Гийом Мюсо
Ще бъдеш ли тук? (4)

2

Бъдещето ме интересува: в него имам намерение да прекарам следващите си години.

Уди Алън

Елиът е на 60 години

 

Елиът рязко отвори очи. Забеляза, че лежи напряко на леглото. Сърцето му биеше в бесен ритъм, а тялото му бе плувнало в пот.

Гаден, отвратителен кошмар!

Той, който никога не можеше да си спомни какво е сънувал, сега се събуждаше, завладян от това необикновено видение: както бе бродил из летището на Сан Франциско, бе попаднал на… свой двойник. Но далеч по-млад двойник, който изглеждаше също толкова изненадан да го види, колкото и самият той. Случилото се изглеждаше толкова истинско, толкова смайващо, сякаш наистина някаква сила го бе запратила тридесет години назад в миналото.

Елиът натисна копчето, управляващо отварянето на щорите, след което хвърли тревожен поглед към флакончето със златистите хапчета, сложено върху нощното шкафче. Отвори го и ги преброи: бяха останали девет. Вечерта, преди да заспи, бе глътнал едно от любопитство. Дали не стоеше точно това хапче в дъното на мистериозните му съновидения? Старият камбоджанец, който му го бе дал, не бе казал нищо за въздействието на тази субстанция, дори тържествено му бе препоръчал „никога да не злоупотребява с него“.

Елиът мъчително се изправи и се насочи към панорамния прозорец, от който се откриваше неповторима гледка към океана, остров Алкатрас и моста Голдън Гейт. Изгряващото слънце хвърляше над града гранатовата си сутрешна светлина, която всеки миг променяше своите нюанси. В открито море пъплеха платноходи и фериботи под ритмичния звук на сирените за мъгла и въпреки ранния час няколко души правеха сутрешния си крос, изкачвайки се по Марина Грийн — обширната морава, която граничеше с плажната ивица.

Тази привична картина донякъде го успокои. Изминалата бурна нощ бързо щеше да се забрави, в това едва ли можеше да има съмнение. Тъкмо се бе убедил в правилността на подобно заключение, и ето че стъклото на прозореца отрази смущаващи подробности: един тъмен ореол се бе разпрострял върху горнището на неговата пижама. Той се наведе, за да разгледа по-внимателно петното.

Май че е кръв?

Сърдечният му ритъм рязко се ускори, но това не трая задълго. Навярно му бе потекла кръв от носа през нощта и той бе пренесъл това събитие от действителността в своя сън. Познати неща, класическо действие на подсъзнателното, няма какво човек да обезумява.

Наполовина успокоен, той премина в банята, за да си вземе сутрешния душ, преди да потегли за работа. Нагласи струята и застина за миг неподвижен, потънал в мислите си, докато помещението се изпълваше с пара. Нещо все още терзаеше съзнанието му. Но какво? Започнал бе вече да се съблича, когато някакъв внезапен проблясък на интуицията го накара да бръкне в джоба на пижамата си. В него имаше хартиена салфетка, изцапана с кръв. Под потъмнелите червени петна съвсем ясно се очертаваше рисунката на най-известния мост в града, над който бе разположен надписът: кафетерия „Голдън Гейт“ — летище Сан Франциско.

Сърцето му отново започна бясно да бие и този път бе далеч по-трудно да възвърне нормалния му ритъм.

* * *

Дали пък не го бе споходила някаква болест, предизвикваща временно умопомрачение?

Преди няколко месеца, при извършването на фиброскопски изследвания, той бе узнал, че е болен от рак на белите дробове. Честно казано, това не го бе изненадало кой знае колко: човек не пуши безнаказано по повече от пакет на ден в продължение на четиридесет години. Опасностите от подобно поведение му бяха пределно известни и той ги бе приел. Така си беше, сблъскал се бе с един от рисковете на живота. Никога не се бе стремял да води някакво стерилно съществуване, нито пък да се предпазва на всяка цена от превратностите и ударите на битието. По някакъв парадоксален начин той вярваше в съдбата: нещата се случват, когато трябва да се случат. И човек е длъжен да понесе последствията от тях.

Обективно погледнато, това беше много гаден вид рак: една от формите, които се развиват най-бързо и които се лекуват най-трудно. През последните години медицината бе напреднала в тази област и новите медикаменти позволяваха животът на болните да бъде значително удължен. Но за подобни неща бе вече прекалено късно: туморът не бе разкрит достатъчно рано и изследванията бяха показали наличието на метастази в други органи.

Бяха му предложили класическото лечение — коктейл химио- и лъчетерапия, — но той бе отказал. В този стадий на болестта нямаше особен смисъл да се опитва каквото и да било. Изходът от битката вече бе предизвестен: оставаха му няколко месеца живот.

Засега той успяваше да прикрива болестта си, но знаеше, че няма да може да отлага нещата до безкрайност. Кашлицата му ставаше упорита, болките в ребрата и рамото ставаха все по-силни и от време на време го обземаха внезапни пристъпи на отпадналост, докато всеобщото убеждение беше, че той е неуморим.

Спохождаха го страхове, но не от болката. Това, от което най-много се боеше, беше реакцията на околните. Особено на Анджи, двадесетгодишната му дъщеря, студентка в Ню Йорк, и на Мат, най-добрия му приятел, с когото бе споделял всичко.

Елиът излезе от банята, избърса се припряно и отвори гардероба. С придирчивост, по-голяма от когато и да било, заизбира какво да облече: риза от египетски памук, италиански костюм, изискана вратовръзка. Докато се подготвяше, сянката на болестта изчезна. Нейното място бе заето от образа на мъж, който все още бе в своята сила, все още се отличаваше с приятен и привлекателен вид. Съвсем доскоро, благодарение на несъмнения си чар, той успяваше да излиза с млади и красиви жени, които понякога не достигаха и половината на възрастта му. Но тези връзки бяха мимолетни. Всеки, който се бе докоснал по-отблизо до Елиът Купър, знаеше много добре, че само две жени изпълваха неговия живот отначало докрай. Първата бе дъщеря му Анджи. Втората се наричаше Илена.

Тя беше мъртва от тридесет години.

* * *

Елиът излезе на тротоара и бе посрещнат от слънцето, вълните и вятъра. Спря се за миг, за да изпита наслада от раждащия се ден, след което отвори вратата на малък гараж. Там се пъхна в старата оранжева Костенурка^[1], последна останка от отдавна отминалата епоха на хипитата. Със смъкнат гюрук колата предпазливо се вля в движението по булеварда, за да се изкачи по „Филмор стрийт“ към викторианските сгради на „Пасифик Хай“^[2]. Досущ като във филмите, улиците на Сан Франциско, стръмни и полегати, образуваха забавни „руски хълмчета“^[3]. Но Елиът вече бе преминал възрастта, когато ускоряваше колата така, че да подскочи във въздуха при преминаването на билото им. Достигнал до „Калифорния стрийт“, той зави наляво и пресече пътя на едно трамвайче, което превозваше първите подранили туристи към Китайския квартал. Преди да достигне до тази част на града, той влезе в подземен паркинг между два блока зад Грейс Катедрал и малко след това вече бе пред входа на Медицински център „Ленъкс“, където, работеше повече от тридесет години.

В качеството си на завеждащ отделението по детска хирургия Елиът беше смятан за един от първожреците на болницата. На този пост обаче бе издигнат наскоро, с голямо закъснение спрямо забележителните му постижения. През своята кариера той се бе посветил изцяло на пациентите, опитвайки се — нещо рядко при хирурзите — да не се ограничава с чисто техническата страна на лечението, а да държи сметка и за емоционалната й съставка. Почестите и наградите изобщо не го впечатляваха, да не говорим, че никога не се бе опитвал да си изгради мрежа от връзки чрез неделни турнирчета по голф или разходки край бреговете на Тахо^[4]. И все пак, когато се налагаше някое от децата на неговите колеги да бъде оперирано, в повечето случаи те се обръщаха именно към него — знак, който означаваше твърде много в този занаят.

* * *

— Можеш ли да ми анализираш ето това?

Елиът подаде на Самюъл Белоу, завеждащия болничната лаборатория, малко найлоново пликче, в което бе пресипал дребните частици вещество, полепнали по дъното на флакончето със златистите хапчета.

— Какво е това?

— Очаквам ти да ми кажеш…

Сетне мина като порив на вятъра през кафенето, изгълта на големи глътки първата си доза кофеин, преди да се качи в хирургическия блок, където се преоблече и присъедини към малкия си екип, състоящ се от анестезиолог, медицинска сестра и интернистка от Индия, която бе на стаж при него. Пациентът бе крехко седеммесечно бебе на име Джак, страдащо от цианогенна кардиопатия. Тази сърдечна малформация, която възпрепятстваше правилното снабдяване с кислород на кръвта, придаваше мъртвешко излъчване на неговото личице, вдървяваше пръстчетата и оцветяваше устните му в синьо.

Докато се подготвяше да разреже гръдния кош на кърмачето, Елиът не можа да сдържи тръпката безпокойство, наподобяваща сценичната треска на артистите преди излизането им пред публика. В откритите сърдечни операции наистина имаше нещо чудодейно. Колко такива бе извършил? Несъмнено стотици, дори хиляди. Преди пет години един телевизионен екип бе направил за него репортаж, в който цветисто бе възхвалил „златните му пръсти“, способни да зашият кръвоносни съдове, тънки като карфица, с помощта на невидими за невъоръженото око конци. Ала всеки път беше все същото напрежение, все същият страх да не би да допусне фатална грешка.

Операцията продължи повече от четири часа, през които функциите на сърцето и белите дробове бяха деактивирани и поети от специална машина. Превърнал се, така да се каже, в сърдечен водопроводчик, Елиът запуши дупката между двата вентрикула и отвори един от белодробните пътища, за да избегне преминаването на венозната кръв към аортата. Това бе изключително прецизна работа, изискваща голяма опитност и пълна концентрация. Ръцете му не потрепваха и на милиметър, но част от съзнанието му бе другаде — надвесено над собствената му болест, от която му бе непосилно да се абстрахира, заето със странното съновидение от предходната нощ. Осъзнавайки изведнъж своята разсеяност, той се почувства така, сякаш са го хванали на местопрестъплението, и се съсредоточи изцяло върху така отговорната си задача.

Когато всичко приключи, Елиът обясни на родителите, че е прекалено рано, за да прецени дали операцията е била успешна. През следващите няколко дни детето ще бъде под специални грижи в интензивното отделение, където ще продължи да бъде на командно дишане, където, малко по малко, дробовете и сърцето му възвърнат отново своята работоспособност.

Все още в хирургическите си панталони и блуза Елиът излезе на болничния паркинг. Слънцето, достигнало вече почти до зенита си, го заля с ярките си лъчи и за частица от секундата той се почувства зашеметен. Беше изтощен, на края на силите си, с глава, гъмжаща от въпроси: беше ли разумно да отрича болестта си, както постъпваше досега? Беше ли почтено да продължава с операциите, след като рискуваше да изложи на опасност живота на своите пациенти? Какво щеше да стане тази сутрин, ако насред операцията се бе почувствал зле?

За да даде тласък на мисълта си, той запали цигара и с истинска наслада пое първата глътка дим. Това беше единственото предимство на този вид рак: сега можеше да пуши, колкото му душа иска, никотинът с нищо нямаше да промени развитието на болестта.

Лек бриз го накара да потръпне. Откакто знаеше, че скоро ще умре, бе станал по-чувствителен към всичко, което го заобикаляше. Усещаше почти физически пулса на града, който сякаш се бе превърнал в жив организъм. Болницата се възвишаваше на един от хълмовете му — Ноб Хил. Оттук като че ли можеха да се доловят всички вибрации на пристанището и кейовете. Елиът дръпна от цигарата за последен път, преди да смачка угарката. Решението бе взето: ще спре да оперира в края на месеца и ще съобщи на дъщеря си и на Мат за своето положение.

Така, край на всичко! Няма връщане назад. Никога повече не ще извършва единственото нещо, за което се усещаше действително пригоден: да лекува хората.

Елиът продължи още известно време да разсъждава върху жестокото решение, което бе взел, и се почувства стар и нещастен.

— Доктор Купър?

Елиът се обърна и видя зад себе си Шарика, индийската интернистка, която му бе асистирала цялата сутрин. Бе успяла да се преоблече, сменяйки хирургическите одежди със светли джинси и красива блузка с тънки презрамчици. Тя почти срамежливо му подаде пластмасова чаша с кафе. Всичко в нея излъчваше красота, младост и жизненост.

Елиът пое напитката и се усмихна в знак на благодарност.

— Дойдох да си взема сбогом, докторе.

— Да си вземете сбогом?

— Моят стаж в Съединените щати приключва днес.

— Наистина — припомни си Елиът, — и сигурно заминавате за Бомбай.

— Благодаря, че ме приехте и че бяхте толкова мил с мен. Научих много от Вас.

— Благодаря за Вашата помощ, Шарика, Вие ще станете добър лекар.

— А Вие сте велик лекар!

Елиът поклати глава, притеснен от гръмкия комплимент.

Младата индийка направи крачка напред и се приближи към него.

— Мислех си… мислех си, че бихме могли днес да излезем на вечеря.

За по-малко от секунда матовата й кожа бе станала яркочервена. Тя бе срамежлива и очевидно й бе струвало немалко да му направи подобно предложение.

— Съжалявам, но това е невъзможно — отвърна й Елиът, крайно изненадан от насоката, която разговорът придоби.

— Разбирам — промълви Шарика.

Тя замълча за няколко секунди, след което добави:

— Моят стаж приключва официално в осемнадесет часа. Тази вечер Вие вече няма да бъдете мой надзорник, а аз няма да съм Ви подчинена. Ако, разбира се, това Ви възпира…

Елиът я погледна по-внимателно. На колко години бе тя? Двадесет и четири? Двадесет и пет най-много. Той никога не й бе правил двусмислени намеци и сега се чувстваше неловко.

— Не става дума за това.

— Странно — каза тя, — аз винаги съм имала усещането, че не съм Ви безразлична…

Какво можеше да й отговори. Че част от него вече бе мъртва и другата скоро щеше да я последва? Че любовта според някои няма възраст, но че подобно твърдение е пълна глупост…

— Не знам какво да Ви кажа.

— Тогава не казвайте нищо — промълви тя, обръщайки му гръб.

Силно притеснена, Шарика вече се бе отдалечила, когато си спомни нещо.

— Ох! Бях забравила — извика тя, без да се обръща — на рецепцията са получили известие от Вашия приятел Мат: той Ви чака вече половин час и започва да се притеснява…

* * *

Елиът изскочи като попарен от болницата и в движение хвана първото попаднало му такси. С Мат се бяха договорили да обядват заедно и той страшно бе закъснял.

Както съществува любов от пръв поглед, точно така съществува и приятелство от пръв поглед. Мат и Елиът се бяха срещнали преди четиридесет години при наистина извънредни обстоятелства. Привидно всичко би трябвало да разделя двамата мъже: Мат беше французин, екстровертен, любител на красивите жени и на житейските наслади; Елиът беше американец, по-скоро затворен и саможив. Двамата бяха купили един лозов масив в Напа Вали — долината, наричана от някои Калифорнийския Перигор^[5]. Вината, които произвеждаха — доста прилично каберне совиньон и превъзходно шардоне с аромат на ананас и банан, — се бяха сдобили с добра слава благодарение на яростните усилия на Мат да ги рекламира из цялата страна, а също в Европа и Азия.

За Елиът Мат бе приятелят, който ще бъде край него дори когато вече не са му останали приятели; човекът, когото би повикал посред нощ, ако се наложи да изнесе труп от къщата си.

Междувременно Елиът бе излязъл извън всякакви поносими граници на закъснението и Мат със сигурност щеше да му чете конско…

* * *

Изисканият ресторант Белвю, в който двамата редовно обядваха, се издигаше в непосредствена близост до булевард „Ембаркадеро“^[6] и осигуряваше великолепна гледка към морето. С чаша в ръка Мат Делюка скучаеше повече от половин час на откритата тераса, обърната към Бей Бридж, Острова на съкровищата^[7] и небостъргачите от деловия център на града.

Тъкмо се канеше да си поръча трета чаша, когато телефонът му иззвъня.

— Привет, Мат, извинявай, но ще позакъснея.

— Само недей да бързаш, Елиът. Отдавна съм свикнал с твоята доста своеобразна представа за точност…

— И таз добра! Да не би да се готвиш да ми направиш някоя сцена?

— Опазил ме Господ, приятелю: та ти си лекар и това, че спасяваш човешки животи, ти дава всякакви права. Тук две мнения не може да има.

— Точно това е, което си мислех, ти ми правиш сцена…

Мат не можа да сдържи усмивката си. С прилепен за ухото телефон той напусна терасата и влезе в огромната зала на ресторанта.

— Искаш ли да поръчам вместо тебе? — предложи му той, приближавайки се към витрината с морските дарове. — Гледам тук пред себе си един краб, който може да бъде удостоен с честта да ти бъде поднесен за обяд…

— Имам ти пълно доверие.

Мат затвори телефона и с едно кимване към майстора готвач подпечата участта на нещастното създание.

— И един печен краб, ако обичате!

Четвърт час по-късно Елиът прекоси тичешком просторната зала, облечена в скъпи дървени ламперии и огледала. След като се спъна в колелцето на количката за десерти и едва не събори един келнер, той най-сетне се настани срещу своя приятел на любимата им маса. Първите му думи обаче представляваха ясно предупреждение:

— Ако все още държиш на нашето приятелство, избягвай да произнасяш в едно и също изречение думите „закъснение“ и „пак“.

— Нищо не съм казал — увери го Мат. — Бяхме резервирали тази маса за дванадесет часа. Сега е един и двадесет, но аз нищо не съм казал. По-добре ми разкажи как мина престоят ти в Камбоджа?

Елиът едва бе произнесъл няколко думи, когато се задави в продължителна кашлица.

Мат му поднесе голяма чаша с газирана вода.

— Не кашляш ли прекалено много, а? — попита разтревожено той.

— Не се притеснявай.

— Все пак… Не трябва ли да си направиш едно малко прегледче? Да речем, едно малко скенерче или нещо от тоя род…

— Доколкото си спомням, лекарят на тази маса съм аз — отвърна му Елиът, отваряйки менюто. — И тъй, какво благоволи да ми поръчаш?

— Не се сърди, приятелю, но намирам, че изглеждаш, сякаш снощи здравата си препил.

— Много ли комплименти смяташ да ми направиш още?

— Чисто и просто се тревожа за теб: прекалено много работиш, не си почиваш достатъчно.

— Добре съм, казах ти вече! Просто тази мисия в Камбоджа малко ме поумори…

— Не трябваше изобщо да ходиш там! — отсече Мат с изразителна гримаса. — Ако мен питаш, Азия…

— Напротив, беше много обогатяващо за мен. Но нямаш представа каква чудесия ми се случи.

— В смисъл?

— Срещнах един стар камбоджанец, на когото помогнах, и той, досущ като духа от лампата на Аладин, ме попита кое е най-съкровеното ми желание…

— И ти какво му отговори?

— Поисках му нещо невъзможно.

— Да спечелиш най-сетне една игра на голф?

— Престани да се занасяш.

— Добре де, кажи ми…

— Казах му, че бил желал да видя отново един човек…

В този миг Мат разбра, че приятелят му говори сериозно, и лицето му смени изражението си.

— И кого би искал да видиш отново? — попита го той, макар вече да знаеше отговора.

— Илена…

Невидим воал на тъга покри лицата на двамата приятели. Но Елиът не позволи да бъде обсебен от меланхолията. Докато келнерът поднасяше предястията, той отново започна да разказва на своя приятел смайващата история за флакончето с хапчетата, а после и подробности за потресаващия кошмар, който бе преживял през последната нощ.

Мат се опита да му повлияе успокояващо:

— Ако искаш да чуеш моя съвет, забрави тази история и вдигни малко крака от педала.

— Не можеш да си представиш колко поразителен и смущаващ беше този кошмар и същевременно колко реално изглеждаше всичко. Беше толкова… толкова странно да се видиш отново на тридесет години.

— Наистина ли смяташ, че точно тези хапчета са предизвикали всичко това?

— Че какво друго?

— Може да си изял нещо не съвсем прясно — предположи Мат. — Ако ме питаш, прекалено често се вреш в тези китайски дупки…

— Престани да бръщолевиш…

— Говоря съвсем сериозно. Никога повече недей да стъпваш в коптора на тоя мошеник Джоу: неговата патица по пекински всъщност е някое нещастно куче, сигурен съм…

* * *

Останалата част от обеда премина в шеги и добро настроение. Мат притежаваше скъпоценния дар да разпространява бодрост и веселие около себе си. Когато бе заедно с него, Елиът забравяше всички мрачни мисли, всички тежки грижи, всички отговорности. Разговорът бе възприел закачлив тон и се водеше на далеч по-повърхностни теми.

— Видя ли момичето на бара? — попита Мат, лапвайки хапка фламбиран банан. — Гледа към мен, нали?

Елиът се обърна към бара в дъното на залата: една красива русалка с бедра до сливиците и очи на кошута лениво смучеше своето сухо мартини.

— Това е момиче на повикване, старче, не виждаш ли?

Мат поклати глава.

— Безкрайно си далеч от истината.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Говориш така, защото се е вторачила в мен, а не в теб.

— Колко години й даваш?

— Двадесет и пет.

— А ти на колко години си?

— На шестдесет — призна си Мат.

— Ето защо това е момиче на повикване…

Мат се съвземаше няколко секунди от удара, след което бурно се възпротиви:

— Никога не съм бил в по-добра форма!

— Човек остарява, приятелче, ако все още не си разбрал. Такъв е животът и мисля, че и ти би трябвало лека-полека да се примириш с този ход на нещата.

Мат оцени тези очевидни заключения с гримаса на досада и недоволство.

— Добре, аз те оставям — обяви Елиът, надигайки се от масата. — Отивам да спася някой друг живот. А ти? Каква е програмата ти за днешния следобед?

Мат хвърли поглед към бара, за да установи с прискърбие, че русалката оживено разговаря с млад клиент на заведението. Само допреди няколко години той би бил способен да скочи и да изтръгне красавицата от лапите на този звяр, но сега се чувстваше гроги — като боксьор, решил да приеме един бой в повече.

— Колата ми е на паркинга — извика той, догонвайки Елиът. — Ще те придружа до болницата. Какъвто съм старец, може пък да имам нужда от едно малко прегледче…