Кейт Тиърнан
Вечен живот (28)

Двайсет и осма глава

На следващия ден трябваше да приготвям закуската. И изгорих два фунта бекон. В един момент се справях перфектно и обръщах резените като професионалист, после спрях, за да извадя тава с английски кифлички от фурната, и когато отново се обърнах към печката, целият тиган беше пълен с овъглени парчета свинско. Гледах ги невярващо и тогава с периферното си зрение зърнах проблясък на светлокестенява коса зад кухненския прозорец. Изтичах до вратата, разтворих я широко и бързо слязох по стълбите. Нямаше никого. Аз обаче бях сигурна, че е била Нел, която е направила нещо с бекона. Исках да я сграбча за гушата и да й кресна, че може да си задържи своя берсерк, защото не го искам… но така и не го сторих. Ривър не беше казала на нито един от двама ни да си държим устите затворени относно миналото си, но доколкото знаех, Рейн не бе казал на никого, че съм наследницата на рода Улфур, така че и аз не бях казала на никого, че той е Зимния касапин.

За първи път отидох на работа в дрогерията на Макинтайър с пет минути закъснение. Докара ме Рейчъл, която щеше да продължи към Бостън. Улиците бяха покрити със снощния сняг и се придвижвахме по-бавно от обичайното въпреки слабия трафик.

— Охо, ето я и нея! — изръмжа старият Мак, когато звънчето над входната врата иззвъня. — Радвам се, че благоволи да се присъединиш към нас в днешния ден.

Бях закъсняла с пет шибани минути. Най-добрата защита е нападението.

— Поръча ли хомеопатичните лекарства? — попитах, докато отивах към задната стая, за да отбележа времето си на пристигане и да си окача палтото.

— Захващай се за работа! — кресна той вместо отговор.

Старият Мак днес явно беше станал от леглото със задника нагоре. Мериуедър не беше на училище заради зимната ваканция, но той се погрижи и двете да бъдем заети цяла сутрин, така че нямах възможност да разменя дори две думи с нея.

Секциите за Коледа и Ханука явно бяха доста посещавани, защото прекарах цяла сутрин да подреждам рафтовете и да добавям нова стока там, където нещо беше свършило. Бъдни вечер беше след два дни и нямах никаква представа какво е планирала Ривър.

— Абе ти пълна идиотка ли си? — Гръмкият глас на Мак ме накара да подскоча. Намирах се в другия край на магазина, но тихият отчаян глас на Мериуедър бързо ми изясни на кого крещеше.

— Казвал съм ти стотици пъти! Дръж медицинските рецепти отделно! Умишлено ли се опитваш да разрушиш каквото е останало от бизнеса ни, а?

Двете местни жени, които пазаруваха в наскоро разширената секция с козметика, вдигнаха глави и се намръщиха.

— Не ми дреме какво мислиш! — изрева старият Мак. — Не ти плащам да мислиш! Остави мисленето на мен! Ти просто ще правиш каквото ти кажа!

Жените стиснаха устни, оставиха покупките си по местата им и напуснаха магазина, хвърляйки неодобрителни погледи през рамо. Бях сигурна, че Мериуедър ги е видяла и сигурно й идеше да потъне в земята от срам.

— Да не си решила, че имаш право на глас, само защото ти позволих да разместиш малко стока?! — продължаваше той.

Изправих се, стиснала юмруци. Старият Мак винаги се държеше зле, но обикновено не беше така отявлено жесток и не нападаше Мериуедър по толкова директен начин.

— Татко… — От треперливия й тон ясно си личеше, че е на път да се разплаче. Запитах се колко ли пъти Макинтайър й е вдигал подобни скандали, какъв ли ад беше животът й у дома.

Ръцете ми се раздвижиха във въздуха, а устните ми започнаха да мълвят думи, без дори да се усещам какво правя. Знаех само, че той никога повече нямаше да я тормози.

— Гиб нат хатор — прошепнах. — Мин ерлак нат хабен…

Виждах в огледалото между рафтовете, че магазинът е празен, като изключим стария Мак, който размахваше ръце пред лицето на Мериуедър. После зърнах своето отражение, моите русо бели коси, черните ми очи, поруменелите ми от гняв бузи, ръцете ми, рисуващи магически символи във въздуха. Аз правех заклинание, творях магика. Как? Откъде бе дошло това познание? За части от секундата през съзнанието ми се плъзна споменът за Инси и таксиджията, за това как се питах откъде ли е научил това заклинание. Сега аз правех същото, а непознатата магика се надигаше в мен… дори не ми се налагаше да се замислям. Всъщност, когато се замислех, тя ми се изплъзваше като дим. Но ето ме тук, моето древно наследство най-сетне излизаше на повърхността…

За да нарани стария Мак.

Усетих топлина в джоба на дънките ми. Нещо буквално прогаряше плата и изгаряше кожата на бедрото ми. Спрях със заклинанието и измъкнах лунния си камък. Той светеше ярко и когато го видях, най-сетне осъзнах какво правя.

Исках да нараня стария Мак и лунната богиня знаеше, че той си го заслужава. Заслужаваше го повече от всички хора, които бях наранила през годините, съзнателно или несъзнателно. Какво ме спираше в такъв случай? Лунният камък блестеше в дланта ми, почти непоносимо горещ.

Какво ме спираше?

Инси беше осакатил онзи таксиджия. Боз беше убил онези деца.

Ривър щеше да бъде толкова… разочарована? Бясна? По-скоро разочарована. Тя можеше дори да ме изрита от Ривърс Едж. Къде щях да отида тогава? Солис и Ашър щях да бъдат бесни — при тях вече май нямаше да се мине само с разочарование. Те може би дори очакваха от мен да направя нещо подобно. Нел щеше да бъде толкова неистово щастлива и триумфираща, задето съм се прецакала по такъв впечатляващ начин.

Всички те щяха да научат, в това нямаше никакво съмнение. Щяха да усетят магическата енергия около мен, да почувстват вибрациите в пръстите ми. Сега не бях в Ривърс Едж, където магиката беше повече или по-малко прикрита, невидима за хората навън. Намирах се насред градчето.

Ако го направех, ако завършех това заклинание, то щеше да остави отпечатък от моята енергия тук. Никога преди не се бях замисляла за това, може би просто никога не го бях забелязвала. Когато влизах в класната стая при Ривър обаче, усещах, ако там наскоро е била използвана магика. Понякога можех да определя и от кого. Щях да оставя отпечатъка си тук, в магазина, в Уест Лоуинг, и всеки можеше да го открие.

Внезапно краката ми се подкосиха и седнах върху една обърната пластмасова кофа. Сърцето блъскаше в гърдите ми, а ушите ми се изпълниха с жужене.

Бях на косъм да съсипя всичко. На косъм да издам присъствието си на всеки, който би искал да ме открие. Като Боз. Като Инси. Да, Ривър и останалите бяха направили заклинание над града, за да бъда повече или по-малко скрита тук. Но ако използвах магика… Тази мисъл бе може би по-плашеща от мисълта за неодобрението на Ривър.

Бях спряла. Бях се спряла навреме.

Чувствах кожата си лепкава и студена. Старият Мак и Мериуедър продължаваха да се карат през два рафта от мен. Изправих се, треперейки от нерви, и взех кутия с дамски тампони „Тампакс Пърлс“. Насочих се към гласовете и минах спокойно покрай двамата, сякаш досега съм била в Тимбукту и не съм чула крясъците.

— Хей, някой знае ли… — започнах и после се престорих на изненадана, когато те извърнаха глави към мен. Лицето на Мериуедър беше мокро от сълзи. Това на стария Мак пък беше толкова зачервено, че се зачудих дали няма да получи сърдечен удар. Е, предполагам, че ако внезапно се катурнеше на една страна, щях да разбера.

— Опа, съжалявам. Не исках да ви прекъсвам — продължих с фалшива веселост в гласа. — Но дали някой от вас знае… — Вдигнах кутията с „Тампакс“, да покажеш тампони на стария Мак беше същото като да покажеш кръст на вампир — … дали от тези има по-големи?

Мериуедър, която сигурно не знаеше на кой свят се намира, опита да се стегне:

— Имаш предвид кутии от по седемдесет и осем?

— Не — казах, докато старият Мак започна да отстъпва, свел очи към земята и мърморейки си нещо под нос. — Искам да кажа, че тези са за подрастващи. Имаме и нормални. А дали има и някакви суперголеми? Като например за хора с наднормено тегло или пък… може би… просто за по-големи хора?

Мериуедър надали бе способна да си събере мислите, но въпреки това виждах, че самоотвержено иска да ми помогне, което ме накара да се ядосам още повече на тъпия й баща.

— Мисля, че има — каза тя едва-едва. — Погледна ли отзад?

— Аа — казах, вкопчвайки се в тази брилянтна идея. — Не съм, сега ще проверя. Хей, между другото е почти обяд. Не съм гладна, така че защо не отидеш да хапнеш нещо, а аз ще си тръгна, когато се върнеш? Става ли?

Мериуедър прехапа долната си устна, после грабна палтото си и излезе от магазина.

Старият Мак се върна в зоната с лекарствата и започна да блъска малките кутийки и да си мърмори. Бях спечелила на Мериуедър половин час отсрочка. Щеше ми се да разреша някак проблемите й. Нейните и тези на Дрей.

Пукаше ми за тях. Исках да се почувстват по-добре, да живеят по-добре. После ми хрумна, че всъщност ми пукаше и за самата мен. Аз също исках да имам по-добър живот. Когато се грижех за себе си, това ми помагаше да се грижа и за останалите. Ривър отново беше права.

Колко досадно.

Също така знаех, че съм се спряла и не съм използвала черна магика. Бях решила да не го правя. Това вече беше прогрес. Определено беше.

 

 

Същата вечер бях дежурна по миене на чинии и се бях съсредоточила върху настоящето, което означаваше, че усещах с пълна яснота колко много мразя да мия чинии.

— Не ви ли е хрумвало да си вземете съдомиялна машина? — попитах Ривър, когато ми донесе поредната купчина чинии. — Индустриалните модели могат да измият всичко това за две минути.

Прокарах малката си четка по повърхността на една чиния, след което я потопих в сапунената гореща вода. Бях забравила да си сложа гумени ръкавици (хайде сега всички заедно да кажем; Ама разбира се! става ли?) и ръцете ми бяха напукани и зачервени. Това бяха ръце на — примерно — шведски рибар. На мъж. На старец. Замислих се за нежните, бели и женствени ръчички на Нел с перфектно поддържан маникюр и в стомаха ми се надигна горчилка.

Ривър се усмихна и ме погали по шията.

— Знам колко е важно за теб да пестиш време. Защото то никога не ти достига.

Изсумтях и тя се разсмя.

Ако трябва да бъдем сериозни, цялата отминала седмица беше гадна. Нел навлизаше в изцяло нова фаза от войната си с мен. Не можех да избия Рейн от мислите си и непрекъснато преживявах кошмарните си спомени с него едновременно като разрушителя на детството ми от миналото и като разрушител на спокойствието ми от настоящето. Спомнях си разгорещените ни целувки, спомнях си колко беше ужасен, когато ме разпозна. Той се страхуваше от мен не само защото бях „лошо момиче“, което можеше да го въведе отново в грях, но и заради ролята, която той и семейството му бяха изиграли в живота ми. Неговите минало и настояще също се сблъскваха.

Старият Мак беше нетърпим. Чувствах се зле едновременно заради Мериуедър и Дрей. Беше зима, най-омразният ми сезон на безкраен студ, сняг и лед, когато слънцето изгряваше късно и залязваше рано. Защо Ривър не се беше установила на Бахамите например? Нима не можеше да спасява изгубени души и там? Можеше. И беше избрала да не го прави.

— Може би просто не мога да го направя.

Дори не осъзнах, че съм го казала на глас, докато Ривър не се обърна и попита:

— Какво?

Е, вече не можех да си върна думите назад, така че беше по-добре да излея всичко. Затърках яростно чинията.

— Мия чинии, кълват ме кокошки, тормозят ме двулични кучки и се сприятелявам с хлапета, чийто живот е по-нещастен и от моя. А, да — освен това си купонясвам с психопата, който е убил родителите ми. Колко по-скапано би могло да бъде?

Ривър ме погледна.

— Виж, не ме бива за безсмъртно момиче скаут — казах уморено. — Всичките тези уроци, приемането на миналото и моята същност, цялата тази дружелюбност и спретнатост — това не съм аз.

Ривър не каза нищо и след минута усетих как се сковавам от мисълта какво ще зърна в очите й. Разочарование? Вдигнах поглед и видях там… не бях съвсем сигурна. Съчувствие?

— Какво искаш? — попита ме тя нежно.

— Искам да се почувствам по добре — отвърнах, както бях отвърнала и преди. — Да не ме боли.

— Не… какво искаш в действителност?

Стиснах зъби.

— Искам да… не се чувствам като пълна отрепка. Да знам, че от съществуването ми има смисъл.

— Не — настоя тя. — Какво искаш в действителност?

Исках да крещя и да разбия тази чиния в каменния ръб на мивката.

— Искам да не бъда изпълнена с мрак — прошепнах. Никога досега не го бях произнасяла гласно.

Ривър не каза нищо, но аз останах с впечатлението, че това все още не е правилният отговор. След няколко секунди тя ме погали по главата и си тръгна.

Ако Нел беше влязла в кухнята в този момент, щях да й строша чинията в главата.

Вместо това останах сама и приключих с миенето на проклетите чинии. После се качих горе, направих заклинанието си за заключване на врати, легнах в леглото си с дрехите, изпих си чая и плаках, докато не заспах.