Кейт Тиърнан
Вечен живот (10)

Десета глава

— Настасия, помогни ми!

Завъртях се, когато чух гласа на Ривър иззад очукания червен камион. Беше ранна утрин, а аз самоотвержено бях излязла, за да донеса дърва за големите камини в гостната и трапезарията. Нямах идея как точно това щеше да спаси душата ми, но поне беше по-приятно занимание от ваденето на цвекло. Пуснах дръжките на количката за дърва и тръгнах към нея. Тя се беше привела и държеше едно от кучетата за каишката.

— Настасия, трябва да хванеш Джаспър — обясни ми Ривър. Част от красивата й сребриста коса се бе измъкнала от кока и падаше пред лицето.

— Ами хубаво — казах и се пресегнах. — Оу. Ъх! На какво смърди това куче. На скункс?

— Да. Съжалявам, но ще трябва да откарам тези зелки на пазара преди осем. Джаспър обикновено идва с мен, но днес очевидно се е сблъскал с местната фауна. Ще можеш ли да го хванеш, за да не се качи след мен в камиона? И да го изкъпеш?

Погледнах я. Джаспър пъхтеше щастливо в краката ми и смърдеше до небесата.

— С доматен сок — добави Ривър. — Вкарай го в голямата мивка в конюшнята и го облей целия с доматен сок. Вече помолих Рейн да ти донесе достатъчно и да ти помогне.

— Ъм… — промърморих.

Ривър явно започна да осъзнава забавната страна на отвратителната задача, с която ме натоварваше, и се опита да потисне смеха си.

— Извинявай, Настасия. Ти си последната ми надежда. Доматен сок, а след това хубав шампоан и ще бъде като нов. Нали, Джаспър, сладурчето ми?

Джаспър изглеждаше весел и видимо доволен от себе си.

— Съжалявам, но трябва да изчезвам. Страшно ти благодаря! — Тя ме потупа бързо по рамото, след което се отправи с бърза крачка към камиона. Наблюдавах я, докато даваше на заден и после излезе по дългата неасфалтирана алея за коли на главния път.

Сведох очи към Джаспър. Той ми се хилеше. И смърдеше толкова, ама толкова ужасно. Ако някой от приятелите ми можеше да ме види сега… сигурно щяха да ме сметнат за толкова неприятна и мизерна, за колкото аз намирах тях.

— Хубаво, тръгвай — казах и поведох Джаспър към конюшнята.

Освен големия хамбар, в който се провеждаха учебните занятия, във фермата имаше още няколко допълнителни постройки. Ривър притежаваше шест коня, въпреки че в конюшнята имаше място за десет. В единия ъгъл беше стаята с принадлежностите за оседлаване, а срещу нея — голямата метална мивка. Рейн стоеше до нея и вече пробиваше дупки в няколко големи консерви с доматен сок. Той ме погледна с нулев ентусиазъм.

— Ще трябва да го изкъпем — изтъкнах очевидното аз.

— Да — отвърна кратко Рейн, остави отварачката, наведе се, вдигна Джаспър с лекота и го сложи в мивката. Опитах се да не мисля за това колко беше силен, колко беше умел и невъзмутим. Джаспър започна да дращи по метала, но после се успокои.

— Добро момче — похвалих го, опитвайки се да не вдишвам особено често. — О, Божичко. Да се надяваме, че този номер с доматения сок ще свърши работа.

— Дръж го — каза Рейн и вдигна една от консервите над Джаспър. Сокът най-вероятно беше студен, защото кучето спря да се хили и го изгледа възмутено. — Вземи онази чаша и го поливай.

Направих го. Започнах да осъзнавам, че двамата с Рейн сме сами в тази топла, ухаеща на сено конюшня. Беше много ранно утро и светлината на изгряващото слънце струеше през прозорците. Около нас конете пухтяха тихичко, бърчейки кадифените си носове, подушили Джаспър.

Чувствах се некомфортно. Мразех да влизам в конюшни, мразех да има коне около мен. Имала съм коне, които съм обичала ужасно много и загубата им ме беше наранила дълбоко. Сега се стараех да ги избягвам.

Силните ръце на Рейн изсипваха консерва след консерва върху Джаспър, който вече видимо се бе вкиснал и беше провесил муцуна. Той беше корги и имаше къси крака и големи уши, а понастоящем беше наполовина затънал в доматен сос. Изсипвах чаша след чаша и търках козината му със свободната си ръка.

— Нека да поговорим за житейските избори, Джаспър — казах. — Нека да поговорим за онези моменти, когато трябва да вземеш правилното решение.

До мен Рейн беше толкова солиден, сякаш можеше да спре приливна вълна с тялото си. Ухаеше на сухи есенни листа, пропити с дим от горящо дърво. С други думи — непоносимо приятно. Работната му риза беше разтворена и изпитвах желание да притисна лице в гладката кожа на гърдите му и да вдишам аромата му. После той можеше да ме обгърне с ръце, а аз щях да се чувствам топла и сигурна… Въпреки привидно ограничения му емоционален диапазон можех да си го представя как се смее силно, до сълзи. Можех да си го представя пиян, въпреки че изглеждаше като човек, който никога не би близнал алкохол. Можех да си го представя разгневен, бесен… Потръпнах с ръка, все още заровена в твърдата козина на Джаспър.

Вдигнах очи към Рейн, изучавайки лицето му.

Той сведе поглед към мен, след което изсипа още сок.

Рейн разгневен, бесен…

Тръснах глава, примигвайки, а появилият се в мислите ми образ се разсея като мъгла. Какво беше това? Не беше ли… Нямах представа, беше си отишло. Реших да хвана бика за рогата.

— Ти изобщо не ме харесваш. Сигурен ли си, че никога не сме се срещали?

Нещо проблесна в погледа на Рейн. Той изсипа последната голяма консерва, движейки ръка така, че да покрие всеки сантиметър от миризливото куче.

— Аз не… Не изпитвам никакви чувства към теб, независимо добри или лоши — каза с глас, също толкова дистанциран, колкото и поведението му. — Нека сокът поседи за една минута.

С крайчеца на окото си забелязах, че по бузите му имаше съвсем лек намек за набола брада.

— От колко време си тук? — попитах.

Той сведе очи към мен и произнесе с равен тон:

— Изплакни го, след което го измий с шампоан. Аз имам работа за вършене.

— Няма ли да ми помогнеш? Той може да изскочи от мивката.

Всъщност не мислех, че Джаспър се е запътил накъдето и да било — в момента кучето беше напълно деморализирано и очакваше с примирение съдбата си. Дори приседна в доматения сок. Едно мъничко мускулче върху челюстта на Рейн потрепна, но той остана. Изплакнах Джаспър, след което издърпах запушалката от канала и взех тубата с конския шампоан.

— О, Рейн, ето къде си бил! — Гласът на Нел ме накара да се обърна. Видях я как крачи към нас по централната пътека между отделенията за конете. Изглеждаше като най-свежата и очарователна фермерка на света в ръчно изплетения си вълнен пуловер, панталон от рипсено кадифе и високи ботуши. Самата аз изглеждах така, все едно съм висяла по баровете цяла нощ и след това съм къпала боричкало се със скункс куче. С други думи — не особено добре.

— Търсих те — каза тя на Рейн. Той не й отговори, така че Нел се завъртя и ме огледа от главата до петите, жизнерадостна и дружелюбна, както обикновено. Опитах да не се замислям особено много над факта, че върху черния ми суичър имаше череп, очертан с изкуствени диаманти, или пък че пурпурните ми шалвари с висока талия биха изглеждали на място единствено в някой цирк. Добре де, не бях най-красивата гледка на света, какво толкова.

— Настасия, може би ще си намериш ново призвание! — каза ми тя с усмивка и аз се напрегнах.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Можеш да станеш гледачка на кучета! Изглеждаш като истинска професионалистка.

Възпрях първоначалния си порив да я опръскам с маркуча и тихичко въздъхнах.

— Рейн, чудех се дали не би могъл да ми помогнеш? — Нел го дари с една от характерните си усмивки на английска девица, докато навиваше кичур коса на пръстчето си. — Трябва да засадя малко ранен спанак.

Бях я забелязвала да го прави и преди — опитваше се да бъде с него, близо до него, да го моли да й помогне във всичко, с което се захванеше. Той обаче май си нямаше и идея какво се случва.

Очаквах Рейн моментално да се вкопчи в тази възможност да се отърве от компанията ми, но той поклати глава:

— Трябва да приключа тук, след което Солис ме помоли да погледна една от подковите на Титус.

— Титус някой от конете ли е? — попитах, въпреки че отговорът май беше очевиден. Нел се засмя снизходително.

— Да. Рейн е нашият специалист по конете. Освен това има отлична стойка на ездач.

Ухилих се:

— Вече забелязах^[1].

Челюстта на Рейн се стегна, а Нел се изчерви и сведе засрамено поглед.

— Това е термин от конния спорт — промърмори тя.

— Сериозно? Мислех си, че говориш за задника му.

Сега вече и двамата изглеждаха сериозно смутени, което ми даваше бонус точки. Точно тези двамцата бяха най-досадните хора, които някога бях срещала. Бяха направо родени един за друг, въпреки че мисълта за това накара гърлото ми да се изпълни с жлъчка, докато плакнех Джаспър за втори път. Приведох се напред и предпазливо подуших гърба на кучето. Миризмата на скункс едва се усещаше. Приемливо.

— Приключихме, момче, постарай се да не го правиш отново — казах, докато го измъквах от мивката. Въпреки солидния си вид най-вероятно не тежеше повече от петнайсет килограма. Оставих го на земята и зачаках…

— Ау! — изписка Нел и отскочи назад, когато Джаспър започна да изтръсква енергично козината си, опръсквайки всичко наоколо с вода. И най-вече нея.

Подсуших ръцете си с кърпата от груб плат и се ухилих на Рейн. Междувременно Нел се бе обърнала рязко и почти тичаше по пътеката между отделенията за конете.

— Благодаря ти за помощта — измърках.

Той ме изгледа за миг, след което ме заобиколи и тръгна в посока, противоположна на тази, в която бе поела Нел.

И двамата ми лазеха жестоко по нервите.

 

 

Ривър и Солис явно бяха решили, че съм на светлинни години от възможността да посещавам каквито и да било часове, така че вместо това просто ме впрегнаха в работа. Името ми неизменно биваше вписвано в трудовия график и последните няколко дни се бях борила с непосилната тежест на вцепеняващо отегчение и истерично отчаяние. Искам да кажа, че съвсем целенасочено бях избягвала всичко, което правех тук. С десетилетия, ако не и с векове.

В крайна сметка обаче си намерих поне една работа, която ми допадаше: да блъскам до полуда по разни неща с чук. Днес Брин, Джес и аз поправяхме обшивката на стените в големия хамбар, където се провеждаха уроците. Мислех си колко различна беше тази дейност от всичко, което бях правила с Инси и Боз в Лондон. Планирахме скъпи екскурзии. Ходехме на неизбежните купони. Възстановявахме се от тежки нощи. Осакатявахме таксиджии. Всичко това изглеждаше толкова безсмислено. Докато сега, вижте ме само, поправях хамбар! Полезничко, а?

— Разкажи ми за себе си, Брин — казах, забърсвайки нос в ръкава на блузата си. — Какво те доведе тук?

Брин придържаше една дъска, за да може Джес да я фиксира на мястото й с няколко набързо забити пирона, които после щяхме да заковем докрай.

— Идвам тук всяко десетилетие и оставам около година — отвърна Брин. Днес сплетените й в две стегнати спирали коси бяха покрити с кърпа в ярки цветове. Беше изящна и красива, като тийнейджърка фотомодел, като същински леопард. Леопард, облечен в раздърпан зелен пуловер. Тя ми се усмихна, озарявайки мрачния сивкав следобед. — Най-често след някоя кошмарна раздяла. Ривър ме прибира при нея и ме разведрява. Научавам това-онова, а после, когато отново се почувствам добре, си тръгвам.

Спомних си репликата на Рейн за бездомните кучета и положих усилия, за да не потръпна.

— Научаваш това-онова?

Брин сви рамене.

— Внимавай, Джес, ще разцепиш дъската. О, всякакви неща. Магика, готвене, градинарство, такива работи. Една година помогнах на Ривър да пребоядиса няколко стаи. Една година се бях съсредоточила върху печенето на хляб. Една година не правих нищо друго, освен да уча магика с кристали и скъпоценни камъни. Една година — хей, това спомняш ли си го, Джес? Дойдох тук и научих всички как да танцуват хип-хоп. — Тя се разсмя, отмятайки назад глава. Кафявата й шия се очерта на фона на сивия небосвод.

Джес изсумтя, захапал няколко пирона в уста. Явно не си падаше по хип-хопа.

— На колко години си? Ако въпросът не те притеснява, разбира се.

Брин се замисли за момент.

— Уф. На двеста и трийсет или четирийсет. Еха! — Тя се усмихна отново. Изглеждаше на около осемнайсет.

— Как се срещна с Ривър? — Дали не я дразнех с този разпит? Нямах представа.

— Хайде — кимна ми Джес, посочвайки към дъската. Поставих един пирон на мястото му и го ударих силно с чука. Най-добрият. Звук. На всички времена!

Усмивката на Брин изчезна от лицето й.

— Вбесих се на едни хора и ги подпалих.

Примигнах, прекарвайки отново думите й през главата си. Наистина ли беше казала това? Джес не вдигна глава. Реших да позволя на ченето си да увисне.

— Какво каза? — Странно, нямаше вид на психопат… Премислих някои от неприятните неща, които самата аз бях правила, спомних си за таксиджията и Инси, след което взех нов пирон.

— Не беше истински огън — уточни Брин, навеждайки се към дъската, за да я задържи на мястото й. — Не ги изгори наистина. Исках обаче да им изкарам ангелите и го направих. Така или иначе, Ривър минаваше по същата улица. Това беше в Италия, може би някъде през 1910 или 1915… Преди Първата световна война. Тя видя, че очевидно злоупотребявам с магика, дойде при мен и ме подложи на малко агитация.

— И после ти просто дойде тук?

— О, не. Ударих я с юмрук.

Джес се засмя и ми подаде нов пирон.

— В крайна сметка обаче се разбрахме. Дойдох тук за първи път през 1923 година. След войната.

— От къде си?

— От Луизиана. Майка ми беше робиня от Африка. От Ангола. Баща ми беше нейният бял господар. Ха! Пробвай се да бъдеш безсмъртен роб. Гадост, а?

Приключих с тази дъска и подадох нова на Брин.

— Какво е станало между тях? — попитах. Леле, каква страхотна история.

— Баща ми разбрал, че майка ми е безсмъртна, разбира се. Изчакали съпругата му да умре, след което избягали заедно. Той продал плантацията и освободил всички. — Тя се разсмя. — Двамата още са заедно. Имам десет братя и сестри. Можеш да се срещнеш с някои от тях — наминават оттук понякога.

Подадох й пирон, докато мислех над думите й. Не познавах много щастливи двойки безсмъртни, но тук очевидно ставаше дума за такава. Струваше ми се странно да правиш деца в продължение на толкова години, да имаш братя или сестри по-големи от теб с цял век. Моята разлика в годините със собствените ми братя и сестри беше само година или две. Нямах представа защо.

— Ами ти? — обърнах се към Джес.

— Няма да говоря за тези неща — каза той с гробовния си глас и намести друга дъска на мястото й.

Ами добре.

— Знаеш ли какви са историите на другите? — попитах небрежно. — Като например тези на Лоренц или Нел? Или пък на Рейн?

О, да, бях изкусна манипулаторка. Тоооолкова изкусна!

Брин сви рамене.

— Те могат сами да ти разкажат историите си. Знам, че Лоренц е на около сто и е роден в Италия, както е видно. Останала съм с впечатлението, че семейството му е било близко с това на Ривър. Нел е англичанка и е само на осемдесетина години. За Рейн не знам почти нищо. Мисля, беше казал, че е на около двеста и шейсет. Нещо такова. И е холандец. За други подробности ще трябва да говориш с тях.

Кимнах замислено.

— А няма ли да ни разкажеш нещо за себе си? — попита Джес. Гласът му звучеше като раздрусване на кутия, пълна с ръждиви пирони.

Първата ми реакция беше да му върна собствената му реплика — няма да говоря за тези неща. От друга страна, аз бях на това място, за да израсна като личност и да се науча да обтам себе си, нали така?

— По-стара съм.

Брин се засмя:

— Хубаво. Колко точно? Откъде си? Каква е твоята история?

И просто ей така, мракът от миналото ми се стовари върху мен с цялата си сила. Не можех да се върна там, не можех да споделя нищо, не можех да водя небрежен разговор относно живота си.

Погледнах към нея и предполагам, че Брин видя нещо в очите ми, защото лицето й омекна и тя ме потупа по ръката.

— Всичко е наред — тихо каза. — Някои пътища са по-дълги и по-стръмни от други.

Кимнах мълчаливо, замислена за някои пътища, които, изглежда, водеха право към ада.

 

 

Различни екипи, обикновено от двама, понякога и по трима, приготвяха вечерята всяка вечер. Други хора почистваха и миеха съдовете. Повечето излизаха на разходка след вечеря, дори и да валеше или да беше кучешки студ. Бях принудена да изляза с тях няколко пъти, въпреки че мразех да бъда сред природата след мръкване. Заобиколена от всички останали обаче, се чувствах по-малко застрашена. Винаги стоях в центъра на групата защото, в случай че нещо ни нападнеше, то трябваше да мине през няколко души, преди да стигне до мен.

Хей, не ми се смейте, ако бях напълно нормална, нямаше да съм тук.

— Нямаше ли някакъв филм за това? — попитах няколко дни по-късно, докато белех цяла планина от картофи. Бях извадила тези шибани картофи от земята преди два дни и още чувствах ръцете си покрити със засъхналата пръст. Уви, не всяка работа беше толкова удовлетворителна, колкото забиването на пирони. — Ей така изведнъж ще се превърна в експерт по карате, а?

Ашър, който миеше шотландско зеле до мен, се усмихна.

— Да. През цялото време това беше секретният ни план.

— Ти си учител тук — казах. — Защо в такъв случай продължаваш да се занимаваш с черната работа? Не си ли постигнал вече нирвана? Не оценяваш ли вече всяка минута, през която миеш шотландско зеле?

Ашър се усмихна отново.

— А contraire, mon petit chou^[2]. Аз оценявам всяка минута. Най-важното обаче е наистина да разбереш, че нещата не опират до това да изпълниш задачите х, у и z, след което ще бъдеш щастлив и можеш да си почиваш през остатъка от дъъъългия си живот.

Чувството му за хумор ме изненада и аз осъзнах, че Ривър споделяше същото. Всъщност тук често дочувах шеги, а до ушите ми почти непрекъснато долиташе смях — от градината, от двора или отнякъде в къщата. Разбира се, тепърва ми предстоеше да видя как Рейн се усмихва на място, различно от фантазиите ми, но не разчитах особено на това.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Че никога няма да се… оправя?

— Не, не. Не ме разбирай погрешно — отвърна Ашър. Той остави купчина шотландско зеле върху масата и изсипа още в мивката. — Имах предвид, че това не е като катерене на планина — стигаш върха и приключваш, вече си изкачил планината и никога повече няма да ти се налага да я изкачваш.

Мамка му!

— Искаш да кажеш, че ще трябва да катеря планината отново?

— Не — той спря водата, избърса ръцете си с кърпа и погледна към мен. — Просто, когато изкачиш планината, ще видиш колко прекрасна е гледката и ще пожелаеш да продължиш да вървиш към нея.

Тръснах глава.

— Изгуби ме. Зарежи метафората с катеренето. Кажи ми в прав текст какво имаш предвид.

— Нито един от нас не е решил един ден да прегърне доброто и светлината и да остави мрака завинаги — обясни Ашър търпеливо. — Това не е еднократно решение. Ние сме родени като Терава, но не е задължително да останем такива. Да бъдеш Тахти е нещо, за чието постигане трябва да се бориш, но дори и да го постигнеш веднъж, е лесно да го изгубиш отново.

Бях шокирана от това с каква лекота хората тук говореха за тези неща.

— Да бъдеш добър — и под „добър“ имам предвид да се противопоставяш на мрака в себе си, да не бъдеш зъл, но не и да се превърнеш в завършен светец, нали ме разбираш?…

Кимнах.

— Да бъдеш добър е избор, който човек трябва да прави отново и отново, всеки ден до края на живота си. Всеки един ден е изтъкан от хиляди решения, повечето малки, някои големи. С всяко решение ти си изправена пред избора дали да се извисиш към светлината, или да потънеш в мрака.

— О, Божичко — простенах. — Ама аз дори не искам да бъда чак толкова добра!

Усмивката озари лицето му.

— Ще ти издам една тайна: нито един от нас не взема непрекъснато правилните решения. Дори и Ривър, а тя е най-истински добрият човек, когото някога съм срещал.

— В такъв случай какъв е смисълът в това да полагаш усилия за нещо, когато знаеш, че нямаш шанс да победиш?

— Победата се постига по много различни начини. Чрез множество малки победи. Смисълът на този живот не е да бъдеш добър през цялото време. Смисълът е да бъдеш толкова добър, колкото можеш. Никой не е съвършен. Никой не постъпва правилно всеки път. Животът просто не е устроен така.

Вратата на кухнята се отвори и вътре влязоха няколко души: Лоренц, Нел, Ан и… викингското божество. Виждах Рейн всеки ден, разбира се. След съвместното ни миене на куче имах нещастието да работя с него или в близост до него още няколко пъти. Той говореше единствено когато го заговореха, никога не се усмихваше и никога не се смееше. Накратко казано — беше един отблъскващ и студен задник.

Продължаваше да ми се струва, че го познавам отнякъде, без да знам защо. Колкото повече го гледах, толкова повече ме дразнеше, но — леле, каква кармична ирония — подлата ми психика продължаваше да го намира за най-привлекателния човек, когото някога бях срещала. Което си беше изненадващо, защото Рейн не ми беше дал нищо, за което да се хвана, никакъв знак, че проявява какъвто и да било интерес към мен. Аз обаче бях привлечена от него, сякаш го познавах, сякаш в някакво неясно минало сме били заедно. За една трескава минута се зачудих дали не сме били двойка в някой минал живот, след което да сме се преродили, но после осъзнах, че самата идея за повече от един живот като безсмъртен беше безкрайно абсурдна.

И все пак аз не можех да го понасям — той нямаше нито една черта в характера си, която да ми допада, като се изключи пълната му и отегчителна отдаденост на идеята да твори добро. Хубаво, нека просто да кажем, че нямаше нито една черта в характера си, която да ми допада. Той беше най-досадният, лишен от емоции, глътнал бастун нещастник, когото бях срещала. Нещастник, чието цялостно излъчване направо ти крещеше в лицето: „По-добър съм от теб“. И въпреки всичко всяка нощ, докато лежах сама в твърдото си единично легло, той… ми липсваше, сякаш някога е бил до мен и сега си го исках обратно. Изгарях от страст по него, копнеех за присъствието му, за докосването му, исках да изпепеля маската му с целувките си, да го накарам да изгуби контрол, да диша учестено.

Искам да кажа, че по принцип не харесвам повечето мъже и ги възприемам като вещи за еднократна употреба. Рейн обаче ми беше влязъл под кожата и аз изпитвах дълбоко, неистово привличане към него, независимо дали това ми допадаше или не.

— Настасия? — Ашър ме гледаше. Всъщност всички ме гледаха.

Поех си дъх, взех един картоф и започнах да го беля яростно.

— Хубаво, обясни ми отново цялата тази работа с доброто и злото.

Другите се разсмяха (с изключение на Рейн) и се обърнаха, за да си вървят с широки усмивки върху поруменелите си от студа навън лица. Когато стигнаха до вратата, Нел се спря.

— Рейн? Вратата на стаята ми е заяла. Мислиш ли, че можеш да я погледнеш? — попита тя с една от обичайните си неустоимо сладички усмивки.

Рейн кимна и понечи да тръгне след нея.

— Рейн? — гласът на Ашър го накара да се спре на място.

— Да? — Тонът на Рейн беше почтителен. Определено не звучеше мило и дружелюбно, но беше коренно различен от презрителния и надменен начин, по който разговаряше с мен. Нел се спря, но Ашър й показа с жест, че може да си върви. След миг колебание тя се усмихна и излезе от кухнята.

— Описах постигането на нашата цел като вземане на верните решения в множеството избори, пред които се изправяме през всеки един ден от живота си — каза Ашър. — И се опитах да обясня как нито един от нас не е съвършен, как никой не е способен винаги да избира пътя на доброто, без да се провали. Казах, че животът просто не е устроен така. Можеш ли да представиш нещата по различен начин, за да помогнеш на Настасия да разбере какво имам предвид?

О, Бога ми, да, моля ти се, обясни нещата на Настасия, помислих си злобничко, след което моментално се зашлевих наум. Ето: направих избор в полза на злото точно тук, точно сега. Бях безнадежден случай.

Рейн изглеждаше ужасен, което ме накара да се почувствам малко по-добре. На него не му беше по-приятно да бъде край мен, отколкото на мен — да бъда край него.

— Как се справяш с постигането на твоята цел? — попитах с насмешка, докато запращах обелки от картофи към мивката. Той изглеждаше… просто невероятно, с разрошена от вятъра коса, искрящи очи и леко зачервено лице. Полагах усилия, за да не му скоча още тук, пред Ашър. Ако първо успеех да го зашеметя с тиган, можеше и да не се съпротивлява особено.

— Трудно е — промълви Рейн. — Това е най-трудното нещо, което някога съм правил. Това е непрестанна битка. Битка на живот и смърт.

Ашър изглеждаше изненадан.

Рейн обикновено не изпадаше в подобни откровения. Погледнах го. Разбирах идеята с битката на живот и смърт, но очаквах да е по-щастлив от факта, че се бори в името на доброто.

— И защо изобщо полагаш тези усилия? — попитах. Не се опитвах да бъда гадна, съвсем искрено исках да науча отговора на този въпрос.

Рейн замълча и първоначално реших, че ще си тръгне, без да ми отговори. Той обаче го направи:

— Защото да не полагаш усилия е равносилно на това да признаеш, че другата страна е победила. Да не полагаш усилия означава, че си прегърнал смъртта и вечния мрак. А този път е белязан с лудост, отчаяние и безкрайна болка.

И двамата с Ашър се бяхме ококорили. Изражението на Рейн беше непроницаемо. Той излезе от кухнята, без да каже нищо повече.

Погледнах към Ашър, който изглеждаше замислен и може би притеснен.

— Забавен тип — промърморих.

Ашър само поглади брадата си, след което ме остави сама, в компанията на картофите.