Кейт Тиърнан
Вечен живот (22)

Двайсет и втора глава

— Хм — промърмори Ривър, докато оглеждаше вратата ми.

На долния етаж вечерята вече беше готова. Стомахът ми куркаше. Чувствах се като най-голямото мрънкало на света.

— Няма нищо, сигурна съм — промърморих. — Въобразила съм си нещо.

— Не — заяви Ривър. — Не си.

— Не виждам нищо — настоях.

Тя ме погледна:

— Обаче си почувствала нещо. Нещо те е накарало да не влезеш.

Звучеше глупаво. Кимнах. Сега, когато се страхувах от толкова много неща (от Инси, от Рейн, от мрака, от самата мен, от миналото ми), виждах опасности навсякъде.

Ривър бръкна в джоба си и извади оттам малка и изящна сребърна кутийка, върху чийто капак беше гравирана ловна сцена. Помислих си, че сигурно е събирала разни сребърни изделия с векове. Вътре в кутийката имаше някакъв ситен сиво-зеленикав прах и малка сребърна лъжичка.

— Развален кокаин? — предположих.

Тя поклати глава, взе лъжичката и загреба малко от праха. Промърмори няколко думи, след което вдигна лъжичката пред устните си и духна силно. Прахът се понесе във въздуха към вратата, а аз бързо отстъпих назад и ахнах. По цялата рамка бяха изписани символи, които, докоснати от праха, започнаха да излъчват слаба сребриста светлина. Някои от тях бяха руни, но нямах представа какво представляват повечето.

— Какво е всичко това? — възкликнах.

Ривър оглеждаше внимателно символите.

— Магически знаци. Заклинания.

Тя коленичи и ги проследи с пръст.

— Заклинания за какво?

— Не са много могъщи — каза Ривър, докато се изправяше. — Също така не са смъртоносни. Основната им цел е да бъдеш сполетяна от лош късмет. Да се спънеш и да си счупиш глезена, да си загубиш ключовете, да прегориш яденето в кухнята или да претърпиш лека катастрофа с колата си. Такива неща. — Тя наклони глава на една страна и се замисли. — Хм.

— Значи това съм почувствала? Тези… заклинания? И те щяха да ми окажат влияние, ако бях прекрачила прага?

Кой би могъл да направи нещо подобно? Ривър беше казала, че ще омагьоса мястото така, че Инси да не може да ме открие. Така или иначе се съмнявах, че той знае подобни заклинания. Може би Рейн? Кой друг? Нел? Беше бясна тази сутрин, когато Рейн откачи.

Ривър кимна:

— Те щяха да подействат на първия човек, който мине през тази врата. Трудно ми е да повярвам, че си ги доловила — излъчването им е доста слабо. — Тя замълча за момент със замислено изражение. — Чудя се… мисля, че Ашър ще може да ми помогне с това.

Като по сигнал, чухме някой да се изкачва по стълбите и няколко секунди по-късно Ашър се появи в коридора.

— Трябвам ли ти за нещо? — попита той.

Ривър бързо го въведе в ситуацията. Ашър изглеждаше изненадан, когато видя магическите символи, и още по-изненадан, когато Ривър му каза, че съм ги почувствала.

Той остана смълчан около минута, смръщил черните си вежди и поглаждайки късата си брада. Най-накрая вдигна поглед.

— Вътре има нещо. Тя е усетила него.

— Нещо вътре? — повторих. — Като например тигър? Какво има вътре? Това си е моята стая!

— Добре, нека ги развалим — каза Ривър делово.

— Какво има вътре? — този път почти изкрещях. Амулетът ми беше в тази стая.

— Още заклинания — отговори ми Ашър. — Много по-мрачни. И по-силни.

Не съм някакъв гений. Смятам се за доста умна и освен това имам много добро чувство за ориентация, което често ми е било от полза, но не съм гений. Така че ме е срам да си призная как едва тогава осъзнах с пълна сила, че някой бе сторил всичко това преднамерено. Не просто заклинанията по вратата, ами и по-лошото нещо вътре. Някой тук искаше да ме нарани. Усетих как страхът, който ме бе преследвал, откакто бях напуснала Лондон, се завръща с пълна сила. Дали някой се беше промъкнал тук? Не виждам как би успял. Което означаваше, че става дума за един от хората в тази къща. Може би Нел? Явно й се пречках, докато пърхаше край Рейн като пчеличка около цвете. Или пък беше някой друг? Супер, просто супер.

Ривър и Ашър провериха околните врати. Бяха чисти.

— По-късно ще направим по-мащабно прочистване — заяви Ривър. — Нека обаче първо да махнем тези.

— Магически „Мистър Пропър“? — попитах в жалък опит да се пошегувам.

Усмивката на Ривър изглеждаше очарователно нормална.

— Нещо такова.

Ан се качи, за да ни извика на вечеря, и очите й направо щяха да изскочат, когато Ашър й обясни какво става. Тя ужасено местеше поглед от него към мен. Всичко, което каза обаче, беше едно „Хмм“, след което се завъртя и слезе обратно по стълбите.

Ривър и Ашър направиха заклинания, за да премахнат ефекта на тези, които бяха хвърлени пред или вътре в стаята ми. Двамата стояха, опрели челата си, и мълвяха думи. Понякога заедно, друг път само единият от тях. Отне им няколко минути. Хрумна ми, че сигурно правят заедно магии от години, може би дори от десетилетия. Не знаех от колко време са заедно. Ривър най-вероятно беше по-стара от Ашър, но нямах представа с колко. Тя беше най-старият безсмъртен, когото познавах или за когото бях чувала. Чудех се дали е единствена. Не, разбира се, че не — та нали ми беше казала, че най-големият й брат е кралят на тяхната династия. Трябваше да има и други.

В един момент тихото припяване на Ривър и Ашър престана, двамата отвориха очи и се отделиха един от друг.

— Би трябвало да сме готови — обяви Ашър. — Имаше наистина гадни неща.

— Като например? — попитах, докато Ривър протягаше ръка, за да отвори вратата.

Ашър сви рамене, след което последва Ривър в стаята ми. Признавам си чистосърдечно, че се замотах за малко отпред, за да видя дали няма да попаднат в мечи капан, от тавана върху главите им няма да се изсипят паяци, или пък телата им няма да избухнат в пламъци. После подадох глава през вратата.

— Всичко е наред — повика ме Ашър. — Можеш да влезеш.

— Сигурен ли си? — Кога точно се бях превърнала в такава пъзла? Когато започна да ти пука какво точно ще се случи с теб, отговори тих гласец в главата ми. Както обикновено, му казах да млъква.

Ривър беше духнала още прах върху вътрешната страна на вратата и видях, че тя също е покрита с бързо избледняващи символи. Ашър прокара ръце под дюшека ми, обърна възглавницата и дори коленичи и надникна под леглото. Кога за последен път бях мела праха тук?

Май никога. Опа!

— Аха — възкликна той, бръкна под леглото ми и измъкна малка кожена торбичка. Двете с Ривър се приведохме над него.

— Някакви сигнатури? — попита глас от вратата. Солис се бе изправил на прага, а древните му кафяви очи контрастираха с младежкото му лице.

Ривър се намръщи.

— Нямам представа.

Солис пристъпи в стаята.

— Нямаш представа?

— Какви са тези сигнатури? — попитах, но никой не ми обърна внимание.

Ашър развърза кожената торбичка и внимателно изсипа съдържанието й върху леглото. Видях няколко карфици, малко шишенце с тъмна червеникавокафява течност и черен блестящ камък, който изглеждаше като направен от метал. Хематит, спомних си и се потупах одобрително наум по ученолюбивата глава.

— Това някаква шега ли е? — попитах, надничайки зад рамото на Солис.

— Не — отвърна Ашър. — Изобщо не е шега.

— Какво става тук! — попитах, леко повишавайки тон.

Солис ме погледна, след което се обърна и отиде да затвори вратата. Разтвори длан и промърмори няколко думи, които не успях да разпозная. После и тримата в пълен синхрон насочиха погледите си към мен.

— Какво? — възкликнах. — Не съм го направила аз!

— Знаем — каза Ривър. — Кажи ми, срещала ли си някого от хората тук, преди да дойдеш в къщата. Искам да кажа, освен мен. Някой друг да ти се струва познат?

— Не. — Да, Рейн ми се беше сторил познат и освен това имах едно видение с него в ролята на кръвожаден варварин. Но аз наистина не го бях срещала, преди да дойда тук, бях сигурна в това. Прехвърлих лицата на останалите през главата си, опитвайки да си ги представя с по-различен външен вид, но не можех да си спомня да съм виждала някого от тях преди. — Не, не мисля. Защо?

Ривър ме погледна в очите.

— Някой тук желае смъртта ти.

Натопих залък хляб в остатъците от яхнията в купичката си. Аз и четиримата учители седяхме на масата и ядяхме закъснялата си вечеря. През кухненската врата можехме да чуем как Джес, Нел и Лоренц мият съдовете и почистват. Лоренц пееше някаква ария от „Тоска“ — имаше хубав глас.

— Е, какво точно се случи с Рейн тази сутрин? — попитах. Той така и не се беше появил на вечеря и се чудех дали има нещо общо с магиите в стаята ми. Въпреки всичко не мислех, че е виновен, но нямаше как да отрека, че нещо във вида ми на закуска му беше изкарало акъла.

— Внезапно си му се сторила позната — отвърна откровено Ривър. — Нещо в цвета на косата ти, в начина, по който си стояла там, е предизвикало болезнен спомен. — Тя се усмихна накриво. — Помня, че и при теб се случи нещо подобно, когато видя отражението си снощи. Сигурна ли си, че не го познаваш?

— Не, наистина не мисля, че го познавам — отрекох отново. — Може да се каже, че… повече или по-малко съм се мотала с една и съща тайфа в продължение на много време. Не мисля, че съм срещала някого от хората тук. Само дето…

— Какво? — Ривър се приведе към мен.

Поколебах се.

— Ами… по време на онзи кръг… онова, което ме сполетя, всъщност не беше видение, а спомен. Спомних си нещо, което ми се случи много отдавна. Адски отдавна, някъде преди хиляда и шестстотната година. В този спомен видях един човек, който изглеждаше точно като Рейн. Човекът, който… почти успя да ме нарани. Варварин. Един от нашествениците, които идваха през зимата в онези времена.

Уф. Всъщност така и не бях разказвала тази история на никого. Държах я погребана в продължение на четиристотин години заедно с други кошмарни спомени, които в момента се носеха към повърхността на съзнанието ми, подобно на мехурчета в кипяща течност.

Ривър се опита да срещне погледа ми, но аз бързо сведох глава и се заех старателно да обирам яхнията от купичката си с нов залък хляб.

— Така или иначе, Рейн е на двеста шейсет и седем — добавих. — Значи не е бил той. Просто някой, който, нали разбирате, е изглеждал точно като него. Или пък мозъкът ми прави някакви номера и е вмъкнал лицето на Рейн в онзи спомен. Беше… странно.

Учителите се умълчаха за известно време и аз останах с впечатлението, че се споглеждат над главата ми.

— Някой тук държал ли се е зле с теб? Ядосвала ли си някого? — Младоликото лице на Солис беше загрижено.

— Отговорът на така поставения въпрос е „не“ — промърморих. — Искам да кажа, че не се е случвало нищо сериозно. Смятам, че Нел определено не ме харесва, но това си е нещо като вражда между ученички, нали разбирате? — Тогава обаче ми хрумна още нещо. — Въпреки че Рейн ми каза да си вървя през първия ми ден тук.

— Казал ти е да си вървиш? — Ривър повдигна тъмните си вежди.

Прииска ми се да си бях държала устата затворена. Сега се чувствах като порта. Нещата ставаха все по-хубави и по-хубави.

— Е, това стана през първия ми ден тук. Никой не вярваше, че мога да остана. Не е като да притежавах аура на доброта и послушание по онова време, нали така?

Ривър се усмихна.

— Всъщност не е ясно дали я притежавам и в момента — почувствах се длъжна да добавя. Не исках да ги разочаровам или изненадам прекалено много, ако в един момент просто ми писнеше и се върнех на еднопосочния си път към ада. — Така или иначе, Рейн се чувства призван да бъде добър и да пречиства ежедневно душата си. Не би искал да изгуби кармичния си прогрес, като направи нещо подобно. Нали? — Погледнах към Ривър и останалите. Те кимнаха бавно и замислено. — А какво точно имахте предвид под сигнатури одеве?

— Магиката е нещо много лично и интимно — отговори ми Ан. — Всеки човек твори магика по свой собствен начин. Вече сме говорили за тези неща, хората развиват различни модели на заклинания, които са успешни и работят за тях. Въпрос на индивидуален избор е какви руни или магически символи ще използваш, с кои елементи ще работиш, дали ще се спреш на лунни заклинания, слънчеви заклинания, заклинания на вятъра или на водата. След като си творил магика с някого достатъчен брой пъти, често можеш да разпознаеш заклинанията на този човек, защото те носят отпечатъка на личността му, неговите вибрации.

— Някои хора дори целенасочено вплитат собствената си сигнатура в своите заклинания — добави Ашър. — Те са горди от това, което са сътворили, или искат да изпратят предупреждение. Така че името им на практика е вградено в самото заклинание.

— Само че никой не е оставил сигнатурата си в заклинанията от стаята ми, нали? — предположих. — Би било глупаво съответният човек да го стори.

— Никой не е оставил открито сигнатурата си — каза Солис. — Тези заклинания са били умишлено… замаскирани. Създадени са от един човек, но са изградени така, че да напомнят за магическия модел на друг. След което са допълнително замъглени.

Зяпнах го.

— Нима някой действително може да стори нещо подобно? — О, Божичко, всичко това беше далеч по-сложно, отколкото си бях представяла. Никога нямаше да успея да го схвана напълно.

— Да — кимна Ривър.

— И това са били заклинания, които да предизвикат… смъртта ми?

— Най-общо казано, да — отвърна Ривър. — Което всъщност е глупаво, предвид факта, че си безсмъртна. Не става дума за директно убийство. По скоро нещо от типа на това да се разболееш от пневмония и да умреш. Да преживееш фатален инцидент. Да бъдеш убита по време на обир. Видът на смъртта не е заложен в заклинанието. За нормален човек подобни магии наистина биха довели до фатален изход. За теб обаче, за хората като нас, тези заклинания ще подействат по друг начин. Ще те обвият в мрак. Не могат да те убият — сама знаеш колко трудно е това — но ще привлекат ужасяващ мрак. Нещо, което да предизвика неконтролируем страх или депресия, от която не можеш да се измъкнеш. Не съм виждала нищо подобно от… е, нека кажем, че не съм виждала нищо подобно от много, много отдавна.

— Да не говорим за талисмана под леглото ти — каза Ашър. — Гадна работа.

— Комплектът за шиене, а?

Той пробва да се усмихне на шегата ми, но не успя.

— Щеше да ти оказва силно влияние всеки път, когато легнеш в леглото си.

Стомахът ми отново се сви. Спомних си какво бях почувствала, когато протегнах ръка към вратата си и после се поколебах. Бях усетила някаква студена черна сянка, която ме очакваше в стаята ми. Сянка, която щеше да ме сграбчи, да ме обгърне изцяло и никой нямаше да ме види отново. Възможно ли бе наистина да го е сторил Рейн? Не… въпреки всичко не можех да си го представя да прави нещо подобно. Но кой тогава? Нел? Тя си беше кучка, но дали наистина ме мразеше толкова много? Беше ли толкова добра в използването на магика? Някой от другите? Усетих как в черепа ми се надига пулсираща болка.

— Може би мястото ми наистина не е тук — промълвих. — Искам да кажа, че то наистина не е, и всички го знаем. Това е просто доказателство.

— Напротив — каза Ривър. — За мен това означава, че повече от всякога трябва да бъдеш именно тук.

Солис, Ашър и Ан кимнаха, но видях как Солис стрелна Ривър с очи.

— Съгласна съм — обади се Ан. — Вече сме го обсъждали. Тя притежава неестествено силна магика, нещо древно и могъщо. Трябва да се научи да го контролира, да го разбере и да го използва, за да твори добро. В противен случай ще бъде уязвима завинаги.

— Въпросът е дали някой друг знае за нейната сила? Дали някой я чувства като заплаха? — попита Ашър.

Полагах сериозни усилия, за да запазя спокойствие. Кожата ми се бе вледенила при думите „древно и могъщо“.

Ривър поклати глава, без да откъсва очи от мен:

— Като изключим приятеля й Иносенсио? Както и Боз, след като именно той го спомена. Не мисля. Тя е прекалено неизвестна, прекалено необразована. Да, притежава сила, но е неспособна да направи каквото и да е било с нея. Тя просто не знае достатъчно.

— Ехо, аз все още съм тук — обадих се.

Без никакво предупреждение Ривър вдигна ръка и допря пръсти до слепоочието ми. Какво правеше? След миг… я почувствах.

Почувствах съзнанието й. В продължение на няколко секунди се наслаждавах на усещането, после осъзнах какво може да означава това и бързо затворих съзнанието си, издигнах край него всички стени, за които можех да се сетя. Тя беше права, аз бях необразована, нямах представа как да направя каквото и да било, но въпреки това панически започнах да изпращам сигнали на мозъка си: Защити ce!

Очите на Ривър леко се разшириха и тя отдръпна ръката си.

Опитах се да се престоря, че нищо не се е случило.

— Да не би да имам температура? — попитах максимално небрежно.

Тя поклати глава.

Същата вечер и четиримата учители поставиха магически знаци за защита върху тялото ми, начертавайки ги с пръсти върху челото, ръцете и гърба, както и над сърцето ми. Солис и Ан ме изпратиха до стаята ми и направиха още заклинания върху рамката на вратата, самата врата, вътре в стаята и над леглото ми.

— Ами в банята? — попитах нахално. — Може да падна от тоалетната и да си счупя врата.

Май не намериха шегата ми за смешна.

— Знаеш ли как да правиш заклинание за заключване на врати? — попита ме Ан.

Опулих се:

— Ама и такова заклинание ли има? Исусе Христе! Можехте да ми го кажете още преди месец.

Ан и Солис се разсмяха. После тя ми показа едно простичко заклинание, което, според собствените й думи, не можеше да спре разбеснял се бик, но щеше да спре всеки, които се опиташе да влезе без мое позволение. Беше елементарно и аз разпознах структурата на заклинанията за начинаещи от часовете на Ашър. Дори и най-простото заклинание обаче трябваше да бъде ограничено до време, място, човек, ефект… всички онези неща, за които просто нямах търпение и като цяло ме изнервяха жестоко.

Въпреки това ненавиждах липсата на възможност да си заключа вратата. Така че ако можех да заместя липсващата си ключалка с магика, щях да науча как се прави. Ан ми обясни нещата два пъти и най-накрая кимнах разбиращо. После тя излезе от стаята и изчака в коридора. Много бавно и старателно, чувствайки се като умствено изостанала, произнесох думите и направих съответните жестове.

— Готова съм — провикнах се най-накрая. Бях изтощена, все едно бях тичала по цялата дължина на Бруклинския мост.

Ан се опита да влезе. Видях как бравата се завърта.

— Не мога — заяви доволно тя. — Колкото повече сила влагам, толкова по-трудно ми става. Добра работа!

Бях абсурдно доволна от себе си, но доброто ми настроение бързо се изпари, когато си спомних, че правя всичко това, защото някой от хората тук ме мразеше и в червата.

Това определено можеше да скапе възбудата от добре свършена работа.