Гийом Мюсо
Ще бъдеш ли тук? (7)

5
Втората среща

Най-доброто доказателство, че пътешествие във времето не е възможно, е фактът, че не сме нападнати от орди туристи, идещи от бъдещето.

Стивън Хокинг

Елиът е на 30 години

 

— Мързелуваме, значи?

Елиът отвори очи и подскочи толкова рязко, че падна от фотьойла. С нос, забит в праха на терасата, той вдигна очи към небето. Един мъгляв силует се открояваше сред светлините на звездите: тази на човека, когото снощи бе срещнал на летището. Със скръстени на гърдите си ръце той го гледаше с лека усмивка, очевидно доволен от номера, който му бе скроил.

— Какво правите на моята тераса? — гневно изригна младият лекар.

— Твоята тераса всъщност е моята тераса… — отвърна странният посетител.

Разкъсан между изненадата и досадата, Елиът гневно се изправи. Със стиснати юмруци той се приближи до своя събеседник и в продължение на няколко секунди двамата мъже се гледаха в пълна тишина. Погледнато отстрани, на ръст бяха съвършено еднакви.

— Мога ли да знам каква игричка играете? — попита го Елиът със заплашителен тон.

Другият избягна въпроса, отговаряйки кротко:

— Не можеш да разбереш, нали?

— Какво да разбера?

— Истината…

Елиът повдигна рамене.

— И каква точно е истината?

— Истината е, че аз и ти сме един и същи човек.

— Истината е, че Вие сте луд за връзване!

— А ти, моето момче, малко бавно загряваш.

Елиът огледа по-внимателно човека, който стоеше пред него.

Тази вечер той вече не носеше измачканата пижама от снощи, а памучен панталон, чиста риза и добре ушито сако. Този тип имаше присъствие и дори известна харизма. Ако не беше несвързаното му бръщолевене, би приличал по-скоро на бизнесмен или учен, отколкото на пансионер в някой дом за хора с умствени разстройства.

Елиът възприе възможно най-убедителния тон в опит да вразуми пришълеца.

— Слушайте, мисля, че страдате от тежко заболяване. Сигурно има лекар, под чието наблюдение сте, и…

— Лекарят съм аз.

По дяволите, как удар нахалост — помисли си Елиът, почесвайки се по главата, без тя да го сърби. Как ли би било редно да постъпи в подобна ситуация? Да повика полицията? Или линейка? Или SOS — луди за връзване? Поне наглед този човек не бе склонен към насилие, но дали пък нямаше да започне да буйства?

— Хората, на чиито грижи сте поверени, сигурно много се тревожат в момента. Ако ми кажете името си, бих могъл да открия адреса и да Ви отведа у Вас.

— Казвам се Елиът Купър — отвърна спокойно натрапникът.

— Това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно?

— Защото Елиът Купър съм аз.

— Искаш ли да погледнеш документите ми? — предложи възрастният мъж, изваждайки портфейл от джоба си.

Целият този разговор по-скоро го забавляваше.

Елиът огледа документа, който пришълецът му подаде, и не повярва на очите си: на личната му карта се мъдреха собствените му имена и същата дата на раждане като неговата! Единствено снимката издаваше около тридесет години разлика във възрастта.

Това още нищо не значи — помъчи се той да възвърне спокойствието си. — Всеки може да си набави фалшиви документи.

Но кой би седнал да си прави този труд и с каква цел?

Ако се замислеше по-задълбочено върху последните събития, човек можеше да им даде едно-единствено обяснение: цялата тази история не бе нищо друго, освен номер, погоден му от Мат. Елиът се залови за тази идея като удавник за сламка, без обаче да се почувства напълно убеден. Със сигурност Мат беше голям зевзек и бе способен на всякакви дивотии. Но чак пък до такава степен… Пък и ако искаше да му скрои някакъв номер, той едва ли щеше да бъде толкова интелектуален. По-скоро щеше да бие някъде малко под кръста.

Ако искаше да ме избудалка, Мат по-скоро щеше да ми изпрати орда стриптийзьорки или пък някоя елитна проститутка — помисли си Елиът. — Едва ли щеше да ми натресе някакъв шейсетгодишен тип, който да се преструва, че е другото ми „аз“.

Потънал в тези си размисли, Елиът забеляза прекалено късно, че мъжът се бе придвижил съвсем близо до него. Лицето му бе станало много по-сериозно. Той хвана младия лекар за ръката и се взря напрегнато в очите му.

— Слушай, момчето ми, колкото и невероятно да ти изглежда всичко това, аз наистина намерих начин да се върна тридесет години назад.

— Как ли пък не.

— Трябва да ми повярваш, дявол да го вземе!

— Но това, което ми говорите, е пълна безсмислица!

— Ако е пълна безсмислица, обясни ми как успях да изляза от тоалетните на летището, без да ме видиш?

Този път Елиът не намери какво да му отвърне. Да, този тип сигурно бе откачалка, но някои от доводите му бяха безупречни.

— Господине… — започна той, но другият го прекъсна:

— Остави това „господине“, става ли?

В този миг серия жалостни скимтения и лай се разнесоха откъм стаята. Лекарят сведе поглед и се извърна с изненада. Бог знае как, малкият лабрадор бе успял да се довлече до горния етаж и въпреки болезнената си рана надаваше радостни джавкания, за да извести за своето присъствие.

— Нехранимайко! — извика непознатият, като че ли виждаше някакво привидение.

Преливащо от радост, животинчето се хвърли в прегръдката му и започна да му ближе ръцете и да го души навсякъде, сякаш ставаше въпрос за някакъв ритуал между тях.

— Виждали ли сте това куче? — попита го младият Елиът, който се чувстваше все по-обезоръжен.

— Разбира се, това е моето куче!

— Вашето куче?

— Нашето куче.

Работата ставаше все по-дебела. Този тип направо му лазеше по нервите. Но за да се отърве от него, може би бе по-добре да предприеме друга тактика: да се престори, че му е повярвал.

Затова замълча за няколко секунди, а после го попита с възможно най-сериозния тон:

— Ама Вие наистина ли идвате от бъдещето?

— Бихме могли да определим ставащото и по този начин.

Елиът се помъчи да остави впечатление, че се съгласява, после направи няколко крачки по терасата и се облегна на балкона. Там той заоглежда улицата, сякаш отчаяно търсеше нещо.

— Странно — дочу се след малко гласът му. — Не виждам никъде Вашата машина на времето. Къде сте я паркирали — на улицата или в моя хол?

Възрастният мъж не можа да сдържи леката си усмивка.

— Да, добра си ми е машината. А ти никога ли не си се замислял за кариера в шоубизнеса?

Вместо отговор Елиът реши да постави точката над i-то:

— Слушайте, старче, не Ви познавам, не зная откъде идвате, но мисля, че не сте чак толкова смахнат, колкото човек може да си помисли, като слуша брътвежите Ви. Всъщност точно обратното, сигурен съм, че си правите някакъв майтап.

— И с каква цел?

— Понятие си нямам, пък и да Ви кажа честно, изобщо не ми пука защо. Всичко, каквото искам сега, е да се разкарате от моята къща и Ви предупреждавам, че това е последният път, когато Ви отправям подобна учтива молба.

— Успокой се, момчето ми, и това ще стане съвсем скоро. Но вместо да вдигне котва, мъжът се настани в плетения фотьойл и бръкна в джоба, за да си извади цигарите: пакет в червено-бяло с прословутото си название, изписано в черно.

Елиът отбеляза, че това беше същата марка цигари, които и той имаше навика да пуши, но подобно нещо не можеше да го разтревожи: тази каубойска марка беше една от най-разпространените.

— Забележи — поде мъжът, издишвайки облак дим и оставяйки запалката пред себе си, — пределно ми е ясно, че никак, ама никак не ми вярваш. С времето човек полека-лека губи своята увереност, но аз много добре си спомням какъв бях на млади години: учен, който се кълнеше единствено в логиката и разума.

— А сега какъв сте?

— Човек на вярата.

Лек ветрец подухна на терасата. Беше прекрасна топла вечер в началото на есента. За модерните времена на глобално замърсяване небето изглеждаше неестествено бистро, осеяно с хиляди звезди, а Луната, пълна и близка, блестеше със загадъчната си синкава светлина. Очарован от мекотата и спокойствието на природата, мъжът допуши цигарата си и смачка угарката в пепелника пред себе си.

— Може би вече е време да ме приемеш такъв, какъвто съм, Елиът: твой съюзник.

— Натрапник и нахалник, ето какъв сте Вие.

— Но натрапник и нахалник, който знае всичко за тебе.

Младият лекар се ядоса:

— Има си хас: Вие знаете всичко за мен, защото сте другото ми аз. Нали това е налудничавата Ви мисъл? Но какво в действителност знаете за мен? Марката цигари, които пуша, датата ми на раждане… Нещо друго?

Елиът бе изпаднал в пристъп на гняв, защото изпитваше страх. По някакъв неописуем, невъобразим начин той бе почувствал, че съотношението на силите се бе преобърнало, и се досещаше, че възрастният мъж все още не бе изстрелял всичките си патрони. Сякаш за да потвърди усещането му, последният заговори със сподавен глас:

— Знам неща, които ти никога и на никого не си казвал — нито на най-добрия си приятел, нито на жената, която споделя живота ти.

— Какво например?

— Неща, които изобщо не би искал да чуеш.

— Давайте, удряйте да видим. Аз нямам какво да крия.

— Да се хванем ли на бас?

— За какво искате да си говорим?

Мъжът се замисли за миг, после предложи:

— Искаш ли да си говорим за твоя баща?

Въпросът го зашлеви като плесница, която той така и не разбра откъде му е дошла.

— Какво общо има моят баща с цялата тая работа?

— Въпреки че той така и не пожела да го приеме, твоят баща бе алкохолик, нали?

— Това не е вярно.

— Разбира се, че е вярно! В очите на обществото той бе уважаван бизнесмен, любящ съпруг и добър баща на семейство. Но в интимния свят, в твоите очи и в очите на майка ти, нещата стояха съвсем другояче, нали?

— Какво знаете Вие за тези неща?

— Ще видиш, че знам всичко. На стари години той се поуспокои малко, но когато ти беше малък, той здравата те пердашеше понякога, не си ли спомняш?

Тъй като Елиът бе онемял, мъжът продължи:

— Обикновено бесовете го прихващаха привечер, след няколко обърнати чаши. Когато беше особено пиян, се нервираше бързо и това да раздава удари, да бие беззащитните около себе си, го успокояваше…

Като боксьор, притиснат до въжетата, Елиът поемаше крошетата на думите, без да реагира:

— В продължение на много години ти понасяше всичко безропотно. Понякога дори го предизвикваше, не беше ли така? Защото знаеше, че ако изпусне достатъчно парата с тебе, няма да се ожесточава срещу майка ти.

Мъжът остави да минат няколко секунди, след което попита:

— Искаш ли да продължавам?

— Искам да ми се махнете от главата!

Той се наведе към младия лекар и му пошушна доверително на ухото, като важна тайна:

— Ти беше на десет години, когато един следобед се прибра от училище и завари майка си със срязани вени, надвесена над ваната, в която изтичаше кръвта й…

— Долен мръсник! — избухна Елиът, сграбчвайки мъжа за реверите на сакото.

Ала той, невъзмутим, завърши това, което имаше да каже:

— Ти бе пристигнал точно навреме, за да я спасиш. Вдигна телефона, за да се обадиш на бърза помощ, но тя те накара да й обещаеш, че никому никога няма да кажеш какво си направил. А ти й помогна да счупите стъклото на душ-кабината и тя излъга лекарите, че се е подхлъзнала на мокрия под и си е срязала ръката. Това беше вашата голяма тайна. Никой никога не узна за това.

Двамата мъже стояха изправени един срещу друг, гледайки се напрегнато очи в очи. Елиът бе засегнат право в сърцето. Не бе предвидил подобно безмилостно разнищване на най-съкровените семейни тайни. Не тази вечер, не по този начин. Тези спомени бяха дълбоко заровени, почти напълно потиснати, но раната все още бе жива.

Болезнена.

— Отначало ти мислеше, че си постъпил правилно, само че две години по-късно майка ти скочи от дванадесетия етаж на вашия блок.

С всяка произнесена от този тип дума Елиът получаваше по един тежък ъперкът.

За пръв път от много време той имаше непреодолима нужда да се разплаче. Чувстваше се беззащитен, попилян, нокаутиран.

— Оттогава насам не спираш да мислиш, че носиш част от отговорността на нейното самоубийство, че нещата биха могли да бъдат съвсем различни, ако бе проговорил за случилото се. Навярно би могла да получи психологическа подкрепа или да бъде лекувана в клинични условия. Да продължавам ли?

Елиът отвори уста, за да протестира, но от нея не излезе никакъв звук.

Макар да изглеждаше и той развълнуван, мъжът отново се хвърли в опасните води на истината. За накрая бе подготвил последното си откровение, което стовари върху Елиът като завършващ смъртоносен удар:

— Ти говориш, където завърнеш, че не искаш да имаш дете, защото днешният свят е злокобен и бъдещето се очертава апокалиптично, но това не е истинската причина, Елиът…

Младият лекар смръщи вежди. В този миг дори той не знаеше с какво би могла да свърши тази тирада.

— Ти не искаш да имаш дете, защото винаги си мислил, че твоите родители не са те обичали. И днес, на свой ред, ти се съмняваш дали си способен да обичаш своите собствени деца. Невероятно е как функционира човешкото съзнание, нали?

Елиът не отрече. Ето, достатъчни бяха само три минути, за да може някакъв тип, когото никога през живота си не бе виждал, да разбие на пух и прах всичките му житейски жалони, цялата му увереност, да го накара да се съмнява в какво ли не. Жалка купчина малки тайни — ето какво сме всички ние.

Един доста по-силен порив на вятъра връхлетя върху терасата. Мъжът вдигна яката си, приближи се до Елиът и сложи ръка върху рамото му с очевидното желание да го успокои.

— Не ме докосвайте! — извика младият лекар, отдалечавайки се към парапета. Нещо като че ли го бе хванало за гърлото и го душеше, а в главата му цареше пълна бъркотия. Имаше смътното усещане, че му убягваше най-важното: истинската цел на тези откровения.

— Добре, да допуснем, че всичко това е вярно — каза той, втренчен в своя тайнствен посетител. — Само дето не мога да разбера какво очаквате от мен.

Възрастният мъж поклати глава.

— Нищо не очаквам от теб, момчето ми. Съжалявам, че ще те разочаровам, но не съм дошъл заради тебе.

— Но тогава…

— Ако съм се решил да се върна, то е за да я видя, нея…

Той отново бръкна за портфейла си, но този път извади от него една снимка, която подаде на Елиът.

Фотография на Илена в Сентрал парк: замахнала е, за да хвърли снежна топка. Лицето й сияе от радост, бузите й са поруменели. Това бе любимата му снимка. Бе направена миналата година в Ню Йорк и оттогава насам не напускаше никога портфейла му.

— Но как сте успели да се докопате до тази снимка? Само посмейте да се доближите до Илена и ще Ви откъсна главата като на пиле…

Мъжът се изправи на крака, без да дочака края на това словоизлияние. Сякаш моментът да се сбогува бе дошъл, защото погали кучето по главата и направи няколко крачки към вътрешността на къщата. Едва тогава Елиът забеляза, че е разтърсван от същите тръпки, както предишната вечер на летището точно преди да изчезне.

Този път обаче нямаше да го остави да му се изплъзне така безнаказано!

Втурна се, за да го хване, но… прекалено късно. Мъжът бе напуснал терасата, затваряйки плъзгащата се врата зад себе си.

— Отворете тая скапана врата! — изкрещя лекарят, барабанейки по стъклената повърхност, простираща се от единия до другия край на терасата.

Благодарение на специален флуоресцентен гел стъклото се оцветяваше вечерно време в изключително изискан зеленикав цвят. Тази находка на архитекта превръщаше стъклото в нещо като огледало без амалгама. Затворен на терасата, Елиът се оказа от погрешната страна: тази, която не позволяваше да наблюдаваш какво става вътре, а само да бъдеш наблюдаван оттам.

— Отворете! — отново извика той.

Последва кратко мълчание, нарушено от приглушения глас иззад вратата:

— Не забравяй какво ти казах: аз съм ти съюзник, не враг!

Не трябваше в никакъв случай да оставя този тип да си тръгне ей така. Сега Елиът искаше да знае повече. Без да му мисли много, той грабна един стол от ковано желязо и го запрати с всичка сила към стъклената врата, която се пръсна на множество малки блестящи парченца. Елиът нахлу в дома, слезе по стълбата, обиколи всички помещения и дори излезе на улицата.

Никой.

Когато се върна на терасата, малкият лабрадор, натъжен и оклюмал, виеше в нощта.

— Няма нищо, моето момче, всичко ще се оправи — промълви Елиът, вземайки животинчето на ръце. — Всичко свърши.

 

 

Но дълбоко в себе си той бе убеден в противното. Неприятностите едва сега започваха.