Кейт Тиърнан
Вечен живот (24)

Двайсет и четвърта глава

Можех да усетя трудно прикриваното нетърпение на Солис.

Което, разбира се, само правеше нещата по-лоши. Опитах отново. Изпуснах въздуха от гърдите си, опитах да прогоня мислите си и да прочистя съзнанието си. Да постигна съвършена неподвижност. Нещо, което ми бе толкова неприсъщо, предвид начина ми на живот, колкото да разперя криле и да литна. Когато реших, че съм готова, погледнах отново в голямата купа с вода. Вдишване, издишване.

— Какво е водата? — попита той. Гласът му беше толкова тих, че едва го чувах.

Спомних си думите му и промърморих:

— Водата е живот и смърт, светлина и мрак, твърдост и мекота. Водата е минало, настояще и бъдеще. Тя е течна, твърда и газообразна. Тя е нежна като дъжд и ужасяваща в разрушителната си мощ. Тя е всезнаеща и разкрива дори най-добре пазените тайни. — Вдишвах и издишвах, опитвайки да се движа възможно най-малко. — Водата ми разкрива истините за самата мен.

Зачаках. Това беше третият ми опит. Гадаенето с помощта на вода по идея трябваше да бъде по-лесно от другите методи за гадаене, но въпреки това изискваше известни умения. От мен се очакваше да ги овладея. Само дето продължавах да се дъня.

Зачаках, загледана в неподвижната повърхност. За момента всичко, което бях видяла, се ограничаваше до следното: вода. Мокра купа. Бях застанала на колене, а краката ми бяха студени и изтръпнали. Бях гладна. Осъзнах, че мозъкът ми изобщо не е прочистен от мисли, а на всичкото отгоре не бях и неподвижна. Да не говорим, че имаше толкова много неща, които не исках да видя. Солис щеше да ме убие.

Внезапно примигнах. В купата започнаха да се оформят блещукащи образи, наподобяващи отражения в огледало.

— Виждам нещо във водата — прошепнах, без да движа устни.

Солис не каза нищо, така че продължих да гледам, съсредоточена върху заклинанието. Образът започна да се избистря: това бях аз, изглеждах щастлива и държах в ръце бебе, което не познавах. Изглеждах неестествено нормална, като обикновен човек. Картината се замъгли и избледня, после бе заменена от нова: горящ замък. За части от секундата зърнах труп. Някакво момиче лежеше върху каменния под, разтворило широко невиждащите си тъмни очи. Русите му коси бяха мокри от кръвта, която бавно се разпростираше в локва край тялото. Можех ясно да видя разстоянието между главата и шията му.

„Не! Не!“, изпищях в ума си. Времето се завихри край мен и изведнъж се озовах отново насред онази нощ. Нощта на ужаса, когато мама ни беше събудила и ни бе отвела в кабинета на татко. Слушахме гръмовния тътен на тарана, блъскащ по портите. Надушвахме пушека от двора на замъка, където домовете на слугите ни и оборите бяха обхванати от пламъци. Чувахме отчаяното цвилене на конете и крясъците на мъжете.

Майка ми държеше амулета си и пееше. Никога не бях чувала тази песен, но обожавах мелодичния й глас. Тя пееше в деня на пролетното равноденствие, за да приветства завръщащото се плодородие на майката земя. Пееше в дните на слънцестоенето, възхвалявайки баланса в годишното колело на живота. Пееше на селяните, когато бяха ранени или преживяваха тежко раждане. Тази песен обаче беше различна, в нея се долавяше мрак, някакъв пулсиращ дисхармоничен тон, който постепенно започваше да доминира в мелодията.

Чернотата ни обгръщаше. Петимата стояхме там и я наблюдавахме с разширени очи. Зигмундур и Тинна имаха сериозни изражения, но не изглеждаха шокирани. Ченетата на нас тримата, по-малките, обаче бяха увиснали.

Портите на замъка се разбиха с трясък под нас. Парливият дим се процеждаше през тесните прозорци и изгаряше носовете ни. Сега гласът на майка ми беше обсебващ и ужасяващ, гръмък, мрачен и могъщ. Светлината в стаята сякаш бе започнала да избледнява и не можехме да видим нищо освен лицето на майка ми, странно бледо и плашещо, непознато.

Нашествениците започнаха да блъскат по вратата на кабинета. Тя бе дебела пет сантиметра, с желязна ключалка. Гредата, с която бе залостена, беше дебела още пет сантиметра.

Майка ми замлъкна за миг и погледна към най-големия ми брат:

— Помниш ли, Зигмундур? — произнесе тя с глас, който изобщо не приличаше на нейния. Бях изплашена, стисках ръката на Ейдис и плачех, а Хаакон се бе вкопчил в мен и полагаше усилия да не заплаче, защото вече беше голям, седемгодишен мъж. — Помниш какво ти казах, нали?

Брат ми кимна мрачно, стиснал меча си с две ръце.

— Ще го сторя, модир — каза той.

Стаята се разтресе при поредния удар на тарана по вратата. Крехките стъклени сфери паднаха от каменната полица над камината. Единствената факла в стаята примигваше, а пламъкът й танцуваше лудешки.

Тогава едновременно се случиха две неща.

Видях цялата сцена от височината си на десетгодишно хлапе. Усетих как платът от нощничката на Ейдис, в която се бях вкопчила, се разкъсва в истеричната ми хватка. Аз бях дъщерята на Улфур, на вълка, и трябваше да бъда силна и смела. Мечът обаче бе паднал от вцепенената ми ръка и единственото, на което бях способна, беше да наблюдавам майка си.

Пламъците в камината затанцуваха диво и по килимчето пред нея се разпиляха искри, когато нещо с големината на зелка падна през комина в огъня и се изтърколи към средата на стаята.

Това беше окървавената отрязана глава на баща ми с полуотворени очи и уста.

Високият остър звук, изпълнил ушите ми, беше собственият ми писък.

В същия миг вратата най-сетне поддаде и из стаята се разлетяха парчета дърво и метал. Вътре нахлуха двама мъже, високи и широкоплещести, облечени в плетени метални ризници. Лицата им бяха боядисани в бяло, черно и синьо. Единият от тях нададе гърлен рев и вдигна брадвата си. Майка ми изкрещя някакви груби думи, думи, които ме накараха да се присвия и предизвикаха болка в ушите ми, думи на мрак, сила и гняв. Тя разтвори длани и ги насочи към мъжа и в същия момент наоколо се разхвърчаха метални брънки и пръски кръв.

Другият мъж се закова на място и извърна очи към спътника си, който бе свел невярващ поглед към тялото си, превърнало се в кървава каша. Майка ми го беше одрала жив с магиката си и той стоеше пред нас, останал без кожа, коса и дрехи. Единственото човешко в него бяха кръглите му очи, гледащи от кухините на покрития му с пулсиращи кървави мускули череп. Нашественикът падна напред, по лице, а брат ми Зигмундур изрева боен вик и се хвърли напред, размахал меча си. Той отсече главата му с един-единствен удар и после я изрита в другия край на стаята.

Бях на път да припадна. Отскубнах се от ръцете на Ейдис и Хаакон и изтичах при майка си, вкопчвайки се в полите й. Чувах нейде отдолу, от централната зала, как останалите нашественици крещят, чупят разни неща и палят дома ни.

Другият мъж изкрещя, вперил див поглед в майка ми, и вдигна тежкия си меч.

* * *

Отскочих задъхано назад, преглъщайки конвулсивно, а единият ми крак ритна купата за гадаене. Отново бях в Ривърс Едж, а сивкавата зимна светлина се процеждаше през прозореца. Огледах се панически наоколо и видях лицето на Солис, класната стая, оголените клони на дърветата отвъд стъклото. Стомахът ми се бунтуваше, а аз се борех със световъртежа, който вещаеше скорошен припадък. Разлятата вода беше намокрила крачола на дънките ми. Притиснах длан към очите си в опит да изтрия това, което току-що бях видяла.

— Настасия, какво стана? — извика Солис.

Застанала на ръце и колене, аз повърнах право върху купата за гадаене. Чувах се как вия сякаш някъде много отдалеч. Солис постави хладната си ръка върху челото ми, но аз я отблъснах и се изправих несигурно. Виеше ми се свят, гадеше ми се и бях скована от ужас, така че ми беше трудно да вървя по права линия, но въпреки това успях да стигна до вратата, отворих я и се затичах, доколкото можех, надолу по коридора. Изскочих насред студения следобеден въздух, неспособна да си спомня къде беше якето ми и осъзнавайки едва-едва къде се намирам в момента самата аз.

В другия край на полето се издигаше висок, дебел жив плет, отвъд който се намираше кошарата. Изтичах до него и минах от другата му страна, за да се скрия от погледите на всички. Бях останала без дъх, но все още ми беше адски студено, а сърцето блъскаше в ушите ми като барабан. Краката ми най-сетне поддадоха и аз се стоварих на колене върху студената земя. Треперех. Никога вече нямаше да почувствам топлина. Стиснах очи в отчаян опит да прогоня картините от онази нощ, както бях правила толкова много пъти досега. Те бяха жигосани в спомените ми, не просто образи, а пълнокръвни кошмарни видения, атакуващи всичките ми сетива. Острият пукот на огъня, медната миризма на кръв, ужасната воня на горящите черги, крясъците на нашествениците, писъците на слугите. Безжизнените очи на баща ми. Оголените мускули на един одран мъж.

Свих се на кълбо до плета, забила пръсти в пръстта, обгърната от толкова сурова, изгаряща болка, че усещах как разсъдъкът ме напуска. Гърлото ми се стегна рязко, носът ми започна да тече, очите ми пламнаха и в един миг установих, че ридая неудържимо, а сълзите се стичат по бузите ми. Плачех така, както не бях успяла да плача тогава. Мислех, че никога няма да успея да спра.

Не знам колко време останах легнала на една страна, хлипаща и с вкочанено лице там, където вятърът докосваше следите от сълзи. Държах очите си широко отворени, за да не виждам нищо друго освен листата и небето, някой случаен ястреб, който прелиташе над мен, и тежките облаци, носещи се от югозапад. Болезнени хрипове раздираха гърдите ми, а аз не спирах да се питам как бях оцеляла след онази нощ, не просто физически, но и емоционално.

Просто бях изключила емоциите си. Не всичките наведнъж, а бавно, една по една, в продължение на десетилетия. По времето, когато бях на петдесет, черупката, с която се бях обградила, вече беше непробиваема.

В някакъв момент хлиповете ми намаляха и се превърнаха в спазматични дихания.

Скоро след това чух гласове и видях две тъмни фигури да крачат към мен.

— Ето я — извика някой и фигурите ускориха ход.

Ривър коленичи на земята до мен и отметна кичур мокра коса от лицето ми.

— Бедното ми дете — промълви тя. — Толкова съжалявам, мила моя. Моля те, ела… ела вътре, за да се стоплиш. — Очите ми бавно се фокусираха върху лицето й. Възможно ли беше да знае? Нямаше как. Никой не би могъл да знае. Аз бях единствената оцеляла. — Настасия. Сега ти си тук; вече не си там. Разбираш ли ме? — Гледаше ме право в очите. Извади мека бяла кърпичка от джоба си и подсуши лицето ми.

Солис също коленичи и ме зави с якето ми. Усещането от внезапната топлина, която ме обгърна, бе шокиращо. Те ме чакаха търпеливо, коленичили сред студената трева, а Ривър държеше вкочанената ми ръка. Исках да лежа тук завинаги, да се оставя на листата да ме покрият и бавно да ме погребат. После, без да знам защо, си представих Рейн, Рейн от настоящето, надвесен над мен с мрачно изражение и кръстосал ръце пред гърдите си, докато вятърът роши косата му.

Бавно, защото всеки дъх ми причиняваше болка, аз се надигнах и се изправих на треперещите си крака. Кипящият във вените ми адреналин си бе отишъл, оставяйки ме изтощена и празна. Ривър и Солис ми помогнаха да мушна ръце в ръкавите на якето си, сякаш бях дете. Чувствах върху плещите си тежестта на хиляди години.

— Скъпа моя — каза Ривър, докато галеше косата ми. — Дори не мога да си представя…

— Не можеш — успях да произнеса дрезгаво.

— Настасия — обърна се към мен Солис. В гласа му се долавяше загриженост. — Опасявам се, че никой не би могъл да доживее до нашите години, без животът да го е наранил по някакъв начин. Всеки от нас има своята ужасяваща история. Или пък две истории, или пет, или двайсет. Всеки от хората тук е достигнал до дъното по някаква причина, преживял е нещо непоносимо, видял е неща, каквито никой човек не бива да вижда. И тези спомени остават с нас завинаги, носим ги със себе си векове. Ти не си сама и не си най-злочестият и обгърнат в мрак аефрелифен на тази планета.

Думите му достигаха до ушите ми, но не и до мозъка.

— Помисли колко по-тежки са нещата за тези, които действително са извършили подобни зверства — каза Ривър. Гласът й звучеше някак далечен, а самата тя бе изгубена сред собствените си спомени. — Далеч по-тежки, отколкото за жертвата, а повярвай ми, аз знам колко е тежко да бъдеш жертва. Неизбежното осъзнаване на случилото се е дори по-кошмарно, когато знаеш, че ти си го извършил. И трябва да живееш с това… — Гласът й заглъхна сред вихрушката на мислите ми.

Стигнахме при къщата, докато слънцето зад нас бързо потъваше отвъд хоризонта. Вътре ухаеше на готвено, на паркетин и на зелените клонки, подготвени за коледната украса на къщата. Исках да легна върху твърдото си легло и да не стана никога повече.

Ривър и Солис ме изпратиха до стаята ми и изчакаха, докато отворя вратата и вляза.

— Ще дойдеш ли после да хапнеш? — попита Ривър с приятния си мелодичен глас. — Или да ти донеса нещо тук?

Гледах я неразбиращо, все едно ми говореше на някакъв чужд език.

— Ще ти донеса нещо — реши тя, а аз мълчаливо затворих вратата.

Никой не знае, казах си наум. Никога не бях казвала на никого и никой никога нямаше да научи. Аз бях единствената оцеляла, която бе видяла как майка й и брат й убиха човек, как главата на баща й се търкаляше по пода. Аз бях единственият човек, който знаеше, че съм последната от бащиния ми род и че неговата магика е погребана нейде дълбоко в мен. Докато нещата стояха по този начин, никой нямаше да ме преследва, никой нямаше да се опита да ми отнеме силата. Това беше моята тайна.