Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seras-tu la?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Гийом Мюсо. Ще бъдеш ли тук?

Френска. Първо издание

Превод: Владимир Атанасов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

Формат 32/84/108

Обем 39 п.к.

Дадена за печат декември 2009

Излязла от печат декември 2009

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

10

Любовта не е най-силният цимент, спояващ две същества. Най-силният, това е сексът.

Тарун Тежпал, Далеч от Чандигарх, стр. 11

Сексът не е най-силният цимент, спояващ две същества. Най-силният, това е любовта.

Тарун Тежпал, Далеч от Чандигарх, стр. 670

1976 год.

Елиът е на 30 год.

 

Дами и господа, нашият самолет скоро ще започне снижаване към Орландо. Моля всеки да заеме своето място, да повдигне облегалката и да се увери, че коланът му е закопчан.

Елиът изостави кръглото прозорче и се обърна към вътрешността на самолета. Той бе полупразен. Въпреки че Мат не бе пропуснал да подчертае своето недоверие, младият лекар вече не се съмняваше в това, което бе преживял, и през цялото пътуване не бе престанал да се вглежда в лицата на пътниците, питайки се дали сред тях няма да срещне „своя шестдесетгодишен дубликат“. Откакто пръстовите отпечатъци бяха потвърдили идентичността на странния посетител, той очакваше следващото му посещение със смесица от тревога и нетърпение.

Самолетът кацна леко и пое към терминала. Без да губи време, Елиът взе своя куфар, нае кола и пое по посока към „Океански свят“. След нощното дежурство и шестчасовия полет, по време на който бе неспособен да заспи, чувстваше цялото си тяло вдървено, а съзнанието си — замаяно от умора. Свали стъклото на елегантния Форд Мустанг, за да поеме малко свеж морски въздух. Тук климатът бе много по-мек, отколкото в Сан Франциско. Есента все още не бе засегнала Флорида, която се наслаждаваше на продължителния си летен сезон. Излезе на International Drive и се загледа в прекрасните морави и чисто новите хотели, строени като в шпалир около пътя. Атмосферата на постоянен празник цареше в този град. Всичко това можеше да изглежда и неестествено, но Елиът реше да не разваля радостта от непосредствените възприятия.

След като остави колата на огромния паркинг пред „Океански свят“, той се поколеба дали да позвъни от някоя кабина, за да извести Илена за своето пристигане. В крайна сметка предпочете да я изненада и плати входния билет като всички останали туристи.

Самият воден парк представляваше истински малък град, който се бе разпрострял върху шестдесет хектара и се обслужваше от няколкостотин постоянни работници. Като добър познавач на целия комплекс Елиът знаеше мястото, където щеше да намери Илена. За да отиде дотам, той прекоси населения с розови фламинго хълмист парк, който се разстилаше около тропическия аквариум, мина покрай малкия изкуствен плаж, служещ за сборно място на гигантските костенурки. Сетне заобиколи ограденото пространство, където неколцина мързеливи алигатори киснеха във водата на две езерца, и най-сетне се озова пред басейна с косатките.

Съоръжението бе впечатляващо: шестте косатки на „Океански свят“ живееха в басейн, дълбок дванадесет метра и побиращ четиридесет и пет милиона литра морска вода. В момента течеше пауза между два спектакъла и пейките бяха почти пусти. Промъквайки се предпазливо, Елиът зае място на един от по-задните редове, за да наблюдава служителите от зоопарка, грижещи се за могъщите делфини. Не му бе нужно кой знае колко време, за да забележи Илена. Тя бе единствената жена в групата. Стегната в красив бански костюм, тя изпълняваше ролята на зъболекар, стържейки с фреза повредения зъб на едно от огромните млекопитаещи, което бе застанало срещу нея със зинала уста. Елиът потръпна и се сети за звероукротителите в цирка, които слагат главата си в устата на лъва, макар да знаеше, че Илена не би харесала подобно сравнение…

Висока и стройна, тя бе красива като сирена. Блестяща като диамант, попаднал в купчина стъклени мъниста. Понякога, когато отиваха заедно на ресторант или влизаха в някой магазин, той я пропускаше да влезе първа и за миг хората се питаха какъв ли би трябвало да е мъжът, който би могъл да съпровожда едно толкова приказно момиче. Когато най-сетне погледите се обръщаха към него, струваше му се, че винаги в тях се чете известно разочарование.

Около басейна двама „делфиногледачи“ се въртяха около Илена, привлечени като с магнит от възпламеняващата й хубост. Добра приятелка, тя се смееше на техните шеги, държейки ги същевременно на прилична дистанция.

Беше ли той на необходимата висота, за да притежава такава жена? Бе ли успял да я направи щастлива?

В течение на години бе избягвал подобни въпроси, задоволявайки се да изживява настоящия миг, но днес приемаше да си ги постави.

Те продължаваха да се обичат, това бе сигурно, но животът и работата бяха ги разделили в известна степен. Поради разстоянията и изграждането на своите кариери двамата изживяваха своята връзка на пресекулки.

Често пъти се питаше какъв щеше да е животът му, ако не я бе срещнал десет години по-рано. Без никакво съмнение Илена го бе направила по-добър: не бе чужда на лекарското му призвание, дала му бе сигурност и увереност, бе отворила очите му за реалностите на света. А той? Какво бе направил той за нея? Какво й бе донесъл? Може би едно прекрасно утро тя щеше да се събуди и да забележи, че е пропиляла своето време, оставайки редом с него.

Тогава несъмнено щеше да я загуби.

Да те загубя… — прошепна й той отдалече, сякаш можеше да го чуе.

Във всеки случай, той бе сигурен в едно: щеше да направи всичко възможно този ден никога да не настъпи. Що се отнасяше до това, което би могъл да й донесе… Дали би приел да напусне своята работа в болницата и своя живот в Сан Франциско, за да заживее с нея в Орландо? Не се решаваше да отговори на този въпрос и въпреки това се чувстваше способен да даде живота си за нея — нещо, което в края на краищата не бе чак толкова лошо.

Окрилен от това свое заключение, той стана, преценявайки, че е крайно време да прекрати любовните попълзновения на двамата красавци, които не спираха да кръжат около Илена.

— Хей, малкия! — извика той по посока на един невръстен хлапак, който продаваше балони, напълнени с хелий.

— Да, господине.

— По колко ги даваш?

— Два за долар.

Елиът му подаде двадесет долара, което бе напълно достатъчно, за да купи цялата му стока. Прикрит зад този нов свой щит, той с тиха стъпка тръгна да се приближава към басейна.

— Тази зона е забранена за публиката! — прекъсна похода му един от служителите.

Елиът познаваше някои от работещите тук, но не бе срещал дотогава този младеж. Изгледа го и забеляза неприкрита агресивност в погледа му.

Ама че тип! От тия, за които разликата между хората е единствено в това кой може да пикае по-далече — помисли той, продължавайки пътя си въпреки предупреждението.

Във всеки случай няма да позволя на този глупак да ми развали изненадата.

Ала другият не мислеше така.

— Вие глух ли сте или се правите, че не чувате? — извика той, блъскайки Елиът.

Последният за малко да падне и в стремежа си да запази равновесие, изпусна връвчицата на балоните.

— Кретен! — изрева той, ядосан, в лицето на своя нападател.

Младият служител застана пред него в бойна стойка, с присвити юмруци.

— Какво става тука? — извика Илена, затичвайки се към тях.

— Тоя тип си мисли, че се намира у дома си! — обясни й младежът, сочейки към Елиът.

Докато пълните с хелий балони се издигаха към небето, Илена с изненада откри лицето на мъжа, когото обичаше повече от всичко на света, и за миг се спря в изумление.

— Добре, Джими, аз ще се заема с него — каза тя, след като се отърси от своята почуда.

Младокът с неохота тръгна да се отдалечава от Елиът.

— Малко лайно! — измърмори той по негов адрес.

— Голям глупак! — отвърна му Елиът в същия стил.

Докато противникът му се оттегляше, пръхтейки от недоволство, Елиът и Илена се гледаха в пълно мълчание, лице в лице, на два метра един от другиго.

— Бях в по работа наблизо, така че…

— Аха! Признай си по-добре, че не можеш да минеш без мен.

— Да не би пък ти да можеш?

— Аз тук съм заобиколена с тълпи мъже… Би трябвало да се безпокоиш…

— Безпокоя се, нали затова съм тук.

Тя го погледна с предизвикателен вид.

— Всъщност бива си го твоя номер…

— Съжалявам за спречкването с тоя „Джими“.

— Няма защо да съжаляваш: аз много обичам да се биеш за мен…

Той посочи нагоре с пръст.

— Бях ти купил това.

Тя вдигна очи към небето: тласкани от вятъра, балоните се носеха в неизвестно направление.

— Ако това беше твоята любов, тя май отлетя.

Той поклати глава.

— Любовта не отлита по този начин.

— И все пак трябва да внимаваш, тя не е дадена веднъж завинаги.

Огрян от косите лъчи на слънцето, залязващо зад редицата палми, Елиът се приближи към Илена.

— Обичам те — каза й той простичко.

Тя се хвърли в прегръдките му и той я завъртя както когато бяха на двадесет години.

* * *

— Мислех си за едно нещо… — каза той, поставяйки я обратно на земята.

— Какво? — попита тя, все още прилепена за устните му.

— Какво ще кажеш да си направим едно дете?

— Тук, веднага? — отвърна тя, спомняйки си за отговора на Елиът отпреди няколко дни. — Пред косатките и делфините?

— Защо пък не?

* * *

Илена паркира своя „Тъндърбърд“ в края на алеята, покрита с едър бял чакъл. От нея се откриваше прелестна гледка към очарователна къща с открита розова тухла, заобиколена от бели пиластри и завършваща с покрита тераса.

От няколко месеца насам тя бе наела първия етаж от мис Абът, свадлива бабичка, наследница на богата бостънска фамилия, която обаче прекарваше по-голямата част от годината във Флорида, тъй като мекият й климат бе по-подходящ за нейния ревматизъм. Мис Абът, която не бе особено в крак с времето, държеше на това нейната къща да бъде обитавана от „членове на доброто общество“. Неведнъж бе предупреждавала Илена, че съществува пълна забрана да води „мъже“ в нейния дом, който „не е долнопробен хотел за транзитни пътници“.

Илена сложи показалец на устните си, за да покаже на Елиът, че не бива да вдига шум. Къщата имаше заспал вид и мис Абът бе малко глуховата, но при всяко положение трябваше да бъдат внимателни. Двамата излязоха от колата, без да хлопват вратите, и в индийска нишка тръгнаха да се качват по малката аварийна стълба, която позволяваше да достигнат първия етаж, без да влизат през централния вход.

Елиът вървеше пръв, ругаейки наум. Изобщо не бе очарован от предложената му роля на непълнолетен момчурляк, комуто се налага да нарушава вечерния час. Зад него с лекотата на газела се качваше Илена, която приемаше всичко като забавна игра до мига, когато…

— Илена, Вие ли сте?

Входната врата се бе отворила и отвътре вече бе изпълзяла мис Абът.

— Добър ден, мис Абът, прекрасен следобед, нали? — подхвърли й младата жена със съвършено безгрижен вид.

— Какво правите там, Илена? — попита хазяйката, смръщвайки вежди.

Изпълнена с подозрителност, тя се отдалечи малко, за да огледа цялата стълба, но Елиът вече бе успял да се шмугне в апартамента.

— Аз… Аз мислех, че Вие спите, и не исках да Ви безпокоя — обясни Илена.

Възрастната дама повдигна рамене, но изражението й бързо се смекчи.

— Ще бъдете ли така добра да изпиете чаша чай с мен?

— Ммм… разбира се…

— Приготвила съм едни сладки, които много искам да опитате. Точно ги вадя от фурната.

— Искате да кажете, че…

— Приготвила съм ги по стара рецепта, която съм наследила от моята баба. Ще Ви я запиша на една картичка, ако Ви интересува.

— Само не бих искала да Ви затруднявам.

— Не, мила моя, изобщо не ме затруднявате — възкликна възрастната жена, завличайки я в салона. — Та това е удоволствие за мен.

По тона на последната реплика Илена отгатна, че мис Абът може би не е чак толкова оглупяла и е съвсем наясно с нейния номер.

* * *

Останал сам в малкия апартамент, Елиът бе започнал да проявява признаци на нетърпение. С лисичи стъпки той излезе от стаята и опита да хвърли поглед от горния етаж. С голямо разочарование бе принуден да установи, че Илена се бе оставила да бъде обсебена от хазяйката на къщата. Разположила се царски в един люлеещ се стол, с чаша чай в ръка, тя слушаше с разсеян вид старата Абът, която четеше списъка със съставките, необходими за приготвянето на прочутите й сладки, и подробно ги коментираше.

Разбирайки, че любимата му е заклещена долу и още дълго няма да може да се измъкне, Елиът се върна в стаята и за да уталожи нетърпението си, се зае да тършува из голямата стая, ухаеща на тамян и канела. Помещението бе уютно, с много свещи, разположени навсякъде, с шарени възглавнички и няколко индийски украшения. В единия ъгъл стоеше изправена акустична китара редом с екзотичен тамбурин и тетрадка с партитурите на песните на Джоан Бейс и Леонард Коен. На стената в дъното бе окачен афиш на френски филм — Жул и Жим, — който Мат бе донесъл при последното си пътуване до Париж. Върху нощното шкафче, сред купчината монографии по психология на животните, той забеляза томче на Агата Кристи, както и някакъв роман с крещяща обложка на автор, който бе непознат за него: Кери от Стивън Кинг. Елиът разсеяно прочете представянето на задната корица.

Уф — помисли си той, оставяйки книгата, — още един автор, за когото след пет години никой няма да се сеща…

Продължавайки изследователската си дейност, Елиът забеляза някакъв странен апарат: нещо като печатна платка, разположена в дървена кутия и свързана с телевизионен екран. Илена я бе купила през лятото в прочутия Байт шоп в Сан Франциско за доста кръглата сума от шестстотин долара. Младата жена имаше дух на истински учен и изпитваше страст към тези нови машини, които някои наричаха „микрокомпютри“. Елиът нямаше особени познания в тази област. В не чак толкова далечното бъдеще, бе му казал някой, такива компютри ще има в почти всеки дом, както това сега става с хладилниците и пералните машини. Размишлявайки по този въпрос, той само повдигна рамене.

И все пак, тласнат от любопитство, той прочете няколко странички от лежащата на бюрото документация. Въпреки репутацията си на сравнително просто устройство благодарение на своята клавиатура и вградения си касетофон, Елиът не можа да разбере абсолютно нищо. Нещо повече, оказа се съвършено неспособен да каже за какво точно подобна машина би могла да служи. Единственото, което съумя да запомни, бе странният начин, по който нейните създатели бяха избрали да нарекат своята компания: Apple Computer.

С подобно име едва ли ще ви засипят със заявки за продажби, момчета! — помисли си той, ала така и не посмя дори да пусне апарата.

Вместо това се хвърли на леглото и грабна книжката на Стивън Кинг, която започна да прелиства в очакване на Илена. След около половин час бе погълнал почти сто страници.

Със сигурност не е чак толкова зле… — призна той почти насила, докато точно в този миг някой тръгна да отваря вратата на стаята.

През прозореца дърветата бяха започнали лека-полека да се обличат в есенната си премяна, пропускайки в стаята мека светлина.

Усмихната и закачлива, Илена го гледаше със съзаклятнически вид. Бе облечена в избелели дънки, носеше светла памучна риза, кожени сандали и гривна с тюркоази ма китката.

— Надявам се поне да си донесла няколко парчета от сладкиша на госпожата — каза той с шеговит тон. — Започнах да огладнявам.

— А аз се надявам добре да си отпочинал — отвърна тя, хващайки се за думите му и успявайки да разкопчее две копчета на ризата си.

— Това пък защо?

— Защото ще имаш нужда от много сили.

* * *

Тя блъсва вратата с крак и се упътва към прозорците, за да дръпне пердетата, той я хваща, опитва се да я завлече в леглото. Отначало тя го отблъсва, но само за да го привлече към себе си, преди да го залепи за стената.

Той хваща лицето й с длани. Косите на Илена все още са влажни и ухаят на морска вода. Тя му разкопчава колана и пуска джинсите му да паднат на земята. Той й сваля ризата, без много да го е грижа за копчетата. Тя вкусва сладостта на езика му, когато устните им се открехват. Тя обвива ръце около шията му и той я повдига, а тя го стяга с бедрата си през кръста.

След кратка битка със сутиена й той обхваща с длани гърдите й, плъзва ръка по голия й корем, после още по-надолу. Кратко простенване. Ти и аз. Неговото име, прошепнато на ухото му. Хладни ръце, които галят гърба му и се качват по прешлените на гръбнака като по стълба към небето.

Притискат се към облегалката на един фотьойл, събарят го, коленичат на килима, после се прилепват към стената. Тя се изправя над него, но той я привлича към своя торс. Тя сдържа дъха си, стяга се и се разтърсва цялата от ледена тръпка, а после — от изгаряща вълна. Утробата й стене и цялото й тяло се отпуска в екстаз.

Навън е задухал вятър. Мощни пориви карат стъклата да треперят, един от капаците се отваря внезапно, блъскайки някаква саксия, която се счупва с трясък. В далечината лае куче и някой крещи неразбираеми думи.

Но те изобщо не искат да знаят за навън, за хората, за кучетата.

Вече нищо няма значение, освен това пиянство да се изгубиш в другия, това замайване да се хвърлиш в бездната и тази боязън да разкъсаш връзката.

Сега тя се хваща за всичко, до което може да се добере: неговите коси, аромата на неговата кожа, вкуса на неговите устни. Сърцето й бие толкова бързо, че пулсът му е почти болезнен, но тя не иска този момент да спре.

После настъпва нещо като празнота, като някаква кухина в стомаха и нещо в нея се скъсва.

Тогава тя има чувството, че е извън времето, че не докосва земята, че е вечна.

Че с това усещане е изстреляна много далеч.

В друго пространство.

Другаде…

* * *

Двамата останаха изтегнати в тишината и тъмнината на стаята, сгушени един в друг, с преплетени бедра и слети като в една-единствена длан пръсти. Нощта вече бе паднала и бе довела със себе си прохладата, но в сферата на техните тела имаше само топлина и защита.

Сънят вече бе започнал да ги обзема, когато телефонът рязко иззвъня. С един скок Илена се отърси от своята нега, уви се в първия попаднал й подръка чаршаф и сне слушалката от стенния телефон.

Кратка тишина, после:

— Добре, идвам веднага.

Тя затвори, а после се обърна към Елиът:

— Съжалявам, любими…

— Само не ми казвай, че трябва да излезеш.

— Имам спешен случай.

— Кой беше? Някой делфин? Някоя косатка, която не може да заспи, ако не й изпееш приспивна песен?

— Липсва един от трупата за спектакъла и само аз бих могла да го заместя.

Тя се качи на леглото и започна да му масажира раменете.

— Какъв спектакъл, за Бога? Та вече е 7 часът!

— До края на сезона правим и нощни представления.

— Но вече е почти октомври. Сезонът е свършил!

— Не се заблуждавай, скъпи, тук е Флорида и навън все още е топло.

Преди да стане, тя му даде последна целувка.

— Можеш да останеш тук, ако искаш. Не се притеснявай за мис Абът: тя си ляга рано и ако искаш да знаеш моето мнение, тя прекрасно разбира, че ти си тук…

— Предпочитам да те придружа — отвърна той без никакво колебание.

— Боиш се да не ме ухажват прекалено?

— Не, но мернах една красива продавачка на цветя в магазинчето за сувенири. Ще отида да й правя компания, докато ти участваш в твоето представление.

— Направиш ли го, убивам те, без да мигна — предупреди го тя, замервайки го с голяма възглавница.

За няколко секунди тя събра своите дрехи и светкавично се облече.

— Виж ти, колко си бърза, и какви радикални решения… — възкликна Елиът, закопчавайки ризата си.

— С тези работи е така. И не си въобразявай, че всичко е постигнато в любовта! Ако трябва, това може и да е последната нощ, когато си лягаме заедно…

— Във всеки случай беше хубаво.

— А това вече е пълна глупост.

— Кое?

— Това, което каза току-що!

— Нямам ли право да кажа, че беше хубаво?

— Не.

— Защо?

— Защото разваля магията!

Ама че работа са това жените…

— Всички мигове, които прекарваме заедно — добави той, обличайки сакото си, — ги пазя в моето съзнание като малки филмчета.

— А това пък беше много мило — каза тя, затваряйки вратата зад себе си.

Продължавайки играта със старата Абът, Елиът слезе през аварийната стълба. Докато извършваше това упражнение и Илена не можеше да го чуе, той промълви с шеговит тон, говорейки сякаш на самия себе си:

— Малки филмчета, които ще си прожектирам често в главата, ако някой ден се озова в старчески дом, грохнал и безпомощен. Само за да си спомня колко сме били щастливи двамата.

По този въпрос той нямаше никакви съмнения и бе съвсем наясно колко справедливи са думите му…