Гийом Мюсо
Ще бъдеш ли тук? (26)

24
Последното хапче…

Когато много пътища се открият пред теб и ти се зачудиш по кой да поемеш, не избирай първия, който ти попадне, а седни и зачакай. Чакай още и още. Не мърдай, мълчи и слушай сърцето си. После, когато то ти заговори, изправи се и потегли натам, накъдето то те поведе.

Сузана Тамаро

Мат е на 61 години

 

Мат се добра до града за по-малко от половин час.

Нещо препускаше в неговата глава.

Една малко налудничава идея, представляваща обаче мехлем за стегнатата му душа.

Пое по булевард „Марина“ и както в добрите стари времена паркира колата си пред дома на Елиът. Надявал се бе да завари вътре Анджи, но очевидно къщата бе празна. След като звъня и блъска немалко време по вратата, той заобиколи постройката и прескочи оградата, попадайки в задното дворче. То почти не се бе променило с годините. Старият кедър от Аляска, винаги на своя пост, разгръщаше могъщата си корона и докосваше с клоните си големите остъклени повърхности на сградата. Мат бе почти сигурен, че за разлика от околните къщи в дома на Елиът няма аларма. Съблече палтото си, нави го около ръката си и нанесе удар с лакът по панорамния прозорец на кухнята. Стъклото бе дебело, но що се отнася до физическата сила, Мат все още бе в добра форма. Когато стъклото се счупи, той провря ловка ръка между острите му парчета и отвори вратата отвътре.

Нахлу в къщата и в продължение на цели три часа обикаля двата етажа от единия до другия край, претърсвайки методично всяка стая, отваряйки всички възможни чекмеджета, ровейки се из всеки шкаф, повдигайки дори няколкото разкривени паркетини с надеждата да се добере до последното хапче.

Ала така и не откри нищо.

Нощта вече бе паднала, Мат се канеше да се прибира, когато погледът му се спря върху една снимка на Елиът, разположена сред цяла поредица фотографии на Анджи.

Тогава даде воля на гнева и разочарованието си:

— Добре се подигра ти с нас, а, старче? — извика той към портрета на Елиът.

Захвана се да го ругае, сякаш последният се намираше от плът и кръв пред него:

— Всичко това са кръгли глупости, нали? Залъгалки, които си съчинил, за да оправдаеш поведението си…

Приближи се до снимката и заби поглед в този на лекаря:

— Не е имало никакъв камбоджанец, нали! Не е имало никакви хапчета! Не е имало никакви пътешествия във времето! Ти се беше побъркал преди тридесет години и си продължил да полудяваш още повече чак до своята смърт!

В неудържим жест на раздразнение Мат грабна рамкираната снимка и я запрати срещу стената.

— Гадняр!

После, напълно изчерпан и изтощен, той се срина във фотьойла до бюрото.

Нужно му бе доста време, за да си възвърне някакво подобие на спокойствие.

Сега вече стаята тънеше в пълен мрак.

Мат се надигна, за да запали малката лампа, поставена върху един боядисан скрин. Сред парчетата стъкло той изрови снимката на Елиът и я сложи на един от рафтовете на библиотеката.

— Няма да се караме, нали!

Библиотеката…

Приближи се до нея. Спомняше си деня, когато бе дошъл тук, за да пъхне телеграмата между страниците на един атлас. Изправен пред редиците книги, той обходи с поглед заглавията, докато стигне до това, което търсеше. Грабна стария атлас, издуха финия слой прах и разтърси сборника с карти и графики.

Нищо, после изведнъж някакво предчувствие, последен жест, отчаян опит да не изпусне своята мечта…

Взе ножа за разрязване на книги, който лежеше върху бюрото, и го заби в тънкото пространство, което разделяше подвързията и гръбчето на книгата. Усети известна съпротива и след няколко допълнителни движения оттам върху паркета изпадна малко найлоново квадратче.

Мат го грабна с примряла душа. Представляваше миниатюрно херметически затворено пликче, което той незабавно отвори и изтръска съдържанието му върху дланта си.

В шепата му сега проблясваше малко златисто хапче…

Мат се опита да не се поддава на емоцията, но бе направо пометен от мощен изблик на адреналин.

Последното хапче.

Последното пътешествие…

* * *

Какво да прави сега?

Какво е било намерението на Елиът, когато е решил да запази тази последна възможност за връщане в миналото? И защо бе избрал да скрие хапчето точно на онова място, в онова скривалище, което само той, Мат, можеше да знае?

Французинът крачеше напред-назад във всекидневната, поставяйки си безброй пъти все същите въпроси, когато телефонът му иззвъня.

Погледна екранчето му и разпозна номера, който бе изписан.

— Илена?

— Да, аз съм, току-що изчетох бележника…

Говореше със сподавен глас, опитвайки се да сдържа пристъпите на страх и силна емоция.

— Това е някаква безумна история, Мати, трябва да ми разкажеш нещо повече.

Мат не знаеше какво да й отговори. Затвори очи и потърка клепачите си.

Разбира се, Илена трудно можеше да повярва на разказа на Елиът. Нима и би могло да бъде другояче? Как да я убеди да приеме и повярва на тази невероятна история, след като досега дори не е подозирала що за непреодолима драма бе разтърсила живота на нейния любим?

— Засега не мога нищо да ти обясня — отвърна Мат.

— О, да, ти ще ми обясниш! — ядоса се Илена. — Стоварваш се в дома ми, принуждаваш ме да разбутам спомени, които от тридесет години се мъча да погреба, и изчезваш като крадец!

— Аз ще ти го върна, Илена.

— Кого?

— Елиът.

— Ти също си полудял! Елиът е мъртъв, Мат. МЪРТЪВ!

— Аз ще ти го върна — повтори Мат. — Имаш думата ми.

— Престани да ме изтезаваш! — изрева Илена и прекъсна разговора.

Мат върна телефона в джоба си. Застана пред панорамния прозорец, напръскан от ситни капки дъжд. Чувстваше се спокоен и решителен. Сега всичко му изглеждаше ясно.

Това последно хапче бе предназначено за него.

* * *

Намери бутилка минерална вода в хладилника и отпи голяма глътка, за да успее — много намясто казано — „да прокара хапчето през гърлото“^[1].

Готово.

Няма вече връщане назад.

Върна се в хола, седна в един фотьойл и опъна краката си върху бюрото.

Сега му оставаше само да чака.

Но да чака какво?

Храносмилателни смущения?

Стомашни спазми?

Или да се върне на свой ред тридесет години назад…?

Мат чакаше и продължаваше да чака.

Напразно.

Разочарован, той се качи на горния етаж, претърси банята и намери шишенце със сънотворни лекарства. Глътна две таблетки, слезе в хола и се опъна на канапето.

Затвори очи, преброи трицифрено число овце, отвори очи, смени позата, угаси светлината, отново я запали…

— Мамка му! — изкрещя той, подскачайки като ужилен.

Прекалено възбуден, за да потъне в сън, той облече палтото си и излезе от къщата под ледения дъжд, сипещ се над Сан Франциско. Хукна, колкото му държаха краката, за да се подслони в колата. Потегли с мръсна газ, качи се по „Филмор стрийт“, за да поеме в крайна сметка по „Ломбард стрийт“. Зимата бе дошла, настъпила бе полунощ и улиците бяха празни.

Стигнал бе до най-високата част на Рашън хил — мястото, където улицата се спуска към „Норт Бийч“ в поредица от завои, подобни на ухото на фиба, — когато сънят се стовари върху него със страшна сила. Изведнъж остра болка прониза врата му, съзнанието му се замъгли, усети как кръвта му закипя в слепоочията. Загуби съзнание и се стовари върху волана, без дори да успее да паркира.

Джипът се блъсна в тротоара, прегази два масива с хортензии, след което се заби в една метална бариера.

* * *

 

Когато Мат отвори очи, разбра, че лежи с лице към земята по средата на прочутата серпантина от осем завоя на „Ломбард стрийт“. Нощта бе необичайно мрачна, забулена от дъжда и мъглата.

Мокър до кости, подгизнал, Мат мъчително се изправи. Колко ли време бе останал да лежи така? Погледна часовника си, но той бе спрял. Потърси с поглед колата: джипът бе изчезнал.

Малко по-горе, на „Хайд стрийт“, светещата табелка на някаква бакалия се мержелееше в тъмнината. Той се втурна към магазинчето. То бе празно, с изключение на продавача от азиатски произход, който подреждаше бутилки газирана вода върху един от рафтовете. Мат се приближи към въртележката със списанията. Грабна трескаво първия брой на „Нюзуик“, който му попадна под ръка: на обложката се мъдреше физиономията на Джими Картър с доста крива усмивка. Погледна датата на броя: 6 февруари 1977 год.

Мат изхвърча от магазинчето.

Триста дяволи, хапчето бе подействало! И той на свой ред се бе върнал тридесет години назад в миналото!

Знаеше обаче, че продължителността на тези прескачания във времето е твърде малка. Имаше само няколко минути на разположение, за да намери Елиът. Първото, което му хрумна, бе да се върне към неговата къща, но от прочетеното във фамозния бележник знаеше, че през тези месеци Елиът е работел много често през нощта.

Застина за няколко секунди в колебание.

Болница „Ленъкс“ бе на малко повече от километър по права линия. Съвсем нищо, ако се пътува с кола, но не в непосредствено съседство, ако се изминава пеша. Застана по средата на платното, за да спре някоя от движещите се коли, но всичко, което успя да постигне, бяха няколко гневни сигнала на разнокалибрени клаксони и многобройни струи мръсна вода, бликащи от колелата и заливащи го от горе до долу.

Тогава събра целия си кураж и се впусна в нощен крос, за да се добере по най-бързия начин до болницата. Катереше се, а после се спускаше по улиците на този град с неговата необикновена топография. Останал без дъх, спря за миг на „Калифорния стрийт“. Превит надве, с ръце, опрени о коленете, се зае да успокои поне малко дишането си, съжалявайки горчиво, че не се бе вслушал в съветите на Тифани, която го увещаваше да прави всекидневни кросове, за да свали десетината килограма, натрупани в повече върху снагата му. Палтото му се бе превърнало в огромен парцал за миене на подове и затова той го захвърли на тротоара. Така, освободен и олекнал, Мат поднови своя маратон под проливния дъжд. Бе готов по-скоро да се гътне от сърдечен удар, отколкото да се откаже от начинанието си, намирайки се толкова близо до целта!

Цели четиридесет години бе очаквал този ден. Денят, в който и той на свой ред ще спаси Елиът.

Най-сетне забеляза мигащите светлини на отделението за спешна помощ. Премина последните метри с най-високата скорост, на която бе способен, и блъсна вратата на болницата, сякаш от това зависеше животът му.

— търсядокторелиъткупър! — заяви той на рецепцията, изстрелвайки думите със скоростта на лека картечница.

— Моля? — попита го служителката, стресната от чудноватия му вид и скорострелната му реч.

— Търся доктор Елиът Купър! — повтори той бавно, учленявайки поотделно всяка дума.

Любезна — все пак действието се развиваше през седемдесетте години, — младата жена му подаде кърпа, за да избърше леещата се от него вода, след което се задълбочи в изучаване на дежурните графици. Тъкмо се канеше да му отговори, когато един озовал се наблизо санитар я изпревари:

— Елиът е в кафенето — обясни той, отхапвайки плочка шоколад. — Но това място…

Мат вече тичаше като луд през залата, докато санитарят довършваше изречението си:

— … е само за персонала.

* * *

Мат блъсна двете крила на летящата врата, преграждаща пътя към кафенето. То бе почти празно, потънало в полумрак. Стенният часовник показваше два сутринта, а от радиоапарата зад бара тихо се носеше музиката от концерт на Нина Симон.

Мат тръгна между редиците маси. В дъното на залата, облегнат на стената и с крака, опънати върху съседната пейка, Елиът преглеждаше медицински досиета, подръпвайки периодично от запалената цигара.

— Какво, старче, работа и пак работа, а?

Елиът подскочи и се обърна към мъжа, застанал срещу него. Отначало не го разпозна. После си даде сметка за бръчките, понапълнения силует и пооредялата коса.

— Човек се променя за тридесет години, нали? — продължи Мат.

— Това… това ти ли си? — заекна младият лекар, надигайки се бавно от стола си.

— Лично от плът и кръв.

След кратко колебание двамата мъже се прегърнаха силно.

— Мамка му, и откъде идваш?

— От лето господне 2007-мо.

— Как успя…?

— Нали бе останало едно хапче — обясни Мат.

— Значи знаеш всичко?

— Да.

— Страшно съжалявам за всичко, което се случи — извини се Елиът.

— Не се безпокой…

Двамата мъже стояха един срещу друг, развълнувани и смутени.

— Как ти вървят работите през тази 2007 година? — попита Елиът, жаден за сведения от бъдещето.

— Остарявам — отвърна Мат с полуусмивка. — Но, общо взето, съм добре.

— Все още ли сме скарани?

Мат замълча за миг, след което погледна приятеля си в очите и му призна:

— Ти почина.

Настъпи тишина, бурята удвои своята сила и горчиво-сладкият глас на Нина Симон се изгуби в трополенето на дъждовните капки.

Неспособен да произнесе и дума, Елиът примигна и поклати глава.

Мат тъкмо искаше да добави нещо, когато струйка кръв бликна върху ризата му, а тялото му бе обзето от първите потрепервания.

— Заминавам! — извика той, вкопчвайки се в Елиът.

Обзет от конвулсивна криза, Мат се сгъна надве, сякаш тялото му внезапно бе ударено от електрически ток.

— Дойдох тук, за да те спася — изговори той с мъка най-важното си изречение.

Тялото му така трепереше, че Елиът му помогна да седне на пода.

— И как смяташ да свършиш тази работа? — попита го той, коленичейки го него.

— Ето така — извика Мат, докато издърпваше цигарата от устата му и я смачкваше на пода в кафенето.

Елиът гледаше разтревожен своя приятел. Вратът му бе изкривен, а всички крайници — разтърсвани от безпорядъчни конвулсии.

— Не си само ти, който можеш да спасяваш чуждите животи, я! — проломоти Мат, изобразявайки нещо като усмивка.

— Ако все още съм жив дотогава, среща през 2007 година — предложи Елиът.

— В твой интерес е да се явиш, приятелче.

— Тридесет години, няма да е малко време — отбеляза Елиът, хващайки го за ръка.

— Не се безпокой: няма да усетиш как ще минат.

За няколко секунди дишането на Мат стана тежко и шумно. Очите му се оцъклиха и силен спазъм разкриви лицето му. Имаше време, колкото да добави:

— Тия работи винаги минават много бързо…

След което изчезна с болезнен вик.

* * *

Елиът се изправи, разяждан от притеснение. Завръщането на Мат в бъдещето се бе оказало по-болезнено за приятеля му, отколкото за собствения му двойник. Дали бе успял да достигне до спокойно пристанище? И ако да, в какво състояние?

Както всеки път, когато се чувстваше тревожен, той посегна за пакета с цигари и с бързи движения запали една. Въпреки проливния дъжд отвори прозореца и се загледа замечтан в потоците вода, които се сипеха от небето.

Тази цигара Елиът изпуши бавно, с пълната наслада, която бе способен да изпита от тютюна.

Прекрасно бе схванал посланието на Мат.

С поглед в празното пространство, хипнотизиран от дъждовната пелена, той не спираше да размишлява за рисковете, които приятелят му бе поел, за да му спаси живота.

— Да, този път успя да ми вземеш ума, старче! — призна той съвсем тихо, надявайки се, че силите на духа ще отнесат това послание до Мат.

Смачка угарката в перваза на прозореца, хвърли едва наченатия пакет в кошчето и излезе от кафенето.

Това бе последната цигара през целия му живот.

 

 

 

Минаваше два сутринта, но в малката къщичка на Илена светлините все още бяха запалени.

На бюрото й, между лаптопа и чаша изстинал чай, подвързаният с изкуствена кожа бележник, съдържащ разказа на Елиът, бе останал отворен на последната страница.

Седнала на работната си маса, със смъдящи от многото изплакани сълзи очи, Илена започваше да придремва, когато персийката, която отдавна спеше върху дивана, изведнъж настръхна цялата и нададе необичайно за породата си ръмжене, след което се сурна под малката подвижна кантонерка.

За миг къщата бе разтърсена от силни удари, стените затрепериха, електрическа крушка се пръсна с гръм, а една ваза се разби о пода.

Илена се изправи стъписана на стола си.

Дочу се глухо боботене, последвано от нещо като засмукване, и бележникът на Елиът се разпадна и изпари пред очите й!

Малко по малко вибрациите се уталожиха, котката бавно излезе изпод скривалището си и нададе жално мяукане.

Илена продължаваше да седи вкаменена, парализирана от силното преживяване. В главата й нямаше нищо друго, освен една луда надежда:

Ако тетрадката вече не съществуваше, значи Елиът не я бе написал.

Ако Елиът не я бе написал, значи, че бе… жив.