Кейт Тиърнан
Вечен живот (2)

Втора глава

В сравнение с някои от нещата, които бях преживяла, нощта с Инси/таксиджията/магиката/врата би следвало да ми изглежда като най-обикновен купон. Препускала съм, вкопчена в гривата на коня, с нищо друго освен дрехите на гърба си, докато градът зад мен е изгарял до основи. Виждала съм тела, покрити със сълзящите рани на бубонната чума, струпани на купчини по улиците, просто защото нямаше достатъчно живи хора, които да ги погребат. Бях в Париж на 14 юли 1789 година. Човек никога не забравя гледката на глава, забучена на копие.

Сега обаче не бяхме във война. Живеехме съвсем нормален живот или поне толкова нормален, колкото би могъл да бъде животът на един безсмъртен. Искам да кажа, че нещата винаги ни изглеждат малко сюрреалистични. Когато си живял достатъчно дълго, по време на достатъчен брой войни, инвазии и нападения от северни нашественици, в един момент се научаваш да се защитаваш и дори да прибягваш до екстремни средства, когато го правиш. Ако някой идва към теб с меч, а ти имаш кинжал, затъкнат отзад в полата си… Е, разбирате.

Но тук ставаше дума за нещо различно. Това, че нападателят ти най-вероятно няма да успее да те убие — в крайна сметка колко често се случва някой действително да ти отсече главата? — не променя с нищо факта, че възприемаш ситуацията като схватка на живот и смърт и реагираш, сякаш наистина е такава. Снощи обаче беше просто… просто една най-обикновена нощ. Никаква война, никакви берсерки^[1], никаква битка на живот и смърт. Просто един вбесен таксиджия.

Откъде Инси се бе добрал до това заклинание? Да, ние сме безсмъртни и в нашите вени тече магика, но човек трябва да се научи как да я използва. През годините съм се сблъсквала с хора, обсебени от идеята да изучават заклинания и всичко, което им е необходимо, за да я използват. Преди много време обаче бях стигнала до извода, че не искам такива неща. Виждала съм смъртта и разрухата, които магиката може да причини, виждала съм на какво са способни хората в опитите си за домогване до все повече и повече магическа власт и бях решила, че не искам да имам нищо общо с тези неща. Исках да се преструвам, че магиката не съществува. В резултат на това се бях обградила с мислещи като мен аефрелифени (древната дума за безсмъртни) и движех с тях.

Добре де, може и да съм използвала магика, за да си хвана такси, когато навън вали, или за да убедя човека пред себе си, че не иска последната шоколадова сладка. Такива неща. Но да счупиш нечий гръбнак просто за забавление?

Бях виждала как Инси използва хората, как грубо и безцеремонно разбива сърцата на момчета и момичета — това си беше просто част от чара му. Той беше безразсъден и егоистичен използвач, но никога не е бил такъв спрямо мен. За мен той беше сладък, великодушен и адски забавен, винаги готов да отиде навсякъде и да направи всичко. Той беше човекът, който би ми се обадил с идеята веднага да се метнем на самолета и да се разходим до Монако, просто защото така му е щукнало. Той беше човекът, на когото бих се обадила, за да ме измъкне от някоя каша. Ако някой тип не приемаше „не“ за отговор, Инси беше там, за да го дари с вълчата си усмивка. Ако някоя жена направеше злобна забележка по мой адрес, остроумието на Инси веднага влизаше в действие, за да я унижи пред всички. Той ми помагаше да избирам дрехите си, купуваше ми страхотни подаръци от местата, където ходеше, никога не ме критикуваше, никога не ме караше да се чувствам зле.

Аз правех същото за него — веднъж счупих бутилка в главата на една жена, която се канеше да го наръга с дългата си метална пиличка за нокти. Подкупвала съм портиери, лъгала съм ченгета, преструвала съм се, че съм неговата съпруга, неговата сестра или пък неговата вбесена любовница, когато ситуацията го е изисквала. След това сме се хилили заедно, докато от очите ни бликнат сълзи и ни иде да се затъркаляме по земята от смях. Фактът, че с него никога не сме били любовници и в резултат никога не сме се чувствали неловко, един с друг, само правеше нещата още по-съвършени.

Той беше моят най-добър приятел, най-добрият приятел, когото някога съм имала. Прекарали сме заедно близо век и беше невероятно, че след толкова време снощи той все пак успя да ме шокира. Също така беше невероятно, че другите ни приятели не бяха шокирани. Беше невероятно, че бях успяла да падна толкова ниско, дори по моите стандарти. Бях проявила безразличие. Бях проявила малодушие. А на всичкото отгоре Инси беше успял да види врата ми. Просто прелестно!

Когато се върнах в лондонския си апартамент, пуснах душа и седнах върху плочките, оставяйки топлата вода да отмие алкохола и мръсотията на склада от кожата ми. Дори не можех да опиша с думи какво чувствах. Страх? Срам? Сякаш се бях събудила в различен живот от този, в който се бях събудила вчера, и вече бях различен човек. А новият живот и новото ми аз внезапно се бяха оказали много по-мрачни, груби и опасни, отколкото предполагах.

Насапунисах се цялата, усещайки как алкохолът буквално струи от порите ми. Измих си косата, автоматично отбягвайки моя… не, не е татуировка. Безсмъртните, разбира се, могат да имат татуировки, които издържат дълго време, вероятно около деветдесетина години. Другите ни рани заздравяват, избледняват й в крайна сметка изчезват много по-бързо, отколкото при нормалните хора. От тях не остава и следа. След няколко години изобщо не можеш да познаеш къде си се порязал или изгорил.

Е, аз бях изключение. Белегът отзад на врата ми беше изгаряне, което бях получила на десет. Той не бе изчезнал, не се бе променил, оставаше вдълбан в кожата ми. Беше кръгъл, около пет сантиметра в диаметър. Причинен от нажежен до червено амулет, притиснат към врата ми преди 449 години. Разбира се, въпреки параноята ми по темата разни хора бяха успявали да го зърнат през последните четири века и половина. Но поне доколкото знаех, никой, който все още беше между живите, не го беше виждал. Като изключим Инси снощи.

Най-накрая излязох от банята, закономерно гъбясала от водата. Облякох си дебела хавлия, която бях отмъкнала от някакъв хотел, като избягвах да се поглеждам в огледалото. Чувствах се като призрак, като привидение. Влязох в хола и забелязах днешния брой на „Лондон Таймс“ на пода пред вратата ми. Отнесох го в кухненския бокс, където открих единствено древен пакет „Маквитис“ и бутилка водка във фризера. Седнах на дивана и се заех да похапвам старите бисквитки, докато преглеждах вестника. Беше сбутано на последните страници, преди некролозите, но след неща от сорта на репортаж от последната среща на момичетата скаути. Пишеше следното: Тревър Холис, частен таксиметров шофьор на 48 години, е бил нападнат снощи от един от своите клиенти и вследствие на побоя гръбначният му стълб е бил счупен. В момента той се намира в интензивното отделение на болницата „Сейнт Джеймс“ за изследвания. Докторите казват, че най-вероятно ще остане парализиран от раменете надолу. Холис не е бил в състояние да опише нападателя си. В момента съпругата и децата му са край него.

Парализиран от раменете надолу. Ако се бях обадила за линейка, ако помощта бе дошла по-скоро, дали това щеше да промени нещо? Колко ли дълго бе лежал този човек на тротоара, раздиран от болка, неспособен да изкрещи?

Защо не се бях обадила на 999? Какво ми ставаше? Той можеше да умре. Може би сега предпочиташе да бе умрял. Вече нямаше как да кара таксито си. Имаше жена и деца. Какъв съпруг би могъл да бъде сега? Какъв баща? Погледът ми се замъгли, усетих как старите бисквитки стават на прах в гърлото ми.

Аз бях част от това. Не бях помогнала. Вероятно дори бях влошила нещата.

В какво се бях превърнала? В какво се бе превърнал Инси?

Телефонът иззвъня, но не му обърнах внимание. Някой натисна три пъти входния ми звънец, но оставих портиера да се оправя с потенциалните посетители. Бях изгубила мобилния си телефон преди няколко дни и все още не бях отишла да си купя нов, така че нямаше нужда да се притеснявам, че някой може да ме открие на него. Най-накрая, около девет часа, се надигнах, отидох в спалнята си и измъкнах най-големия си куфар, този, в който можеше да се събере цяло мъртво пони (преди да сте попитали, нека да уточня, че никога не съм вкарвала вътре такова).

Набързо грабнах някакви дрехи, попаднали пред очите ми, и ги натъпках вътре, преследвана от внезапно появило се чувство за неотложност. Когато куфарът се напълни, намерих някакво яке и излязох навън. Гопала, портиерът, ми извика такси.

— Господин Боуз и господин Иносонс ви търсиха, госпожице Насталия — каза ми той. Винаги се изумявах от начина, по който изопачаваше имената на всички ни. Нямаше как да не призная обаче, че се справяше доста по-добре тук, отколкото бих се представила аз, ако някой ме бухнеше насред Бангалор^[2] и очакваше да си намеря някаква проклета работа.

— Скоро ще се прибера — казах на Гопала, докато шофьорът на таксито вкарваше куфара ми в багажника.

— На гости при родителите си ли отивате, госпожице Насталия?

Както обикновено, си бях измислила въображаеми родители, за да разполагам с достоверен отговор на въпроса защо една тийнейджърка живее сама и разполага с неограничени финансови средства.

— О, не… те са все още във… — прехвърлих набързо разни географски локации из главата си — Тасмания. Отивам в Париж, за да си напазарувам разни неща.

Може би изживявах нервен срив. Бях уплашена, разтревожена, засрамена и предпазлива, все едно всеки шофьор на такси в Лондон имаше моя снимка на огледалцето си за обратно виждане с голям червен надпис „Търси се“ върху лицето ми. Чувствах се така, сякаш Иносенсио щеше да изскочи срещу мен иззад голямата каменна саксия за цветя, а аз не знаех какво щях да направя, ако това наистина се случеше. Помнех изражението му, докато гледаше надолу към мен от облегалката на диванчето. Изглеждаше… заинтригуван. Дали обмисляше нещо? Въпреки че си нямаше представа за значимостта на белега ми, ненавиждах факта, че той знаеше за него. Чувствах се така, сякаш никога вече не бих могла да понеса присъствието му, а той беше най-добрият ми приятел. Най-добрият ми приятел, който снощи бе осакатил един човек и сега ме беше… страх от него? Това беше животът ми. Това беше ситуацията, в която се бях поставила.

Намъкнах се на задната седалка в таксито, като преди това дадох на Гопала щедър бакшиш.

— Просто ще отскоча до Париж. Скоро ще се върна!

Той се усмихна и ми кимна, докосвайки козирката на шапката си.

— Е, към „Сейнт Панкрас“ ли да карам? — попита таксиджията, докато отбелязваше нещо в паспорта на автомобила си. — За да хванете влака, който минава през тунела под Ламанша?

— Не — отвърнах, докато се намествах на седалката. — Закарайте ме до „Хийтроу“.

* * *

На следващата сутрин бях в Бостън, в Америка, и наемах кола от някаква малка компания, склонна да даде автомобил под наем на някого под двайсет и пет години.

— Заповядайте, госпожице Дъглас — каза служителката зад бюрото, докато ми подаваше комплект ключове. — Как казахте, че е първото ви име?

— Филипа — отговорих. Като всеки безсмъртен и аз си имах различни паспорти, лични карти и шофьорски книжки. Някой винаги имаше приятел, който познаваше човек, способен да ти набави това, което ти трябва. Аз лично от години използвах услугите на един дребосък във Франкфурт. Човекът беше гений, беше фалшифицирал хиляди лични документи през Втората световна война. В паспортите ми бяха записани различни имена, възраст (в моя случай варираща между осемнайсет и двайсет и една години) и места на раждане. Беше толкова по-лесно, преди правителствата да започнат да следят хората. Свидетелства за раждане? Номера на социалните осигуровки? Все неща, които докарват на човека шибано главоболие. — Фи-ли-па.

— Какво чудесно име — възкликна служителката и се ухили като на мажоретка.

— Аха. Оттук ли трябва да мина, за да стигна до колата си?

Веднага щом се измъкнах от Бостън, отбих край пътя и разгърнах картата си на Масачузетс. Можех да попитам хората от фирмата за коли под наем как да стигна до Уест Лоуинг, но така щяха да си спомнят накъде съм тръгнала, ако някой ги попиташе по-късно. А точно сега исках просто да изчезна. Чувствах се все едно… все едно самият дявол беше по петите ми. Все едно някакво гигантско торнадо ме засмукваше и трябваше да избягам… да избягам далеч от него.

В самолета от Лондон до Бостън имах седем часа, за да премисля нещата. Седем часа не са достатъчни, за да осмислиш напълно четиристотин години, в които бях потъвала сред мрак и глупост, но са достатъчно време да си спомниш толкова лоши неща, че да се почувстваш като плужек. Не, по-лошо от плужек. Като плазмодий.

Открих Уест Лоуинг. Беше малко градче насред Масачузетс, разположено на река Лоуинг, близо до езерото Лоуинг. Предполагах, че някакъв тип на име Лоуинг е бил наистина важна клечка тук преди няколкостотин години и е смятал за нужно да плесне името си върху всичко наоколо.

Отне ми едва два часа шофиране. В Ирландия за два часа шофиране можеш да прекосиш три четвърти от страната. Можеш да преминеш през целия Люксембург за около пет минути. Но Америка е адски голямо място. Дали беше достатъчно голямо, за да се изгубя тук? Искрено се надявах да е така.

 

 

И така, да минем на проблема с безсмъртието. Сигурна съм, че имате въпроси по темата. Само дето аз нямам всички отговори. Нямам представа колко като нас има по света. Срещала съм стотици през годините, а простите сметки показват, че броят ни трябва да се увеличава през цялото време, нали така? Раждат се нови, а старите извънредно рядко гушват букета. Най-вероятно самите вие сте попадали на достатъчен брой безсмъртни, без да го осъзнавате. В общи линии ние сме като нормалните хора, само дето не умираме, когато би трябвало.

Повечето от нас вярват, че на света винаги е имало безсмъртни, точно както хората, които вярват във вампири, мислят, че винаги са съществували вампири (реално, ако обърнете внимание на старите митове за вампирите, ще забележите припокриване на темата за „вечния живот“). Не знам как е започнало всичко, нито пък къде или защо, но съм срещала безсмъртни от повечето раси и етнически групи. Нужни са двама безсмъртни, за да се родят безсмъртни деца, така че ако безсмъртен се събере с нормален човек, тяхното поколение няма да бъде безсмъртно — в много случаи обаче хората, родени от подобна двойка, живеят извънредно дълго, повече от сто години.

Имаше една такава жена във Франция, а знам и за един град в Грузия, където странно много хора са прехвърлили стотния си рожден ден. Отдават го на здравословния начин на живот и яденето на кисело мляко. Да бе! Просто някой особено разгонен безсмъртен се е разходил из онзи край.

Ние също стареем, но по различен начин от нормалните хора. Принципно, докато навършиш шестнайсет, една година си се равнява на една година. След това обикновено остаряваш с една година за около сто човешки. Виждала съм безсмъртни, които стареят много по-бързо или по-бавно, но нямам представа на какво се дължи това. Най-старият човек, когото някога съм срещала, беше на около осемстотин години. Отвратителен беше — надут, гаден и зъл. Странно е, когато се сблъскаш с безсмъртен, който все още е едва на четирийсет или петдесет — тези хора все още нямат ясна идея как да се оправят в живота, защото се чувстват като възрастни, но изглеждат като тийнейджъри. Това ги поставя в доста неприятна ситуация и те не знаят какво да правят със самите себе си.

Колкото до мен, аз съм родена през 1551 година, хубаво, симетрично число. Почти 460 години по-късно все още ми искат личната карта по баровете. Преди да си помислите: „Еха, това е изумително яко!“, нека да ви кажа какъв трън в задника е бавното стареене. Аз съм възрастен човек. Пораснала съм преди цяла вечност, но въпреки това съм прикована към здрача на юношеството и от мен се очаква да се държа по начина, по който изглеждам. От друга страна, много тийнейджъри явно се имат за безсмъртни и смятат, че нищо не може да им навреди. Цялата концепция за опасността или за смъртта им е напълно чужда, безпочвена и нереална. Така че може би все още съм си тийнейджърка. Да, знам, направо да ме оплаче човек.

Ние не можем да се разболеем от рак, от диабет или от нещо подобно. Можем да настинем, да хванем грип или друга заразна болест, но се оправяме. За ваше сведение на белезите от едрата шарка им трябват около петнайсет години, за да изчезнат напълно. Можем да получим изгаряния, да загубим някой крайник, да имаме тежки наранявания, но те зарастват, както ви обясних по-рано. Нужно е време, но всичко зараства. Дори крайниците порастват отново — процес, който е колкото отвратителен, толкова и запленяващ. Нужни са няколко години. Въпреки името ни можем да бъдем убити. Но това изисква доста усилия, така че по-добре не се опитвайте.

Какво правим с всичкото това време? Много от все същите ежедневни неща, които правят и нормалните хора. Живеем на същата планета, разчитаме на същите ресурси. Някои от нас са луди купонджии (Няма да споменавам имена. Добре де — аз). Други използват времето си по-мъдро: изучават разни неща, развиват артистичните си таланти, пътуват. Някои пък нито купонясват, нито работят над себе си. Те живеят във вечно състояние на неудовлетворение, не харесват нищо, винаги си намират нещо, от което да се оплакват, мразят другите безсмъртни, мразят и хората. Срещала съм такива типове и винаги ми се е искало да ги поставя върху леден блок и да ги бутна да плават из океана.

Дали сключваме бракове, дали имаме деца? Понякога. Самата аз съм била омъжена. Тези неща са си проблемни — ако се омъжиш за обикновен човек, независимо колко го обичаш, той ще остарее и ще умре, а ти — не. Така че в някакъв момент или трябва да му кажеш за себе си, или да го оставиш да се чуди какво се случва. Или единият от вас си има тайна, или и двамата. Ако се омъжиш за безсмъртен пък… Е, трябва да се подготвиш за един дъъълъг брак. Най-лошото е, че ако се омъжиш за някого, който не е аефрелифен, и имате деца, да гледаш как тези деца ще остареят и ще умрат е дори по-кошмарно от това да гледаш как любимият ти остарява и умира. Повече по въпроса ще ви разкажа по-нататък.

Четири часа, три кафета еспресо и един пакет с чипс „Ахой!“ по-късно щурмувах Уест Лоуинг. Минах през целия град за по-малко от десет минути. Не беше точно метрополис. Завих обратно и тръгнах отново през него, обикаляйки кварталите и следвайки виещите се пътища из покрайнините. Не знаех какво търся. Знак. Какъвто и да е — съвсем буквален, като например „Завийте наляво за Ривърс Едж“ или метафоричен — като горящ храст или светкавица, която да ме насочи в правилната посока.

Две минути по-късно отново бях извън града. Отбих встрани от пътя, опрях чело върху волана и блъснах с длани по таблото.

— Настасия, ти си идиотка. Ти си тъпа, шибана идиотка, която си е заслужила всичко това.

Всъщност си бях заслужила много по-лоши неща, но по принцип гледам да не се осъждам прекалено строго.

След няколко минути, прекарани в размисъл, излязох от колата и тръгнах към гората край пътя. От известно време не бяха минавали други коли. Когато навлязох достатъчно навътре сред дърветата, за да не ме забележи някой от пътя, коленичих и поставих разтворените си длани върху земята. Произнесох няколко думи, толкова стари думи, че звучаха като поредица от несвързани срички. Думи, които са били древни още когато съм се родила.

Думи, които разкриват скритите неща.

Това беше едно от малкото заклинания, които знаех. Не можех да си спомня последния път, когато го бях използвала. Дали не беше през деветдесетте, за да си открия ключовете?

Затворих очи и след минута изплувалите в мрака зад клепачите ми изображения започнаха да се проясняват. Видях път, завой, силуета на яворово дърво с листа, обагрени в есенни краски. Видях къде трябваше да отида.

Поех си дълбоко дъх и се изправих. Нападалите клонки и листа там, където бях опряла дланите си, се разпадаха на прах. Детелините бяха изсъхнали, умираха, след като мъничкото ми заклинание беше изсмукало живота от клетките им. Два отпечатъка от разруха бележеха местата, от които бях извлякла силата си. Защото това е начинът, по който ние, безсмъртните, го правим — за да използваме магика, ние изтръгваме силата от нещо друго. Или поне повечето от нас го правят по този начин.

Върнах се в колата и поех отново по виещите се пътища, които водеха във и около малкото градче. Започнах да се оглеждам внимателно, опитвайки се да почувствам къде се намирам. Знаех, че съм минала оттук преди едва десет минути, но този път оглеждах всяко дърво, всеки черен път.

Тогава го видях: необозначен път, явор, пламтящ от цветове, чиито широки клони се разделяха във формата на буквата V, сякаш преди години дървото е било ударено от мълния. Завъртях волана. Мъничката ми кола под наем се раздруса, когато стъпи върху неасфалтирания път — обзалагам се, че щеше да бъде почти невъзможно да се мине оттук, ако паднеше сняг. Започна да ми става хладно, така че усилих парното. Кофеинът и захарта бушуваха из кръвта ми и внезапно бях завладяна от мисълта колко чудовищно абсурдно бе това, което правех.

Аз бях полудяла. Това беше най-тъпото нещо, което някога бях измисляла. Предполагам, че подобни мисли бяха неизменна част от обзелата ме паника и от нервния ми срив.

Рязко спрях колата и положих глава върху ръцете си на волана. Бях изминала целия този път, за да търся жена на име Ривър. Това беше пълна идиотия. Какво си бях въобразила? Трябваше да обърна, да върна колата и да се прибера у дома. Където и да решах, че ще бъде домът ми този път.

Кога бях срещнала тази Ривър? Някъде около 1920 година? 1930? Всичко, което си спомнях, беше лицето й, гладко и загоряло от слънцето, както и ръцете й, силни и нежни. Косата й беше сива, нещо много необичайно за безсмъртен. Иносенсио тъкмо бе потрошил първата си кола и като казвам това, имам предвид наистина първата. В смисъл, че тези машини тъкмо бяха изобретени.

Дали не беше през… 1929 година? Да, това ми звучеше правдоподобно. Иносенсио си беше купил наистина прекрасен Модел А с прашносин цвят. Това беше една от първите коли Модел А, които от „Форд“ бяха докарали във Франция. Инси я имаше от няколко седмици и се бяхме забили с нея в някаква канавка по пътя край Реймс. Друга кола спря, за да ни помогне. Беше нощ. Аз бях излетяла през предното стъкло и се бях приземила насред канавката. Цялото ми лице беше нарязано — това се бе случило, преди да се появят обезопасените стъкла или предпазните колани. Беше кучешки студ.

Иносенсио и Ребека също бяха изхвърлени от колата. Ребека си беше счупила няколко кости. Тя беше най-обикновен човек и вероятно беше завършила в някоя болница. Имоджен беше мъртва — беше си счупила врата, когато се бе блъснала в едно дърво. Двамата с Иносенсио не бяхме в най-доброто си възможно състояние, но поне можехме да ходим. Бяхме срещнали Имоджен и Ребека едва предния ден, на някакъв купон. И двете бяха красиви, богати и готови да се забавляват. За свое съжаление бяха срещнали именно нас.

Някаква кола спря наблизо. Една жена и двама мъже дотичаха, за да ни помогнат. Мъжете внимателно качиха Ребека на задната седалка в тяхната кола, после установиха, че Имоджен е мъртва. Жената прегледа Иносенсио, който вече бе започнал да се отърсва от шока и оплакваше загубата на прекрасната си кола. Тя го остави, приближи се и приклекна близо до мястото, където аз се измъквах от ледената вода в канавката. Каза ми на френски, че всичко ще бъде наред, че трябва да лежа неподвижно, и после се опита да ми премери пулса. Отметнах кичур подгизнала коса от очите си, загърнах по-плътно яката от лисича кожа около врата си и я попитах колко е часът — бяхме тръгнали за новогодишен купон. Имоджен беше мъртва и това беше наистина неприятно, но този факт нямаше как да ми повлияе по някакъв начин. Покварата на безразличието. В крайна сметка Инси не я беше убил нарочно. Понякога хората изглеждаха толкова… крехки.

Точно тогава жената ме погледна. Тя хвана брадичката ми с ръка и действително погледна в очите ми. Аз се взрях в нейните и двете се разпознахме една друга като безсмъртни. Не че има някаква ясно видима разлика. Не е като да имаме голямо „Б“ изписано отзад на ретината. Но можем да се разпознаваме взаимно.

Тя приседна и огледа цялата сцена: съсипаната кола, мъртвото момиче, двама ни с Иносенсио, които вече започвахме да се съвземаме.

— Не е нужно да бъде така — каза тя на френски.

— Кое? — попитах.

Тя поклати глава, в топлите й кафяви очи имаше тъга:

— Можеш да имаш много повече, да бъдеш много повече.

Това беше моментът, в който започнах да се изнервям.

Надигнах се и избърсах кръвта от очите си.

— Името ми е Ривър — сподели тя и също се изправи. — Живея в Америка. На север, в Масачузетс. Градчето се казва Уест Лоуинг. Трябва да дойдеш там.

Тя махна с ръка към изпотрошения и димящ форд, към мъжете, които внимателно носеха тялото на Имоджен към своя автомобил. Стрелна с очи Инси и явно на мига го прецени като пройдоха и купонджия, скала, върху която семената на мъдростта не биха могли да покълнат.

— Била съм в Масачузетс — изсумтях. — Пуританско място. Снобско. И студено, на всичкото отгоре.

Тя ми се усмихна тъжно:

— В Уест Лоуинг не е така. Трябва да дойдеш, когато се умориш от всичко това. — Тя отново погледна към колата и после към Инси. — Как се казваш?

Очите й бяха проницателни, интелигентни, имах усещането, че запаметяват всеки детайл от лицето ми. Загърнах се още по-плътно в яката си.

— Кристиана.

— Кристиана — кимна тя. — Когато се умориш, когато решиш да бъдеш нещо повече, ела в Уест Лоуинг. Масачузетс. Къщата ми се казва Ривърс Едж. Ще можеш да я откриеш.

Жената на име Ривър се качи в колата при мъжете, Ребека и тялото на Имоджен и те потеглиха, зарязвайки мен, Инси и неговия съсипан син форд, Модел А.

В крайна сметка някакви хора минаха по пътя и ни качиха. После взехме влака до Париж, а оттам до Марсилия, където беше по-топло. Всъщност си беше същинска пролет и аз напълно изхвърлих Ривър, а и Имоджен от мислите си.

Чак допреди два дни. Сега, осемдесет години по-късно, бях решила да приема предложението й. Осемдесет шибани години, все едно тя все още беше тук, а поканата й продължаваше да важи. Както можете да си представите, безсмъртните често се местят. Да живееш някъде петдесетина години, без нищо във външния ти вид да се промени, може да предизвика доста подозрения. Така че рядко се задържаме на едно място за дълго. Защо изобщо бях решила, че Ривър все още ще бъде тук. Тя просто ми се бе видяла… като нещо извън времето. Знам, доста безсмислено клише, когато го използваш за някой безсмъртен, но тя наистина изглеждаше необичайно солидна. И щом беше казала, че мога да отида при нея по всяко време, и сам Господ не би могъл да я помръдне от мястото й, а аз наистина можех да отида при нея по всяко шибано време.

Еспресото и захарта кипяха в кръвта ми и караха ръцете ми да треперят. Какво да правя, какво да правя?

Почукване по прозореца на колата ме накара да подскоча и едва успях да потисна писъка си.

Безумният ми поглед успя да се фокусира точно когато някакъв мъж се привеждаше, за да ме огледа.

В гърлото ми се надигна леко истеричен смях и ми се наложи да го преглътна. По прозореца ми току-що бе почукал викингски бог, който ме наблюдаваше със загриженост… или може би с подозрение. Величествената му красота можеше да ти спре дъха, сякаш някаква древена митична фигура бе оживяла, а във вените й бе потекла топла кръв.

В следващия момент присвих очи — лицето му ми изглеждаше познато. Дали не беше фотомодел? Бях ли го виждала по бельо върху дванайсетметров рекламен билборд на Таймс Скуеър? А може би беше актьор? В някой от дневните сериали? Някак не можех да го поставя в нито една от тези роли. Свалих прозореца. Моля те, моля те, бъди загорял сексуален маниак, който иска да ме отвлече и да ме превърне в своя робиня, повтарях наум.

— Кажете. — Гласът ми прозвуча сухо и дрезгаво.

— Това е частен път — каза ми божеството, оглеждайки ме неодобрително. Изглеждаше на… колко… може би на двайсет и две? Или беше по-млад? Дали си падаше по тийнейджърки? Примигнах срещу него, отново завладяна от убеждението, че съм го виждала някъде.

— Аз… ъъъ… търся Ривър? Ривърс Едж?

В очите му с цвят на топаз проблесна изненада. Хрумна ми, че Ривър може и да е скрила дома си от съседите с помощта на магика. Ако все още бе тук, разбира се.

— Познавате ли жена с това име? — настоях.

— Вие познавате Ривър? — попита ме той бавно. — Къде сте я срещали?

Кой беше това, личният й телохранител?

— Срещнахме се преди много време. Каза, че мога да дойда при нея — произнесох твърдо. Знаете ли дали къщата й, Ривърс Едж, е някъде наоколо?

Прекалено бързо, за да успея да реагирам, ръката му се стрелна през прозореца на колата и докосна бузата ми. Беше топла, твърда и нежна едновременно и аз знаех, че е усетил студенината на кожата ми под пръстите си.

Той беше безсмъртен и сега беше разбрал, че и аз съм такава.

Наклоних глава на една страна.

— Познаваме ли се? Срещала ли съм те някъде?

Ако го бях срещала, със сигурност щях да го помня много по-ясно. Никой не би могъл да забрави това лице, този глас. От друга страна, аз общо взето бях пребродила всеки континент твърде много пъти, за да мога да ги преброя. Може би не беше чак толкова стар. Или пък…

Той беше един от тях, един от другия вид безсмъртни. Видът, с който не исках да имам нищо общо, който бях избягвала като чума. Видът, на който се бях присмивала с приятелите си. Видът, който презирах почти толкова много, колкото той презираше мен.

Видът, който се надявах да ме… спаси. Да ме защити. Тахтите.

— Не — каза той, отдръпвайки ръката си. Потръпнах, чувствайки се по-студена от всякога. — Надолу по този път — добави неохотно. — Завийте вляво на разклонението и ще стигнете до къщата й.

— Значи Ривър все още е тук?

Лицето му беше напълно безизразно. Не можех да прочета никаква емоция по него.

— Да.