Кейт Тиърнан
Вечен живот (30)

Трийсета глава

Само още мъничко…

Лапнах поредната хапка, забила поглед в чинията си, но съсредоточена изцяло върху питката на Нел. Вдишвах и издишвах много бавно, концентрирана върху изместването на питката съвсем мъничко извън обхвата на ръката й, отново и отново.

Веднъж, втори, трети път я гледах как се пресяга, докато си бъбри с мълчаливата Ривър и оживения Лоренц, който отмяташе назад глава и се смееше гръмко. Всеки път, когато протегнеше ръка към мястото, където бе оставила питката си, пръстите й улавяха единствено въздух. Тя се мръщеше, отчупваше си залък, след което я слагаше по-близо до чинията си.

После аз отново я измествах съвсем бавничко, използвайки единствено моите изумителни мозъчни вълни на безсмъртна. Вътрешно триумфирах неистово.

Бях дошла в трапезарията по-рано и направих необходимите ограничителни заклинания, за да не местя питките на другите, а само тази на Нел, единствено питката, но не чашата или вилицата й. Бях се ровила из магическите книги в библиотеката и след това упражнявах заклинанието сама в стаята си през последните два дни. Реално правех светла магика, нищо край мен не умираше, не изсмуквах ничия енергия. Сега бях Тахти и използвах наследената си огромна магическа мощ. Разбира се, използвах я за нещо сравнително гадничко. Дали това я превръщаше в черна магика? Дали намеренията ми също имаха значение, а не само методът, по който правех заклинанието? Най-вероятно щях да науча това в някой бъдещ учебен час.

Буквално бях грейнала от щастие, потисках превъзбудата си, а стомахът ме болеше заради усилията, които полагах да не се разкикотя. Но го правех. А Нел изглеждаше все по-объркана и раздразнена. Това да местиш нечия питка беше нещо съвсем незначително, но въпреки това невъзможността да я открие там, където я беше оставила, я изнервяше все повече.

Бавно лапнах поредната си лъжица със супа, контролирайки дишането си, запазвайки изражението си спокойно и неутрално. През две места от мен, пръстите на Нел с перфектно поддържания им маникюр отново се затвориха в празното пространство. Този път тя заби обвинителен поглед в питката си, а аз замалко не блъвнах супа през носа си. Видях я как оглежда внимателно масата. Доколкото знаех, никой тук не използваше (и по-точно — не злоупотребяваше със) магика по подобен начин. От инцидента с камъка Нел ме избягваше по деликатен, но очевиден за всички начин, държеше ме под око и никога не сядаше до мен. Тя искаше всички да разберат, че миличката, сладка Нел се отнася с подозрение към мен и ми няма доверие. В крайна сметка тя беше тук от години. Всички я познаваха. Аз аз все още бях повече или по-малко чужд човек.

— Нас, ти ли отви лехите с лук в градината тази сутрин? — попита ме Брин.

Беше увила около главата си поредната шарена кърпа, която контрастираше странно със светлик й вълнен пуловер. Напоследък радиаторите в къщата не успяваха да се справят особено добре със задачата да поддържат топлината в стаите. Хората коментираха, че зимата е необичайно студена.

— Аха — отвърнах и потопих залък хляб в супата си.

— А после зави ли ги, преди слънцето да залезе? — попита Ашър.

— Аха — повторих и се пресегнах, за да си сипя още задушен грах.

— Тази година няма да има повече спанак, дори и от парниците — отбеляза мрачно Джес. Пробвах да докарам разочаровано изражение.

Нел вече беше сграбчила здраво питката си, усмивката й изглеждаше неестествена, а смехът й — прекалено насилен.

Самата аз се стараех да изглеждам максимално невинно, ядях бавно и слушах как останалите говореха за предстоящата Коледа, която щеше да настъпи утре.

— Имаме си коледна цепеница^[1] — припомни Чарлз. — Съхне в плевнята от миналата година.

— Ще я запалим по зазоряване — каза Солис. — Как се справя готварският екип с плановете си за трапезата?

— Ще готвим аз, Чарлз и Лоренц — отвърна Ан. — Смятам, че вече сме измислили всичко.

— Чудесно — кимна Солис. — Кажете, ако имате нужда от помощ.

— Мога да направя курабийки, ако искате — обади се Джес и Ан кимна щастливо. Самата мисъл за това как обруленият от живота Джес, който изглеждаше като довлечен от улицата в името на някаква социална програма, всъщност е специалист по правенето на курабийки, беше толкова забавна, че се усмихнах.

С периферното си зрение видях как Нел най-сетне се реши да остави питката си точно до ръба на чинията.

— Украсата е почти готова — заяви тя, лепвайки чаровна усмивка на лицето си. — Освен това ще закачим имел, така че внимавайте!

Всички край масата се разсмяха, включително и аз… докато внимателно отдалечавах питката на Нел от чинията й.

Движението привлече погледа й и тя бързо завъртя глава, за да го проследи. Срещу мен Лоренц ме помоли да му подам солта и аз го направих, без да нарушавам концентрацията си. Дори съумях да го попитам дали ще си разменяме коледни подаръци.

— Тук играем на нещо, което наричаме „потайното джудже“ — обясни ми той с отчетливия си италиански акцент. Лоренц изглеждаше като събирателен образ на всичко, което хората намираха за очарователно у италианците, и аз се зачудих защо ли не го намирах за привлекателен. — Пишем имената си на листчета и ги пускаме в една шапка, а после всеки трябва да изтегли по едно листче и да даде таен подарък на този, който му се е паднал.

Зачудих се докъде ли щеше да стигне Нел, за да е сигурна, че ще избере Рейн или пък че той ще избере нея. Или и двете.

Хвърлих случаен поглед към нея и я видях как разкъсва питката и пуска залъците в супата си, след което ги разбърка с лъжица. Едва не избухнах в смях, но напрегнатото й, яростно изражение ме накара да си затрая.

Дали някой друг беше забелязал? Тя действително изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне. Рейн я наблюдаваше с крайчеца на окото си, а лицето му беше безизразно.

Всички разговаряха за коледните си планове, а настроението беше лековато и весело, край масата се бе създала атмосфера на домашен уют. Огледах лицата на хората и видях, че всички — като се изключат Нел и Рейн — изглеждаха щастливи. Точно тогава бях сполетяна от поредното си прозрение: не можех да си спомня последния път, когато съм била сред доволни и щастливи хора. Моите приятели, които с времето и разстоянието все повече започвах да възприемам като група социопати, със сигурност не бяха такива. Бях се движила сред богати и могъщи хора с общо взето неограничени възможности в продължение на адски дълго време, но дали бях виждала истинско щастие, изписано върху лицата им? Бях виждала триумф или някое и друго победоносно изражение. Щастието обаче бе съвсем ново явление за мен и аз бях запленена от досега си с него.

Хората край тази маса не променяха хода на историята, не управляваха огромни компании и не завладяваха нови земи. Не насилваха възможностите си до краен предел или отвъд него. Не подчиняваха други хора и не се стараеха да увеличат контрола си над нищо освен над самите себе си. Не правеха нищо, за да се сдобият с повече власт, не ламтяха да притежават всичко, което зърнеха очите им. Вече знаех, че всеки от тях бе преживявал кошмарни падения и моменти на триумф. Всеки от тях имаше нуждата да бъде тук за повече или по-малко време.

Въпреки това обаче те бяха доволни и щастливи. Дори смазаният от живота Джес изглеждаше такъв. Нито един от тези хора не вярваше, че е съвършен, всеки от тях се мъчеше да придобие нови умения, да разшири познанията си. Всеки работеше над нещо. Те не играеха важни роли в нито една сфера от живота, малцина извън седящите на тази маса изобщо знаеха за тяхното съществуване. Всички ние работехме нещо сравнително незначително, чистехме, мъкнехме разни неща и се бъхтехме като крепостни селяни всеки божи ден.

Защо тогава тези хора бяха толкова щастливи? Дори не можеше да се каже, че някой тук си е намерил съвършената половинка. Единствената двойка, за която знаех, бяха Ашър и Ривър.

Бях удивена. Нещо повече: почувствах как се пробуждам, а съзнанието ми се прочиства. Може би моят лунен камък ми помагаше, но с внезапна яснота най-сетне разбрах какво искам. Всичко беше толкова очевидно, сякаш е било пред очите ми през цялото време, дори още преди да дойда тук.

Видях, че Ривър ме наблюдава, а в ясните й кафяви очи се четеше тревога. Тя повдигна леко вежди и извърна поглед към Нел, която мачкаше залъците хляб в купичката си със супа. После се обърна отново към мен и присви очи, сякаш ми казваше: „Знам, че ти го направи“.

Прехапах долната си устна.

Вечерята вече отиваше към своя край, а аз си бях подготвила единствено заклинанието за питката, така че след като Нел си направи попара, забавлението ми приключи. Обаче изпълнението ми беше велико, не може да се отрече.

После установих, че двамата с Рейн трябва да измием чиниите. Не бяхме зачислявани заедно за никаква работа, откакто бяхме открили истината един за друг, и можех да се закълна, че преди вечерята името ми не беше в списъка. Сега обаче то беше там и когато извърнах очи към Ривър, тя ми отвърна с поглед в стил „не ме занимавай с глупости“. Може би това беше наказанието ми заради номера с питката? Нямаше как да знае със сигурност какво съм направила. Дали?

В кухнята Нел се умилкваше около Рейн, който пълнеше мивката със сапунена вода. Тя се смееше и му мълвеше нещо със сладкото си гласче.

— Нел? — учуди се Ривър.

Нел се обърна с чаровна усмивка на лицето. Когато ме видя, усмивката й понечи да се стопи, но тя бързо разтегли устни отново и махна весело с ръка:

— Не се притеснявай, Настасия. Аз ще те отменя тази вечер.

Понечих да се изнижа от кухнята, но Ривър ме спря.

— Нел, бих искала тази вечер Настасия да измие чиниите с Рейн.

И тримата бяхме изненадани — хората непрекъснато си разменяха задачите. Това беше необичайно. Очевидно ме очакваше някакъв житейски урок, който щях да науча, затворена в една и съща кухня с моя архивраг. Определено не бях готова за нещо подобно.

Въздъхнах и започнах да изсипвам останките от храната в съответните пластмасови кутии. Ривър изчака, докато Нел с нежелание си тръгна, след което се приближи до мен.

— Почувствахме как… някой те търси, Настасия. Обикновено не бихме могли да доловим нещо подобно, но сега сме оградили мястото със заклинания, за да прикрием присъствието ти. Някой се опитва да те открие с помощта на магика.

Сърцето ми се стегна.

— Инси?

— Това би било и моето предположение — кимна Ривър, след което ме потупа по гърба. — Не исках да те тревожа, но реших, че трябва да го знаеш. Всички ние, учителите, ще предприемем каквото е нужно, за да сме сигурни, че тук си на сигурно място. Освен ако не желаеш да поговориш с Иносенсио?

— Не искам. Все още не.

Дали някога изобщо щях да поискам?

— Добре тогава. Всичко ще бъде наред, но все пак мисля, че трябва да знаеш.

Кимнах и Ривър си тръгна.

Нощта отвъд прозорците беше тъмна и студена. Утре бе Коледа и цялата къща беше украсена, но тук, в кухнята, не усещах дори наченки от празнично настроение: заплахата от Инси беше надвиснала над мен, а двамата с Рейн бяхме смъртни врагове. Което в нашия случай си беше доста абсурдна метафора.

— Ривър каза, че трябва да поговорим — промърмори Рейн, докато изсипваше остатъците от чиниите в една кофа, на която прасетата сериозно щяха да се зарадват. — Тя е права. Обикновено е права.

— Е, този път не е. Не искам да говоря с теб. — Изсипах салатата в една кутия и я прибрах в хладилника.

— Никой от двама ни не иска да напуска Ривърс Едж. — Гласът му беше нисък и сдържан. — Но между нас има напрежение. Не искам това да създава проблеми на теб, на мен или на някой друг.

Има напрежение?! Каза го така, все едно бяхме имали кофти среща.

— На някой друг? Като например на Нел?

Той ме стрелна с очи. Бога ми, наистина изглеждаше много добре. Това беше толкова изумително, космически, кармично несправедливо.

— Не знам защо продължаваш да опяваш за това. Между мен и Нел няма нищо.

Изсумтях:

— А Нел знае ли? Щото тя е на път да тръгне да избира халки. — Той ме погледна неразбиращо и аз уточних. — За сватбата ви.

— Не ставай смешна! — Рейн ме погледна ужасено и сърцето ми подскочи. Тъпото ми предателско сърчице.

— Не се дръж като безчувствен идиот, който не забелязва какво се случва около него. Опа, извинявай, за това вече е малко късно — заядох се аз.

Тръгнах към килера, за да взема още кутии, и с изумление установих, че Рейн ме последва. Въпросният килер на практика си беше един тесен гардероб, така че вътре определено нямаше място и за двама ни.

— Чупката — казах, помъкнала няколко кутии.

— Бихме могли да се бием до смърт — заяви той. Беше висок и широкоплещест, пък и ухаеше изненадващо хубаво като за някой, който е изклал хиляди хора. Погледът ми бе привлечен от кожата на гърдите му, която се показваше от яката, и аз си спомних за белега му от изгаряне. Тогава най-сетне осмислих думите му:

— Моля? — Усетих как стомахът ми се стегна в леден възел. Като оръжия за самоотбрана пластмасовите кутии бяха удивително неефективни.

— Ти би могла да ме убиеш заради ролята, която съм изиграл в най-кошмарното ти преживяване. Аз бих могъл да те убия заради ролята, която си изиграла в най-кошмарното ми преживяване. И двамата сме загубили братя и сестри, родители и приятели, които са умрели по ужасяващ начин. Сега ти си единствената наследница на рода Улфур, а аз — единственият наследник от рода на Ерик Кървавия. Останали сме само ти и аз.

— И как точно планираш да се убием един друг, за да приключим с цялата тази история? — попитах намръщено. — Защото лично аз не се сещам за адекватен начин.

Крайчецът на устните му се изви и дъхът ми се ускори.

— Можем да се хванем за ръце и да скочим в индустриална турбина.

Зяпнах го.

— Ама ти сериозно ли намираш това за забавно?

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Мисля, че от онези събития са минали четиристотин години, ето какво мисля. Ако толкова искаше отмъщение, трябваше да тръгнеш след мен още тогава.

— Аз бях на десет години!

— Аз пък едва на двайсет!

Двамата се гледахме един друг в продължение на няколко безкрайни секунди.

— Едва на двайсет? — казах най-накрая. — Значи по онова време вече не си бил, примерно, на двеста?

Рейн поклати глава:

— Не. Тогава баща ми беше на петстотин. Имах трима братя. Единият беше на четиристотин и шейсет, вторият — на двеста деветдесет и девет, а третият — на сто седемдесет и четири. Аз бях на двайсет. Идеята, че съм безсмъртен, все още ми беше непонятна.

— И всички те са загинали?

— Да — каза той мрачно. — Единият умря… през онази нощ. Другите двама умряха заедно с баща ми, когато той се опита да използва амулета на майка ти.

— А ти как оцеля? — попитах. Това не ми се връзваше от самото начало.

— Нямам представа. Ти как оцеля?

— Тялото на майка ми падна върху мен. Бях скрита под полите й.

Двамата замълчахме, потънали в болезнените спомени, които бяхме таили толкова дълго. Беше невероятно, че можех да разговарям с някого за онази нощ, с някого, който е преживял същото.

Рейн въздъхна:

— И сега какво? Ще сключим примирие? Ще се бием до смърт? Един от нас двамата ще си тръгне? Отсега мога да ти кажа, че това няма да съм аз.

— Не искам да си тръгвам. — Последните два месеца бяха най-щастливите през целия ми живот. Най-здравословните. Вече се чувствах толкова по-различно. Понякога наистина изпитвах болка, но сега вече схващах, че това бе като пробиване на пришка. Веднъж щом спомените избиеха на повърхността, те ставаха по-малко разрушителни.

— Значи и двамата ще останем — обобщи Рейн.

Погледнах го навъсено.

— Предполагам, че така ще стане. Поне докато не измисля нещо отвратително, което да ти причиня. Само искам да отбележа, че ако беше джентълмен, щеше да си тръгнеш.

Той се усмихна мрачно и въздухът от дробовете ми се изпари.

— И двамата знаем, че не съм джентълмен.

— Така си е. А сега ми се махни от пътя. Уморена съм.

— Има и още нещо — каза той и аз простенах.

— Сега пък какво?

— Това. — Рейн пристъпи по-близо до мен, толкова близо, че пластмасовите кутии се оказаха притиснати между телата ни. Той сведе очи към мен, напрегнати и златисти, лъвски очи.

— О, не, няма да го направиш! — просъсках и пуснах всичко на земята. Опрях длани в гърдите му и се опитах да го отблъсна; беше като да пробвам да съборя дърво с голи ръце.

— Да — каза той нежно и се приведе напред. — Да, ще го направя.

Започнах да се боря. Опитах да го отблъсна с всичка сила, да извърна глава. Наистина се опитах. Но… е, нали разбирате, той беше толкова по-силен от мен… пък и аз, разбира се, съм пълна и непоправима идиотка и когато той ме притисна към себе си и най-сетне успя да докосне устните ми със своите, всяка логична мисъл изхвърча от главата ми. След секунди вече бях забравила да се боря.

Мисли от типа на смъртен враг или пък мразя го, мисли като Нел е проблем — всички те се разпръснаха като дим, подет от вятъра.

Отдръпнах устни, разкъсвана от чувствата си, объркана и толкова преизпълнена с копнеж, че гърдите ме боляха. Успях някак да прошепна:

— Защо?

— Не знам — промълви той. — Не знам. — Звучеше объркан, несигурен и уплашен. Чувствах как сърцето блъска в гърдите му, притиснати към моите. — Аз просто… те искам. Желая те неистово, през цялото време. Зная, че не бива, зная, че не мога, зная, че е грешно… но дори когато ме ядосваш, дори когато ми напомняш за болката и отчаянието… това желание не си отива. Уморих се да се боря с него. Боря се с толкова много неща ежедневно, през цялото време. Не искам да се боря и с това. Вече не.

Челата ни бяха притиснати едно към друго. Ръцете му бяха сключени около кръста ми, а моите бяха на раменете му. Той беше твърд като скала под досега на пръстите ми и аз ги плъзнах надолу, към мястото където трябваше да е белегът му. Исках да изгубя себе си в обятията му, да го завлека обратно в сеновала… и в същото време знаех, че това е глупаво и имам спешна нужда от психоаналитик. Най-вероятно и от шокова терапия. След като ми сложат усмирителна риза.

Здравият разум беше наясно, че това е грешно, предателско и глупаво, но сърцето ми нашепваше: О, Божичко, толкова е приятно, толкова е правилно, ние сме създадени, за да бъдем заедно, защото сме двете страни на една и съща монета и знаем всичко един за друг…

Не знам колко дълго сме стояли така или кога точно сме се отделили. Какъв беше този тихичък шум, който едва успя да си пробие път до съзнанието ми, горящо в пламъците на страстта? Съскане? Провлачване на крак по каменния под на кухнята?

Минути по-късно чухме вика и почти едновременно с това подушихме дима.

— Пожар! — изкрещя някой, а викът му беше подет и от други, след което противопожарната аларма нададе острия си писък.

Рейн бързо ме хвана за ръката и ме повлече след себе си. Излязохме през задната врата навън в студената нощ. Заобиколихме къщата и видяхме хората, събрани на моравата отпред.

Сграбчих Брин за ръката, когато притича край нас, и попитах:

— Къде е Ривър?

— В момента го гасят — отвърна ми тя, останала без дъх. — Учителите. От мен се очаква да проверя дали всички са тук.

Тя започна да брои хората — няколко бяха изтичали от къщата, други се бяха разхождали навън, а Джес се появи откъм хамбара. Всичките осем ученици бяхме тук, включително и онези двамцата, които допреди малко се бяха натискали в килера. Трепнах, когато си спомних за това.

След няколко минути жълтеникавата светлина на пламъците спря да проблясва в прозорците на горния етаж.

— Изглежда пожарът е бил в крилото със спалните ни — отбеляза Дайсуке, докато потриваше ръце. Повечето бяхме без връхни дрехи. Самата аз се стараех да не стоя твърде близо до Рейн — вътрешно крещях от ужас и радост, но трябваше да запазя цялата история в тайна, поне докато не измислех какво, по дяволите, да правя.

— О, Рейн! Ето те и теб! — Нел се приближи и го хвана под ръка, докато аз гледах на другата страна и се стараех да не реагирам по никакъв начин. — Божичко, какво е станало? Подуших дим. — Тя се огледа наоколо, местейки поглед от един човек на друг, докато не ме забеляза. Демонстративно задържа очи върху мен двойно по-дълго, примигна и отвори уста, сякаш не можеше да повярва, че съм тук.

— Имаше пожар — обясни Рейчъл. — Прав си, Дайсуке, беше в крилото със спалните. Наложи ми се да използвам противопожарното стълбище от другата страна на къщата.

Минута по-късно Ривър, Ан, Ашър и Солис излязоха навън.

— Пожарът е угасен — обяви Солис и няколко от учениците изръкопляскаха.

— Какво стана? — попита Чарлз. — Как е пламнал?

— Тепърва ще установим това — каза Ривър. Изглеждаше мрачна и уморена. Запитах се дали бяха използвали магика, за да угасят огъня.

— Къде точно беше? — попита Нел. С периферното си зрение видях как Рейн се освободи от ръката й, след което отстъпи встрани от нея. Тя го погледна с копнеж, но се опита да запази спокойното си изражение.

— Огънят беше при стаята на Настасия — каза Ан и спря поглед върху мен. — Около вратата й.

Зяпнах.

Нел поклати глава.

— Някои хора просто трябва да бъдат център на вниманието — промърмори тя под нос, но все пак достатъчно силно, за да могат околните да я чуят.

Завъртях се към Нел, но преди да кажа каквото и да било, Ривър взе думата:

— Да. Знам какво имаш предвид.

Нел ме погледна с изражение, което трябваше да покаже, че изобщо не е искала Ривър да я чуе, и се изчерви.

— Не съм го запалила аз — извиках гневно. — Има ли поражения по стаята ми?

— Мисля, че всичко е наред — каза Ривър. — Но можеш да отидеш и да провериш.

— Е, къде беше, когато е пламнал пожарът? — попита ме Нел загрижено. — Не беше в кухнята. Не беше и в хамбара. Не беше на разходка с останалите. Значи трябва да си била в стаята си? Как успя да излезеш? Как да сме сигурни, че не си го запалила ти?

Сложих ръце на кръста си. Идеше ми да избия тази самодоволна усмивка от лицето й с юмруци.

— Достатъчно, Нел — прекъсна я Ашър. — Настасия, ела да проверим стаята ти?

— Но… защо всички й вярват? — Нел изглеждаше смаяна. Останалите ученици се бяха скупчили край нас и по израженията им можех да отсъдя, че не ставаха свидетели на подобни сценки твърде често. Появата ми бе дарила обитателите на Ривърс Едж с малко силни усещания. В най-лошия възможен смисъл, разбира се.

— Настасия беше с мен — заяви Рейн кратко.

Нел се ококори.

— Не… тя е била в стаята си. А ти къде беше? Нямаше те в кухнята. Аз… исках да те питам нещо и теб те нямаше там.

— Настасия беше с мен през цялото време, откакто станахме от масата досега. Не е била в стаята си.

Едно мускулче пулсираше върху челюстта на Рейн — беше ядосан.

Възможността той да се застъпи за мен явно изобщо не беше хрумнала на Нел и това я обърка.

— Тя може да се е измъкнала за момент, да е изтичала, за да запали огъня, и след това да се е върнала — опита тя отново. — Ти къде беше?

— Настасия не е тичала никъде — отсече Рейн.

— Нел… какво имаш против Настасия? — попита Рейчъл.

— Нямам нищо против нея! — настоя Нел. — Само не мога да разбера защо всички й вярвате? Откакто е дошла тук, нещата са отвратителни! Над това място е надвиснал мрак, надвиснало е зло! Тя съсипа всичко!

Внезапно Ривър и Солис се озоваха от двете й страни.

— Всичко свърши, Нел — каза Солис нежно.

— Какво става? — попита Чарлз.

— Нел — Ривър постави ръка върху рамото й. — Знаеш какво ще ти кажа. Вече сме говорили за това. Ти премина всякакви граници и ще трябва да те помоля да напуснеш Ривърс Едж.

Ченетата на всички увиснаха, включително и моето.

Нел изглеждаше стъписана:

— Не! За какво говориш? Не аз, тя! Тя трябва да си тръгне! Тя е зла и е склонна към насилие! Тя се опита да ме нарани! Не исках да ви казвам, за да не създавам неприятности. Но тя използва магика върху мен! Опита се да ме нарани! Трябва да се отървете от нея!

— Нел — каза Ривър, след което я изчака, докато успее да фокусира погледа си върху лицето й. — Вече говорихме за това. За заклинанията, които беше направила в стаята на Настасия, и за останалите неща, които стори. Ти твориш черна магика, а ние тук не приемаме подобно нещо. На няколко пъти ти дадохме шанс да избереш различен път, но ти изглежда си неспособна да преодолееш омразата си. Сега, както вече обсъдихме, съм уредила да прекараш известно време при леля ми. В Канада. Ашър ще дойде с теб и ще ти помогне да се установиш, ако желаеш.

— Изобщо не разбирам какво се случва — промърморих.

— Това, което се случва, е, че ти победи! — Лицето на Нел се изкриви от гняв. — Ти, тъпа кучко! Опитваш се да се отървеш от мен от самото начало! Рейн обича мен! Той иска да бъде с мен! Но ти си го накарала да пожелае теб с помощта на магика! Видях ви да се целувате!

Моля ти се, земьо, разтвори се и ми позволи да пропадна в безкрайните ти дълбини, докато не се блъсна в ядрото ти и не изгоря. Моля те. Толкова много ли искам?

Нел опита да се нахвърли върху мен, докато аз стоях стъписана от смущение, но Ривър и Солис я хванаха за ръцете. Ривър започна да мълви думи и да рисува символи върху гърба и ръцете на Нел, докато тя крещеше, риташе и се гърчеше:

— Не! Спрете! Нищо не разбирате! Тя е виновна! Тя! Тя е създание на мрака! Всички го усетихме! Отървете се от нея! — последните й думи бяха удавени в писък.

Беше ужасна и покъртителна гледка, въпреки всичко. Можеше и да я мразя, но това не правеше нещата по-малко лоши.

Няколко секунди по-късно тя се срина на колене, хлипайки уморено. Солис внимателно я изправи на крака и я поведе към микробуса. Ан ги последва, обяснявайки с мек глас как ще съберат нещата на Нел и ще й ги изпратят. Самата Нел мърмореше нещо несвързано, по лицето й се стичаха сълзи и ако трябва да бъдем откровени, някогашната английска девица в момента приличаше на откачена вещица.

Пробвах да осмисля факта, че Ривър изглежда ми беше повярвала и бе застанала на моя страна въпреки всичко. Рейн стоеше близо до мен, но без да ме докосва. Видях, че юмруците му се свиват и отпускат, и бях наясно, че всички местят очи от него към мен, сякаш наблюдаваха игра на пинг-понг.

Ривър дойде при мен. Чувствах се, все едно бях прекарана през месомелачка. Всичките ми емоции бяха оголени, нервите ми бяха опънати до крайност.

— Добре ли си? — попита ме тя.

Помислих върху въпроса.

— Не. Честно казано, не съм.

Ривър ме дари с най-искрената усмивка на света и ме погали по ръката, след което извърна очи към Рейн. После наклони глава на една страна и погледна отново към мен, сякаш усещаше някаква грандиозна промяна в душата ми, за която самата аз все още не бях успяла да разбера.

Въздъхнах дълбоко. Очите й бяха все така приковани в мен.

— Какво искаш? — попита тя меко.

Преглътнах.

— Искам мястото ми да бъде тук — произнесох на глас това, което бях осъзнала по време на вечеря. — Да бъда щастлива и в мир със себе си. Искам да нямам нужда от нищо освен от нови знания. Искам да се чувствам в безопасност, да бъда една от вас, а не пришълка. Искам… мястото ми да бъде тук. Да бъда достойна, за да бъда тук. Толкова дълго, колкото мога.

Колкото и глупаво да звучи, бях на път да се разплача като хлапе, неспособно да скрие емоциите си. Паниката започна да се надига в гърдите ми, но аз не й обърнах внимание.

Помислих си, че в очите на Ривър има толкова много чувства, че бе невъзможно да са се натрупали там само за хиляда години.

— Това ли искаш? — попита ме тя.

— Да. Но… най-вече искам… искам да бъда себе си. Да бъда Лиля от рода Улфур. — Потърках лицето си с длан, чувствах се ужасно уморена. — Сега вече го знам и разбирам какво означава това. Искам отново моята сила. Моето наследство. Искам да бъда дъщеря на майка си и наследница на баща си.

Гласът ми трепна. Усещах в очите си онази топлина, която предвещаваше появата на сълзите. Сега вече всичко ми изглеждаше толкова ясно, толкова неизбежно.

Долових нов, непознат блясък в очите на Ривър. Помислих си, че видях там облекчение, задоволство, очакване. Тя ме прегърна и каза простичко:

— Да. Искам това за теб.

— Я почакайте — обади се Брин и гласът й прозвуча неестествено гръмко в тишината на нощта. — Вие наистина ли сте се целували?

Простенах и покрих лицето си с ръце. Рейн местеше тежестта си от единия върху другия крак и се опитваше да гледа навсякъде другаде, само не и към мен. Нещата между нас не бяха приключили. Нито лошите, нито — сега вече го знаех със сигурност — добрите. Исках да видя какво ще се получи. Вече нямах намерение да бягам.