Кейт Тиърнан
Вечен живот (26)

Двайсет и шеста глава

В мен бушуваше буря. Ако не бях толкова неука в дебрите на магиката, щях да произнеса заклинание и да го одера жив, да го оголя като собствените си емоции. В тази ситуация обаче трябваше да разчитам на изненадваща атака, като се нахвърля върху него. Тялото ми се блъсна силно в неговото и двамата полетяхме от сеновала, стоварвайки се тежко върху разкъсаните бали, които той беше хвърлил.

Бях същинска фурия. Крещях и го псувах на староисландски, докато се опитвах да го одера, да го ударя с юмруци или да блъсна главата му в пода. След няколкото секунди, нужни му да си поеме дъх, Рейн с лекота ме сграбчи за китките (усещането беше като от стоманени окови), след което се превъртя върху мен, притискайки ме с тялото си.

Мълвеше ми някакви неща на исландски. „Сефа, успокой се. Спри, ще се нараниш, шах“. Думи, които човек би използвал, за да говори на кон или на дете. Аз се опитвах да го изритам с коляно и се борех с всички сили, но в общи линии усещането беше все едно се боря със скала. Рейн дори не се помръдваше и ме задържаше подобно на усмирителна риза.

— Рейн! — гласът на Солис се чу ясно отнякъде съвсем наблизо.

— Настасия! — възкликна Ривър, навеждайки се, за да ме види.

И двамата с Рейн замръзнахме. Видях как върху лицето му се изписва един безсмъртен живот, изпълнен с болка, вина, разкаяние и гняв. Предположих, че върху моето е видял съвсем същото.

— И двамата спрете веднага! — каза Солис. — Рейн, стани. — Той постави ръка върху рамото му.

Рейн внимателно се изправи на крака, като пусна ръцете ми в последния възможен момент, и след това бързо отстъпи извън обхвата на ритниците ми.

Ривър ме гледаше. Хрумна ми, че животът й сигурно е бил далеч по-спокоен, преди да нахлуя в него.

Тя коленичи, а аз седнах и започнах да изтръсквам сламата от себе си. Емоциите ми бяха твърде бурни, за да ги осмисля, твърде невероятни, за да се изправя срещу тях. След като я бях избягвала в продължение на четиристотин четирийсет и девет години, истината най-сетне беше избухнала в главата ми.

— Знам коя е тя — заяви Рейн. Гърдите му се повдигаха учестено, но белегът отново бе прикрит.

— Аз знам кой е той — натъртих, докато се изправях на крака.

— Е — Ривър местеше поглед от мен към него и обратно, — значи вече знаете.

Зави ми се свят. Погледнах към спокойното й лице:

— Знаеш ли кой е той? — посочих обвинително Рейн с пръст.

— Да — кимна Ривър. — Също така знаем коя си ти.

Бях неспособна дори да проумея думите й.

— Знаехме, че е просто въпрос на време вие двамата да откриете истината — каза Солис. Изобщо не изглеждаше притеснен.

— Той трябва да си тръгне оттук! — отсякох и миг по-късно осъзнах каква глупост съм казала току-що. Аз бях последната, която беше дошла, и респективно първата, която трябваше да си тръгне.

— Не, няма — каза Ривър, докато чистеше сламките от косата ми.

Болка прониза сърцето ми.

— Хубаво. В такъв случай аз ще си тръгна! Още в този момент. — Вътрешно започнах да плача. Изобщо не исках да си тръгвам. Щях да бъда напълно изгубена, ако напуснех това място.

— Не, няма — повтори Ривър, този път по-нежно, изтупвайки пуловера ми с ръка. — Ще бъдеш напълно изгубена, ако напуснеш това място.

— Лицето ми не е чак толкова изразително — промърморих автоматично.

— И двамата трябва да останете — продължи Ривър. — Няма смисъл да си тръгвате. Трябваше да се изправите срещу проблемите си рано или късно. Останете и се изправете срещу тях сега, с нашата подкрепа.

— Той е убил хиляди хора — почти се задавих, докато го произнасях.

— Не са хиляди! И освен това не съм убивал от стотици години! — отсече Рейн. — Загърбил съм миналото си.

Поклатих глава. Как точно човек „загърбваше“ нещо подобно? Това бе в кръвта му, той беше звяр.

А те целуна, напомни ми гадното ми подсъзнание. И на теб ти хареса.

— Това е било някога. — Ривър вдигна едната си ръка във въздуха. — А това е настоящето. — Тя вдигна другата си ръка далеч от първата. — Той вече не живее в онези времена. Ти не живееш в онези времена. Сега ти си тук. Сега ти си това. — Тя постави нежно длан върху гърдите ми. Усетих топлината на кожата й дори през пуловера си. Посочи към Рейн. — Сега той е това.

— Един задник! — отсякох.

— Възможно е и да е задник — каза Ривър със сериозен тон. — Но не е нашественик от севера. Не е Зимния касапин.

Не знаех какво да отвърна на това. Погледнах към тримата и с изненада осъзнах, че те са ми по-познати, по-важни за мен от когото и да е от другите ми приятели у дома. Не знаех какво да правя със себе си. Поклатих глава отново и внезапно се почувствах ужасно изтощена. Адреналинът се бе оттекъл от вените ми, оставяйки ме празна и трепереща.

— Не мога да се справя с това. Много ми идва. Той трябваше да е мъртъв. Не мога да остана. Отивам си в леглото — казах с равен тон и минах покрай тях на път към вратата на конюшнята. — Никога няма да ти простя — подхвърлих през рамо на Зимния нашественик.

Той не каза нищо; никой от тях не проговори. Замръзналата трева хрущеше под краката ми, докато крачех сама в мрака към къщата. Когато влязох, оставих обувките си до вратата и се качих на горния етаж. Влязох в стаята си и направих заклинанието за заключване два пъти. После си легнах с дрехите. Очите ми бяха сухи.

 

 

— Настасия? Време е за ставане.

Примигнах сънено. Някой чукаше на вратата.

— Настасия?

Разпознах гласа на Ашър.

— Да? — простенах. Часовникът показваше 6:15. Навън беше тъмно като в рог.

— Трябва да ставаш. Ако побързаш, ще имаш време да закусиш, след като издоиш кравите и преди да тръгнеш за работа.

Сигурно се шегуваше! Ченето ми увисна. Осъзнах, че той нямаше как да ме види, така че станах, довлякох се до вратата и я отворих. Ашър стоеше отпред, свеж като маргаритка. Оставих ченето си да увисне отново.

Той се разсмя и ме потупа по рамото.

— Чух, че си имала тежка вечер. Е, кравите те чакат. Мисля, че Ан прави кифлички с канела за закуска.

Стоях и го зяпах. Снощи цялата ми вселена се беше сринала. Стотици години на болка и смърт лежаха в краката на Рейн. А той искаше от мен да доя кравите?

Ашър ме чакаше, очите му бяха спокойни. Спомних си какво бях научила за него. Семейството му било от Полша и всички са били там по време на Втората световна война.

— Ако видя Рейн, ще го убия — заявих.

Ашър се почеса по брадата.

— Мисля, че Рейн стана рано. В момента оре полето със зелето.

Примигнах. Моят собствен свят ми се виждаше нереален. Но това беше реалността. Колкото и болезнена, колкото и ужасна да бе, това беше реалността. Обух си обувките.

Учудващо, този ден отидох на работа — голямата рибна фиеста беше свършила. Когато влязох в „При Макинтайър“, всъщност бях доволна, че имам място, където да отида, и работа за вършене. Двамата със стария Мак си изсумтяхме един на друг и работният ни ден започна. Съсредоточих се върху настоящето. Да подреждам рафтовете в дрогерията на Макинтайър не беше точно като да работя във фабрика за амуниции, където трябваше да отскачам на всеки двайсет секунди, за да избягвам огромните бургии. Насилих се да внимавам и да обръщам внимание на това, което правя, да се фокусирам върху всяка отминаваща секунда, докато разопаковам пакети с бинтове и торбички за лед. Сега, когато знаех къде стои всяка стока (да не говорим, че подредбата вече беше логична), подреждането ми отнемаше далеч по-малко време.

Започнах да се оглеждам из магазина, вкопчена с мрачно настървение в настоящето. Сега мястото определено изглеждаше по-добре. Беше по-чисто, по-светло и както вече казах, по-добре подредено. Нека не се лъжем обаче, дрогерията продължаваше да изглежда отвратително. По стените имаше петна и дупки от пирони, лампите бяха същински антики, а линолеумът на пода беше стар и протъркан.

— Какво правиш? — изръмжа старият Мак и аз подскочих. — Не ти плащам, за да се мотаеш наоколо и да си фантазираш.

Беше се изправил на три метра от мен, а рунтавите му вежди се бяха сключили във формата на една особено гневна буква „V“ над враждебните очи.

— Трябва да поръчаш някакви хомеопатични неща — отвърнах дръзко. След снощи старият Мак трябваше да положи значително повече усилия, ако искаше да ме впечатли. — Както и дамски ръкавици без пръсти или нещо подобно. Всъщност може да има едно малко рафтче, заделено за различни видове ръкавици. Освен това в ъгъла имаш място за чували със сол, нали се сещаш, онова нещо, което хората сипват по тротоарите, за да не се пребият.

Той ме гледаше, все едно му говорех на чужд език.

Взех един от хилядите каталози, които пристигаха всяка седмица и го размахах пред него.

— Виж всичките тези стоки! Това са нещата, които хората купуват през този сезон, дори и хората в това забравено от Бога градче. Днес трима човека ме питаха дали имаме хомеопатични лекарства за простуда. Снегът ще падне всеки момент. Клиентите трябва да влязат, за да си купят, примерно, балсам за устни, да видят чувалите със сол и да си помислят: „Супер! Трябва да метна един такъв в колата си“.

Устата му беше леко отворена, все едно нямаше представа как да разговаря с някого, който не се страхуваше от него:

— На теб пък какво ти пука? — изръмжа най-накрая. — Ти си тук само временно! Това не е твоят магазин! Моят прадядо е отворил тази дрогерия! Дядо ми я е управлявал, после баща ми и сега аз! И синът ми… — внезапно върху лицето му се изписа отчаяние, ужас. Сякаш току-що си бе спомнил, че има само дъщеря. Той преглътна и се поправи. — Ако имах син, той щеше да я управлява след мен.

Огънят в него обаче бе угаснал, сега Макинтайър изглеждаше опустошен и състарен.

Най-сетне схванах.

— Ти си имал син?

Старият Мак кимна мрачно.

— И той е починал заедно със съпругата ти?

През лицето му премина сянка и той кимна отново.

— Съжалявам — промълвих. — Знам колко е трудно да загубиш някого. — Самата аз бях загубила толкова много хора. Замълчах, чудейки се дали да кажа още нещо. Да, трябваше да кажа още нещо! Той трябваше да остави миналото зад гърба си и да заживее в настоящето. Постарах се гласът ми да прозвучи твърдо. — Обаче не трябва да забравяш, че все още имаш Мериуедър, старче.

Той рязко вдигна глава и познатият огън се върна в очите му.

— Въпреки факта, че се отнасяш с нея като с вмирисан боклук, тя е умна! Един Бог знае защо, но тя наистина обича това място. И след като ритнеш камбаната, тя ще превърне магазина в това, което би трябвало да бъде, ще спечели един тон пари и ще се смее над гроба ти!

Добре де, може би малко прекалих. Старият Мак изглеждаше като треснат с мокър парцал, а аз се престорих, че изучавам внимателно списъка със съставките на едно шише със сироп за кашлица „Триаминик“.

— Тя мрази това място. — Гласът му беше дрезгав и натежал от горчивина.

— Тя мрази да се отнасят с нея като с отрепка — поправих го. — Тя помни времената, когато дрогерията е процъфтявала. Всичките реорганизации бяха нейна идея.

— Тя никога няма да процъфтява отново — старият Мак стовари каталога върху щанда.

— Да бе, знам, фабриката е била затворена, страшна драма — казах по обичайния си загрижен и деликатен начин. — Тук все още живеят хора и те имат нужда от боклуците, които им продаваш. Искам да кажа, че най-близкият магазин „Уолгрийнс“ е чак на магистралата. Хората биха могли да идват тук, да подпомагат местната икономика и да пестят бензин! — Това беше толкова блестящ нов поглед върху нещата от маркетингова гледна точка, че направо не можех да повярвам.

Превъзбудена, аз се обърнах към стария Мак, готова да обсъдим разкриващите се пред нас възможности.

Той присви очи.

— Забрави! И се връщай на работа! Трябва да ти удържа от надницата тези десет минути празни приказки!

— Знаеш, че съм прааааваааа — изтананиках му аз.

Той изсумтя.

Връзката между нас наистина разцъфтяваше. А животът ми продължаваше напред въпреки всичко. Аз все още бях тук и все още си живеех живота след всичко, което бях осъзнала снощи.

По някаква причина Мериуедър не се появи в четири, но старият Мак не изглеждаше изненадан или притеснен. Така че приключих със смяната си, както обикновено, вече ужасена от мисълта, че ще трябва да се прибера и най-вероятно да налетя на Рейн. Докато вървях към колата си, видях Дрей да се мотае пред някаква изоставена сграда, в която някога се бе помещавала закусвалня на „Дънкин Донътс“. Тя ме видя, но не реагира. Влязох в разнебитената бракма, която минаваше за мой автомобил, запалих двигателя, след което направих широк обратен завой и отбих пред Дрей. Смъкнах прозореца откъм страната на пътника.

— Искаш ли да пием кафе? Имах отвратителен ден — казах, без дори да я поглеждам. — Всъщност последните ми няколко дни бяха отвратителни.

Дрей се поколеба за секунда, след което се приближи и отвори вратата. Опитах да прикрия триумфалното си изражение. Тя се качи и затръшна вратата, а аз подкарах към една близка закусвалня, наречена „При лелчето Лу“. Никога не бях ходила там — така и не бях преодоляла травмиращото си преживяване в „При Силвия“ — и когато влязох вътре, се почувствах, все едно съм се пренесла обратно в петдесетте години на миналия век. Също като в „При Макинтайър“ времето тук изглеждаше спряло, въпреки че мястото беше чисто и на пръв поглед не се забелязваше нищо счупено.

Обърнах се към Дрей:

— Какво е това място? Очарователно старомодно градче, останало извън времето? Не сте ли чували за чудесата на модернизацията бе, хора?

Начервените й с тъмно червило устни се извиха в крива усмивка, докато се настанявахме в едно сепаре. Пластмасовите седалки бяха хлъзгави под обутия ми в кадифени панталони задник.

— Общо взето — каза тя. — Минус очарованието.

Сервитьорката дойде при нас. Беше спретната блондинка, която изглеждаше горе-долу на годините на Дрей и всъщност май я познаваше. Дрей я огледа преценяващо, което явно смути момичето.

— Млечен шейк с шоколад — поръча Дрей.

— Как е кафето тук? — попитах. — По скалата от едно до десет. Ама честно.

Сервитьорката ме погледна изненадано, после се изчерви. Погледна през рамо към готвача в кухнята и прошепна:

— Не си го поръчвай. Оплесках нещата и сложих прекалено много лъжици с кафе в машината. Получи се страшна мътилка. Трима клиенти вече го върнаха.

— Охо, звучи точно като моята представа за добро кафе — възкликнах. — Давай го насам.

— Наистина ли?

— Да. Отчаяно, ама наистина отчаяно се нуждая от малко кофеин.

Сервитьорката, която според баджа с името й се казваше Кими (честно, не си измислям), ме дари с очарователна усмивка, която за момент я превърна в истинска красавица.

— Ей сега се връщам.

— Разпръскваш слънчева светлина, където и да отидеш — отбеляза Дрей.

— Такава съм си — съгласих се мрачно. — Аз съм едно шибано коледно елфче.

Дрей седна странично, опря гръб в стената и качи крака върху седалката. Изглеждаше дори по-дистанцирана от обикновено, бледа и болнава на вид под тежкия си грим.

— Защо все още си в този град? — попита ме тя.

Въздъхнах. Това беше добър въпрос. Трябваше да се съсредоточа върху настоящето.

— Аз се опитвам да… в момента съм на лечение. — Или поне бях. В момента просто се намирах под въздействието на тежък психически шок и не знаех къде другаде да отида.

— Нещо като „Дванайсетте стъпки“^[1]?

— Да. Ама по-гадно. Работата ми в дрогерията е част от това лечение.

— Ясно. Аз пък си мислех, че удовлетворяването на фармацевтичните нужди на хората е твоя страст.

Кими донесе шейка на Дрей, който изглеждаше чудесно, както и моето кафе, което също изглеждаше чудесно по свой собствен гъст и лепкав начин.

— Не е нужно да го пиеш, ако не искаш — прошепна ми Кими.

— Добре — прошепнах в отговор. Когато се отдалечи, попитах. — Тя ходи ли на училище?

— В града има само една гимназия — отговори ми Дрей, след като отпи здрава глътка от млечния си шейк. — Вече не ходя там.

— И какво правиш тогава?

Сега, когато всичко в мен крещеше просто да се свия в черупката си, аз се насилвах да бъда тук, да контактувам с околния свят, да разговарям с това момиче. Усещането беше… хубаво. Радвах се, че съм тук.

Дрей сви рамене с непроницаемо изражение, а после седна нормално и хвана чашата си с две ръце като малко дете.

— Ходиш ли на работа? — попитах.

Тя отново сви рамене. Изглеждаше отегчена.

Запитах се какво ли би направила Ривър на мое място.

В спусналото се над масата ни мълчание, настоящето се отдръпна и споменът за Рейн избухна в съзнанието ми. Аз го бях целувала. Той бе целувал мен. Натискахме се като луди в сеновала. Бях готова да стигна много по-далеч. Като се изключи моментът със Зимния касапин.

Родителите ми. О, Боже.

Дрей ме изтръгна от мислите ми:

— Защо си се изрусила?

Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная къде се намирам.

— Не съм. Това е естественият цвят на косата ми. Като ми писне, мисля да я боядисам червена.

— Недей — каза тя, докато оглеждаше рошавата ми, дълга до раменете коса. — Естественият ти цвят е готин. Аз дори не помня какъв точно беше моят.

— Усещането ми е познато.

Отново потънахме в мълчание за няколко минути. Скоро трябваше да си вървя. Обикновено се прибирах директно вкъщи след работа, но това беше, защото обикновено някой друг ме караше до Ривърс Едж. Обичах свободата и независимостта, които ми даваше моята жадна за бензин бричка.

— Както и да е — наруши тишината Дрей. — Наоколо няма никаква свястна работа. Това място е мъртво.

Изсумтях:

— Права си.

Отпих глътка от гъстото си кафе, след което пуснах в чашата още две бучки захар.

Думите ми като че я изненадаха. Тя явно бе очаквала да защитя родния й град.

— Хората тук… те не ме харесват — промълви. — Смятат, че ще пропадна, също като… роднините ми.

— Хората тук не те харесват?

Дрей кимна предизвикателно.

Погледнах я невярващо:

— И на теб ти пука какво мислят за теб някакви селяндури в едно зачукано градче?

Тя примигна.

— Дрей. Това е просто един малък град. Той не е единственото място за живеене на света или дори в Америка. Или дори в Масачузетс. Това са само шепа хора, просто точица на големия екран. Тяхното мнение не значи нищо. Как може да ти пука какво мислят?

— Ама те всичките не ме харесват. Всички в училището. Всички в града.

— Всички в този град — натъртих. — Не всички навсякъде. Отиди в Калифорния или в Мисисипи, или пък във Франция. Никой там дори не е чувал за теб и което е по-важно, никой не е чувал за загубеняците, които движат това място тук.

Ченето й буквално увисна. Нима това никога не й беше хрумвало? Да не би да мислеше, че трябва да остане тук завинаги?

— Просто да отида… някъде другаде? — Имах чувството, че мога да чуя свистенето на мозъка й, превключил на високи обороти.

— Отиди където и да е другаде.

Лицето й се изопна.

— Как? За това трябват пари.

Замислих се.

— Има два начина. Единият вариант е да се захванеш с каквато работа успееш да си намериш. Работи в „Хоум Депо“. Стани чистачка. Започни работа в погребална агенция. Каквото и да е. После спести достатъчно, за да си купиш еднопосочен автобусен билет до някое място и да имаш пари за храна поне за една седмица. След това се мятай на автобуса. Или пък…

Тя зачака.

— Ти можеш да бъдеш всичко, което пожелаеш — казах. Така че бъди. Ако мислиш, че ставаш за армията, ще имаш парите и образованието, ще пътуваш често, пък и ще придобиеш някои полезни умения, като например да боравиш с автоматични оръжия.

Тя се разсмя.

— Та аз едва навърших седемнайсет миналия месец.

— Значи имаш една година, в която да работиш и да пестиш пари, или пък можеш да накараш вашите да ти дадат писмено разрешение, за да се запишеш в армията. — Извърнах очи към небето навън. — Имаш варианти, Дрей. Винаги ще имаш варианти. Нещата никога няма да бъдат толкова лоши, че да не можеш да напуснеш града. Помисли за това. Сега трябва да изчезвам. Не мисля, че възглавниците, които съм пъхнала под одеялото си, за да мислят, че спя, ще поддържат заблудата още дълго.

Дрей довърши шейка си. Все още изглеждаше замислена, докато обличах дебелото си яке, което ме караше да изглеждам като човечето на „Мишелин“.

— Да те закарам ли до някъде? — предложих.

— Тц — поклати глава тя. — Ще повървя. Благодаря за шейка.

— Нямаш ядове. Доскоро.

Дрей тръгна надолу по улицата и забелязах, че вече не изглеждаше толкова отчаяна. Тъкмо бях влязла в колата си, когато тя се върна.

— Как си станала толкова умна и оправна? — попита. Тонът й предполагаше, че на мига може да обърне всичко на шега, ако се наложи.

Защото съм правила хиляди пъти по-тъпи грешки от теб, помислих си. Защото съм преживявала много по-големи гадости.

Свих рамене.

— Да кажем, че съм натрупала доста житейски опит.

Тя кимна, след което се обърна и закрачи, прегърбена в якето си.

Дрей започваше да става важна за мен. Мериуедър и дори старият Мак започваха да стават важни за мен след десетилетия, през които не ми бе пукало за нищо и никого. Това беше необичайно.

Беше плашещо.

Знаех прекрасно колко много щеше да ме боли, когато ги изгубех.

Това наистина не ми харесваше.