Иржи Прохазка
Убиецът се укрива из нивите (9) (1953 г.)

9

Околийската оперативна група обкръжи планицкото лесничейство към седем часа вечерта. Служителите на НМ образуваха около горската полянка, където бе разположена сградата, такъв солиден кръг, че и птичка не можеше да прехвръкне. Тогава Земан и Житни се отправиха към старинната дъбова врата на входа.

Обаче вътре нямаше никой.

Земан изпита разочарование. Въпреки че знаеше, че рано или късно горският ще се върне и във всички случаи ще го заловят, съжаляваше, че не могат да го сторят в момента. Подсъзнателно усещаше, че лесничейството представлява ключ към разкриване на престъплението, че тази работа е спешна и че ги застрашава голяма опасност, ако се проточи. Това беше едно странно предчувствие, обземащо човека, когато усети смъртта да витае край него.

Заедно с Житни тръгнаха да обикалят сградата, за да видят дали не може да се проникне в нея, без да се разбива вратата. Не подозираха, че в този момент от плевника трескаво ги наблюдаваха чифт до смърт изплашени очи, по-скоро като на див горски звяр, отколкото на човешко същество.

Обаче тези очи бяха на човек.

Внезапно той скочи като животно на четири крака върху купчинката сено под плевника точно в момента, когато Земан и Житни минаха зад къщата и не можеха да го видят, и бясно затича през полянката към горските гъсталаци.

Но не успя да избяга далече.

Почти едновременно от всички страни се разнесоха гласове:

— Стой! В името на закона!

Човекът се втурна да бяга на зигзаг като изплашен заек, понечи да се върне, но старшина Матис се хвърли върху него и го повали на земята.

Оказа се, че това бе синът на лесничея — Ярда Босак — с превързано рамо и разширени от ужас очи. Матис подигравателно му рече:

— Къде си хукнал, Ярда? Къде е баща ти?

Тогава Ярослав Босак сякаш рухна, разтрепери се и се разплака, защото си помисли, че те вече знаят всичко и са дошли да го арестуват.

— В дома на свещеника… Всички са там… Но аз вече нямам нищо общо с тях… Аз и в Мутъл не съм стрелял, кълна ви се…

 

 

Седяха отново, напъхани в ученическите чинове, и изглеждаха малко комично с мъжките си фигури, които не можеха да се сместят в тези детски реквизити. Тук бяха и четиримата — Карел Мутъл, железничарят Йозеф Бабицки, Йожка Вчелак и господин директорът Томан зад катедрата. Само Анка Шандова не беше дошла, кой знае защо, навярно трябваше да свърши някоя по-специална работа вкъщи или в стопанството. Но в края на краищата тя не беше член нито на съвета, нито на комитета.

Не запалиха лампите, беше им някак по-лесно да разговарят откровено в полумрака.

Най-много говореше Карел. Откриваше пред тях душата си бавно, трудно намирайки думи:

— … аз много обичам професията си и за нищо в света не бих се отказал от нея… Но днес разбрах… че сега тук е фронтът… Случи се нещо, което никога вече не бива да се повтаря… Хората почнаха да се съмняват кой е истинският господар тук… Дали народът, кооператорите, ние, комунистите, или неколцината негодници, които взеха да се появяват нощем… и да стрелят. Така че реших — още утре ще си уредя въпроса с фабриката, ще се сбогувам с хората и ще им върна заповедта за квартирата… Ще остана при вас. И ще поема поста на Йожка в кооперативното стопанство!

Трогнатият Вчелак му стисна ръката:

— Господ ще ти се отплати, Карел, че най-после се вразуми. Та на този пост аз от мъка щях да се пропия. Никога няма да забравя добрината, ти… И ти обещавам от името на всички…

В този момент от вратата на класната стая се разнесе рязък глас:

— Горе ръцете!

Изненадани, членовете на комитета извърнаха глави и ги видяха.

Бяха наистина трима, но не бяха ангели. По-скоро изглеждаха, сякаш бяха дошли направо от ада. Облечени с черни гумирани мушами, с тъмни чорапи на лицата, те държаха в ръцете си пистолети и автомати и се целеха в тях. Появата им беше така неочаквана и страшна, че четиримата мъже дори не успяха да се изплашат. Бавно и учудено вдигнаха ръце над главите си. Господин директорът Томан развълнувано попита:

— Какво… искате от нас?

Един от чернодрешковците изкрещя:

— Казах — горе ръцете! Не дрънкайте, а застанете до стената!

— Кой от вас е секретар на партийната организация?

— Аз — рече Карел Мутъл.

— Познавам те. Застани до стената, ръцете горе, краката разтворени! Кой е председател на народния съвет?

— Аз — каза Томан.

— До стената! А председател на кооперативното стопанство?

—Аз — промълви Вчелак.

— До стената! А този кой е? — попита облеченият в черно убиец и посочи Бабицки.

— Също комунист! Член на доброволните червени отряди — побърза да го издаде един от спътниците му.

— Значи тук са се събрали всички, които ни трябват — доволно рече първият. И с истеричен патос, сякаш се мъчеше да преодолее страха от това, което предстоеше да извършат, изкрещя с пресипнал, пресекващ глас:

— В името на свободата и демокрацията, в името на нашата велика национална съпротива…

Карел Мутъл не можа да издържи повече, рязко се извърна от стената:

— Каква съпротива, негодници!

Вторият от черните ангели изрева:

— Тихо!

Обаче Карел не се остави да го сплашат. Той така кипеше от гняв и справедливо възмущение, че бе престанал да се бои.

— Вие сте обикновени скитници и убийци, а не съпротива! Срамувате се да дойдете тук без черни кърпи на муцуните, срамувате се да си покажете лицата, за да не ви гледаме в очите… Но аз те познах, Еман!

Тогава горският Босак ядосано махна черния чорап от лицето си, а и другите двама направиха същото.

— Ето, гледай кой е дошъл да си разчисти сметките с теб, ченге! Виж, преди да си пукнал!

И Карел позна Босак, кръчмаря Бенеш, а лицето на третия смътно му напомняше за бившия щабен капитан Кристек от пограничния район. Еман Захрадник не беше сред тях!

 

 

Бланка изтича, както и жителите на цялото село, пред църквата и дома на свещеника. Бяха чули пристигането на колите и мотоциклетите, гласовете на мъжете, чукането по вратата на свещеника и призивите „В името на закона!“ Всички бяха слисани, недоумяваха как е възможно. Защо са дошли да арестуват свещеника? Този тих, добър човек. Старец с единия крак в гроба.

Хората образуваха полукръг под старата липа пред къщата на свещеника и безмълвно и неодобряващо наблюдаваха как вътре служителите на НМ обръщат всичко нагоре с краката и арестуват свещеника. Струваше им се невероятно, абсурдно представление това, което виждаха да става през отворените, силно осветени прозорци и врати на свещеническия дом, откъдето към тях в тъмнината струеше жълтеникавото сияние на полилеите, подобно на някаква нимба.

След това входът към свещеническия дом бе затъмнен от човешки фигури. Земан и Житни извеждаха свещеника в белезници и ядно го разпитваха по пътя към милиционерската кола:

— Къде са останалите, кажете!

— Няма смисъл да отричате, ние знаем всичко, говорете!

— За последен път ви подканваме да ни помогнете при издирването, говорете!

— Това е единствената ви възможност да облекчите вината си, говорете!

Обаче свещеникът мълчеше и се оставяше апатично да го водят, беше сякаш без живот, посърнал и вцепенен като кукла. Само устните му издаваха някакви признаци на живот, можеше да се види как упорито и много съсредоточено шепне молитви.

Земан не успя да овладее нервите си, хвана го за лакътя и така грубо го разтресе, че свещеникът се заклати.

— Къде са? Хайде, кажете, по дяволите! С това може да предотвратите още по-голямо нещастие. Говорете!

Тогава Бланка се промъкна през мълчаливата тълпа от любопитни, нахвърли се срещу него и с младежко негодувание понечи да изтръгне свещеника от ръцете му, като същевременно извика право в лицето му:

— Какво правиш, Хонза? Та той е възрастен човек! Как се отнасяш с него? Стига вече с тази ваша класова борба!

В този момент откъм училището се разнесоха изстрели.

 

 

Картината, която се появи пред очите на онези, които изтичаха в училището веднага след изстрелите, действително беше апокалиптична.

На пода край пробитата от куршуми и опръскана с кръв стена на класната стая, украсена с детски рисунки, лежаха телата на трима убити и един, който береше душа. Над мъртвите, подобно на статуя, се бе изправила госпожа директоршата с букет рози в ръка. Преди малко ги бе получила от свещеника като знак на внимание към годишнината от сватбата й, за която и собственият й съпруг бе забравил. Тя ги носеше, да му ги покаже с лек упрек, но бе дошла твърде късно.

На вратата се тълпяха Земан, Житни, Матис, следователите и хората от селото, стояха вцепенени, невярващи на очите си, неспособни да се помръднат от мястото си, да продумат, да извикат от ужас, да направят каквото и да било.

Бланка последна дотича дотук.

Тя се запромъква сред хората, а те мълчаливо й сториха път, пуснаха я да мине, никой не я спря.

Забеляза го до стената, проснат върху изтърканите, намазани с подово масло дъски, сред локва кръв, която изтичаше, и заедно с нея животът неудържимо напускаше тялото му.

Тя не извика, дори не се разплака, само остана да го гледа безмълвна и неподвижна. Може би още не можеше да повярва.

После тръгна бавно, с усилие, сякаш нозете и бяха от олово, и крачка по крачка се приближи до него. Това бяха пет страшни крачки между живота и смъртта, между, лятната вечер и вечността.

Коленичи до мъжа си, положи кървящата му глава в скута си, приглади с безсмислено старание вечно разрешените му коси и целуна вледеняващите се устни.

Едва когато го докосна с устните си, изглежда, че разбра всичко.

Обърна се към Земан и с ужас и изненада прошепна:

— Нима са го убили, Хонза?…