Иржи Прохазка
Убиецът се укрива из нивите (2) (1953 г.)

2

Бурни бяха времената тогава, през петдесетте години. Подобни на впряг от две нееднородни животни — на буен, млад и чистокръвен кон, стремящ се да литне напред, и на ленив катър, който повече стои на място, колебае се и се дърпа назад, отколкото върви напред. И затова колата, на която бяхме потеглили към социализма, се държеше като побъркана — на моменти се втурваше весело и безразсъдно напред, подскачайки по неравностите, камъните и препятствията на този труден път, а на моменти тъпчеше на едно място, пукнатините й пращяха, ставите й стенеха, страшно се напрягаше, за да не се пръсне и разпадне на части, докато по-силният от тази двойка не победеше и отново не увлечеше впряга напред.

Да, по онова време в градовете, във фабриките, в мините, в учрежденията, на театралните сцени и киноекраните, по страниците на книгите и вестниците цареше оптимистично настроение, всичко беше просто и ясно. Беше времето на голямото възторжено строителство, на сините комсомолски блузи, на пеещите бригадири и първомайски паради, които напомняха повече на южняшки карнавали, отколкото на сериозни политически мероприятия и манифестации, беше времето на веселите червени знамена и флагчета.

Но беше също и времето, когато селата все още не бяха напълно спечелени и убедени, вървяха нерешително, упорито и унило като стара жена с почернели от пръстта длани, бяха невъзприемчиви и недоверчиви към онова оптимистично весело настроение навсякъде около тях, продължаваха да бъдат облечени в старата закърпена дреха на частните разпокъсани ниви и с глави, пълни със селски инат, стари собственически предразсъдъци и надута гордост.

Това беше времето на остри класови стълкновения и посред песните за социалистическото строителство от време на време дисхармонично прозвучаваха изстрели, проливаше се кръв. Това беше времето на агентите убийци, на тайните агенти, на онези хазартни играчи, които нощем прелитаха границата като прилепи и идваха при нас с фантазьорската, авантюристична мечта — да заложат на по-слабия от този впряг, на нерешителния упорит катър, да обърнат колата назад и да спечелят.

Ето какви бяха времената, когато лейтенант Ян Земан пристигна в Планице, за да се срещне с хората от тукашния народен съвет. Той се запозна с всички присъствуващи членове, които се мъчеха чинно да се вместят в тесните училищни скамейки на почти новото училище, което със своята строга конфекционна архитектура никак не подхождаше на островърхите селски покриви на планицките къщи и на няколкото чифликчийски домове със сводести покриви, гледащи към площада. На срещата присъствуваха Йосеф Бабицки, около четиридесет и пет годишен работник от железопътното управление на Тржемошице с огромни мъжки ръце, привикнал по-скоро да набива чакъла под траверсите, отколкото да говори, Карел Мутъл и старшина Матис от управлението на МВР в Тржемошице, Очакваха още да дойдат председателят на кооперативното стопанство Вчелак и някоя си Ана Шандова. Бяха отишли да ги извикат направо от полето.

Председателят на тукашния народен съвет другарят Томан, когото всички продължаваха по навик да наричат господин директор, беше типичен чешки селски учител с бяла, артистично падаща като грива коса и кротко лице на местен интелигент, възторжен патриот и просветител. Той бе седнал на катедрата и по навик гледаше строго отгоре своята скромна аудитория.

Въпреки че учениците бяха във ваканция и в училището отдавна вече не отекваха шумните детски гласчета, все още се бе запазил познатият дъх на всички класни стаи — смесица от потта на малките, изцапани с мастило и разтреперани от сложните училищни задачи и въпроси длани, миризмата на закуските и изпаренията на влажните детски дрехи.

Земан бе седнал встрани, върху горния плот на първия чин, украсен с йероглифи, плод на детската фантазия, на онези мечтатели резбари, които с ножчетата си от векове изобразяват своите представи за света по училищните скамейки. Те бяха същите, както и по време на Земановото детство, само картинките по стените сега бяха други.

Земан мълчеше и гледаше през отворения прозорец към градината на свещеническия дом, който беше в съседство. Сред градината бяха подредени пчелни кошери и лехи с рози, за които явно се грижеше един педантичен, чувствителен и кротък човек — такъв уют и дисциплина се излъчваше от тях…

Най-после на вратата се появи висока кокалеста жена, която все още завързваше забрадката си върху потните коси, придружена от набит човек е кадифени панталони, които отдавна бяха загубили първоначалния си цвят — това бяха председателят на кооперативното стопанство Вчелак и кооператорката Ана Шандова.

Господин директорът Томан по стар навик ги изгледа с упрек, сякаш бяха закъснели ученици, и зачука с молив по катедрата.

— Вече всички се събрахме, другарю лейтенант. Тук е целият състав на нашия местен народен съвет заедно с другаря старшина. И да не ми пушите тук — добави той строго, когато забеляза, че мъжете започнаха да палят цигари. — Това е училище, а не кръчма. Кой ще чисти пепелта и фасовете след вас?

После се обърна към Земан и го подкани:

— Можете да започнете!

Земан леко се смути. Неочаквано у него се появи чувството, че е извикан на дъската, за да го изпитват както през онези отдавна отминали детски години. Ала успя да преодолее този внезапен свян и се качи на прословутия подиум на ужасите.

— Аз съм лейтенант Земан, другари — представи се той, — и ме изпраща при вас другарят Калина от Министерството на вътрешните работи, за да разследвам тук… една жалба…

Той замълча, започна да рови нервно из джобовете си, извади оттам някакво писмо и надзърна в него. Всички, които бяха седнали долу на чиновете, през цялото време любопитно и напрегнато го следяха с поглед.

— Някой си Вацлав Босак — продължи той, — изпълняващ длъжността горски във вашето селище, е подал жалба до министерството, че народният съвет и местните органи не обръщат достатъчно внимание на въпросите за безопасността на гражданите и дори прикриват някои престъпления. Като доказателство сочи честите и неразследвани пожари в областта и… и…

Потърси точния израз в писмото на Босак:

— … кражбата с взлом в лесничейския дом, при която няколко маскирани мъже ограбили всички провизии, дрехи и консерви. Тази кражба, казва, въпреки неговите многократни предупреждения и протести не била разследвана и не били направени съответните изводи…

Не успя да се доизкаже — в класната стая сякаш бе избухнала бомба със закъснител. Всички наскачаха и се развикаха един през друг.

— Какво свинство!

— Та това е мръсотия, Хонза — гневно запротестира Мутъл.

— Плюя на всичко това — намеси се и Вчелак, — да изпрати донос чак в Прага. — Възползува се от суматохата и си запали цигара. — Трябва да си запаля, господин директоре — замънка оправдания към Томан, — аз като се ядосам, трябва да си дръпна от цигарата и да си пийна, за да се успокоя, затова прощавайте.

Той извади от джоба си отворена бутилка бира и отпи една голяма глътка от нея.

— Аз разследвах този случай, другарю лейтенант — заоправдава се старшина Матис. — Обаче нищо не можах да установя. Никакви следи… Сам си е измислил тази кражба. Инсценирал я е.

Но Шандова успя да надвика разгневените гласове на всички други:

— Как не ви е срам, другарю, така да тормозите честните хора. Ние тук не знаем къде да се денем от работа, а вие идвате да ни губите времето с глупости. Повече вярвате на един негодник или на честните представители на народната власт? Такъв ли е въоръженият юмрук на работническата класа. Да вземе човек да ви…

— Замълчете, Шандова — смъмри я Томан, комуто също не се нравеше голямата уста на тази жена. — Вие не сте член на съвета!

Бабицки се обърна към Земан, извинявайки се, и му поясни:

— Тя ходи при него — посочи той Вчелак, — в стопанството, за да го убеди да не гласува за всяка глупост.

— Въобще тя е много мила и грижовна жена — иронично се обади Вчелак, — само че да не беше толкова устата.

И отново извади бутилката и пийна от нея.

Като че ли не познаваха Анка. Тя скочи от чина, изкачи се на катедрата, та Земан се видя принуден да отстъпи назад, сложи ръце на кръста си и започна да му крещи в лицето:

— Нека чуе това, което ще му кажа, и съм сигурна, че никак няма да му е приятно. Ние тук като луди агитираме хората да образуват кооперативна кравеферма, но сградата й още не е завършена, защото няма материали и достатъчно работна ръка. За това би трябвало да се погрижат хората в Прага. Получаваме по три крони на трудоден, кооперативът ни се разпада, защото сегашният председател, този тук — посочи тя Вчелак, — така е объркал всичко, което е могъл, че сега пие от мъка. А единственият човек, който може да го спаси, защото се ползува с авторитет, и освен това е секретар ма партийната организация, имам предвид Карел Мутъл, не желае да стане председател, защото не обичал селскостопанския труд. Ние тук се побъркваме от грижи и работа, а на вас в Прага това ви е безразлично. Вие, видите ли, навярно вече сте в комунизма!

Вчелак успя да издърпа Анка от подиума.

— Затваряй си устата, Анка, защото заради тези приказки може и да те затворят!

Земан развеселено гледаше сцената, която бе предизвикал със своето изказване. Не се намесваше, мълчеше, оставяше ги да се изприказват и изчакваше. Най-после можа да продължи. Заговори спокойно, без да се вълнува. Познаваше хората, по време на своята седемгодишна практика се беше научил да ги разбира. Различаваше дребнавите и великодушните характери, разпалените ентусиасти и празните дърдорковци, скромните, усърдни трудови хора, самохвалковците, измамниците, лъжците и беззащитните, честни хора.

— Аз приех с радост тази задача, другари. От една страна, установих, че тук живее един мой стар приятел — Карел Мутъл, а от друга — случаят с Босак лично ме интересува. Пък и в края на краищата тук действително има пожари!

Изведнъж тишината отново бе възстановена, само старшина Матис обидено се обади:

— Но не и в моя район. Тук цари ред и спокойствие!

Земан посегна към чантата си, извади от нея една карта и я разгърна върху първия чин. Всички присъствуващи го наобиколиха, а и господин директорът слезе от катедрата, за да погледне.

— Вижте — посочи Земан. — Навсякъде наоколо има пожари. Тук… тук… тук… хамбари, плевници, селскостопански постройки и складове за машини и сечива. Цял месец вече пожарите се ширят край вашето село. И все обикалят в кръг. Обърнете внимание на този факт. Знаете ли какво означава той? Това е една спирала, която рано или късно ще свърши тук. Защото непрекъснато се върти и излиза, че подпалвачът е оттук. Ето какво знаем ние в Прага, другарко — обърна се той към Шандова, която сега заедно с всички други смаяно гледаше картата.

— А също така знаем, че борбата за укрепването на социализма е много по-трудна и безпощадна, отколкото можете да си представите. Затова и дойдох тук!

Първи се опомни директорът Томан.

— Подпалвач? Сред нас? Това е много грозно подозрение, другарю лейтенант. Нашето село е спокойно и миролюбиво. Може от време на време да се появят дребни недоразумения за някоя ограда или синор, но нищо по-сериозно не се е случвало. Тук хората са добри и честни, мога да гарантирам за тях. И по време на окупацията се държаха солидарно, като един човек, нито един подлец не се намери сред тях. Не, не вярвам. Никой тук не би направил нищо лошо!

— Освен Еман — неочаквано се намеси Карел Мутъл.

Тези думи привлякоха вниманието на Земан.

— Кой е той?

— Еман Захрадник, бивш кулак, син на чифликчия, един разпуснат човек, побойник, пияница и лентяй!

— Точно преди един месец ми се наложи да го арестувам за нарушаване на обществения ред — намеси се и старшината. — Но от околийското ми го върнаха поради липса на доказателства по обвинението. Нали знаете вечния ни проблем с прокуратурата, другарю лейтенант. А аз още тогава знаех, че ще си имам главоболия с него.

 

 

Когато влязоха в селската кръчма, врявата в нея изведнъж утихна, спорещите над чашка бира насочиха погледите си към тях. Всички тук се познаваха и затова чуждият човек, който придружаваше Карел Мутъл, подразни любопитството им.

Помещението зад малкия тезгях не беше голямо, стените му бяха посивели от облаците дим, който евтините цигари и пури „Виржиния“ бълваха тук всяка вечер, постепенно заличавайки някога зелените шарки на мазилката. По масите без покривки, както и по пода бе разпиляна цигарена пепел, а халбите с прекалено голяма яка от бирена пяна, които сервираше гостилничарят, не бяха съвсем чисти.

В центъра на единствената по-дълга маса, край която явно се събираше елитът на любителите на бира и на картоиграчите, бе седнал мъж с акордеон, който първи се опомни след неочакваната поява на чужденеца, и засвири, за да го приветствува, една песничка:

Сега, когато имаме това, което искахме,

на работа, да се трудим истински…

Той беше мършав, вече немного млад човек с некрасиво, но изразително лице и присмехулни очи. Кривеше лицето си, докато си акомпанираше на акордеона, и пееше с писклив, пресекващ глас. Всички в кръчмата чудесно се забавляваха. Наблюдаваха Земан и Мутъл и чакаха да видят какво ще се случи.

— Това е той, онзи Захрадник. Иска да ни провокира, подлецът — мрачно рече Мутъл на Земан, докато сядаха на една малка масичка в ъгъла. Но изведнъж нервите му не издържаха и той се разкрещя:

— Престани, защото ще ти ударя един!

Еман Захрадник моментално престана да пее и с явно престорена наивност попита:

— Какво, нима не обичаш тези прогресивни песни? Аз пък си мислех, че ще те зарадвам!

Хората в кръчмата злорадо се закискаха, виж ти, какъв майтап, той се осмели да се заяжда и със самия секретар на партията, а ние можем безнаказано да се забавляваме, щом като друг бърка в огъня вместо нас. Еман, поласкан от своя успех пред компанията, веднага запя друга песничка:

— Ай, гъски, ай,

в кооперативния рай…

Този път цялата кръчма подхвана песента заедно с него. Изглежда, тук се бяха събрали всички веселяци на селото. Но явно кръчмарят се страхуваше и затова им развали веселбата. Той хвана Еман за рамото и го избута навън от кръчмата.

— Махай се, негоднико, няма да се оставя заради теб да ми затворят заведението!

И веднага пусна по радиото една скучна и обработена за духов оркестър мелодия, като настрои копчето така силно, че да заглуши опасното буйно веселие в кръчмата.

Без да попита Земан, Карел Мутъл поръча две водки и две бири. Намираше това за естествено. Земан едва-едва пийна от учтивост, ала Карел глътна наведнъж водката и бирата, а после с кимване си поръча още по една. Земан безмълвно го наблюдаваше. Какво ли става с този човек? Той не беше такъв. И защо всъщност го доведе тук? За да опознае хората ли? Да, наистина не е зле да ги опознае така отблизо, когато се забавляват без задръжки. Навярно това е единственото им развлечение в това затънтено село. Да си починат тук след тежката полска работа, да си изплакнат гърлата с немного добрата, полуизветряла бира, да побъбрят, да попеят и да вдигнат врява. Но на Карел това не му е необходимо. Пък и Бланка го очаква вкъщи… И въобще щастливи ли са двамата заедно? — внезапно се запита Земан.

Карел поглъщаше бира след бира.

— Виждаш ли ги — неочаквано рече той с натежал език, като в думите му вече се усещаше пиянско сантименталното самосъжаление, и му посочи съседната маса, където явно се забавляваха за тяхна сметка.

— Заради тях ли трябваше да напусна фабриката? Професията си, която толкова много обичах, и работническия колектив, където добрата дума все още си е добра дума, а плесницата — плесница? Да дойда тук, при тези тъпи селяни, които не искат да помръднат от своето парче земя и признават само една философия: Което си е било, ще бъде. Къде ти! Никога нямаше да ми хрумне подобно нещо! Две водки и две бири, господин гостилничар — поръча той.

— А ти забрави ли вече с какъв ентусиазъм четяхме някога „Разораната целина“, Карел? Не би ли искал да бъдеш един тукашен Давидов, който ръководи… — Земан потърси думи, които да не прозвучат като изтъркана фраза, но нищо подходящо не му дойде на ума… — селските маси и ги учи на работническа правда?

Карел Мутъл погълна водката, после изпи и бирата и гневно чукна с чашите по масата, за да му донесе кръчмарят още по една.

— Не! Не бих искал. Ти не можеш да си представиш колко нещастен се чувствувам тук… — внезапно се пречупи гласът му.

— Не трябваше да се заселваме тук. Тази колиба, която наследихме, ни тежи като камък на душата. Нима някога съм държал да имам имоти? Целият ми живот пропадна, ти вече си в Прага, лейтенант от криминалния отдел, животът и кариерата са пред теб… аз също исках да уча, да следвам поне задочно, да постигна нещо. А нищо не се получи. Сега на големите строежи се хвърлят всички сили, мъжете получават ордени, а аз се мотая тук на двора сред кокошките и се чудя откъде да се снабдя с малко цимент, за да ремонтирам обора на козите. А и Бланка се промени, отчужди се, сякаш селският недоимък и на нея й гложди душата. Ходи да прислужва в дома на свещеника, представи си, тя, жената на комунист и секретар на партийната организация… А какво девойче беше някога, спомняш ли си, тогава, през февруари? Смела! Силна! Комсомолска! И ти ми завиждаше заради нея, да, признай си, че ми завиждаше… Всички ми завиждаха… А тук сякаш нещо се пречупи в нея…

Така, на пресекулки, Карел изливаше мъката си и пиеше, пиеше, сякаш искаше да удави насъбраното огорчение в дъното на изпитите, малко мръсни чаши.

Земан слушаше и мълчеше, тъжно гледаше отсъствуващите очи на Карел, които все повече се затваряха в себе си, гаснеха и някаква тъмна, мътна сянка плуваше в тях… Изгаряше го едно голямо разочарование… Когато сутринта бе гледал тази райска идилия, потънала в зеленината на прекрасните гористи хълмове, галена от благоуханията на билки, река, ливади и ниви, представяше си, че тук трябва да живеят само щастливи и уравновесени хора. Но не беше така, за съжаление и тук ги нямаше.

И изведнъж страшно му домъчня за нещо…

 

 

Когато Земан и Карел с клатушкане се добраха до вкъщи, бе станало вече доста късно.

— Не се сърди, Блани — извини й се Земан. — Малко си пийнахме, след като толкова дълго време не бяхме се виждали. Сложи го да легне, след като се наспи, ще му мине.

Обаче Карел Мутъл се запъна на рамката на вратата и не искаше да влезе. Бланка не помръдна от мястото си, за да му помогне, само се изчерви от срам. Тогава старият Свобода стана, хвана Карел под мишниците и го отдели от рамката на вратата.

— Хайде ела, Карлик. Аз ще ти постеля леглото…

Карел злобно се изтръгна от него, сърдито погледна Бланка и изръмжа:

— Оставете ме всички на мира. Мога и сам.

И се заклатушка като потъващ кораб към стаичката в дъното. Свобода тръгна за всеки случай след него.

Земан и Бланка останаха сами в стаята. Чак сега, на вечерното осветление, Земан забеляза каква нелепа смесица от градски мебели и провинциална безвкусица цареше в обзавеждането. Върху кафяво боядисания дъсчен под бе постлан, нов килим, имаше библиотека, модерен диван, зад него на стената грозно ковьорче с елен и луна, на креслото — възглавница с избродирани червени макове, на масичката — ваза с изкуствени цветя, а в овална рамка — две притиснати една към друга, глави, сякаш фотографът в пристъп на лудост им беше счупил вратовете — сватбена снимка.

Бланка седна под снимката на дивана, тъжно отпусна ръце в скута си и засрамено, без да погледне Земан, рече:

— Това днес не му е за първи път, Хонза. Напоследък все по-често взе да пие…

Земан седна до нея, тихо и съчувствено я попита:

— Не мога да разбера, Блани… Какво се е случило между вас?

— И аз не знам — заоплаква се Бланка. — Нещо се промени. Както когато някаква пружинка се разхлаби в часовник. Сякаш изведнъж всичко между нас свърши. Но вината е негова — гневно избухна тя.

Земан не можа да се сдържи да не попита:

— А свещеникът?

Бланка раздразнено рече:

— Оплака ли ти се?

— Винаги съм мислил, че не вярваш в бога!

— Не става въпрос дали вярвам или не — оправда се Бланка. — Проблемът съвсем не се състои в това. Аз съм си такава, каквато бях и преди. Обаче на този свещеник аз отдавна съм му задължена — още от времето на окупацията. Когато гестапо арестува родителите ми, всички в селото се отчуждиха от нас, страхуваха се. Само той не се уплаши, продължи да идва при мен и леля ми. Помагаше ни, съветваше ни, носеше ми храна и играчки. А сега вече е стар и живее сам. Затова понякога ходя при него и му помагам в разтребването на къщата. Има ли нещо лошо в това? Поне от време на време мога да си поговоря с един умен човек. Той е добър човек, Хонза. Любезен. По-добър от който и да е в селото.

— Ти най-добре знаеш това — рече Земан, — вярвам ти.

И съчувствено помилва ръката на Бланка.

 

 

Двамата седяха на дървената пейка пред къщата и мълчаливо съзерцаваха тъмносинята шир на нощния небосвод, осеян с многобройни звездици, подобни на разпръснато маково семе. Точно срещу тях блестеше Голямата мечка, а другите звезди се извисяваха над главите им като украшения на новогодишна елха, стига само да протегнеш ръка, малко да се повдигнеш на пръсти, и ще докоснеш това сияещо вълшебство, ще го погалиш с длан и ще го откъснеш. А някои от тях трептяха в безкрайната далечина и сякаш се смаляваха, а после внезапно се откъсваха и падаха, падаха, падаха, докато съвсем не угаснеха. Разтапяха се като снежинки.

Казват, че когато паднела звезда, щели да се изпълнят всички тайни желания на влюбените!

— Като малко момиче аз винаги си представях, че това съзвездие е кралска корона — неочаквано прошепна Бланка, — не знам защо, но никой друг не я виждаше така.

— А на мен пък — посочи Земан нагоре — тези четири звезди с опашка ми приличаха на хартиено хвърчило. Така и не разбрах как се наричат в действителност.

Беше грях да идат да спят в такава нощ, настъпила под знака на Млечния път. Цареше топла, лятна, сънлива тишина, само тук-таме някоя птица изпищяваше насън и нейде излайваше куче. Откъм кръчмата отново се дочу свирещият акордеон на Еман, веселата песен и глъчката от гласовете и смехът на пийналите мъже. Но те бяха далеч, като че ли зад някаква стена.

Седяха един до друг и Земан с известно притеснение си помисли, че представляват една банална картина, както обикновено изобразяваха „верните влюбени“. И двамата изведнъж се почувствуваха неловко и някак странно, неуверено търсеха думи, за да продължат разговора. И отново падна звезда…

— Понякога ми е много тежко — тихичко призна Бланка. — Но сега… днес ми е леко…

Земан помълча малко, а после също така тихо каза:

— Аз също се радвам, че отново съм с теб… — и веднага се поправи… — с вас двамата. Та нали вие сте част от младостта ми.

Бланка въздъхна:

— Ах, ако знаех къде мога да намеря поне частица от онова отдавнашно, отминало щастие!

И отново замлъкна.

Земан почувствува, че се поддава на магията на тази нощ, усещаше близостта на тялото й и плахо положи дланта си до нея върху грапавата дъска на пейката, а после пръстите му като магнит бяха привлечени от нейните, докато накрая се сляха…

В този момент вратата зад тях изскърца и на пруста се появи старият Свобода.

— Иди при него, Блани, нещо не се чувствува добре.

Изведнъж двамата се опомниха.

Бланка бързо тръгна. На нейното място до Земан седна баща й. Той сякаш се бе досетил за какво си говореха тук преди малко и рече:

— Те все още се обичат, Хонзик. До полуда! Само че не умеят вече да си го кажат. Откакто им се случи онова нещастие, сякаш престанаха да говорят на общ език.

Земан изостри вниманието си.

— Кое нещастие?

— Откакто загубиха детенцето си.

Земан започна да разбира всичко.

— Аз бях останал сам вкъщи, когато това се случи. Карел беше отишъл на събрание, както всяка друга вечер. Изтичах до училището, за да повикам по телефона медицинска помощ, но нали знаеш, лекарите са далече оттук. Докато се върна, детето вече се бе родило. Мъртво. Беше момче. Изглежда, глътнало от околоплодната вода и се задушило, както ни обясниха по-късно.

— Значи е било момче?

— Момче. Ти не знаеш какъв удар е това за една жена. Половин година след нещастието крееше, сякаш я бяха напуснали всички жизнени сили. Просълзяваше се, когато видеше някоя детска количка. Карел стана капризен, почна да пие и намрази всичко тук. Непрекъснато искаше да замине, да се махне. А пък селото ни е толкова красиво, кажи, не е ли така… А при това толкова малко им трябва — да я вземе той в прегръдките си, да я притисне силно, та чак дъхът й да секне, и да й каже: Аз все още много те обичам, Блани, ела и всичко ще бъде наред… Тя очаква това, Хонзик, би била благодарна на всеки, който го стори… На всеки… Може би и на теб… — предпазливо добави той и изпитателно погледна Земан. Обаче не можа да види лицето му в тъмнината.

Земан бързо отвърна:

— Не се притеснявайте, аз утре си тръгвам. Трябва на всяка цена да бъда в окръжния център. Тук ще остана само едва нощ.

— И сполучи, че дойде именно сега — с нескрито облекчение продължи Свобода. — Това е най-прекрасната и уханна юлска нощ. По-добре би било да седиш тук с някое младо девойче, отколкото с такъв мухлясал дядо като мен. Виж само как изгрява луната зад онези хълмове. След малко ще се извиси там като голяма медена питка…

Земан вече бе забелязал необикновеното сияние над хоризонта и при тези думи на стария Свобода отново се загледа към гората.

Обаче внезапно изостри вниманието си и развълнувано стана от пейката.

— Не, това не е луната, дядо! Там нейде е избухнал пожар!

В този момент над селото тревожно заби камбана и дълбоката тишина на лятната нощ бе пронизана от воя на пожарникарска сирена.