Кейт Тиърнан
Вечен живот (4)

Четвърта глава

Сан Франциско, Калифорния, 1967 година

 

— Хайде де, искам да се снимаме заедно — настоя Дженифър, дърпайки ръкава на кафтана ми.

Преметнах дългата си искрящо руса коса над рамото си.

— Естествено, че ще искаш.

Двете с Дженифър застанахме пред широкото стълбище и се усмихнахме към фотоапарата „Полароид“ на Роджър. В гостната под нас хората крещяха и се смееха. От скъпия грамофон звучеше „На осем мили височина“^[1].

Навсякъде горяха свещи и тамян, а новата светлинна машина рисуваше сюрреалистични форми по стените. Изглеждах страхотно и го знаех: очи с тежка очна линия, която ме караше да изглеждам като египетска принцеса, най-бледото възможно червило, кафтан с висока яка, който си бях взела от Индия, покрит с диви вихрушки от ярки цветове. За по-сигурно имах и копринено шалче от „Питър Макс“, завързано около шията. Обожавах шейсетте. Четирийсетте бяха толкова депресиращи, всичко беше сиво и еднообразно, а самоотвержеността беше върховна добродетел. Намразих и петдесетте, когато всички бяха глътнали бастуни, бореха се да постигнат американската мечта и си купуваха автомобили с формата на ракети и размера на слонове.

Но шейсетте бяха перфектни за нас, безсмъртните. За приятелите ми и за мен. Всичко бе в движение, всички бяха полудели, а тези, които не одобряваха новия начин на живот, бяха заклеймявани като скучни и закостенели. Да не забравяме и купоните. Последния път, когато бях заобиколена от толкова мащабна и всепоглъщаща парти атмосфера, беше точно преди големия срив от 1929 година на Лонг Айлънд в Ню Йорк.

— Хоуп! — някой ми натика чаша с шампанско в ръката, след което ме целуна по двете бузи. Докато видя кой е, вече беше изчезнал, пурпурното му кадифено сако се отдалечаваше сред тълпата.

— Хмм — отпих солидна глътка шампанско, докато фотоапаратът на Роджър продължаваше да проблясва. В някакъв момент му се наложи да смени светкавицата и той изхвърли старата назад през рамото си. Тя падна във фонтана насред фоайето и всички се разсмяхме.

— Хоуп.

— Здрасти, Макс — казах с широка усмивка. Чувствах се замаяна, безтегловна, прелестна и неустоима.

— Навършила ли си годините, на които ти е позволено да пиеш това? — В думите му се долавяше почти незабележима сериозна нотка. Макс продуцираше филми в Лос Анджелис и беше голяма звезда. Не беше безсмъртен. На купона имаше само няколко от нас.

— Страх те е да не дойдат ченгета и да те закопчаят, задето даваш алкохол на малолетни? — попитах нахално.

Примигнах, чувствайки внезапна тежест в клепачите си. В следващия миг цялата ситуация стана истерично забавна, толкова, ама толкова забавна, че се почувствах като най-щастливия човек на света. Това беше най-великото парти на всички времена.

— Нещо такова — отвърна Макс, нагласи очилата върху лицето си и ме изгледа от височината на ръста си.

— Брей! — възкликнах, зазяпана в мехурчетата на шампанското, които бавно, съвсем бавно се издигаха към повърхността на златиста течност. — Бога ми, ами че аз мога да видя всяко мехурче. Толкова е красиво.

Беше ли казал Макс нещо, на което трябваше да отговоря? Нямах представа. Точно в момента беше жизненоважно да наблюдавам как се издига всяко мехурче в шампанското, преди да се пръсне на повърхността. Ако успеех да се отдам изцяло на това занимание, то щеше да ми разкрие всички тайни на вселената. Бях сигурна в това.

— Ох, дяволите да го вземат — изсумтя Макс. — Роджър? Родж! Някой да не е сложил дрога в шампанското?

Роджър се изхили, отклонявайки вниманието ми от мехурчетата. Той продължаваше да щрака с фотоапарата си, от който по пода се сипеха сивкави квадрати с бели рамки. После в сивотата бавно изплуваха лица, усмивки и цветове.

— Да, човече — отговори Роджър. — Най-добрата стока, която може да се намери в Бъркли!

Макс простена и грабна чашата от ръката ми. Това ме паникьоса.

— Не! — изкрещях. — Трябва да наблюдавам мехурчетата! — Светът ми щеше да се срине, ако не изпълнех своята мехурена мисия. — Върни си ми я!

Макс държеше чашата високо над главата ми.

— Хоуп, недей. Прекалено си млада за това. Изобщо не трябва да си тук. Господи, ако дойде полиция…

— Върни си ми я! — извиках отново. Опитах се да скоча, за да хвана чашата, но вместо това се олюлях като върба насред ураган. — Ох. Ох. Виж, мога да видя всичките си ръце. — Когато движех ръката си, тя оставяше следа от сенчести ръце след себе си, сякаш някой ме снимаше на забавен каданс. Беше изумително.

— Хоуп, ти си невероятна — заяви внезапно озовалата се до мен Дженифър, след което ме прегърна през кръста.

— Знам! — ухилих се аз. — Виж ми ръцете!

— Хоуп! Хоуп! Ела тук! — Някой ми махаше от оранжевия велурен диван. Обувките ми се видяха като прекалено голямо бреме, така че ги изритах встрани и раздвижих пръстите на краката си сред влакната на дебелия бял килим.

Досегът на стъпалата ми с вълната обаче ме напрягаше прекалено много.

— Не — заявих на глас, — трябват ми обувките.

Седнах на пода, за да се обуя, и май повлякох Дженифър със себе си. Миг по-късно двете лежахме върху белия килим и се хилехме, загледани в тавана.

— Хоуп, толкова си хубава — заяви Дженифър.

— Хоуп, защо си на земята? Толкова си глупава понякога. — Надвесилият се над мен Инси ми се усмихна, след което легна върху килима от другата ми страна. Тримата се загледахме в кристалния полилей на Макс над главите ни.

— Здрасти, Майкъл — казах, горда, че бях успяла да си спомня настоящото му име.

— Хоуп е толкова красива — сподели с него Дженифър.

Инси й се усмихна широко и тя го загледа хипнотизирано, забравила да диша.

— Хоуп? Какво ще кажеш да закарам теб и някои от останалите по домовете ви? — произнесе бавно Макс. Очите му бяха мили зад очилата с рогови рамки, но като цяло изглеждаше напрегнат и прекалено строг с полото си и официалния панталон с права кройка. — Няма проблем, нали? Било е глупава идея от страна на Роджър да ви покани. Може би след няколко години вече спокойно ще можем да купонясваме заедно, а?

— Хоуп трябва да идва на всички купони! — настоя Дженифър. — Не може да има купон без Хоуп.

Усмихнах се на Макс. Усещането беше, сякаш гледам нагоре през дълъг, предълъг тунел.

— Не може да има купон без мен — напомних му.

— Така си е! — отсече Инси. — Имаме нужда от Хоуп!

Едно момиче, което стоеше на няколко крачки от нас, чу думите му и ги повтори, все едно бяха най-новата му мантра. След минута всички на долния етаж в огромната къща на Макс скандираха:

— Имаме нужда от Хоуп! Имаме нужда от Хоуп!

Фактът, че говореха за мен, двузначността^[2] на това, което крещяха, това, че бях толкова красива, обичана, желана и популярна — всички тези неща ме караха да се чувствам толкова весела, толкова щастлива, толкова прекрасна. Исках този миг да продължи… вечно.

— Всичко е наред, Макс — промълвих сънливо. — Аз съм на четиристотин и… — математиката малко ми се опъваше в момента — и шейсет. На-пъл-но е законно да съм тук.

Инси избухна в смях до мен, Дженифър се хилеше объркано, а Макс въздъхна и завъртя очи.

Нямам спомен как съм се прибрала вкъщи от този купон.

Макс беше починал преди две години, видях го по новините. Беше на седемдесет и четири.

А аз все още изглеждам на седемнайсет.

И, да, като се замисля, това може би беше последният път, когато съм се чувствала щастлива.

* * *

Звукът на камбанка в далечината ме накара да отворя очи. Отчасти очаквах да видя младия Макс, надвесен над мен със загрижено изражение, очаквах да почувствам досега на тънката индийска коприна по тялото си и вече се чудех на кой купон ще отида тази вечер.

Вместо това видях бял гол таван с пукнатина в единия край. Беше студено, а аз лежах върху тясно твърдо легло.

О, Боже. Всичко това се случваше петдесет години след онази нощ. Намирах се в Ривърс Едж. Все още бях тук. А камбанката най-вероятно оповестяваше, че е време за вечеря.

Завъртях се на една страна и се сгуших по-плътно във велурената си риза. Нямах сили да ходя на вечеря. Стомахът ми обаче изръмжа зловещо и гладно, напълно несъгласен с мен и опитващ се да ми напомни, че днес в него не е попадало нищо, като изключим кафето и чипс „Ахой!“.

Леглото проскърца, докато се надигах. Пресегнах се за единия от тежките си рокерски ботуши. Стрелнах с очи незаключената врата и се заслушах, но в коридора беше тихо. Никой не се мотаеше наоколо. Бързо измъкнах метална игла от езика на обувката и я вкарах в една почти невидима дупчица на тока. Натиснах я навътре, поглеждайки отново към вратата. Долната част на тока се отмести встрани, разкривайки кухина. Тежкото древно злато проблесна слабо срещу мен. Неспособна да се сдържа, прокарах пръст по повърхността му, чувствайки извивките на руните и другите символи, чиито имена и предназначение не знаех.

Отново затворих тайното отделение в тока и пъхнах иглата в кожата. Обух си ботушите и се изправих. Все още бе на сигурно място, все още беше скрит. Моят амулет. Или поне половината от него. Единствената половина, която притежавах, съвпадаща напълно с белега от изгаряне отзад на врата ми.

Навън в коридора така и не можах да си спомня откъде точно бях дошла, така че поех в грешната посока, върнах се и в крайна сметка открих стълбището. От долния етаж се носеше миризма на храна и стомахът ми изръмжа отново.

Споменът ми за Сан Франциско беше толкова щастлив. Бях слязла по широко дървено стълбище, не много различно от това, пред което стоях в момента. Само дето коприненият кафтан и златните сандали от онзи купон бяха в ярък контраст с мъжкия пуловер, дрипавия черен панталон и тежките ботуши, които носех сега. Душейки като прасе, търсещо трюфели, проследих топлата миризма на храна, докато не открих трапезарията: дълга, простичко обзаведена стая с дървен под; наистина дълга дървена маса, на която биха могли да седнат поне двайсет човека; големи прозорци без пердета, отвъд които се виждаше чернотата навън; голямо старо огледало с боядисана в златно рамка над камината; и дванайсет души, които ме наблюдаваха с изненада, любопитство и приветливост. Всъщност последното бе изписано единствено върху лицето на Ривър.

— Здравей, Настасия — каза ми усмихнато тя. Разгъна кърпа и я положи в скута си. — Радвам се, че не проспа вечерята! Трябва да си гладна. Седни ето там, до Нел. — Тя ми посочи празното място между двама души върху — ама разбира се — дървена пейка.

Чувствах се като непохватна ученичка от деветнайсети век, докато прекрачвах пейката, внимавайки да не изритам някого с рокерския си ботуш.

— Чуйте ме всички, това е Настасия — обяви Ривър, докато се пресягаше към бял димящ супник. — Тя ще прекара с нас известно време. — Очите й срещнаха моите. — Толкова, колкото пожелае.

— Здрасти, Настасия — каза ми някакво момиче, което седеше срещу мен на масата. Изглеждаше мрачна и сериозна, имаше строг бретон, очила с телени рамки и кожа с маслинов цвят. — Аз съм Рейчъл. Откъде си?

Какво имаше предвид? Къде се бях родила в действителност? Потърсих с очи Ривър за помощ, докато някой ми подаваше голяма купа с… нещо, което изглеждаше като задушен треволяк. Вкусотийка! Отсипах си малко в чинията и подадох купата на Нел вдясно от мен.

— Можеш да ни кажеш къде си родена или къде си живяла напоследък, ти решаваш — уточни Ривър.

Определено нямаше да се задържа тук за дълго, така че нямаше нужда да си изпявам майчиното мляко.

— На север. Там съм родена. Иначе напоследък живях в Англия и идвам от там.

— Аз съм от Мексико — каза ми Рейчъл. — Там съм родена.

— Яко — промърморих, докато поемах следващата купа, пълна с нещо оранжево на буци. Сладки картофи.

— Нека всички да се представим — предложи Ривър. — Между другото, Настасия, това, което ядем, е отгледано тук, в нашата ферма. Много сме горди с градините си. Ще ги видиш утре. Всичко е екологично чисто и напълно балансирано като енергийни стойности.

Каквото и да означаваше това.

Кимнах и погледнах към скромното количество храна в чинията си. Имаше някакъв буламач, напомнящ за боб (може би гиноа^[3]), оранжевите сладки картофи и зелениката, която ми навяваше асоциации с преживящи крави.

Това, което наистина исках, беше суши. С бутилка добро горещо саке. Огледах се с надежда за някакви винени бутилки, но не видях такива. Моля ти се, Господи, много ти се моля, нека някъде наоколо да има вино.

— Аз съм Солис^[4] — представи се някакъв мъж с вид на спасител, който беше седнал до Ривър. За малко да се изсмея, защото да кръстиш някого така беше малко пресилено, но по-късно научих, че това е семейно име и се изписва по различен начин. Имаше загоряла кожа, къса тъмноруса коса и брада с почти червеникав отенък. Странно красивите му лешникови очи бяха засенчени от дълги мигли.

Както Ривър ми беше обяснила, имаше четирима учители: Ривър, Солис, Ашър (който беше гадже на Ривър) и Ан. За разлика от повечето училища, където човек лесно можеше да различи учениците от учителите заради разликата в годините, тук първоначално бе трудно да разбереш кой какъв е. Ривър изглеждаше най-стара сред учителите, но един от учениците, Джес, всъщност изглеждаше по-възрастен от нея. Той беше слаб старец с вид на човек, сблъскал се с повече трудности и страдания през живота си, колкото и дълъг да беше, отколкото аз за четири века.

Учителката Ан изглеждаше на около двайсет години и имаше светла кожа, красива права тъмна коса, кръгло лице и сини очи, които ме изучаваха с приятелско любопитство.

Изобщо не запомнях повечето имена, които чувах, докато се опитвах да преглътна фуража си. Щеше ли да ги убие, ако бяха метнали в тенджерата малко масло или сметана? Ха-ха-ха. Нямаше.

Викингското божество ми кимна сковано и каза:

— Рейн.

— Като дъжд^[5]? — попитах с уста, пълна със сладки картофи.

Седящото до мен момиче ме дари с чаровна усмивка. Беше като оживял портрет на английска девица с румени страни, хубава кожа, блестящи сини очи и светлокафява къдрава коса, която се спускаше до средата на гърба й.

— Рейн е немско име — засмя се тя и го произнесе буква по буква.

— Аха, немец значи — исках да прозвучи така, сякаш го държа лично отговорен за Втората световна война. Челюстта му се стегна. От самото начало се държеше като пълен темерут, така че беше направо невъзможно да не го заям. Сега, докато го наблюдавах, вече бях напълно убедена, че никога не съм го срещала. Може би ми напомняше за някого, когото съм мярнала преди време.

— Холандец съм — уточни той лаконично. — Там съм роден.

— Ммм — промърморих, докато се опитвах да преглътна богоподобното нещо. Отпих няколко големи глътки вода. Чиста вода. Малко „Доктор Пепър“ би ми се отразил далеч по-добре.

— А аз съм Нел — представи се британската девица. — Добре дошла, Настасия. Надявам се, че ще бъдеш щастлива тук. Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо при настаняването.

— Хубаво — казах. — Ъъъ… благодаря. — Чувствах се нечиста, недодялана, некултурна и още доста неща, които започваха с не. Утре, веднага щом се развидели, скачам в колата и отпрашвам надалеч от тук. Ще си разрешавам проблемите лично, помислих си, въпреки че едно подло гласче в главата ми прошепна: „Не можеш“. То пък какво знаеше?

Не обръщах внимание на имената им, а лицата, мъжки и женски, бели, азиатски, черни и латиноамерикански, се размиваха. Нямаше смисъл от опити да ги запомня; нямаше да бъда тук достатъчно дълго, за да имам нужда от подобна информация. На моменти се питах какво ли ги е довело тук — дали животът им е бил нещастен? Или пък бяха дошли, за да научат каквото там им преподаваше Ривър? Какво преподаваше всъщност? Магика? Как да бъдеш безсмъртен, без да се побъркаш? Или просто им обясняваше основите на… органичното фермерство? Ривър бе нарекла това място дом за отклонили се от пътя си безсмъртни. Докато се оглеждах наоколо обаче, единствено Джес оставяше впечатлението, че сега или в някакъв етап от живота си е бил изгубен. Останалите изглеждаха здрави на вид, щастливи, неизтерзани. Как ли им изглеждах аз?

Нека да обобщим: ето ме тук, насред студена, спартански обзаведена трапезария, ям гадна храна в компанията на безсмъртни, които се опитват да бъдат максимално добрички. Леле, колко не ми е тук мястото! Мястото ми обаче вече не беше и в Лондон с Боз, Инси и останалите — мисълта за това ме накара да се почувствам зле, сякаш се задушавах. Ако изобщо имах място някъде, то беше през шейсетте, когато животът беше красив и цветен, всички ме обичаха, а аз изглеждах прелестно. Погледнах начумерено чинията си, вече изгубила всякаква надежда, че мога да получа десерт. Бях абсолютно сигурна, че шансът тази храна да е подправена с някой забавен наркотик е съвършено нулев.

Защо си бях причинила това? Прекрасен въпрос. Бях си го задавала стотици пъти През годините в най-различни ситуации. Явно това беше вечната тема на живота ми.