Гийом Мюсо
Ще бъдеш ли тук? (5)

3

Седнете за час до някое красиво момиче, и той ще ви се види колкото минута. Седнете за минута върху горещ тиган, и тя ще ви се види колкото цял час. Ето това е относителността.

Алберт Айнщайн

Елиът е на 30 години

 

— Не сме ли добре тук? — попита Мат, излягайки се върху пясъка и посочвайки с ръка към огромния, заобиколен от хълмове залив, който се простираше пред очите им.

През тези години двамата приятели все още не се бяха обуржоазили. Не можеше и дума да става да си губят времето в обеди по ресторанти. Настъпеше ли пладне, те предпочитаха да се срещнат на плажа, за да изгълтат на крак по някой хотдог, преди да се върнат на работа.

Беше прекрасен ден, окъпан в ярка светлина. В далечината, обгърнат в лека мъгла, Голдън Гейт като че ли плаваше върху килим от млечни облаци.

— Прав си, старче, тук сме малко по-добре, отколкото в затвора! — потвърди Елиът, захапвайки стръвно своя сандвич.

— Днес имам да ти известя една велика новина — заяви Мат с тайнствен вид.

— Така ли? Казвай да чуем.

— Имай малко търпение, драги, изненадата ще я получиш за десерт…

Около тях, дошла да се възползва от последните мигове на циганското лято, се вихреше група младежи, облечени по последния писък на модата: клош панталони, тънки лъскави пуловерчета и бакенбарди при мъжете; дълги шарени туники, велурени сака и всевъзможни джунджурии по косите при жените.

Мат пусна своя транзистор и попадна на тазгодишния хит: очарователната мелодия на Хотел Калифорния в изпълнение на „Игълс“.

Подсвирквайки си припева на песента, той обиколи плажа с поглед.

— Видя ли момичето отдясно? Гледа насам, нали?

Елиът се обърна дискретно: изтегната върху голяма плажна кърпа, една красива млада жена, изящна като нимфа, гризеше безгрижно своя италиански сладолед. Тя кръстоса стигащите до сливиците си бедра и хвърли един белтък към двамата приятели.

— Твърде е възможно.

— Е, как я намираш? — продължи да задава въпроси Мат, отвръщайки на поздрава й.

— Напомням ти, че в моя живот вече има друг човек.

Мат отхвърли довода му, така да се каже, с опакото на ръката си:

— Знаеш ли, че само пет процента от млекопитаещите живеят по двойки?

— И какво от това?

— Какво чакаш да не се присъединиш към нормалните деветдесет и пет процента, които не си усложняват живота с подобни принципи?

— Не знам дали Илена би споделила твоето мнение…

Мат погълна последната хапка от своя хотдог, хвърляйки тревожен поглед към своя приятел.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Изглеждаш ми, сякаш снощи здравата си препил.

— Престани с любезните си комплименти, ставаш досаден!

— Просто се тревожа за теб, старче: прекалено много работиш, не си почиваш достатъчно.

— Работата е здраве.

— Разбрах: пак си ходил при оня китайски шарлатанин, в оная дупка точно под вас…

— Господин Джоу?

— Именно. И сигурно пак си ял патица по пекински?

— Страхотна вкуснотия.

— Според мен ти е сготвил някоя „улична превъзходна“…

Един продавач на сладолед прекъсна словесната им престрелка:

— Какъв аромат за господата: ванилия, карамел, кокос?

Елиът повери избора на своя приятел, който бе щастлив да поръча и за двамата. Щом сладоледаджията отмина, разговорът тутакси продължи оттам, докъдето бе стигнал:

— Как мина пътуването ти до Флорида? Изглеждаш ми нещо угрижен…

— Вчера вечерта ми се случи нещо изключително странно — призна Елиът.

— Цял съм слух.

— Срещнах един човек на летището.

— Жена, нали?

— Мъж… шейсетинагодишен.

Мат изслуша все по-начумерен разказа за странната среща с тайнствения посетител, завършила с изчезването му в тоалетните на летището.

Изминаха няколко секунди, преди да му отвърне с подобаваща гримаса:

— Мдаа! Положението е далеч по-тежко, отколкото предполагах.

— Кълна ти се, че всичко е самата истина.

— Виж какво, приятелче: крайно време е да вдигнеш малко крака от педала.

— Нямай грижа за мене.

— Че от къде на къде ще ме е грижа за тебе, Елиът? Заявяваш ми, че някакъв твой дубликат бил дошъл от бъдещето, ей така, да завърже малко лафче с тебе. Какво по-естествено от това? Дубликати под път и над път. Остава и да се угрижа…

— Прекрасно! Хайде да сменим малко темата.

— Какво прави твоята възлюбена Илена?

Елиът извърна глава към океана и за няколко мига погледът му се зарея в тънките пластове бяла мъгла, които се увиваха около металните стълбове на Голдън Гейт.

— Иска да си родим дете — отвърна той със замечтан глас.

Лицето на Мат грейна.

— Та това е страхотно, нали мога да се кандидатирам за кръстник?

— Не искам да имам дете, Мат!

— Така ли? И защо?

— Много добре знаеш защо: светът е станал прекалено опасен, прекалено непредвидим…

Мат вдигна очи към небето.

— Господи, старче, ти съвсем си изкукуригал! Та нали ще бъдеш тук да закриляш своето отроче! Илена също. Пък и аз ще приложа цялото си старание. Нали за това са родителите, да бдят над децата си?

— Лесно ти е на тебе да бръщолевиш: правиш се денем и нощем на плейбой, сменяш си приятелките като носни кърпички. Изобщо не те чувствам готов да създадеш свое семейство…

— Така е, защото не съм имал късмета да срещна момиче като Илена. Подобни работи могат да се случат само на тебе. По цялото земно кълбо имаше само едно такова момиче, но ти вече го хвана. Само че си прекалено глупав, за да си дадеш сметка…

Елиът заби поглед в далечината и нищо не му отвърна. Една голяма вълна шумно се разби о пясъка на плажа и хвърли пръски пяна в тяхната посока. Необходими бяха само няколко минути, за да се върне доброто настроение и разговорът да се прехвърли върху по-лекомислени и весели неща.

Когато прецени, че „моментът на изненадата“ е настъпил, Мат се порови в чантата си и извади от нея бутилка шампанско.

— Какво празнуваме? — попита го Елиът.

Мат едва сдържаше своята възбуда.

— Ето това е! Най-сетне открих това, което търсех, приятелю! — възкликна той, а думите му бяха съпроводени с острия пукот на освободената от гърлото тапа на шампанското.

— Жената на твоя живот?

— Не!

— Начин да нахраниш всички гладуващи по света?

— Нашия имот, братле! Нашата бъдеща плантация! Страхотен терен по склоновете на голям хълм с абсолютно потресаваща дървена къща на върха…

Преди няколко години Мат бе изкарал свидетелство за пилотска правоспособност. Купил си бе стар хидроплан и печелеше прилични пари, разхождайки туристи над залива на Сан Франциско. Ала от известно време целият се бе вдал в един малко налудничав проект да развият заедно с Елиът свое собствено винопроизводство в Напа Вали.

— Уверявам те, че това е най-добрият момент да се инвестира в подобно нещо — обясни му той с приповдигнат тон. — Засега в долината има само няколко имения, но виното е бъдещето на Калифорния. Това е нашето червено злато, разбираш ли… Ако подкараме нещата, без да се туткаме, ние ще сме победителите!

Не особено убеден, но доволен от щастието на своя приятел, Елиът му обеща да види съвместния им имот следващия уикенд и се заслуша развеселен в тирадите на своя партньор за бъдещото им финансово могъщество, докато алармата на часовника не го върна към действителността.

— Добре, оставям те — каза той, докато ставаше и се протягаше. — Отивам да спася още няколко живота. А ти? Каква ти е програмата за днес следобед?

Мат се обърна, за да провери дали красивата русалка не бе отплувала нанякъде. Сякаш го бе очаквала, тя му изпрати едно красноречиво намигване.

Мат целият засия. Беше млад, беше красив, целият живот бе пред него.

— Струва ми се, че има един човек, който очаква да му направя едно малко прегледче…

* * *

Заседнало в задръстването, таксито се влачеше по „Хайд стрийт“. Елиът плати сметката и хлопна вратата. Болницата не бе далеч: при тази скорост щеше да стигне по-бързо до нея пеша. Запали цигара и пое по улицата с бърза крачка. Всеки път, когато наближаваше своето работно място, изпитваше някаква смътна тревога. Едни и същи въпроси неизменно възникваха в съзнанието му. Щеше ли да бъде на необходимата висота, щеше ли да бъде достоен за всички очаквания? Щеше ли да вземе правилните решения? Нямаше ли да погуби някой свой пациент?

Все още не бе достигнал онази възраст, на която хората се чувстват неуязвими. Нямаше черупка, нито вътрешна броня, която да го защитава. Дотогава безпогрешно бе преодолявал всички препятствия по пътя си: блестящо следване в Бъркли, където дори бе прескочил един курс, учебна практика в Бостън, четири години работен стаж и няколко специализации по педиатрия за самостоятелна клинична кариера. Всеки път бе излизал с възможно най-ласкавите оценки.

И все пак понякога го обземаше известна несигурност дали бе роден за тази работа. Разбира се, съществуваше удовлетворението, че се грижиш за другите, че се чувстваш полезен. Понякога в края на работния ден, когато имаше усещането, че неговите действия са били решаващи за спасяването на някой пациент, той напускаше болницата в истинска еуфория. Сядаше в колата и се понасяше по крайбрежния булевард с натиснат до дъното педал на газта. Беше се борил за човешки живот и бе спечелил. Тези вечери, в продължение на няколко часа, Елиът се чувстваше равен на Бог. Ала блаженството никога не траеше особено дълго. Винаги имаше утре, вдругиден, по-вдругиден, когато някой пациент, „който не би трябвало да умре“, си отиваше в ръцете му.

Елиът погледна часовника си, стъпка угарката и забърза крачка. Силуетът на болницата вече се открояваше на стотина метра пред него.

Дали наистина съм роден за тази работа? — запита се отново той.

Що ли за лекар щеше да излезе от него? Бе избрал този път, за да изпълни свое отдавнашно обещание след важно събитие, което бе разтърсило живота му. Не съжаляваше за своя избор, но имаше дни, когато завиждаше на Мат за неговия далеч по-безгрижен живот. От десет години насам нямаше време за нищо: нито за четене, нито за спорт, нито за други интереси извън своята професия.

Влезе във фоайето на болницата, взе си лекарската блуза и се качи на втория етаж. Огледалото в асансьора отрази лицето на един уморен мъж. Бе изминала цяла вечност, откакто не бе спал осем часа без прекъсване. Нощните дежурства го бяха обучили да накъсва съня си и да спи, свит на топка, на порции по десет минути, така че вече не можеше да се излежава до късно сутрин дори през почивните дни.

Тласна вратата на една зала с блестяща от чистота настилка, в която го чакаше Лин, интернистът от отделението за спешна помощ.

— Бих искал да чуя Вашето мнение за един педиатричен случай, доктор Купър — обърна се той към него, представяйки му същевременно г-н и г-жа Романо, които го придружаваха.

Той — нисичък брюнет от италианско-американски тип — веднага предизвикваше симпатиите на околните. Тя — по-едра, руса, северен тип. Чудесен съюз на противоположностите.

Те не са тук заради себе си, а заради своята дъщеричка Анабел, която току-що е пристигнала в отделението и лежи в безсъзнание върху едно от леглата в стаята.

— Майка й я намерила в това състояние, като се върнала на обяд. Подозираме, че може изобщо да не се е събуждала от сутринта — обясни Лин. — Поисках пълни изследвания и д-р Амендоса й направи преглед на томоденсиометъра.

Това бе нов медицински апарат за дистанционни изображения на вътрешните органи, който започваше да се разпространява из болниците по целия свят под името „скенер“.

Елиът се приближи до изпадналото в кома тяло. Анабел бе момиче на петнадесетина години, възприело едновременно нещо от светлия тен на майка си и мургавината на баща си.

— Оплаквала ли се е напоследък от главоболие или гадене?

— Не — отвърна майката.

— Дрогирала ли се е?

— Не!

— Възможно ли е да си е ударила главата насън или да е паднала от леглото?

— И това не.

Преди да я прегледа, Елиът усети как животът се изплъзва от детското тяло и как смъртта, сгушена в ъгъла на залата, бе вече тук и чакаше своя час.

И все пак началото на прегледа изглеждаше по-скоро успокояващо: Анабел дишаше добре, сърцето и дробовете й функционираха нормално. Елиът провери корнеалния рефлекс. И тук нищо тревожно.

Ала нещата престанаха да изглеждат добре при прегледа на зениците. Въртейки внимателно главата на малката пациентка от дясно на ляво, Елиът установи, че очите не следват движението на главата. После, при натиск върху гръдната кост, пръстите на момичето се свиха по един доста обезпокоителен начин.

— Това не е добър знак, нали? — попита г-н Романо. — Да не би да има някакъв проблем с мозъка?

Елиът остана предпазлив:

— Твърде рано е да стигаме до каквито и да било заключения. Нека да изчакаме резултатите от изследванията.

Тези резултати пристигнаха няколко минути по-късно. Когато закрепи радиографската снимка върху проектора, младият лекар вече подозираше какво ще види на нея. Тъй като бяха в университетска болница, той остави на интерниста правото пръв да обяви диагнозата:

— Едем на нивото на малкия мозък, нали?

— Точно така — потвърди с нежелание Елиът. — Церебрален хеморагичен едем.

Той излезе от тъмната стаичка, за да отиде при родителите на Анабел.

— Е, докторе? — попитаха го те в хор, още щом се показа на вратата.

Той ги погледна със съчувствие. Би искал да им каже нещо успокояващо, като например: всичко е наред, малката ще се събуди всеки момент. Но това не бе истината.

— Искрено съжалявам, но Вашата дъщеря е претърпяла мозъчен удар и състоянието й е безнадеждно.

Най-напред всичко като че ли замръзна в стопкадър, настъпи пълна тишина, която сякаш можеше да продължи вечно, докато най-сетне двамата родители не разбраха смисъла на това съобщение. Майката извика сподавено, докато бащата отказваше да се примири:

— Но тя диша нормално! Тя все още е жива!

— Засега е така, но тя има кръвоизлив, който ще продължи да нараства, докато засегне и центровете, контролиращи дишането, и тогава те ще престанат да функционират.

— Може да я закачите за респиратор! — извика майката.

— Да, госпожо, можем да я сложим на командно дишане, но това няма да промени нищо.

Олюлявайки се, бащата се приближи до тялото на своята дъщеря.

— Как… как е възможно да е получила мозъчен удар? Та тя няма и петнадесет години…

— Това може да се случи на всекиго и по всяко време — уточни Елиът.

Яркото слънце продължаваше да нахлува през прозореца, обливайки стаята с нахална светлина и галейки златистите коси на момичето. Тя изглеждаше само заспала и наистина бе трудно да се повярва, че никога нямаше да се събуди.

— Няма ли поне да й направите операция? — с изумление продължаваше да пита майката, която така и не можеше да повярва на случилото се.

Съпругът й се приближи до нея и я хвана за ръката. Елиът я потърси с поглед и каза с много мек глас:

— Всичко е свършено, госпожо, много ми е мъчно да Ви го съобщя.

Би предпочел да остане с тях повече време, да поеме върху себе си поне частица от тяхното нещастие, да намери някоя успокоителна дума, макар да знаеше, че в подобна ситуация такава дума в езика не съществува.

Но на вратата се бе появила медицинската сестра от неговото отделение с тревожното напомняне, че е наложително по най-бързия начин да се яви на своето работно място. Предстоеше му операция, насрочена за 15 часа, и той вече бе успял да закъснее.

Преди да напусне помещението, Елиът би следвало да остане докрай верен на своята професия и да попита родителите дали биха дали съгласието си органите на дъщеря им да бъдат използвани за трансплантации. Със сигурност щеше да последва сюрреалистичен разговор, в който задачата му би била да ги убеди, че смъртта на дъщеря им би могла да помогне за спасяването на други човешки същества. Да, Елиът би трябвало да изпълни професионалните си задължения докрай, но днес не чувстваше в себе си достатъчно кураж да го направи.

Излезе от залата крайно потиснат и същевременно преливащ от гняв. На път към операционния блок се отби в тоалетните, за да си наплиска лицето.

Никога няма да имам деца — закле се той, гледайки яростно своето отражение в огледалото. — Никога няма да имам деца, за да не умрат някой ден пред очите ми! Толкова по-зле, ако Илена не разбираше това…

* * *

 

Вечерният мрак падаше върху големия зоопарк, наречен „Океански свят“. Докато последните лъчи на слънцето си играеха със сенките на кипарисите, местейки ги и правейки ги все по-дълги, шарена тълпа напускаше малко по малко морския резерват, очарована от срещата си с делфините, гигантските костенурки и морските лъвове.

Илена се наведе над басейна с делфините, за да примами Анушка, най-голямата от „косатките убийци“, да се приближи до нея.

— Здравей, хубавице!

Младата жена хвана плавника на животното и го прикани да се обърне по гръб.

— Няма да се страхуваш, от това не боли — успокои го тя, преди да забие порядъчно голяма игла в тялото му с цел да му вземе малко кръв.

Тази операция винаги е била доста деликатна. Макар косатките да бяха най-интелигентните китообразни, те бяха и най-свирепите в своя разред. Въпреки симпатичната си външност Анушка си оставаше огромен звяр, дълъг шест метра и тежащ четири тона, способен да ви потроши с един удар на опашката си и да ви откъсне някой крайник с мощната си челюст, снабдена с петдесетина остри зъба. За всяка подобна интервенция Илена полагаше огромни старания да предизвика доброволното съучастие на животното, представяйки му грижите и терапиите като вид игра. В преобладаващата част от случаите всичко минаваше добре. Илена имаше дарбата тънко да усеща настроенията на животните и да влиза в отлично разбирателство с тях. Тези й качества я превръщаха в забележителен лекар и зоолог.

— Ето! Всичко свърши! — възкликна тя, издърпвайки иглата от тялото на косатката.

За да възнагради животното за послушанието му, тя му изсипа цяла кофа замразена риба и му дари няколко ласки.

Илена страстно обичаше своята професия. В качеството си на ветеринарен лекар тя бе отговорна за физическото и душевно здраве на всички животни от парка. Надзираваше поддръжката на басейните, приготвянето на храната и участваше активно в подготовката на дресьорите. Струпването на толкова много отговорности беше доста необичайно явление за човек на нейната възраст, още повече за жена. Трябва да се каже, че тя бе водила яростна борба, за да получи този пост. Още от съвсем малка се бе запалила по морския свят и най-вече по китообразните. Освен че притежаваше диплома на ветеринарен лекар, тя имаше специализации в областта на морската биология и бе получила доста солидно образование по психология на животните.

Но в тази професия работните места бяха много ценни, перспективите за развитие по специалността — нищожни, а шансовете да работиш с делфини и косатки — почти също толкова слаби, колкото да станеш космонавт. Въпреки това Илена се бе вкопчила в своята мечта, и то с пълно право. Защото пет години по-рано, през 1971 год., Уолт Дисни бе избрал малкото градче Орландо, за да построи в него своя Дисни Уърлд — гигантски парк с всевъзможни атракциони. Подложен на огромен туристически наплив, Орландо се бе лишил от статута на селско градче, за да се превърне в най-елитния увеселителен комплекс във Флорида. „Океански свят“ бе последвал прокараната от Мики Маус пътека, построявайки в съседство най-големия морски зоопарк в страната. Година преди официалното откриване на парка Илена вече бе обсадила неговата управа, стремейки се да получи мястото, което бе обещано на един доста по-възрастен от нея ветеринар. Все пак ръководството бе приело да я вземе на работа с изпитателен срок и в крайна сметка тя си бе извоювала титулярното място на своя колега! Това бе една от добрите страни на Америка: вещината и отдадеността в работата най-сетне бяха започнали да надделяват над критерии като възраст, пол и социален произход.

Илена обожаваше своята професия. Тя отлично знаеше, че приятелите й от „Грийнпийс“ често се опълчваха срещу пленническото битие на животните в зоопарковете, но трябваше да се признае, че „Океански свят“ не беше безчувствен към проблемите на околната среда. Впрочем Илена бе издействала от своята управа финансирането на голяма програма за защита на морските крави^[1].

Младата жена напусна зоната на басейните и се отправи към административния комплекс. Тя залепи етикет върху флакончето с кръвната проба, а после го отнесе в малката лаборатория, за да започне анализа. Преди да се залови за работа, изпита нуждата да се отбие в тоалетната, за да си наплиска лицето със студена вода. През целия ден се бе чувствала напълно разбита.

Когато вдигна глава към огледалото над мивката, Илена забеляза как една сълза се стича по лицето й, без изобщо да я е усетила.

— Каква идиотка съм! — възкликна тя, избърсвайки зачервените си очи с опакото на ръката си.

В действителност бе съвсем наясно какво не беше наред: не бе спряла да превърта в съзнанието си и да преосмисля последния си разговор с Елиът. Неговата реакция, когато бе заговорила да се сдобият с дете. Това се случваше всеки път, когато се докоснеха до тази тема, и тя не разбираше упоритото му нежелание да си говорят за тези неща, възприемайки поведението му по-скоро като отказ от обвързване.

Въпреки това дори и за секунда не се съмняваше в неговата любов. Връзката им продължаваше да се озарява от яркия огън на чувствата, подхранван от желанието винаги да предизвикаш удивление у любимия, да го изпълниш със задоволство, да го изненадаш…

Ала дали тази любов нямаше с течение на времето да се изхаби, да угасне? Илена бе вече на тридесет години и — поне външно — все още блестеше с красотата си: живееше във Флорида, мъжете не спираха да кръжат около нея и тя напълно осъзнаваше силата на своята привлекателност. Но колко ли години още щеше да продължи всичко това? Младостта й полека и неусетно си отиваше. Тя вече си даваше сметка, че няма същата физика, същата сила, същата свежест, както хлапачките на осемнадесет или двадесет години, които срещаше на плажа или виждаше насядали по пейките по време на своите спектакли.

Самата тя не се притесняваше от неизбежното остаряване. Но около нея възгледите и нагласите на хората се променяха: говореше се за свободна любов и за сексуална революция, но тези необикновени преобразования изобщо не й харесваха. Искаше й се тяхната връзка да бъде трайна и непоклатима, и нямаше никакво желание да види мъжа, когото обичаше, да опитва всички пози на Кама Сутра с други жени.

Илена отпи глътка вода и избърса очите си с книжна кърпичка.

Може би не показваше достатъчно на Елиът до каква степен бе привързана към него. Бе срамежлива по природа и любовните излияния не бяха нейната сила. Но когато човек е влюбен, едва ли има нужда от много приказки: то се знае, то се усеща и това е всичко. И после, когато една жена иска от един мъж да бъде бащата на нейните деца, всичко е пределно ясно, нали?

Всъщност именно защото го обичаше, тя искаше да си роди дете от него. Не беше от онези жени, които болезнено мечтаеха да забременеят, които искаха да родят на всяка цена, единствено за себе си. Копнееше да си има дете заедно с Елиът, което да бъде продължение на любовния им възторг.

Само че той очевидно нямаше особено желание за това.

И тя не разбираше защо.

Дълбоко в себе си бе убедена, че готовността да имаш свое дете бе интимно свързана с личната орбита на всеки човек и със собствената му семейна история. В Бразилия Илена бе имала щастието да израсне в скромно, но обично семейство, и затова знаеше, че ще разцъфне в своето майчинство. Колкото до Елиът, той бе имал доста трудни, дори недружелюбни отношения със своите родители. Дали пък именно те не бяха причината за подобен отказ?

Въпреки това Илена не се съмняваше в неговите способности да направи едно дете щастливо. Много пъти, когато се бе отбивала в болницата, тя го бе виждала в действие. Той бе хирург педиатър и знаеше как да се държи със своите невръстни пациенти. Бе улегнал и уравновесен, не бе лекомислен или егоист като някои от мъжете, които се въртяха около нея. Изобщо не й бе трудно да си го представи като любящ баща, отзивчив към потребностите на своите деца. До такава степен, че неведнъж й бе идвало наум да спре, без да му казва, с противозачатъчните, за да представи нещата като „инцидент“ и да го постави пред свършен факт, ала се боеше, че ако постъпеше по този начин, можеше да съсипе безграничното доверие, което се бе установило между тях.

Какъв бе тогава проблемът?

Тя знаеше много неща за него: неговата решителност, неговия алтруизъм, неговата интелигентност, неговия аромат, вкуса на кожата му, очертанията на гръбначния му стълб, трапчинката на бузата, когато се усмихваше…

Но дали не съществуваше и някаква неписана закономерност, че винаги има подробности, свързани с най-любимите ни хора, които неминуемо ни убягват иди остават в тайна? И дали именно тази частица неизвестност не е онова, което прави любовта ни устойчива и трайна?

Във всеки случай имаше поне едно нещо, в което бе напълно сигурна: мъжът на живота й, бащата на бъдещите й деца беше той, само той и никой друг.

И това толкова желано бебе тя щеше да го зачене от него или никога нямаше да го зачене.

* * *

 

Седнал зад волана на своята Костенурка, Елиът се прибираше у дома в потиснато настроение. Тази вечер — никакви бесни скорости. Бе се борил за живота и бе загубил. Очевидно не бе Бог, а малко невзрачно и безсилно докторче.

Нощта постепенно се спускаше над града. Уличните лампи и фаровете на колите дружно светнаха. Уморен, обезсърчен, младият лекар прожектираше в съзнанието си филма със събитията от последните дни: спречкването с Илена, срещата на летището с онзи странен човек, малката Анабел, която се бе оказал безсилен да спаси.

Защо ли винаги бе имал усещането, че животът му се изплъзва? Че не той е истинският господар на положението?

Унесен в мислите си, той наближи кръстовището на „Филмор“ и „Юнион стрийт“, но при завоя малко закъсня с превключването на по-ниска скорост. Колата му бе леко отнесена към тротоара и за миг усети някаква съпротива, последвана от глух удар.

Май спуках гума?

Елиът изключи двигателя и излезе от колата. Огледа всички гуми, после предната броня.

Нищо.

Тъкмо щеше да продължи пътя си, когато дочу някакъв писък, нещо като жалостно скимтене откъм отсрещния тротоар.

Вдигна глава и забеляза малко кученце, което ударът бе запратил чак до другата страна на пътя.

Само това ми липсваше… — въздъхна той.

Елиът пресече улицата и се приближи до животинчето — лабрадор с бежова козина, полегнал на хълбок, с превита предна дясна лапа.

— Хайде, изчезвай! — извика той на псето, надявайки се да не го е наранил.

Но кучето изобщо не помръдна.

— Марш оттук! — ядоса се той, придружавайки своята заплаха с лек ритник.

Животинчето отново нададе сподавен вик, в който личеше остра болка. Окървавената му лапа не му позволяваше изобщо да помръдне, но Елиът не бе особено впечатлен. Никога не се бе прехласвал пред животните. Неговата работа и цялото му внимание бяха съсредоточени върху човешките същества: мъже, жени, деца, старци… Всички пациенти, които лекуваше в болницата. А животните…

Повдигна рамене и обърна гръб на лабрадора. Нямаше намерение да си губи повече времето с това псе.

Върна се в колата и превъртя ключа на контакта, без да чувства особено вълнение.

Разбира се, на негово място Илена не би избягала като крадец от мястото на престъплението. Обезпокоена, тя би се погрижила за кучето, а после би се постарала да открие собственика му.

Разбира се, Илена…

Тя като че ли бе седнала редом с него на предната седалка, нещо повече, Елиът като че ли я чуваше да натъртва: „Който не обича животните, не обича истински хората.“

Ама че глупости! — помисли си той, поклащайки глава. Но все пак спря колата двадесетина метра от местопроизшествието и с неудоволствие се върна назад.

Дори на четири хиляди километра разстояние тази жена правеше с него всичко, каквото си поискаше!

— Хайде, разбойнико — промърмори Елиът, настанявайки кучето върху задната седалка. — Ще се погрижим да те вдигнем на крака.

* * *

Озовавайки се на крайбрежния булевард, Елиът изпита чувство на задоволство. Шпалирът от сгради покрай океана щастливо съчетаваше архитектурни елементи от различни епохи и традиции. Къщи с кулички съжителстваха с по-модерни постройки, целите от стъкло и стомана, за да завършат — неизвестно по силата на каква магия — с един асиметричен, но пълен с хармония ансамбъл.

Нощта бе поела правата си, а вятърът духаше силно. На ливадата, очертаваща дълга зелена ивица край брега на морето, някакъв чудак с хипарска външност се забавляваше да дърпа въженцето на голямо хвърчило, по чиито краища феерично проблясваха малки лампички.

Елиът паркира пред своя вход и вдигна внимателно кучето, за да го извади от колата. Натоварен с този „мърдащ пакет“, той се отправи към красива къща в средиземноморски стил.

Едно завъртане на ключа и влезе в своя дом, който бе купил с получените от наследството на баща си пари. Имотът не бе съвсем типичен за квартала: къщата бе построена преди петдесетина години, но бе изцяло подновена от архитект Джон Лаутнер, специалиста по футуристичните сгради, който черпеше своето вдъхновение в произведенията от научната фантастика.

Елиът натисна копчето на електрическия ключ и вътрешността на къщата се озари от преливаща синкава светлина, наподобяваща отблясъците на морските вълни.

После настани малкия лабрадор върху канапето, въоръжи се с медицинската си чантичка и прегледа животинчето. Освен една доста лоша открита рана на лапата зверчето имаше само няколко леки контузии. Доста изненадващо то не носеше нашийник и му хвърляше изпълнени със страх погледи.

— Слушай, Нехранимайко, ти не ме обичаш и аз от своя страна ти отвръщам с взаимност! Понеже имаш известна нужда от мен, ще трябва да останеш спокоен, ако искаш да се погрижа за тебе…

След това предупреждение той дезинфекцира раната и се потруди да му направи добра превръзка.

— Това е, почивай си тази нощ, а утре — право в кучкарника! — обяви той на четирикракия си пациент, отдалечавайки се от канапето.

Елиът прекоси всекидневната и библиотеката, преди да достигне до кухнята. Тези три пространства бяха части от едно и също голямо помещение, което гледаше към вътрешната градина. Там пък господстваше един огромен жълт кедър от Аляска, чиито форми бяха умело подчертани с подходящо осветление.

В хладилника Елиът намери начената бутилка бяло вино и си наля една чаша, която се качи да изпие на горния етаж. Там, зад двоен панорамен прозорец, напред се издаваше, образувайки тераса, част от покрива, която даваше илюзията, че е надвиснала едва ли не над самия океан.

С чаша в ръка лекарят се отпусна върху един плетен стол и се остави на вятъра, който го шибаше на пориви през лицето.

За кратко в съзнанието му проблясна образът на Анабел Романо.

Гаден, отвратителен ден — помисли си той, затваряйки очи.

В този миг и през ум не можеше да му мине, че денят все още далеч не е приключил…