Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seras-tu la?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Гийом Мюсо. Ще бъдеш ли тук?

Френска. Първо издание

Превод: Владимир Атанасов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

Формат 32/84/108

Обем 39 п.к.

Дадена за печат декември 2009

Излязла от печат декември 2009

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

20
Последната среща

На двадесет години човек танцува в центъра на света. На тридесет броди вътре в кръга. На петдесет върви по окръжността, избягвайки да поглежда както навътре, така и навън. По-късно всичко е без значение и той — привилегия за децата и възрастните — вече е невидим.

Кристиян Бобен

Сан Франциско, 2006 год.

Елиът е на 60 години

 

Когато отвори очи, Елиът лежеше върху студения под на своя кабинет, къпейки се в локва кръв. Мъчително се изправи и поднесе ръка към своя нос, който течеше като чешма. За пореден път кръвоносните му съдове бяха платили своята лепта за пътешествието във времето и му трябваха няколко хемостатични тампона, за да спре най-сетне кръвотечението.

Докато навън започваше да се развиделява, един въпрос не спираше да го безпокои: дали бе успял да спаси Илена?

Седна пред компютъра, за да направи справка в електронния указател. Предишната вечер търсенето по името Илена Крус бе останало без отговор. Елиът направи нов опит в рамките на Калифорния. Този път търсенето стигна до нещо: адрес в Уивървил — селище в северните части на щата.

Лъжлива писта? Лъжлива радост?

Имаше само един начин да разбере.

Напусна кабинета, слезе в приемното фоайе и след кратка спирка при машината за кафе се упъти към колата си, стояща на болничния паркинг. Ако караше с прилична с скорост, можеше да бъде в Уивървил за по-малко от шест часа. Старата Костенурка бе също като него уморена, но той се надяваше, че и тя на свой ред щеше да издържи на изпитанието. Поне още известно време…

Пое на път рано призори. Слънцето все още не бе изгряло, но силните дъждове от предишната вечер бяха пребоядисали небето в метално синьо.

Излезе от Сан Франциско по магистрала №101 и много бързо изгълта първите двеста километра.

Малко след Леджът напусна магистралата, за да следва панорамния път, който лъкатушеше чак до Ферндейл и заобикаляше нос Мендосино. Блъскан от огромните вълни на Пасифика, пътят следваше всяка извивка на брега, катерейки се по отвесните канари, стъпили в морската бездна. Елиът продължи да пътува покрай брега до Арката, където стъпи на магистрала №299, единствения приличен път, който пресичаше планините в направлението изток-запад. Областта бе запазила първичния си див облик и правеше впечатление с огромните си секвои, обширните защитени зони и сребристите си борове и ели.

Елиът бе карал повече от пет часа, когато достигна Уивървил, който се оказа малко откъснато от света селце в сърцето на планината. Паркира Костенурката на главната улица и влезе в една бакалия, за да попита къде живее Илена Крус. Посочиха му горски път в края на селото, по който той предпочете да тръгне пеша. След около двадесетина минути забеляза малка дървена къща, построена по склона над пътя. Някъде наблизо в гората се чуваше шумът на падащи води. Елиът се спря, прикривайки се зад голяма секвоя, оцеляла от масовата сеч, провеждана тук преди около век. Сложи и двете си ръце на челото, за да се предпази от непослушните отражения на светлината в клоните на дърветата и присви очи.

Една жена седеше под стряхата на хижата с лице към заснежените планини.

Този следобед Елиът я видя само откъм гърба, но дори и за секунда не се усъмни, че беше тя.

Двамата бяха разделени в продължение на тридесет години. Сега бяха разделени от тридесетима метра.

За миг той бе почти убеден, че ще прекоси това пространство, че ще й разкаже всичко, че ще я притисне в прегръдките си и че ще усети още веднъж уханието на косите й.

Но вече бе прекалено късно. Последните му пътешествия във времето значително го бяха изтощили. Повече от всякога знаеше, че животът е зад гърба му и че окончателно е загубил битката с болестта, която го разяждаше.

Тогава той седна до ствола на това хилядолетно дърво и се задоволи само да я съзерцава.

Въздухът бе свеж, покоят — пълен и в това самотно и безметежно място Елиът най-сетне се почувства освободен от тежестта на времето и от мъката си.

За пръв път през целия си живот той бе в мир със себе си.

* * *

Сан Франциско, 1976 год.

Девет часът сутринта.

Елиът е на 30 години

 

От операцията на Илена бяха изминали два дни. Младата жена бе излязла от комата преди няколко часа, но изгледите да прескочи трапа все още бяха твърде неясни.

Обстоятелствата, при които бе протекла операцията, бяха хвърлили бомба в болницата, предизвиквайки най-вече скептицизъм и съмнения. В продължение на няколко часа ръководителите се бяха питали каква посока на поведение да изберат. Трябваше ли да подадат сигнал в полицията с риска да подрият престижа на болница „Ленъкс“? Директорът на лечебното заведение и началникът на хирургическото отделение държаха твърде много на своята репутация, за да подпишат показания, в които би трябвало да се говори за „мъж, дошъл неизвестно откъде“ и „разпаднал се неясно как насред операционната зала пред очите на присъстващите след извършване на мозъчна операция“. Задоволиха се с наказание, което се състоеше в това, че на Саманта и Елиът им бе отнето правото да оперират в продължение на два месеца.

Младият хирург тъкмо бе известен за временното си отстраняване от работа и се готвеше да излезе от болницата, когато една медицинска сестра го повика:

— Обаждане за Вас, докторе! — извика тя, подавайки му телефонната слушалка.

— Ало?

— Аз съм отсреща — разнесе се гласът на неговият двойник. — Ела да се видим.

— Отсреща?

— При Хари. Да ти поръчам ли нещо?

Без да си дава труда да отговаря, Елиът затвори слушалката и пресече улицата.

Мъглата беше такава, че не можеше да си види върха на обувките. Вятърът търкаляше валма от влага, обгръщайки уличните лампи и колите с подвижните им пипала. Хари’с Дайнър бе ресторант, разположен в железен вагон, намиращ се точно срещу входа на отделението за спешна помощ. Направата му, присъща за петдесетте години на XX в., му придаваше ретро стил. Елиът бутна вратата и се озова сред своите колеги — лекари и медицински сестри, — дошли да изгълтат набързо сутрешната си закуска, преди да застъпят на дежурство.

В дъното на опушената зала той забеляза своя двойник, седнал на масата пред чаша с кафе.

— Е? — попита Елиът, сядайки на обшитата с изкуствена кожа пейка.

— Тя е прескочила трапа.

— Илена е жива, в бъдещето?

Възрастният лекар кимна с глава.

За миг Елиът все още остана недоверчив, а след това попита:

— Последствия?

Но двойникът му избягна този въпрос:

— Слушай, хлапе, тя е жива. Спасихме я…

Елиът реши да повярва на това твърдение и следващите няколко минути двамата мъже седяха един срещу друг в пълно мълчание, обединени от някакъв вид почти религиозно смирение.

Лицата им бяха изопнати, а под очите и на двамата се очертаваха сини кръгове. Личеше си, че бяха изтощени от недоспиването и нервното напрежение, натрупано през последните дни. Хвърлили бяха всичките си сили в необикновена схватка със съдбата, от която очевидно бяха излезли победители.

Пръв не издържа младият Елиът: по бузите му потекоха сълзи на умората, за които самият той не бе наясно дали го облекчаваха, или го потапяха в още по-голям смут.

Смутен, той си потърка клепачите и обърна глава към прозореца. Навън мъглата се стелеше на белезникави вълни, заливайки тротоарите и противопожарните кранове.

— Всичко ще се оправи, хлапе…

— Не, нищо няма да се оправи! Загубих всички мои любими хора: Мат! Илена! И всичко това заради Вас!

— Може би, но нищо не може да се направи: ти трябва да държиш на своите обещания, както аз удържах моите…

— За Вас е много лесно да се каже!

— Вече обсъждахме този въпрос! Слушай, не знам какво беше това чудо, което ни споходи, но ние с теб успяхме да спасим Илена. Затова недей да разваляш всичко. Живей си живота, както обеща да го живееш, защото ако има поне едно нещо, в което съм абсолютно сигурен, то е, че чудеса два пъти не стават.

— Ще бъде много трудно да се издържа на всичко това…

— Следващите години ще бъдат трудни — съгласи се Елиът. — После нещата ще тръгнат далеч по-добре. Ти си способен да понесеш всичко това, но трябва да го направиш сам.

Елиът го изгледа, смръщил вежди. Другият обясни:

— Днес е последният път, когато се виждаме, хлапе.

Елиът повдигна рамене.

— Вие повтаряте това всеки път.

— Този път е самата истина. Повече не бих могъл да се върна, дори и да искам.

С няколко думи той му разказа историята с хапчетата: обстоятелствата, при които се бе сдобил с тях, неочаквания ефект, който те бяха произвели върху него и който му бе позволил всички тези пътешествия във времето…

Той още не бе свършил своя разказ, а Елиът вече гореше от желание да му зададе хиляди въпроси. Възрастният мъж обаче побърза да се изправи, за да излезе от заведението. Младият хирург разбра, че няма да научи нищо повече и че това наистина ще бъде последният път, когато двамата се срещат.

Тъй като щяха да бъдат заедно още няколко секунди, той усети как го залива мощна вълна от емоция, която изобщо не бе предвидил. Преди две нощи, по време на операцията на Илена, неговият двойник го бе ослепил с майсторството и способността си да взема правилните решения. Сега съжаляваше, че не бе имал повече време, за да го опознае по-добре.

Възрастният лекар се спря, за да закопчае палтото си. Усещаше, че е време да замине, но с натрупания опит знаеше, че има на разположение една или две минути.

— Бих предпочел да не се изпарявам насред това кафене…

— Наистина, това сигурно ще ми докара някои неприятности.

В мига на раздялата шестдесетгодишният Елиът с простичък жест сложи ръка на рамото на тридесетгодишния Елиът, след което тръгна да се отдалечава.

Той почти бе достигнал до вратата, когато се обърна за последен път и отправи знак с глава на Елиът. Погледите им се срещнаха и в очите на своя по-млад двойник долови нещо, което вече бе забелязвал в очите на някои пациенти: тъгата на хората, така и не успели да се излекуват от своето детство.

Вместо да излезе от заведението, той се върна обратно. Имаше да каже още нещо на своето по-младо „аз“: фраза, която самият той бе чувал през годините, но която никой никога не си бе направил труда да изрече на самия него.

Една много проста фраза, за разбирането на чийто смисъл обаче той бе вложил цял един живот.

— Всичко, което си преживял, не е безсмислено…

Отначало младият хирург не разбра за какво намекваше неговият двойник. Но последният повтори своята фраза:

— Всичко, което си преживял, не е безсмислено…

— Какво?

— Самоубийството на мама, крошетата, с които те гощаваше татко…

Шестдесетгодишният Елиът остави изречението си недовършено, тъй като си даде сметка, че гласът му почти не излиза от гърлото. Трябваше да си поеме въздух и да поуспокои дишането, преди да повтори фразата, превърнала се почти в молитва:

— Всичко, което си преживял, не е безсмислено.

— Знам — излъга Елиът, смутен от неочаквания обрат на разговора.

— Не, ти не го знаеш все още — каза меко онзи, в когото Елиът щеше да се превърне след време. — Ти все още не го знаеш…

Тогава между двамата мъже възникна нещо като взаимно причастие, като съвършен сговор, продължил колкото трае едно мигване на клепачите, докато възрастният Елиът не бе разтърсен от тръпките, известяващи завръщането му в бъдещето.

— Сбогом, хлапе! — извика той, отдалечавайки се с бърза крачка. — Ти си на ход сега!

Елиът седна обратно на масата. През прозореца той гледаше как неговият двойник изчезва в мъглата.

Очевидно никога повече нямаше да го види.