Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seras-tu la?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Гийом Мюсо. Ще бъдеш ли тук?

Френска. Първо издание

Превод: Владимир Атанасов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

Формат 32/84/108

Обем 39 п.к.

Дадена за печат декември 2009

Излязла от печат декември 2009

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

19
Седмата и осмата среща

Ако младостта знаеше…

Ако старостта можете…

Сан Франциско, 26 декември 1976 год.

Елиът е на 30 години

02 ч. 01 мин.

 

Болницата бе заспала под непрестанния плисък на дъжда.

Илена си почиваше със затворени очи в полумрака на малката болнична стая. Над нея бе разпростряна паяжина от апарати за вливане, а от устата й стърчеше тръбичката на изкуствен респиратор.

Седнал до нея, Елиът леко придърпа нагоре одеялото, сякаш се боеше да не се простуди. Покъртен, той протегна треперещата си ръка към лицето на младата жена. Когато докосна кожата й, почувства как два остри бръснача се опряха до неговото сърце.

Зад подпухналите й черти и посинелите устни усети един живот, който се бореше да не угасне.

Живот, който се държеше на тънък конец.

Готов всеки миг да се скъса.

* * *

Вратата на стаята полека се отвори. Елиът се обърна, мислейки, че е влязла медицинската сестра на етажа.

Но не беше тя.

— Трябва да я оперираме! — обяви неговият двойник с недопускащ никакво възражение тон.

Елиът подскочи.

— От какво да я оперираме?

— От екстрадурален мозъчен хематом.

Обезумял, младият лекар повдигна клепачите на Илена, но никакво отклонение в статуса на зениците не издаваше наличието на хематом.

— Откъде подобно заключение?

— От доклада за смъртта й. А ако я беше подложил на скенер, и ти вече щеше да знаеш това…

— По-полека — защити се Елиът, — намираме се едва в 1976 год. Апаратурата непрекъснато излиза от строя, софтуерът забива в 50 процента от случаите, това не Ви ли е познато?

Другият изобщо нямаше време да му отговори, съсредоточен да изучава дългите ленти с кардиограмите.

— Нареди да приготвят един операционен блок, бързо! — каза той, посочвайки стенния телефон.

— Почакайте, тя има многобройни увреждания на гръдния кош: ако я отворим веднага, има голям риск да не издържи.

— Да, а ако не я отворим, рискът ще се превърне в неизбежност.

Елиът помисли за миг върху този довод, преди да изрази друго съмнение:

— Мичъл никога няма да оперира Илена само по някакви предчувствия.

Другият повдигна рамене:

— Ако смяташ, че ще оставя Мичъл да я оперира…

— Е, кой тогава?

— Аз.

Елиът бе съгласен да се впише в това „аз“. Оставаше обаче още един проблем:

— Няма как да извършим операцията само двамата! Ще ни трябват най-малко един анестезиолог и една медицинска сестра.

— Кой е дежурният анестезиолог?

— Саманта Райън, струва ми се.

— Бъди в блока след десет минути! — каза той, напускайки стаята. — Ти подготвяш Илена за операцията, аз се заемам с Райън.

* * *

Шестдесетгодишният Елиът се втурна в големия, почти празен хол на етажа, където се носеше миризма на етер. За да бъде по-незабележим, той бе сменил сакото си с бяла блуза. Познаваше болницата като петте си пръста и нямаше никакви проблеми да намери залата за почивка, където се бе приютила Саманта Райън.

— Здравей, Сам — каза той, запалвайки лампата.

Привикнала към накъсания сън на нощните дежурства, младата жена веднага скочи и поднесе ръка пред очите си, за да се предпази от досадната светлина. Въпреки че физиономията на този човек не й бе съвсем непозната, тя бе неспособна да я свърже с някакво име.

Елиът й подаде чаша с кафе, която тя прие, отмахвайки същевременно няколко непокорни кичури коса, падащи върху лицето й.

Тя бе доста необичайно момиче: тридесетгодишна, с ирландски произход, хомосексуална, практикуваща католичка. Работеше в болницата от две години, след като бе скъсала със своето семейство и се бе преместила в Сан Франциско от Ню Йорк, където баща й и братята й бяха стълбове в полицейското управление на града.

През следващите години Елиът и тя щяха да станат добри приятели, но по това време Саманта бе самотна, затворена в себе си и чувстваща се неуютно сред хората. Никой не знаеше да има приятели в болницата, където бе тръгнал прякорът й аутистката.

— Имам нужда от Вас за една операция, Сам.

— Веднага ли?

— Веднага. Екстрадурален мозъчен хематом на пациентка с респираторни проблеми.

— Момичето, което е скочило от моста? — попита тя, отпивайки глътка кафе.

— Точно така.

— Тя няма да успее да се измъкне — обяви спокойно младата лекарка.

— Бъдещето ще го покаже — отвърна й Елиът.

Саманта разгъна алуминиево фолио, в което имаше няколко бисквити.

— Кой ще я оперира? — попита тя, потапяйки една от тях в своята напитка.

— Аз.

— Но кой всъщност сте Вие?

— Някой, който Ви познава.

Погледът на младата жена се кръстоса с този на лекаря и за миг тя почувства, че губи почва под краката си, защото я жегна усещането, че този човек четеше в съзнанието й като в отворена книга…

— Трябва да побързаме — заяви Елиът.

Саманта поклати глава.

— Мичъл е титулярът. И дума не може да става да правя нелегални операции — още утре ще съм уволнена.

— Има известен риск — съгласи се Елиът. — И все пак Вие ще ми помогнете…

— Не Ви дължа нищо — каза тя, повдигайки рамене.

— На мен — не, но дължите нещо на Сара Лийвз…

Той така и не довърши изречението си, но тя го изгледа, изплашена до смърт. Сара Лийвз беше нещастна проститутка, която бе приета в болницата преди две години в много тежко състояние — пребита и наръгана няколко пъти с нож. Оперираха я по спешност, но тя така и не оживя.

— Тъкмо бяхте започнали работа в болницата и този ден бяхте дежурна — припомни й Елиът. — Вие сте добър анестезиолог, Сам, един от най-добрите, но онази вечер напълно объркахте конците…

Саманта затвори очи и за хиляден път си припомни ужасната сцена отпреди две години: лоша манипулация, два неподлежащи на смесване продукта, грешка на начинаещ лекар и бедната жена така и не се събуди.

— Вие бяхте достатъчно ловка, за да прикриете грешката си — призна Елиът, — пък и е редно да се признае, че смъртта на една проститутка не можеше никого да затрогне.

Саманта продължаваше да слуша със затворени очи. Бе допуснала тази грешка, защото бе много потисната. Цялата истина бе, че онази вечер умът й бе съвсем другаде. Някъде в Ню Йорк — при своя баща, който я нарича „мръсница, парцал, малка курвичка“, при своята майка, която повтаря думата „срам“ на всеки три секунди, и при своите братя, които я притискат да напусне града.

Когато отвори очи, тя изгледа стъписана Елиът.

— Откъде знаете всичко това?

— Знам го, понеже Вие ми го разказахте.

Саманта поклати глава. Не бе посмяла да разкаже за този инцидент на никого, дори на свещеника в изповедалнята. В замяна на това от две години насам чувстваше далеч по-голяма потребност от вярата в Бог, от неуморни молитви към Него, сякаш това бе начинът да изкупи вината си. Повече от всичко на света би искала да се върне назад, да направи така, че този прокълнат ден изобщо да изчезне от календара. Колко пъти се бе обръщала с гореща молба към Небето да й даде възможността за изкупление!

— Да спасите един живот, за да изкупите една смърт… — каза Елиът, който отгатваше накъде текат мислите й.

След няколко секунди колебание Саманта закопча блузата си и каза:

— Качвам се в операционната зала.

Елиът тъкмо се канеше да я последва, когато усети как ръката му започва да трепери.

Нима е дошло времето?

Той бързо се вмъкна в тоалетните, които за щастие бяха празни в този късен нощен час. Паникьосан, той чувстваше как ще изчезне. Наведе се над мивката, за да си наплиска лицето. Противно на Саманта Райън, той не вярваше в Бог, което обаче не му попречи да Му отправи гореща молба:

Оставете ме да я оперирам! Позволете ми да остана малко по-дълго!

Ала Бог, в Когото той не вярваше, изобщо не Го бе грижа на всичките му клетви и заклинания, така че Елиът нямаше друг избор, освен да се остави да бъде засмукан от меандрите на времето.

* * *

Събуди се през 2006 год., проснат във фотьойла пред своето бюро. Разтревожен, погледна електронния часовник, поставен върху една етажерка: 02 ч. 23 мин.

Все още имаше малко време при условие, че тутакси отпътува в миналото. Трескаво погълна още едно хапче, но от това не произлезе нищо. Естествено: веществото упражняваше своето въздействие само по време на сън. А той бе прекалено възбуден, за да заспи по желание. Затова хукна по коридора, повика асансьора и слезе в болничната аптека. Там намери ампула с Хипносен — лекарство със силен сънотворен ефект, използван при подготовката на пациентите преди анестезията. Качи се по най-бързия начин в своя кабинет и веднага грабна лекарската си чанта, за да извади от нея еднократна спринцовка. Дозира неголямо количество от медикамента, което инжектира в една от вените си. Ефектът на сънотворното не закъсня, въвличайки Елиът в страната на сънищата и химерите.

* * *

В същия миг през 1976 год, тридесетгодишният Елиът приключваше подготовката на Илена за операцията. Бе й обръснал главата и се канеше да изключи респиратора. За да може да диша по време на пренасянето й до операционната зала, той прикрепи към стърчащата от устата й тръбичка надуваем балон и по възможно най-дискретния начин се качи в хирургическия блок.

Там го чакаха Саманта Райън и една медицинска сестра. Двойникът му обаче го нямаше, но не след дълго някой почука по стъклото. Възрастният лекар му направи знак да се дезинфекцира и Елиът отиде при него, без да пророни и дума. Най-сетне събрани заедно, двамата хирурзи издърпаха ръкавите чак до лактите и започнаха да се приготвят в пълна тишина, търкайки методично ръцете си с антисептично вещество, преди да надянат по една лека блуза и да допълнят хирургическото си снаряжение с маска, ръкавици и книжна шапка.

* * *

После двамата почти едновременно влизат в операционната зала.

Елиът застава отстрани, оставяйки своя двойник да ръководи манипулациите. Другият, много съсредоточен, много спокоен, съгласува всички действия по пренасянето на Илена върху операционната маса. Поддържа главата й в подходящо положение, избягвайки всякакво извъртане или накланяне. Знае, че има увреждания на прешлените, и не иска да ги утежнява с резки движения.

Най-сетне операцията започва. Възрастният лекар чувства как в гърдите му се надига особено вълнение: от два месеца насам е престанал да оперира и е заживял с мисълта, че никога повече през живота си няма да държи скалпел в ръката си. Движенията му са прецизни и пестеливи. С времето се бе научил да владее напрежението на тези екстремни моменти. Знае къде точно трябва да я отвори, ръцете му не треперят, всичко върви добре, докато…

— Кой ви е дал разрешение да оперирате!

Мичъл е влязъл в залата и е пребледнял от гняв. Погледът му се спира последователно върху Саманта Райън, Елиът и неговия двойник.

— Кой е този тук? — пита той, повдигайки брадичка по посока на възрастния хирург, който спокойно отбелязва:

— Не сте стерилен, доктор Мичъл, и на всичко отгоре сте пропуснали, без да забележите, един хематом.

Мичъл сърдито поднася маската към устата си и обещава:

— Тази работа няма да ви се размине така лесно!

— Бъдете така добър да се дезинфекцирате — повтаря Елиът, принуждавайки лекаря да излезе, разярен и освирепял.

Операцията продължава в обстановката на неочаквано спокойствие и ведрост. Навън бурята беснее, чува се как дъждът плющи по стъклата и тече във водосточните тръби. Младият Елиът гледа своя два пъти по-стар двойник със смесица от възхищение и недоверчивост. Възрастният Елиът остава напълно съсредоточен върху своята работа. За него е очевидно, че дори всичко да протече добре, дълбочината и размерите на хематома, съпроводени с дихателната недостатъчност на Илена, правят прогнозите за оцеляването й твърде несигурни. Знае, че дори в най-добрия случай коматозното й състояние ще доведе до исхемични увреждания с тежки последствия.

Какви са шансовете й да се оправи?

От медицинска гледна точна, пет на сто да оживее.

И може би едно на хиляда да няма тежки увреждания.

Ала през своята дълга кариера Елиът бе свикнал да разглежда тези числа с известна доза сдържаност. Виждал бе как пациенти, на които лекарите не даваха повече от три месеца, продължаваха да живеят повече от десет години след това. Ставал бе свидетел как рутинни операции завършваха по възможно най-драматичния и неприятен начин.

Тези мисли се въртяха в главата му, когато струя кръв оплисква лицето му. Ето от това се страхуваше най-много: рана на синуса, притискана от хематома. Кръвоизливът е много силен, но той е предупредил сътрудниците си и кръвта внимателно бива попивана. Елиът полага големи усилия, за да контролира емоциите си, съсредоточавайки се единствено върху зоната на хирургическата интервенция, без да мисли, че пациентът на масата е Илена. Защото ако вместо оперираните тъкани започне да вижда нейния образ, ръката му неминуемо ще започне да трепери и погледът му може да се замъгли.

Операцията продължава спокойно и методично до мига, в който Мичъл отново нахлува в залата заедно с един от началниците на отделението. Двамата установяват тежко нарушение на правилника, но не се опитват да прекъснат операцията, която, общо взето, върви към приключване. Предусещайки първите потрепервания, възрастният Елиът се обръща към своя млад двойник и му предлага:

— Оставям те да я затвориш.

Снема блузата и шапката, маха окървавените ръкавици и поглежда ръцете си: те бяха издържали напрежението, без да трепнат, и то далеч по-дълго, отколкото бе очаквал.

— Благодаря — шепне той, без да знае съвсем точно кому отправя тази своя признателност.

Това бе неговата последна операция. Най-важната в целия му живот.

В мига, когато изчезва в гънките на времето под втрещените погледи на присъстващите, той си казва, че е успял да изпълни своя дълг.

Оттук насетне изобщо не го е страх да умре.