Гийом Мюсо
Ще бъдеш ли тук? (15)

13
Четвъртата среща

Прекосяваме настоящето с вързани очи. (…) Едва по-късно, когато превръзката бива снета и ние започваме да изучаваме миналото, си даваме сметка за това, което сме преживели, и едва тогава разбираме неговия смисъл.

Милан Кундера

Елиът е на 30 години

 

Бурята беснееше над Кий Уест, лишавайки от електричество всички сгради на острова. Елиът не можеше да заспи. Без да буди Илена, която бе дълбоко заспала на леглото до него, той запали газената лампа и реши да проучи къщата на Ърнест Хемингуей.

Осветявана от зигзагите на мълниите, тя бе разтърсвана от дъжда и поривите на вятъра като кораб в окото на бурята. Докато се изкачваше по централното стълбище, мощна гръмотевица накара всички стъкла на прозорците да иззвънтят. Лекарят потръпна, помисли за секунда да се върне обратно, но после повдигна рамене.

Само това оставаше — да се поддава на страха в толкова решителен момент от живота си!

Качи се на горния етаж и пристъпи по скърцащия паркет до кабинета на писателя. Отвори полека вратата и ето че нещо му скочи в лицето, издавайки грозно съскане.

Котка!

Бе чел някъде, че Хемингуей обожавал тези животни и имал край себе си петдесетина парчета. Опипа лицето си: котката добре бе използвала ноктите си, успявайки мимоходом да му одере бузата.

Очевидно между мен и животните…

Елиът отброи няколко крачки в кабинета, откривайки с удивление личните предмети на великия писател: старата му пишеща машина, която го бе последвала в Испания по време на Гражданската война, керамична пластика, подарена му от Пикасо, колекция от перодръжки, африканска маска със заплашително изражение, десетки изрезки от пресата, многобройни снимки…

В тази стая цареше някаква магическа атмосфера. Добре е да се подчертае, че между ходенето на риболов и запоите татко Хемингуей бе успял да напише в Кий Уест няколко шедьовъра, след които Сбогом на оръжията и Снеговете на Килиманджаро.

Съвсем не е зле — помисли си Елиът и в този миг светлината се върна най-сетне.

Той духна пламъчето на лампата и се приближи до един стар грамофон. С много внимателни движения сложи първата плоча, която му попадна подръка, и няколко секунди по-късно звуци на цигулка и китара се смесиха в стаята: Джанго Райнхард и Стефан Грапели, най-добрият джаз през тридесетте…

Ала изведнъж игличката на грамофона излезе от улея си и лампите запремигваха, преди стаята отново да потъне в тъмнина.

Ама че съм глупак! — укори се Елиът. — Защо ми трябваше да гася лампата?

В кабинета не можеше да се различи почти нищо, освен потоците вода, които се стичаха по прозорците. Младият лекар остана доста време застинал в тъмното с надеждата, че светлината всеки момент ще се върне.

Внезапно той почувства нечие присъствие, последвано от дишане и металически шум.

— Кой е тук? — попита той с не съвсем уверен глас.

Вместо отговор на няколко метра пред него проблясна пламъчето на запалка. Разпозна горящите очи на своя двойник, които го гледаха в нощта.

— Искаш обяснение, момчето ми? Е, добре, идвам да ти го дам…

* * *

Старият лекар запали фитила на лампата, след което се настани в един фотьойл с кожена тапицерия и се обърна към Елиът.

— Кажете ми какво ще се случи на Илена! — извика последният с присъщата на младостта му пламенност.

— Седни и престани да крещиш.

Изгарян от нетърпение, Елиът с неохота се съгласи да седне от другата страна на бюрото. Неговият събеседник се порови във вътрешния джоб на сакото си, откъдето извади една снимка.

— Казва се Анджи — обясни му той, подавайки снимката. — На двадесет години е и е човекът, на когото държа най-много от всичко на света.

Елиът разгледа внимателно фотографията на младата жена.

— Майка й…

— Не, майка й не е Илена — прекъсна го старият лекар, досещайки се за въпроса.

— Защо?

— Защото когато дъщеря ми се роди, Илена бе мъртва отпреди десет години.

Елиът пое информацията, без да мигне.

— И защо би трябвало да Ви вярвам?

— Защото нямам никаква причина да те лъжа.

Тогава младият лекар зададе въпроса, който го измъчваше още от сутринта:

— Дори да допуснем, че всичко това е вярно, защо казвате, че аз съм я бил убил?

Мъжът отсреща направи кратка пауза, сякаш за да претегли добре всяка дума, която щеше да каже:

— Ти я уби, защото я обичаш зле.

— Достатъчно се наслушах на подобни глупости! — избухна Елиът, скачайки от мястото си.

— Ти я обичаш, сякаш имате целия живот пред себе си… А това не е начинът, по който трябва да се обича.

За миг Елиът се замисли върху този довод, но бързо го отхвърли. Ала проблемът не бе в това. Сега, в този момент, той трябваше да измъкне от човека насреща колкото се може повече сведения, а не да философства за любовта. Ето защо съсредоточи разговора върху единственото нещо, което наистина го интересуваше:

— Какво би трябвало да се случи, та Илена да умре?

— Ще има произшествие.

— Произшествие? Какъв вид произшествие? И кога?

— А, не! Не разчитай на мен да ти кажа подобно нещо!

— И защо?

— Защото не искам да я спасиш…

* * *

В течение на няколко секунди Елиът остана онемял, неподвижен пред дъждовната пелена, която покриваше стъклото. Чувстваше, че разговорът му убягва и че не е способен вече да схваща логиката му:

— Но, дявол да го вземе, нали сега е паднала възможността… Сега или никога! Намерили сте начин да се връщате назад във времето. Нима ще оставите жената на Вашия живот да умре?

— Не мисли, че скачам във въздуха и щракам с пръсти! — нервира се възрастният мъж, стоварвайки юмрука си върху масата. — През тези тридесет години не съм мислил за нищо друго! Само да можех да се върна назад, само да можех да я спася, само да можех…

— Е, добре, престанете да мислите! Направете го!

— Не!

— И защо не?

— Защото ако спасим Илена, ти ще устроиш живота си с нея.

— Е, и?

— Е, и няма да се роди Анджи…

Елиът продължаваше да не разбира:

— Но къде е проблемът? — попита той, повдигайки рамене. — Ще имам други деца…

— Други деца? Пука ми за твоите други деца! Аз не искам да загубя моята дъщеря! Не искам свят, в който Анджи не съществува!

— Аз пък няма да оставя Илена да умре — отвърна решително Елиът.

Преизпълнени с гняв, двамата мъже бяха скочили от местата си. Застанали прави, на няколко сантиметра един от друг, те се гледаха яростно в очите, готови да изиграят последния си коз:

— Мислиш, че ти водиш танца, защото си по-млад, но без мен никога няма да разбереш как е умряла Илена, и затова няма да можеш нищо да направиш, за да я спасиш.

— Във всеки случай, ако Илена умре, изобщо не се надявайте, че ще стана родител на Вашата Анджи!

— Когато станеш баща, ще ме разбереш, Елиът: един баща не изоставя своето дете дори за да спаси жената, която обича…

Двамата дълго останаха така, вперили погледи един в друг, всеки барикадиран в своята крепост. Съзаклятничеството, което ги бе сближило по време на последната им среща, бе отстъпило място на противопоставянето.

Водеше се борба на един мъж срещу самия себе си, в две различни възрасти от своя живот. Всеки бе готов да се бие докрай: единият — за да спаси своята жена, другият — за да не загуби своята дъщеря.

И точно когато разговорът бе навлязъл в задънена улица, по-възрастният от двамата съзря възможния изход:

— Колко далеч си готов да стигнеш, за да спасиш Илена?

— Колкото е необходимо — отвърна Елиът, без да трепне.

— От какво си готов да се откажеш?

— От всичко.

— Е, тогава може би имам една идея…

* * *

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро.

В края на краищата двамата мъже седнаха един до друг на пейката от местен орех, която се намираше в съседство с бюрото. Зад тях през прозореца на равномерни промеждутъци нахлуваше отблясъкът от фара на Кий Уест, хвърляйки силуетите на торсовете им върху стената и паркета.

— Ти искаш да спасиш Илена и това е съвсем разбираемо, но ще можеш да го направиш само ако дадеш дума, че ще съблюдаваш неизменно три условия…

— Три условия?

— Първото, да не говориш с никого за това, което ни се случва. Нито с Илена, разбира се, нито дори с Мат.

— Аз имам пълно доверие на Мат — възпротиви се Елиът.

— Тук не става дума за доверие, това е въпрос на върховна опасност. Слушай, убеден съм, че правим грешка, ужасна грешка, като тръгваме да се опълчим на съдбата! Сигурен съм, че все някой ден ще трябва да си платим много скъпо за това. Аз съм готов да поема този риск заедно с теб при условие, че ти няма да замесиш никого другиго в тази работа.

— Какво е второто условие?

— Ако успеем да спасим Илена, ще трябва да я напуснеш…

— Да я напусна? — попита смаяно Елиът, не можейки да повярва на ушите си.

— Да я напуснеш и никога повече да не я виждаш. Тя остава жива, но през останалите години на твоя живот ще трябва да действаш така, сякаш е мъртва.

Елиът остана вкаменен, давайки си изведнъж сметка за ужаса, който съпътстваше подобно решение. Отвори уста, но никаква дума не успя да излезе от нея.

— Напълно съзнавам, че искам от теб нещо кошмарно — съгласи се възрастният лекар.

— И какво е третото условие? — едва успя да промълви Елиът с пресъхнала уста.

— След девет години, на 6 април 1985 година, по време на един конгрес по хирургия в Милано, ще срещнеш една жена, която ще прояви интерес към теб. Ти ще отвърнеш на нейните аванси и ще прекарате заедно уикенда, през който ще бъде зачената нашата дъщеря. Ще трябва да действаш точно така и никак другояче, защото това е единственият начин да спасим едновременно и Илена, и Анджи.

В небето отново заплашително прогърмяха мощни гръмотевични удари.

Тъй като Елиът не отговаряше нищо, неговият двойник уточни:

— Това е цената, която трябва да платим, задето искаме да променим естествения ход на нещата. Но ти си свободен да откажеш.

Възрастният мъж се изправи и закопча своето палто, сякаш се подготвяше да излезе в проливния дъжд.

Тогава Елиът разбра, че няма друг избор, освен да приеме този договор. За частица от секундата щастливите години, които бе преживял с Илена, преминаха пред очите му. В същия миг осъзна с кристална яснота, че това щастие съвсем скоро ще приключи и че ще трябва да се подготви за поредица от дълги безрадостни години.

Неговият двойник тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато Елиът подскочи и протегна ръка, за да го задържи.

— Приемам! — извика той.

Другият не се обърна, а само отговори:

— Скоро пак ще се върна.

След което затвори вратата зад себе си.