в силна, болезнена хватка.

— Не мога да го разваля, любов моя — призна той и вдигна ръката ми към устните си, за да я целуне. Дръпна ме след себе си към „Подземието“, а аз погледнах през рамо към таксиджията.

— Не можеш да го развалиш? Счупил си гръбнака му завинаги? — Зяпнах Инси, моя най-добър приятел през изминалия век. Той ми се ухили в отговор. Прекрасното му лице бе увенчано с ореола от светлината на уличната лампа.

— Така и така бях започнал, реших че мога да го ударя с тежката артилерия — каза той весело.

Гледах го с увиснало чене.

— Какво следва в такъв случай? Ще натикаш Стратън в дробилка за дърва? — Усетих как повишавам тон, докато сгъстяващата се мъгла мокреше лицето ми. Инси се разсмя, целуна ме по косата и тръгна към бара, като ме повлече след себе си. В тези мигове виждах нещо различно в очите му — нещо повече от обичайното безразличие, повече от обикновеното желание да си отмъсти. Инси се бе забавлявал, докато чупеше гръбнака на този мъж, беше се наслаждавал, докато гледаше как някой се гърчи от болка и ужас. Случилото се беше възбуждащо за него.

Мислите ми препускаха трескаво. Трябваше ли да се обадя на 999? Дали вече беше прекалено късно за таксиджията? Дали щеше да умре? Дали не умираше в момента? Дръпнах се от Инси и понечих да се върна, но в този момент усетих вибрациите от басовите барабани на някаква група, които караха земята под краката ми да вибрира. „Подземието“ ми се струваше като друг свят, друга реалност, която ме мамеше, успокояваше ме с шума си, позволяваше ми да оставя зад гърба си ужасния шок от мисълта за парализирания таксиджия. Желаех това толкова неистово, че просто трябваше да се поддам на този зов.

— Инси… но… ти трябва да…

Инси просто ме погледна весело и след минута вече слизахме по стръмните стълби, мокри от дъжда. Бях разкъсвана от колебания, когато Инси вдигна юмрук и заблъска по боядисаната в червено врата. Внезапно се почувствах така, сякаш бяхме слезли по стълбите в ада и очаквахме да ни приемат вътре. Във вратата се отвори малко прозорче и Гъвнър, човекът от охраната, ни кимна. Вратата се отвори и страховитата вълна на музиката се стовари върху нас и ни поде, повличайки ни навътре в мрака, осветен от огънчетата на цигари и изпълнен със стотици гласове, опитващи да се надвикват с шумната група. Сладкият аромат на алкохола се прокрадваше във всеки дъх, който си поемах.

Таксиджията, външният свят — това изглеждаше като последния ми шанс. Последният ми шанс да предприема нещо, да постъпя като човек, на когото му пука, като нормален човек.

— Насти! — Озовах се в масивните обятия на своята леко олюляваща се приятелка Мал. — Страхотна коса имаш! — изкрещя тя с всичка сила в ухото ми. — Ела да танцуваме!

Тя постави ръка на раменете ми и ме поведе през мрачното помещение с нисък таван.

Поколебах се само за секунда.

И просто ей така, аз си позволих да оставя външния свят зад гърба си, позволих си да изчезна сред шумотевицата и дима. Бях ужасена и ако бяхте наясно с обичайните дивотии, в които се забърквах, тези думи може би биха имали по-сериозна тежест за вас. Отделих се от Инси, без да съм сигурна какво точно да мисля за него. Беше направил може би най-лошото нещо, което го бях виждала да прави. По-лошо от онзи инцидент с коня на кмета през четирийсетте. По-лошо от историята с онова бедно момиче, което действително искаше да се омъжи за него през 1970 година. Това беше същинско бедствие. Бях успявала да го оправдая пред себе си в онези случаи, да открия смисъла в действията му. С този ми беше далеч по-трудно.

Инси ми отправи една последна прелестна усмивка, преди да тръгне на лов сред тълпата, чието внимание вече бе успял да привлече. Както на мъжете, така и на жените. Инси беше неустоим, магнит на съблазънта, и повечето хора, както смъртни, така и безсмъртни, бяха безпомощни пред чара му. Чар, прикриващ онази страна от личността му, която, както бях осъзнала внезапно, беше далеч по-мрачна, отколкото предполагах.

Двайсет минути по-късно аз се натисках здраво на някакво лепкаво диванче с приятеля на Мал, Джейс, който беше жизнерадостен, пиян и очарователен. Исках да се изгубя в прегръдките му, да бъда някоя друга, да бъда личността, която Джейс виждаше на повърхността. Той не беше безсмъртен и не знаеше, че аз съм такава, но бе чудесна възможност да се разсея и аз се вкопчих в нея с яростна настойчивост. Хората разговаряха, пушеха и пиеха навсякъде край нас, докато аз прокарвах ръце под ризата му, а той бе обвил крака около мен. Пръстите му се плъзнаха през късата ми черна коса и аз с внезапен ужас усетих неочакван топъл полъх откъм врата си. Вече се отръпвах назад, като междувременно сграбчих бързо шала си, за да го увия отново, когато чух Инси да казва:

— Нас? Какво е това отзад на врата ти?

Погледнах през рамо към него — беше приседнал върху облегалката на диванчето с питие в едната ръка и дълга цигара, проблясваща в другата. Очите му бяха черни дупки, искрящи срещу мен в мрака.

Сърцето блъскаше силно в гърдите ми. Не преигравай, Насти.

— Нищо — свих рамене аз и се отпуснах отново в обятията на Джейс.

— Нас? — гласът на Инси беше тих, но твърд. — Знаеш ли, така като се замисля, не си спомням някога да съм виждал задната част на врата ти.

Насилих се да се засмея и вдигнах очи, въпреки че Джейс се опитваше да ме целува.

— Не ставай глупав, разбира се, че си. А сега чупката. Тук сме малко заети.

— Татуировка ли е?

Увих шала по-плътно около врата си.

— Да. Татуирала съм си надписа „Ако можеш да прочетеш това, значи си прекалено шибано близо“. Сега чупката!

За мое облекчение Инси се разсмя и си тръгна. Когато го зърнах за последно, някакво красиво момиче с прилепнала лъскава рокля се беше обвило около него като змия.

Колкото до мен, аз просто не си позволявах да мисля отново за шофьора на таксито. Когато мисълта или образът се опитваха да изплуват, стисвах здраво очи и си вземах ново питие. На следващата сутрин обаче всичко се върна при мен: лицето на таксиджията, агонията, изписана върху него. Той никога повече нямаше да ходи, никога повече нямаше да шофира, защото Иносенсио беше пречупил гръбнака му и го беше зарязал на една мокра лондонска улица в състояние, което беше по-лошо от смъртта.

А аз не бях направила нищо, нищичко. Просто си бях тръгнала.

 

 

Хубавото на това да си безсмъртен е, че не можеш буквално да се напиеш до смърт като обикновените пияндета. Лошото на това да си безсмъртен е, че не можеш буквално да се напиеш до смърт, така че се събуждаш на следващата или може би на по-следващата сутрин и изпитваш всичко онова, което би ти било спестено, ако имаше късмета да пукнеш.

Когато най-сетне успях да накарам очите си да се задържат отворени за повече от няколко секунди, установих, че навън е светло. Огледах размиващата се пред очите ми стая и видях прозорец. Светлината, проникваща през него, беше бледа и с розов оттенък, което означаваше, че се зазорява или че пада здрач. Едно от двете. Или пък може би кварталът гореше. Винаги съществува и такава вероятност.

Знаех, че ще стане много лошо, ако се опитам да седна, така че се надигнах много бавно, помествайки тялото си част по част. Оставих главата си за последно и я вдигнах внимателно на няколко инча от леглото. Избелелите жълти рози върху голия дюшек бавно придобиха очертания. Дюшек, без чаршафи. Прозорец със светлина. Боядисани в черно тухлени стени, като на фабрика или нещо подобно.

Извърнах бавно глава и видях друго спящо тяло, някакъв тип с рошава зелена коса, дебел сребърен ланец на врата и татуировка на виещ се дракон, заемаща по-голямата част от гърба му. Уф… Джеф? Джейсън? Джак? Почти бях сигурна, че е нещо, започващо с Дж.

Няколко минути по-късно успях да се добера до полуизправено положение, което незабавно накара стомаха ми да се разбунтува, подтикнат от опита на тялото да се отърве от токсините, които бях погълнала предишната нощ.

Не успях да се добера до тоалетната. Ще ме извиняваш, Джеф.

Чувствах се празна, треперех и ми се щеше безсмъртието да не беше чак толкова буквално. Видях, че все още съм напълно облечена, което означаваше, че Дж-някой-си или аз или пък и двамата сме били прекалено пияни, за да задълбочим нашето… опознаване снощи. Няма лошо. Инстинктивно вдигнах ръка към шала си и открих, че все още е вързан здраво около шията ми. Отпуснах се за момент, после си спомних как снощи Инси бе стоял над мен, задавайки ми въпроси за белега на врата ми. Не можех да повярвам, че това се беше случило през същата нощ, когато бе осакатил таксиджията. Преглътнах, намръщих се и реших, че ще мисля за тези неща по-късно.

Коженото ми яке и един от прекрасните ми зелени ботуши от змийска кожа на висок ток необяснимо липсваха, така че взех ботуша, който успях да открия, и се измъкнах тихичко. Не че и земетресение би могло да събуди Джей в момента. Поне бях сравнително убедена, че все още е жив — гърдите му изглежда се движеха. Имах смътен спомен, че бях изпила две питиета, сервирани върху същите тези гърди.

Прекрачих още няколко спящи тела по пътя си навън. Това беше голям немебелиран склад, най-вероятно някъде из покрайнините на града. Чувствах рамото и задника си натъртени, а всички мускули ме боляха, докато куцуках надолу по тухленото стълбище. Навън беше наистина студено, а вятърът гонеше боклуците по пустата улица.

Е, поне не вали, помислих си и тогава всичко нахлу отново в главата ми, колкото и да не ми се искаше: предишната нощ, лудото купонясване, дъждът, боят с ножове, падането на тротоара, Инси, който пречупи гръбнака на онзи таксиджия, аз, която почти бях изгубила шала си в клуба, пред очите на всички. Съдържанието на стомаха ми отново се надигна и спрях за момент, вдишвайки дълбоко студения въздух, докато ужасяващите подробности ме завладяваха отново. Откъде Иносенсио беше научил онази магика. Доколкото знаех, той не беше показвал по никакъв начин, че знае подобни неща, а и през последния век, в който движехме заедно, не го бях виждала да прави нещо особено, със сигурност не и нещо толкова голямо, толкова мрачно. Нито един от приятелския ни кръг не бе демонстрирал особени умения в магиката. Облегнах се на осеяната с графити стена на склада и натиках босия си крак в единствения останал ми ботуш.

Студеният въздух изпълни носа ми и го накара да протече. Тази утрин внезапно ми се стори кошмарно ясна, кошмарно ярка. Инси беше направил нещо ужасно снощи с могъщо заклинание, което се бе появило сякаш от нищото. Аз също бях направила нещо не по-малко ужасно, само че не с магика. Бях наблюдавала как Инси счупи гръбнака на онзи тип и след това просто си бях… тръгнала. Бях си тръгнала и бях отишла да танцувам в клуб. Какво ми ставаше? Как можех да направя нещо подобно. Дали някой бе открил таксиджията през нощта? Със сигурност. Нищо че онзи квартал беше почти необитаем. Нищо че беше много късно. И валеше. Въпреки това някой трябва да се е натъкнал на него, да го е отвел в болница. Нали?

На всичкото отгоре Инси действително беше видял белега отзад на врата ми. И беше възможно и да го е запомнил. Каква ирония. Бях прикривала врата си с маниакално старание през последните 449 години и после изведнъж, една нощ, всички тези усилия бяха отишли по дяволите. Дали Инси си даваше сметка за значимостта на това, което беше видял? Как би могъл? Никой не знаеше. Никой, който все още беше между живите. В такъв случай защо се чувствах толкова уплашена?

Всичките тези ужасни трескави мисли ни отвеждат отново към началото:

Снощи целият ми свят се срина. Вече не знам какво да правя, трябва да избягам.