Гийом Мюсо
Ще бъдеш ли тук? (10)

8

Можете всичко да правите, мислите или вярвате, да притежавате цялата наука на света, ако не познавате любовта, вие сте нищо.

Марсел Соважо

Елиът е на 60 години

 

Елиът дебнеше през прозореца идването на таксито, което бе поръчал. След като бе цапуркал из мръсните води в своя гараж, той бе сметнал, че никога няма да се отърве от отвратителната миризма, която се бе прилепила за кожата му, но хубавият горещ душ и чифтът чисти дрехи го бяха възвърнали към един по-цивилизован вид. За да спре наводнението, той бе завъртял спирателния кран и се бе видял принуден да използва банята на съседите. Оставаше му само да извика водопроводчик, но тази работа можеше да почака няколко часа. Най-важната и неотложна задача сега бе да отиде в града, за да се срещне с дъщеря си, която щеше да се появи направо от летището.

Погледна се в огледалото. На външен вид все още оставяше добри впечатления, но „отвътре“ всичко се пукаше по шевовете: болки в гръдния кош, мускулни спазми, бодежи в гърба и корема… Ракът вършеше своето дело — бавно, но сигурно.

В търсене на някакъв стимулант Елиът започна да тършува в едно от чекмеджетата на аптечката от лакирано дърво, но единственото, което успя да открие, бе наполовина изпушена цигара, съдържаща не само тютюн. Порови се в джобовете си, но не можа да намери запалката си: един „Зипо“, подарък от дъщеря му по повод настъпването на новото хилядолетие. Ядосан отиде чак в кухнята, където запали угарката джойнт с кибритена клечка. Не бе особен привърженик на леките наркотици и не се впускаше да защитава медицинските качества на канабиса. Въпреки това днес щеше да си позволи тази малка доза самолечение. Дръпна здраво два-три пъти от запалената цигара и глътките дим го накараха да се почувства малко по-силен и здрав. После затвори очи, за да изпразни съзнанието си от всякакви мисли, до мига, в който резките звуци на автомобилен клаксон не го извадиха от дълбокото му самовглъбяване.

* * *

Бе подранил няколко минути, когато пристигна в Loris Diner, любимия ресторант на дъщеря му. Качи се на етажа, където сервитьорката го настани на малка масичка до стъклената витрина, гледаща към „Пауъл стрийт“ Кацнал върху висока табуретка, Елиът се забавляваше да наблюдава хореографията на готвачите, които печаха стекове, бъркаха яйца, запържваха парчета бекон върху огромна готварска плоча. Това бе доста оригинално заведение, изцяло украсено в стил 50-те години на предходния век, в което се сервираха щедри порции класическа американска храна — от тази преди холестерола и изнурителните режими. Тази, която, следвайки добрия тон, всички подлагат на унищожителна критика, но която всички тайно обожават: бургери, пържени картофи, сладоледи, млечни шейкове. В средата на помещението шарен джубокс озвучаваше пространството с хитовете на Елвис, докато в дъното над поредица флипери висеше, окачен за тавана с плетеница от кабели, един истински класически „Харли-Дейвидсън“

Когато идваше тук, Елиът винаги имаше усещането, че е потънал в атмосферата на „Завръщане в бъдещето“, и при всяко отваряне на вратата едва ли не очакваше да види как на прага се появява Марти Макфлай, следван от д-р Браун и техния верен Айнщайн^[1]. Точно тези мисли се въртяха в главата му, когато в залата влезе нов клиент. Но това не бе Марти…

Това бе една млада жена с прави руси коси, която разпръскваше около себе си истинска светлина.

Една млада жена на двадесет години.

Едно младо момиче.

Неговата дъщеря.

Анджи.

Видя я, когато тя се упъти към познатата маса, и за миг я разгледа, без тя да усеща, че е наблюдавана.

Нямаше никакво съмнение, че със своя кашмирен пуловер, дълъг и мъхест, със своята велурена пола (прекалено къса, ако питаха него), със своите чорапи от блестяща черна материя и своите кожени ботуши тя изглеждаше феноменално. За нещастие Елиът не бе единственият, който я гледаше: на съседната маса един млад мухльо се възторгваше пред своите приятели от приближаващата се към тях „атомна бомба“. Елиът му хвърли злостен поглед. В качеството си на баща той проклинаше без изключение всички тези носители на тестостерон, които виждаха в дъщеря му единствено обект на сексуалните си щения.

Най-сетне Анджи го забеляза и радостно вдигна ръка, за да го поздрави.

Докато вървеше към него, радостна и въздушна, той окончателно и безвъзвратно осъзна, че дъщеря му безспорно бе най-доброто нещо, което бе създал през целия си живот. Естествено Елиът не бе първият родител, изпитал подобно усещане, но то придобиваше друг смисъл сега, когато бе разкъсван от болестта и когато смъртта се готвеше да спечели последната си битка.

И като си помисли човек, че толкова дълго не бе искал да има свое дете!

Бе израснал в потискаща семейна обстановка между алкохолизма на баща си и душевната крехкост на майка си. Не онзи вид детство, което би го подтикнало да стане баща на свой ред. Дори и днес най-жилавите спомени, запазени от онези времена, бяха картините на насилие и страх, и той знаеше, че те бяха заключили зад девет врати неговия път към бащинството. Бе доста сложно да се обясни защо: несъмнено страхът, че не умее да обича и че може да причини на свой ред огорчения и болка на околните…

Във всеки случай едно бе сигурно: идеята да стане баща го връщаше с такава сила към страданията от времето на своето детство, че бе отказал на единствената жена, която някога бе обичал, да си имат свое дете.

И мисленото връщане към онези събития караше сърцето му да се стяга, пронизвано от нетърпима болка.

После Илена си бе отишла и десетте години, изтекли след нейната смърт, се бяха превърнали за него в безкраен кошмар. Бе навлязъл в тунела на безнадеждността, държейки глава над водата единствено благодарение присъствието на Мат и на своята работа, в която се бе вкопчил като в спасителен пояс.

Разбира се, бе срещал и други жени, но те бяха прекосили живота му, без да се спрат в него, пък и самият той полагаше достатъчно грижи в никакъв случай да не ги задържа край себе си. Ала един ден по време на медицински конгрес в Италия пътят му се бе кръстосал с този на една кардиоложка от Верона. Това всъщност бе кратка авантюра, привличане за времето на един уикенд, след което изобщо не бяха поддържали каквато и да е връзка. Само че девет месеца по-късно тя го бе известила, че е родила на бял свят момиченце и че то е от него. Този път Елиът бе поставен пред свършен факт. Нямаше начин да отстъпи, още повече, че майката не притежаваше майчин инстинкт и в никакъв случай не желаеше да отгледа сама това дете. Три месеца след раждането Елиът бе отишъл да прибере Анджи от Италия и по „взаимно съгласие“ детето остана да живее при него с възможност да вижда майка си само през ваканциите.

Без изобщо да се е подготвял, той се бе превърнал в баща и животът му се бе преобърнал из основи. След дълъг преход през царството на сенките съществованието му отново бе придобило смисъл. Занапред всяка вечер, преди да заспи, неговият последен жест бе да се убеди, че сънят на малкото създание не е смущаван от нищо. Оттук насетне думата „бъдеще“ отново бе влязла в неговия речник, заемайки почетно място заедно с такива ключови термини като „биберон“, „пакет пелени“ и „адаптирано мляко“.

Разбира се, имаше повече от всякога и замърсяване, и разграждане на озоновия слой, и свят, който бавно вървеше към своята гибел, и консуматорско общество, което той понасяше все по-трудно, и неговата работа, която не го оставяше и минута свободен. Но всички тези доводи имаха нищожна тежест в сравнение с едно бебе, тежащо няколко килограма, с неговите блестящи очи и невинната му усмивка.

Днес, докато я гледаше да върви към него в ресторанта, той си припомняше първите години, когато я бе отгледал съвсем сам, без дори да наеме жена, за да му помага. В началото бе сметнал, че няма да се справи, и дори за малко се бе поуплашил. Какво трябваше да прави, за да се превърне в баща? Елиът нямаше и понятие, да не говорим, че това се оказа тайна, необяснена никъде и от никого. Да, той бе хирург педиатър, но този факт не се оказа от кой знае каква полза във всекидневния живот. Ако имаше нужда да й зашие коремчето или да й направи четворен байпас на сърчицето, той би бил полезен, но за радост случаят не бе такъв.

После бе разгадал голямата тайна: човек не се ражда баща, той става такъв. Като непрекъснато мисли кое би трябвало да е добро за неговото дете, и според това насочва всяко свое действие, всяка своя постъпка.

Бе чакал четиридесет години, преди да разбере, че нямаше друг отговор, нямаше друго решение, освен любовта.

Точно това, което не бе престанала да му повтаря навремето Илена, но през тези години Елиът имаше навика да й отговаря: „Де да беше толкова лесно“.

А то беше. То беше съвсем лесно.

* * *

— Привет, татенце — каза Анджи, навеждайки се, за да го целуне.

— Здравей, Wonder Woman^[2] — отвърна й той, намеквайки за късата й поличка и дългите до бедрата ботуши.

— Как мина полетът ти?

— Много бързо: спах през цялото време!

Анджи се настани на табуретката срещу него, слагайки върху масата голяма връзка с ключове и миниатюрен хромиран мобилен телефон.

— Гладна съм като вълк! — заяви тя, грабвайки менюто, за да провери дали любимият й хамбургер е все още там.

Успокоена по този въпрос, тя се впусна в ентусиазиран разговор, сипейки хиляди анекдоти, свързани със следването й по медицина и с живота й в Ню Йорк. Анджи бе интелигентна и великодушна млада жена, настроена много идеалистически и вечно загрижена да върши добро във всичко, с което се захваща. Елиът не я бе подтиквал особено да избере медицинската кариера, но тя бе обърната към другите и твърдеше, че е наследила това си качество от него.

В този момент я намираше спокойна, лъчезарна, великолепна.

Хипнотизиран от звънкия й смях, леещ се на големи порции, той се питаше как ще се реши да й извести за своята болест. Никак не е лесно за едно двадесетгодишно момиче да научи изведнъж, че баща му е болен от рак в терминална фаза и че има само два-три месеца живот пред себе си…

Елиът добре познаваше своята дъщеря. Дори след заминаването й за Ню Йорк те бяха останали много близки. Въпреки своя вид и тяло на жена, тя все още бе едно чувствително дете и той се съмняваше, че би могла да реагира по улегнал и уравновесен начин на тежката истина, която щеше да й разкрие.

В своята професия по няколко пъти седмично той бе принуден да известява на неутешими хора, че тяхното дете, родител или близък не е преживял операцията. Това винаги бе труден момент, но с времето Елиът се бе научил да приема и това измерение на своята професия.

Да, в качеството си на лекар той бе във всекидневно съжителство със смъртта, но все пак ставаше дума за смъртта на други хора, не за неговата…

Разбира се, изпитваше известен страх от това, което го чакаше. Не вярваше нито във вечния живот, нито в прераждането. Знаеше, че това, което го очакваше, бе не само краят на земния му живот, но също и краят на живота му изобщо. Тялото му щеше да бъде изгорено в някой крематориум, Мат щеше да разпръсне пепелта му на някое симпатично място и баста! Край на играта!

Ето какво би искал спокойно да обясни на дъщеря си: че тя не би трябвало да се тревожи за него, защото той щеше да се справи с положението. Пък и при една по-обективна преценка смъртта не бе най-нетърпимата, върховната несправедливост: той не би махнал с лека ръка на възможността да поживее няколко допълнителни десетилетия, но все пак би било редно да се признае, че бе имал достатъчно време да вкуси от сладостите на живота, да изпита радостите, мъките и изненадите в него…

— А ти добре ли си? — попита внезапно Анджи, измъквайки го от размишлението.

Погледна я с нежност, докато тя повдигаше непослушната къдрица, падаща върху сините й очи.

Усети как гърлото му се свива и как го залива мощна вълна на чувства и вълнение.

По дяволите, точно сега не е моментът да се отстъпва!

— Трябва да ти кажа нещо, миличка…

Малко по малко усмивката на Анджи изчезна, сякаш тя предчувстваше вече лошата новина.

— Какво има?

— Имам тумор в белия дроб.

— Какво? — извика тя, не можейки да повярва.

— Имам рак, Анджи.

Смаяна, тя остана безмълвна няколко секунди, а после попита със сподавен глас:

— Ти ще можеш ли, ще можеш ли… да се оправиш?

— Не, миличка, навсякъде има метастази.

— Мамка му…

Зашеметена, тя се хвана с две ръце за главата и остана така известно време. Когато отново я изправи, една сълза се стичаше по бузата й, но очевидно все още не бе изгубила всякаква надежда.

— Но… не се ли консултира със специалисти? Има нови технологии за лечение на рака със стволови клетки. Може би ако…

— Много е късно… — прекъсна я той с недопускащ възражение тон.

Анджи изтри сълзите си с ръкава на своя пуловер, но от това нямаше никаква полза: сълзите й течеха съвсем сами, без тя да може да ги спре.

— И откога го знаеш това?

— Два месеца.

— Но… защо не ми каза нищо?

— За да те предпазя, за да не ти причинявам мъка…

Тя изведнъж се нервира:

— Значи от два месеца насам всеки път, когато си говорим по телефона, ти ме оставяш да те засипвам с моите скапани проблемчета, без да сметнеш за необходимо да ми кажеш, че си болен от рак!

— Ти започваше първата година от болничната си практика, Анджи, това бе един доста напрегнат период за теб и…

— Мразя те! — извика тя, ставайки от масата.

Той се опита да я задържи, но тя го отблъсна и напусна, тичайки, ресторанта.

* * *

Дъждът се лееше като из ведро, когато Елиът на свой ред излезе от заведението. Небето бе покрито с дебело наметало черни облаци и гръмотевицата тътнеше почти непрестанно. Лекарят съжали, че не бе взел нито чадър, нито шлифер, защото лененото му сако бе успяло да прогизне за по-малко от две секунди. С мълниеносна бързина той разбра, че няма да му бъде много лесно да се добере до Анджи. Движението бе блокирано, такситата и автобусите — превзети с пристъп.

Първото му намерение бе да отиде до обръщалото на трамваите при кръстовището на „Пауъл“ и „Маркет стрийт“, но бързо се отказа от тази идея: дъждът не бе обезкуражил туристите, които напираха към това място, за да видят как операторите обръщат мотрисите в обратната посока едва ли не със силата на една човешка ръка. Прецени подобно чакане за безкрайно и се изкачи към площад „Юнион“ с надеждата да хване някоя от тях в движение. Но първите две, които преминаха покрай него, бяха до такава степен натъпкани, че дори и не опита своя шанс. В замяна на това успя да се вкопчи на стъпалото на третата в момента, в който тя изкачваше най-стръмната част от своя маршрут.

Остана в трамвая чак до последната спирка — „Фишерманс Уорф“, старото рибарско пристанище на Сан Франциско, днес колонизирано от ресторанти за туристи и магазинчета за сувенири. Треперейки от студ, Елиът отмина сергиите с морски дарове, където продавачите, демонстрирайки невероятно красноречие, ловко лишаваха от живот пълзящите във всички посоки крабове, преди да ги хвърлят в огромни тенджери, врящи по тротоарите, в очакване на поредния лакомник. Дъждът бе удвоил своята сила, когато пристигна на площад „Гирардели“. Мина покрай старата шоколадова фабрика и се упъти към Форт Мейсън^[3].

Мокър до кости, пронизван от тръпки, той продължи с бърза крачка своя път. Вятърът духаше с оглушителен вой и се смесваше с дъжда, за да го шиба с водните си камшици по лицето. При това физическо усилие болките в дробовете и в долната част на гърба бяха оживели, но те не можеха да му попречат да открие своята дъщеря. Той знаеше къде тя има навика да ходи в мигове на тъга и униние.

Най-накрая Елиът успя да стъпи върху пясъка на плажа, простиращ се между Марина Грийн и стария военен терен на Криси фийлд. Морето се бе разбушувало и огромни вълни хвърляха парцали пяна на десетки метри навътре в сушата. Елиът присви очи: Голдън Гейт почти бе изчезнал, погълнат от мъглата и ниските облаци. Плажът бе пуст, целият покрит с дебела дъждовна пелена. Изтича още няколко метра по него, викайки с всички сили:

— Анджи! Анджи!

Отначало му отговаряше само вятърът. Очите му се замъглиха и се почувства слаб и раним, почти на края на силите си.

После отгатна нейното присъствие, без да разбира много добре къде точно се намира, а след малко дочу и гласа й:

— Татко!

Анджи тичаше към него, пронизвайки водните бариери, издигнати от пороя.

— Не умирай, татенце! — молеше го тя през сълзи. — Моля те, не умирай!

Той я притисна към себе си и двамата дълго останаха в силна прегръдка, измокрени, изтощени, сломени от мъка и отчаяние.

Докато утешаваше дъщеря си, Елиът се закле пред себе си да се бори с всички сили срещу смъртта и да я накара да отстъпи до последните възможни граници.

Сетне, щом настъпеше съдбовният миг, той щеше да си отиде с умиротворена душа, защото знаеше, че нещо от него щеше да просъществува отвъд небитието.

Тогава разбра, че може би и това бе една от причините хората да си раждат деца.