Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seras-tu la?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Гийом Мюсо. Ще бъдеш ли тук?

Френска. Първо издание

Превод: Владимир Атанасов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

Формат 32/84/108

Обем 39 п.к.

Дадена за печат декември 2009

Излязла от печат декември 2009

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

9

Приятели и книги имайте малко, но добри.

Народна мъдрост

1976 год.

Елиът е на 30 години

 

Приключил нощното си дежурство, Елиът излезе от болницата в прохладата на ранното утро. Потънал в мислите си и измъчван от многото тревоги, той не забеляза веднага струпването на хора, образувало се в единия край на паркинга. Там, сред многото линейки и един противопожарен камион, Мат изнасяше представление пред неголяма група медицински сестри. Елиът го погледна, полуразвеселен, полуядосан: с бежовото си велурено сако и неподражаемата си риза с яка в стил „лопатка за торти“, Мат имаше доста смешен вид. Един подранил Траволта, той се кълчеше в ритъма на дискомузиката, бликаща от автокасетофона му. Все още бе тъмно, но фаровете на неговата Корвета осигуряваха осветлението, необходимо за импровизирания му спектакъл.

You Should Be Dancing! — провикна се той с превъзходен фалцет, имитирайки тембъра на Би Джийс.

Широката усмивка, разкриваща раздалечени предни зъби, му придаваше детински вид, но и несъмнена привлекателност, така че въпреки всичките си резерви Елиът нямаше как да не изпита възхищение пред неговата пробивност и липса на комплекси.

— Какво, по дяволите, правиш тука? — попита го той, приближавайки се към колата.

You Should Be Danciiiiiiing! — повтори французинът, хващайки своя приятел за рамото.

Той се опита да го въвлече в своите палячовщини, но лекарят отказа да се включи в играта:

— Ти да не си пил? — попита го разтревожено той, душейки лицето му, от което се носеше миризма на алкохол.

— Дай ми една минутка, за да приветствам моята публика, и ще ти обясня всичко от игла до конец.

Елиът смръщи вежди и седна в откритата Корвета, докато Мат се изстъпи пред медицинските сестри, за да изиграе последния си танц. Покорени от симпатичния кандидат-циркаджия, те силно аплодираха неговото представление, готови да се разотидат по своите отделения.

— Госпожици и госпожи! За мен беше чест! — увери ги той, приключвайки спектакъла с дълбок поклон.

После, вдъхновен от своя малък успех, французинът прескочи вратата на колата и по чудо падна право в седалката, без да се натътрузи на някоя неприятна за седалището му част.

— А сега затегни колана! — извика той, обръщайки се към своя приятел.

— Какво те е прихванало посред нощ? — ядоса се Елиът.

Без да отговори на въпроса му, Мат включи на задна скорост и със свистене на гумите обърна колата на сто и осемдесет градуса.

— Минах през вас и ти приготвих багажа — обясни му той, сочейки към куфара, затиснат между седалките. — Апропо, твоята бутилка уиски е изпразнена успешно…

— Как така си ми приготвил багажа?

— Да, самолетът ти излита в 9 часа.

— Какъв самолет, да те вземат мътните?

Мат подаде мръсна газ и с ново свистене на гумите излетя от паркинга. Няколко резки движения на волана и колата вече се носеше по булевард „Ван Нес“, където допълнително настъпване на газта освободи скритите в осемте цилиндри на двигателя 300 конски сили и позволи Корветата с лекота да надхвърли сто километра в час.

— Ехей! Да си чувал за такива неща като ограничение на скоростта? — провикна се Елиът, вкопчвайки се в седалката.

— Съжалявам, но наистина не сме много напред с времето…

— Бих ли могъл поне да знам къде отиваме?

Аз не отивам никъде — отвърна спокойно Мат. — Затова пък ти отиваш да видиш Илена във Флорида.

— Какво?

— Програма е следната: сдобряваш се с нея, искаш й ръката и се заемате да направите две или три прекрасни деца…

— Ти да не си изкукуригал?

— Мисля, че в този момент човекът, на който леко му е мръднала чивията, си ти, Елиът. Признай си честно, тази кукундрелска история за пътешественика във времето доста ти е разстроила мозъка.

— Тя не ми е разстроила мозъка, защото наистина ми се случи!

Мат отказа да поднови този спор и каза с помирителен тон:

— Поговори с Илена, сложи отношенията между вас в ред и ще видиш, че всичко ще се подреди от само себе си.

— Но аз не мога да изчезвам ей така, както ми падне! Знаеш ли колко операции имам планирани за тази седмица и…

Мат го спря с категоричен жест:

— Ти си хирург, не си Бог! Болницата ще намери някой да те замести.

Внезапно Елиът се почувства силно изкушен от перспективата да се озове при жената, която обичаше. Той усещаше необходимост, нещо повече, належаща нужда да го стори, но все още не бе готов да остави сърдечните му влечения да вземат връх над професионалната дисциплина.

Още повече, че минаваше през труден период: началникът на неговото отделение, страховитият и всяващ страх д-р Амендоса, следеше под лупа работата му и не пропускаше повод да я принизи и омаловажи.

— Слушай, Мат, благодаря ти за твоята помощ, но не мисля, че това е добра идея. Работя в тази болница едва от няколко месеца и все още трябва да се доказвам в нея. Да не говорим, че шефът на отделението ме смята за аналфабет и некадърник. Ако изчезна за няколко дни, той ще ми го върне тъпкано и никога няма да ми даде титулярно място.

Мат повдигна рамене:

— Аз си заформих едно лафче с твоя Амендоса: той е съгласен да ти даде отпуска до следващия понеделник.

— Ти какво, майтап ли си правиш с мен? Говорил си с д-р Амендоса?

— Разбира се.

— Разбира се, „майтапиш се с мен“, или разбира се, „говорил си с д-р Амендоса“?

Мат поклати глава:

— Твоят прочут доктор достатъчно ясно бе видял, че не си съвсем наред през последните дни. И за твое сведение, той те цени много високо.

— Хайде стига глупости…

— Казаха ми го медицинските сестри. В болницата Амендоса разправя наляво и надясно, че си страхотен хирург.

— Наляво и надясно, но не и на мен… — оплака се Елиът.

— Да, и аз съм тук именно за това — да ти сложа понятията на мястото, когато са се объркали.

На хоризонта облаците постепенно се стопяваха, пропускайки през себе си бледорозова светлина, обещание за предстоящ хубав ден. Мат бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам самолетен билет.

— Имай ми доверие, аз знам кое е добро за теб.

Елиът усети как съпротивата му се обезсилва, но направи последен опит да се съпротивлява.

— Ами Нехранимайко?

— Не се тревожи за твоето мъниче. Ще ходя всеки ден да го храня.

Приключил с доводите, лекарят в края на краищата прие да вземе билета, давайки си същевременно сметка за огромния си късмет да притежава подобен приятел. За миг си припомни странните обстоятелства около тяхната среща, състояла се десет години по-рано и свързана с трагичен епизод, за който и двамата никога не споменаваха. Тази сутрин би искал да каже нещо на Мат, за да му засвидетелства своята признателност, но — както винаги — така и не успя да намери точните думи и в крайна сметка стана така, че тишината бе нарушена от гласа на французина:

— Ако не те бях срещнал, нали знаеш къде щях да бъда сега?

Тъй като Елиът повдигна рамене и не каза нищо, Мат сам даде отговора:

— Щях да бъда мъртъв.

— Престани с твоите глупости, ако обичаш!

— Може да са глупости, но това е самата истина и ти много добре го знаеш.

Елиът скришом погледна своя приятел. Измачканите дрехи на Мат и зачервените му очи издаваха една безсънна нощ. Но това не бе единственият признак, който безпокоеше младия лекар: опасното поведение на неговия приятел, прекомерната употреба на алкохол, честите му внушения за смъртта и периодично възкресяваните признаци на миналото…

В този миг очевидността се набиваше на очи: Мат също преминаваше през период на депресия! Доброто настроение, което той афишираше навсякъде и при всички обстоятелства, скриваше страданието и сенчестите страни на неговата личност, а естествената му жизнерадостност на няколко пъти бе отстъпила място на мрачни мисли и безнадеждност.

— Искаш ли да ти кажа едно нещо — поверително каза младият французин: — всяка сутрин, като стана от леглото, гледам небето и морето и си казвам, че ако все още съм тук, за да се наслаждавам на всичко това, то се дължи изцяло на теб.

— Ти си пиян, Мат!

— Аха, пиян съм — призна той. — Ти спасяваш живота на хората, а аз гледам да се накъркам. Защото не съм способен на нещо по-голямо, освен да свалям момичетата и да се правя на интересен…

Замълча за няколко секунди, сред което добави:

— Но знаеш ли какво? Може би това е моята мисия на земята: да се грижа за тебе и да ти помагам, доколкото мога.

Последните му думи бяха изречени съвсем сериозно. В опит да прикрие своето вълнение и да не допусне настаняването на гнетящо тежко мълчание, Елиът обърна разговора към далеч по-незначителна тема:

— Бива си я твоята система! — подсвирна той, разглеждайки радиокасетофона, последен писък на модата и техниката, инсталиран съвсем наскоро в колата му.

— Е как! Усилвател 2х5 вата — уточни Мат, доволен, че може да говори за други неща.

— Купи ли си последната касета на Боб Дилън?

Мат изхихика:

— Дилън е изпята песен, старче! Бъдещето е ето това!

Мат се порови из жабката и извади оттам касета с великолепна обложка, издържана в черно и бяло.

— Брус Спрингстийн? — прочете Елиът надписа върху обложката. — Никога не съм чувал това име.

Мат се зае да му разказва всичко, което знаеше за този рокаджия, който жънеше успех след успех, възпявайки живота на простолюдието в Ню Джърси.

— Ще видиш, приятелю — обяви той, пъхайки касетата в апарата, — тази музика е истински динамит.

Когато прозвучаха акордите на Born to Run, слънцето вече запалваше първите си лъчи. До края на пътуването си към летището двамата приятели се оставиха да ги носят звуците на музиката, унесени всеки в своите мисли…

Най-сетне летището се очерта на хоризонта. Мат навлезе с добра скорост в детелината, която водеше към пътническите терминали и като поклонник на спортното каране, си позволи едно кратко изскърцване на спирачките пред залата за заминаване.

— Хайде, побързай.

Елиът грабна своя куфар и се насочи, подтичвайки, към стъклените врати. Бе изминал десетина метра, когато се обърна към Мат и му извика:

— Ако самолетът се разбие и стигна първи на небето, да ти запазя ли едно местенце?

— Естествено — съгласи се Мат. — Едно топло местенце до Мерилин Монро… и не много далече от теб.