Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seras-tu la?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Гийом Мюсо. Ще бъдеш ли тук?

Френска. Първо издание

Превод: Владимир Атанасов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

Формат 32/84/108

Обем 39 п.к.

Дадена за печат декември 2009

Излязла от печат декември 2009

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

Пролог

Североизточната част на Камбоджа

Сезонът на дъждовете

Септември 2006 год.

 

Хеликоптерът на Червения кръст се спусна от небето в уречения час.

Кацнало върху високо плато и заобиколено отвсякъде с гори, селцето се състоеше от стотина първобитни жилища, изградени в повечето случаи от трупи и клони. Мястото изглеждаше изгубено, извън времето, далеч от туристическите зони на Анкор и Пном Пен. Въздухът бе напоен с влага и калта покриваше всичко.

Пилотът не посмя да спре двигателя. Неговата задача бе да върне в града медицинския екип, изпълняващ хуманитарна мисия в района. Нищо особено при хубаво време. За нещастие намираха се в средата на септември и поройните дъждове, които се лееха неспирно, силно затрудняваха управлението на машината. Що се отнася до горивото, запасът му бе ограничен, но така или иначе достатъчен, за да прибере всички до благополучно пристанище.

При условие, че няма туткане…

Двама хирурзи, един анестезиолог и две медицински сестри излязоха тичешком от импровизирания диспансер, в който работеха от ранни зори. През последните седмици бяха обиколили околните села, лекувайки според силите си пораженията на маларията, СПИН-а и туберкулозата, грижейки се за хората с ампутации и снабдявайки ги с протези. Бяха кръстосвали из това ъгълче на страната, където в почвата се криеха хиляди противопехотни мини.

При подадения от пилота знак четирима от петимата лекари се шмугнаха в хеликоптера. Последният, мъж на шестдесетина години, остана малко назад с поглед, вперен в групата камбоджанци, които бяха наобиколили машината. Той все не се решаваше да отпътува.

— Трябва да тръгваме, докторе! — извика му пилотът. — Ако не потеглим веднага, няма да хванете самолета.

Лекарят кимна. Той вече се канеше да се качи в бучащата машина, когато погледът му се срещна с този на малко детенце, свито в прегръдката на възрастен мъж. На колко ли години бе то? На две? Най-много на три. Малкото му личице бе ужасно деформирано от отвесна бразда, която бе разцепила горната му устна. Тежка вродена малформация, която го осъждаше до края на живота си да се храни само със супи и течности и която нямаше да му позволи да произнесе и една-единствена дума.

— Хайде, побързайте! — с умолителен тон се обърна към него една от сестрите.

— Трябва да оперираме това дете! — изкрещя лекарят, опитвайки се да надвика свистенето на перките, които се въртяха над главите им.

— Нямаме време! Пътищата са непроходими поради наводненията, а хеликоптерът ще може да се върне за нас след много дни.

Но лекарят не помръдваше, неспособен да откъсне очи от малкото момченце. Той знаеше, че в този край на света бебетата, родени със „заешка устна“, обикновено биваха изоставяни от своите родители поради някои древни обичаи и предразсъдъци. Попаднали веднъж в сиропиталище, техният недъг им отнемаше всякакви изгледи да бъдат приютени в приемно семейство или осиновени.

Сестрата реши да премине в нападение:

— Вдругиден трябва да сте в Сан Франциско, докторе! Графикът ви на операции е изключително напрегнат, имате участия в конференции и…

— Заминавайте без мен — отсече най-сетне лекарят и тръгна да се отдалечава от машината.

— В такъв случай оставам с Вас! — решително заяви сестрата, скачайки на земята.

Нейното име бе Емили. Беше млада американка, която работеше в една и съща болница с него.

Пилотът поклати глава и пусна тежка въздишка. Хеликоптерът се издигна рязко, застина за кратко на едно място, след което се понесе на запад.

Лекарят пое детенцето на ръце: то бе бледо и затворено в себе си. Придружен от сестрата, той го отнесе в диспансера и отдели немалко време да му говори, за да разсее тревогата и страха, преди да пристъпи към анестезията. Щом бе приспано от упойката, той грижливо отлепи с помощта на скалпела меките тъкани на небцето и ги разтегна, за да покрие целия му свод. После приложи същия похват, за да възстанови и оформи устните и да дари на момченцето негова истинска усмивка.

* * *

Когато операцията бе приключена, лекарят излезе да поседне на верандата, покрита с мушама и суха вършина. Процедурата се бе оказала доста продължителна. Той не бе спал повече от две денонощия и усети как умората изведнъж го обзема. Запали цигара и се огледа около себе си. Дъждът се бе успокоил. През една пролука в облаците бликаше сноп ослепителна светлина, в който се открояваха червеното и оранжевото.

Не съжаляваше, че бе останал. Всяка година прекарваше по няколко седмици в Африка или Азия като сътрудник на Червения кръст. Тези хуманитарни мисии никога не го оставяха безразличен, дори се бяха превърнали в нещо като наркотик, в средство да избяга от добре смазания и подреден живот на началник-отделение в една калифорнийска болница.

В мига, в който смачкваше угарката си, усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се и разпозна възрастния мъж, който държеше детето на ръце при заминаването на хеликоптера. Човекът бе нещо като старейшина на селцето. Традиционната дреха, в която бе облечен, покриваше силно прегърбеното му тяло, а лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки. Той поздрави лекаря, като поднесе събраните си длани към брадичката, държейки същевременно главата си изправена и гледайки го право в очите. После с движение на ръката покани чужденеца да го последва в своето жилище. Там му предложи чаша оризов алкохол и след известно мълчание отрони първите си думи:

— Той се казва Лу-Нан.

Лекарят се досети, че ставаше дума за името на детето, и се задоволи да кимне с глава.

— Благодаря, че му върнахте лицето — добави старият камбоджанец.

Хирургът прие с подобаваща скромност тези благодарности и почти притеснен, извърна погледа си. През прозорчето без стъкло можеше да различи тропическата гора, гъста и зелена, която се разстилаше съвсем наблизо. Изпитваше странно усещане от това, че само на няколко километра, малко по-нависоко в планините на Ратанакири, все още обитаваха тигри, змии и слонове…

Отнесен в своите размисли, той едва долови смисъла в думите, произнесени от стареца, който го бе попитал:

— Ако знаехте, че има възможност някое от всички Ваши желания да бъде изпълнено, кое бихте си избрали?

— Моля?

— Кое е Вашето най-голямо желание на този свят, докторе?

Лекарят се замисли най-напред за някакъв духовит отговор, но, победен от умората и обзет от неочакван прилив на емоции, промълви:

— Бих искал да видя отново една жена.

— Една жена?

— Да, единствената… единствената, която е била важна за мен.

И там, в това затънтено местенце, далеч от очите на Запада, някаква особена тръпка, тържествена и вълнуваща, премина между двамата мъже.

— Тази жена, Вие знаете ли къде се намира сега? — попита го старият кхмер, изненадан от простотата на подобно желание.

— Тя е мъртва отпреди тридесет години.

Азиатецът леко сбърчи вежди и потъна в дълбок размисъл. После, след кратко мълчание, той се изправи с достойнство и се запъти към дъното на стаята, където, върху сковани с подръчни средства етажерки, бе струпана част от неговите богатства: изсушени морски кончета, корени от женшен, сплетени една около друга отровни змии във формалин…

Възрастният мъж се порови малко в тази натурия, докато намери това, което търсеше.

Когато се върна при лекаря, той му подаде миниатюрно стъклено флаконче.

В него имаше десет малки златисти хапчета…