Кейт Тиърнан
Вечен живот (21)

Двайсет и първа глава

Когато си прекарал по-голямата част от живота си в ролята на хамелеон, променяйки всичко, свързано с теб, отново и отново, е наистина шокиращо да видиш истинското си лице в огледалото. През годините съм боядисвала косата си във всеки възможен цвят от бялото до черното, като това включва синьото, зеленото и пурпурното, а прическите ми са варирали от войнишка подстрижка до коса до кръста. Била съм неустоимо слаба, приятно пухкава, дебела и бременна, умираща от глад и с физика на скелет. Била съм бледа като севернячка, когато не съм виждала слънчевите лъчи в продължение на месеци, и мургава като орех, с бронзов загар под екваториалното слънце, чиято топлина прониква чак до костите ти.

Сега изглеждах като самата себе си, като пораснала версия на детето, което бях някога. Това ме караше да се чувствам ужасно оголена и ранима. На сутринта си облякох няколко пуловера, увих дебел шал около врата си и вързах забрадка на главата си, което — доста иронично — ме накара да изглеждам още повече като някогашното си аз. Селяндурски дрешки. В крайна сметка неохотно слязох на долния етаж. Днес беше мой ред да подредя масата за закуска.

В кухнята поздравих набързо Дайсуке и Чарлз, които приготвяха закуската. Забелязах, че кухнята, както обикновено, беше чиста и подредена, въпреки че готвеха за тринайсет души. И двамата бяха пестеливи на думи, изискани мъже, които винаги изглеждаха преизпълнени със спокойствие. Брин и Лоренц пък кипяха от енергия и след тях кухнята изглеждаше така, все едно в нея е избухнала бомба. Рейн работеше чисто. Нел правеше бъркотия. Аз и Джес бяхме адски неорганизирани и съм сигурна, че това изненадваше всички.

Така или иначе, побързах да грабна чиниите и да изчезна в голямата и все още сумрачна в този час на деня трапезария. Бях изнервена, притеснена и пренавита, а не се бях чувствала така от… седмици. Веднага щом отидех на работа, планирах да се скрия в задната стаичка на магазина с кутия боя за коса. Смятах този път да се спра на кестенявото.

Вратата откъм кухнята се отвори и Солис влезе в трапезарията, понесъл няколко клонки. Кимнах, без да срещам погледа му. Той сложи голяма ваза в центъра на масата и постави вътре клонките, оформяйки красиво подобие на икебана с височина от около метър.

— Карам ги да цъфтят — каза той, докато нежно прокарваше пръсти по кората. — Не чрез магика, а просто като ги вкарвам вътре на топло. Дали е грешно да караш нещо да се променя против природата му?

Изглежда, че говореше на себе си, без дори да ме поглежда, и аз се надявах, че въпросът не е насочен към мен. Екзистенциалната философия определено не ми е силна страна, преди да съм изпила първото си кафе за деня.

Тихо заобиколих масата и започнах да подреждам тежките и красиви чинии на Ривър от осемнайсети век по местата им.

— Как мислиш, Настасия? — попита ме Солис, приковавайки ме с въпроса си подобно на колекционер, който забива пеперуда с игла върху обшита с кадифе поставка. — Мислиш ли, че е грешно да караш нещо да се променя против природата му? Като тези клонки например. Между другото, от какво растение смяташ, че съм ги откъснал?

Огледах клонките във вазата. Като за начало трябваше да спечеля малко време. Кората им беше светла и напомняше по-скоро за храст, отколкото за дърво. Беше растение, което цъфтеше рано, защото все още не беше дошла зима, а според думите му тези цветове трябваше да се разтворят от топлината вътре.

Пробвах да налучкам:

— Форзиция?

Той се усмихна и аз се почувствах абсурдно доволна от себе си, като дресиран тюлен, който беше изпълнил номера си перфектно.

— А сега другият ми въпрос. Дали е грешно да караш нещо да се променя против природата му?

С тъга осъзнах, че поредният Момент Да Бъда Образована се беше промъкнал до мен, когато гардът ми беше свален. Въпросът беше зададен небрежно, но отговорът определено не трябваше да бъде такъв. Различни варианти започнаха да се блъскат из лишения ми от кофеин мозък.

— Като да тренираш кучета, например? — пробвах се аз.

Той се усмихна търпеливо. Малко неща са по-неприятни от една търпелива усмивка.

— В природата на кучетата е да работят за човека. Те са били опитомени преди толкова хиляди години, че вече е в природата им да приемат или дори да изискват тренировка. Тренировките не са в разрез с природата им. Тук говорим за това, че принуждаваме тези пъпки да разцъфтят извън обичайния сезон просто за да си доставим удоволствие. Това е само един пример. Друг би бил преграждането на река с бент. Или изолацията на даден човек, защото хората по природа са социални създания. Те не са създадени да бъдат сами.

Дайсуке влезе тихо и постави кошница с бисквити върху масата. Той погледна косата ми, усмихна се леко, след което се върна обратно в кухнята.

Не можех да се съсредоточа. Бях разстроена и се чувствах неловко заради вида си. Исках да избягам, за да се променя отново. Нямах дори грим. Сигурно в лицето приличах на чаша с мляко.

Въздъхнах:

— Не знам. Може би.

Очаквах, че ще ми каже да отида и да помедитирам малко с тази мисъл в главата или да потърся някого, който да ми помогне с отговора, но той не го направи. Вместо това отново прокара пръсти по клонките и промълви:

— Аз също не знам. — Вдигна очи към мен. — В твоята природа е да изглеждаш по този начин. Това си ти и ти изглеждаш по този начин. Моля те, опитай да го приемеш. Спомни си думите на Хектор Айзенберг: „Лицето на една жена, оголено от всякакъв грим, е красиво като луната и точно толкова мистериозно“.

Просто го гледах, чувствайки как кожата ми настръхва. Хората започнаха да влизат и да сядат по местата си, а Чарлз и Дайсуке донесоха подносите с храната.

— Моля те, не се променяй отново — прошепна ми Солис толкова тихо, че да го чуя само аз. — Продължи да бъдеш себе си.

Той се отдалечи, взе си чиния и се нареди на опашка, за да си вземе храна.

— Лицето ми не е чак толкова изразително — промърморих и видях как крайчетата на устните му се извиват в усмивка.

Исках да избягам в стаята си и да се скрия там, докато станеше време да тръгна към града, но се насилих да остана и се подредих зад Лоренц. Той едва държеше очите си отворени — явно беше стоял до късно снощи.

— Джорно, бела — промърмори италианецът и миризмата на пачули от афтършейва му ме обгърна.

Зад мен Чарлз си гледаше в чинията.

— Е — промърмори той и ирландският му акцент пролича дори в този самотен звук. С червената коса и луничките си изглеждаше като рекламен плакат, призоваващ хората да посетят Зеления остров. — Изрусила си се, а?

— Не — отвърнах точно в мига, когато силен трясък накара всички ни да подскочим. Извърнахме глави и видяхме Рейн да стои на прага с изумено изражение. Беше носил цял куп цепеници, които в момента лежаха разпилени по пода.

Зяпаше ме пребледнял и с ужасено изражение, а златистите му очи бяха ококорени. Тръсна глава и отрони:

— Не. Не!

Той осъзна, че всички го гледахме неразбиращо, сведе очи към цепениците, после ги вдигна отново към мен, обърна се и излезе, без да каже думичка. Миг по-късно чухме как задната врата се затръшна.

— Какво си му направила? — изръмжа Нел, след което хвърли кърпата си, за да тръгне след него. Ривър я хвана за ръката и я спря.

— Аз ще отида — каза тя внимателно.

— Не — настоя Нел сърдито. — Ние сме много близки. Знам какво да направя.

Ривър бавно поклати глава.

— Моля те, Нел, седни си на мястото. Аз ще отида при Рейн.

Нел отвори уста, за да възрази, но погледът на Ривър я накара да промълви неуверено:

— Ама и аз мога да отида…

— Довърши си закуската — нареди Ривър, след което се обърна и тръгна след Рейн.

Нел се задоволи с гневен поглед към мен, след което отвратено поклати глава. Седна, мърморейки си нещо под нос и разгъна кърпата в скута си.

Сега вече всички ме гледаха. Присвих се безпомощно без никаква идея какво точно се бе случило. Рейчъл помоли Ан да й подаде чиния и лека-полека всички започнаха да се държат нормално. Джес и Брин бързо събраха цепениците и ги поставиха в щайгата до камината. Чувствах погледите на Ашър и Солис върху себе си, но механично си взех малко храна и седнах в края на пейката до Джес, който ми изсумтя едно „Добро утро“. Промърморих нещо в отговор, докато мозъкът ми работеше трескаво.

Русоляво белите ми коси бяха нещо характерно за Севера и особено за моето семейство и хората от селото ми. Дали Рейн ги беше разпознал, осъзнавайки значимостта на този цвят?

Повъртях тази мисъл из главата си в продължение на една трескава минута, но после си спомних, че беше гледал как корените на косата ми прорастват в продължение на цели пет седмици. Самият той ми бе обърнал внимание на бялата ми скунксова лента.

Какво ставаше в такъв случай?

Оказа се, че ще трябва да отида на работа, преди да разбера. Рейн и Ривър така и не се върнаха на закуска, така че в крайна сметка се качих на разнебитената си кола и отидох в града.

Време беше да се съсредоточа върху работата, да бъда в настоящето и да живея за мига. По-късно щях да се притеснявам за Рейн.

Старият Макинтайър огледа косата ми, но не каза нищо.

— Дойде нова доставка от… дамски продукти — излая той. — Върви и ги подреди в специалната ни секция.

Той ми се намръщи, след което се обърна и се отдалечи. Ухилих се накриво. Една от промените, които двете с Мериуедър бяхме направили, бе да групираме „дамските продукти“ на едно място. По време на това ни занимание бях установила, че най-лесният начин да накарам стария Мак да ни остави на мира, бе да му покажа пакет с дамски превръзки и да го попитам за цената им.

Замъкнах големите пластмасови кошове до специалната ни секция, вече нетърпелива да разкажа историята на Мериуедър. Някъде около обяд почувствах, че някой ме гледа. Вдигнах очи, видях Дрей и се намръщих.

— Защо не си на училище?

Тя ми се намръщи в отговор.

— Вече завърших.

Изправих се и се протегнах, след което хвърлих една празна картонена кутия в коша за боклук.

— Не си, лъжкиня такава. Няма начин да си на повече от шестнайсет.

— На седемнайсет съм. И какво ти пука всъщност? И ти не си на училище, а най-вероятно също си на толкова. Или на осемнайсет?

Забелязах, че киселото й изражение този път не е част от обичайната й бунтарска маска, и погледнах по-внимателно, за да установя, че Дрей държи в ръце тест за бременност.

Тя проследи погледа ми и издаде напред брадичка.

— Кой от тези е най-евтиният?

Огледах цените.

— Този — посочих. После ми хрумна нещо. — Тоалетната е ей там. Върви да си го направиш.

Тя отстъпи крачка назад, готова да откаже, но се поколеба.

— Действай — настоях. — По-добре е да го направиш сега, докато съм тук, отколкото сама вкъщи.

За части от секундата видях как маската й на нахакано момиче се пропуква и зърнах уплашената тийнейджърка под нея. Страхът й взе надмощие и тя бързо тръгна към обществената тоалетна. По закон бяхме задължени да имаме такава, въпреки че нямах спомен някой клиент да я е използвал досега. Познайте обаче кой трябваше да я лъска ежедневно. Правилно.

Най-накрая Дрей се върна.

— Може ли да се вярва на тези неща? — попита тя.

Кимнах:

— Опасявам се, че да.

Тя въздъхна дълбоко и ми показа пластмасовата лентичка. Резултатът беше отрицателен.

— Колко ти дължа?

— Осем й седемдесет и девет — отвърнах. — Хей! Имам страхотна идея! Защо не си купиш и малко презервативи. Така няма да ни се налага да минаваме пак през тази процедура. Не че не беше забавно де.

Очите й се присвиха.

— Не, благодаря.

Леле каква идиотка.

— Има ги в различни разцветки — пробвах да я придумам аз.

Тя поклати глава.

На касата взех отворената кутия от теста за бременност и я маркирах, след което я хвърлих в коша.

— Нямаше ли някаква гинекологична клиника на отклонението за път двайсет и седем? — попитах. — Мисля, че съм минавала покрай нея.

Дрей сви рамене. Изглеждаше адски облекчена, но не искаше да го покаже.

— Нямам представа.

Чекмеджето на касовия апарат се отвори. Взех нейната десетачка и й върнах рестото.

— Заповядай — казах. — А за да имаш представа, да, точно там има гинекологична клиника. Предполагам, че могат да ти изпишат противозачатъчни. Или да те прегледат, за да се уверят, че не си лепнала нищо, защото съм убедена, че си имаш работа само с разни типове от виещата лига.

Завъртях очи. Можех ясно да видя как премисля получената информация.

— Можеш да стигнеш и пеш — добавих с отегчен тон, докато си разглеждах ноктите. — Щом можеш да получиш нещо на по-ниски цени, не виждам причина да не го направиш.

Дрей отново сви рамене, но мисля, че идеята определено се беше настанила в мозъчето й. Тя бутна вратата, за да излезе, и подхвърли през рамо.

— Изкъртваща прическа, между другото. Страшна е!

Стрелна ме с поглед, за да се увери, че съм схванала сарказма, след което ми се изплези. Видях я да се хили самодоволно, докато минаваше покрай витрината.

Ето го и доброто ми дело за деня. Настасия, спасителката на тийнейджърките.

 

 

Когато се прибрах същия следобед, вече се беше стъмнило. Ставах преди зазоряване и се връщах след залез. На практика виждах дневната светлина единствено през прозорците на „При Макинтайър“. Беше гадно. Имах няколко минути до вечеря и като по чудо не бях зачислена за никаква работа, така че се качих по стълбите и тръгнах към стаята си.

Докато вървях по коридора и подминавах тъмните прозорци, си помислих, че напоследък се движех напред-назад като безмозъчно добиче и сега отивах като крава в обора й, защото е дошло времето за доене.

Пред вратата протегнах ръка към дръжката, но се спрях. Защо? Огледах коридора в двете посоки. Наоколо нямаше никого. Въпреки това имах усещането, че нещо не е както трябва. Вратата ми беше затворена и над нея нямаше кофа с вода, примерно. Всичко изглеждаше наред, логиката ми нашепваше, че всичко би следвало да е наред… но въпреки това нещо ме спираше да вляза вътре.

Обърнах се и тръгнах да търся Ривър.