Иржи Прохазка
Убиецът се укрива из нивите (6) (1953 г.)

6

Къщата беше пълна с хора. Те фотографираха, взимаха отпечатъци от пръсти, определяха траекторията на патроните, измерваха ъгъла на изстрелите и търсеха празни куршуми и гилзи.

Зад оградата напираше групата зяпачи, смаяни от събитието, което силно бе разтревожило цялото село, тъй като и най-старите му жители не помнеха подобно нещо. Вярно, че някога тук бяха убили един свещеник, но това вече се бе превърнало по-скоро в легенда, отколкото в действителна случка. Беше се разиграла преди повече от век и някои твърдяха, че го сторили братята на свещеника, а други — неговият извънбрачен, непризнат син. Много вода бе изтекла оттогава, така че днес хората не съвсем уверено сочеха на гробището един прекатурен кръст и разядена от ръжда оградка. Надписът беше съвсем нечетлив, бяха го изтрили многобройните дъждове и изневеряващата човешка памет — господ знае кого всъщност бяха погребали в този изоставен, пропаднал гроб.

И ето че сега в това мирно селце, където познаваха всеки човек от прохождането и първата му поява на прашния площад, където се знаеше в кой дом какво се готви в момента за обяд, в коя къща мъжът е посегнал да удари жена си и кой в кого се е влюбил, без малко пак да стане убийство! Невероятно!

Те търпеливо стояха пред къщата на Мутъл, надзъртаха в нея през прозорците и открехнатата врата, коментираха всяко действие на криминалистите и с неотслабващ интерес слушаха думите на стария Свобода, който се чувствуваше герой на деня и на всеки по-късно дошъл посетител разказваше за случилото се, като го допълваше с нови подробности.

— … голям късмет имаше Карел, че държеше в стаята своята стара ловна карабина и патроните. Но ако аз си бях вкъщи — важно изгледа той наобиколилите го хора, — нещата щяха да се развият по-иначе. Щях да грабна секирата или ножа и да застанем двамата срещу тях…

— Какъв ужас — уплашено рече една от надничащите жени. — Човек да не може да се чувствува сигурен в собствения си дом!

— А казват, че така щели да постъпят с всеки, който помага на комунистите — тихичко добави друга и смутено се огледа. — Казват, че така пишело в позивите.

Групата зяпачи и любопитни коментатори отвън дразнеше Матис. От една страна, му се струваше, че тяхното любопитство пречи на експертите да се съсредоточат в работата си, а, от друга, се опасяваше двамата му началници — Житни и Земан — да не си помислят, че не се ползува с достатъчно авторитет и не може да въведе ред в района си. Затова излезе на прага и се развика:

— На какво прилича това? Разпръснете се, тук не е театър!

Тълпата любопитни се подчини на строгата му заповед и на авторитета на униформата му, отстъпи на почтително разстояние, но не се разпръсна, а още повече се сплоти. Никой не беше в състояние да ги пропъди оттам, дори и да ги обливат с маркучи вода.

Обаче Земан и Житни не им обръщаха внимание. В своята професия бяха свикнали да срещат любопитството на жадната за сензация тълпа при такива случаи. Те седяха заедно с Карел Мутъл край масата в къщата и спокойно чакаха резултатите от работата на оперативната група.

— Най-после се осмелиха да си подадат главите от дупката и дори ти успя да видиш двама от тях — замислено каза Житни на Мутъл. — Сега поне не са за нас само химери, а хора от плът и кръв, с определен ръст, психология, страх — и отпечатъци от пръсти.

— Само че засега тези глави са без лица — възрази Земан. — И ние сме длъжни колкото се може по-скоро да открием кои са, защото представляват голяма опасност, особено за него — кимна той към Карел.

В този момент отвън някой се провикна с прегракнал и малко пиянски, но затова пък още по-безстрашен и пронизителен глас:

— Я гледай ти, какво става тук? Тъпкано е с полицаи.

Това беше Еман Захрадник, който току-що бе довтасал с акордеона, с който никога не се разделяше и галено наричаше „моят ревльо“. Той си пробиваше път сред тълпата зяпачи, за да види любопитното зрелище в дома на Мутъл, и без да подозира какво всъщност се бе случило, весело се провикваше:

— Дали не са дошли да приберат Мутълчето направо от дома му? Би било чудесно… Да, навярно е така — уверяваше сам себе си с повишеното настроение на пийнал човек. — Падна в капала. Най-после… Видяха му сметката…

И тъй като беше свикнал да разиграва сцени пред всички и му правеше голямо удоволствие, когато хората се смееха на неговите палячовщини, бабаитски се разкрачи, разтегна докрай своя „ревльо“ и запя:

— Е, видя ли, Кайо,

че накрая те пипнаха.

Това, мили Кайо,

не биваше да правиш,

сега тепърва ще опознаеш

твоите братя ченгета,

като те, Кайо, направят на парчета…

Този път обаче никой не се засмя на шегата му. Хората бяха твърде разтревожени от случилото се, така че неговата язвителна пиянска песничка остана мъчително да виси във въздуха като удивителна. Тази провокация беше толкова груба и прозрачна, че Матис взе да заеква от възмущение:

— Още ли ще го търпим, другари?

И Земан също като него кипна, още повече, че ставаше въпрос за Карел. Неочаквано строго той заповяда на Матис:

— Знаеш ли какво? Арестувай го! Все пак ми се струва, че трябва да го поразпитаме.

Това негово решение беше толкова рязко и прибързано, че Житни изненадано погледна Земан. После само леко присви рамене и се обърна към групата експерти, за да ги попита готови ли са резултатите.

Хората на площада се смутиха и почнаха бавно да се разотиват.

Разбраха, че действието беше свършило.

С първия арестуван.

 

 

Беше неделна утрин.

От всички високоговорители, окачени по плевниците и къщите на селото, загърмяха песни за социалистическото строителство. Ехото многократно ги повтаряше. Върху фасадата на кръчмата бе прикрепен голям плакат. Той подканяше всички граждани да се явят на общо събрание в отговор на опитите на класовия враг да попречи на изграждането на социалистическото село. Така хубаво го бе съчинил и написал Карел Мутъл.

Но това не беше всичко.

Над вратата бе окачен още един лозунг с набързо и неумело изписани букви:

Кооперативната кравеферма — още един удар срещу подпалвачите на война.

Нова крачка напред към щастливото бъдеще на селото!

Но площадът беше безлюден, сякаш всички в селото бяха измрели. Само няколко безпризорни кокошки се ровеха из прахоляка на пътя, пред входа на кръчмата се бе събрала групичката комунисти — Карел Мутъл, Бабицки, Ана Шандова и нейният брат, секретарят на ОК на ЧКП^[1] Павел Шанда, който бе изпълнил обещанието си и бе дошъл да присъствува на събранието. Сега нетърпеливо поглеждаше часовника си:

— Как мислите, другари, ще дойдат ли още хора?

Карел Мутъл нервно пушеше, палейки цигара от цигара.

— Ще дойдат — упорито твърдеше той, може би за да убеди и самия себе си. — Сигурен съм, че ще дойдат — винаги са идвали. А сега още повече ни уважават, след като стреляха по нас — пошегува се той с горчива ирония и понечи да ги оправдае пред Шанда: — Нали знаеш, на село всичко става много бавно. Докато си навлекат черните официални костюми — това са родилни мъки… Свикнали са да ходят в удобното си работно облекло или в монтьорски комбинезони…

Шанда отправи към него поглед, пълен със съмнение:

— Какво направихте, за да осигурите присъствието им?

— Съобщихме им по радиоточката и лично на всеки един. Вчера ходихме да ги агитираме по къщите. Окачихме обявления по всички ъгли, както навярно си забелязал. А сега пак пратихме Йожка Вчелак да ги вика и да ги накара да побързат.

Музиката от високоговорителите замлъкна, разнесе се някакво хриптене. Карел Мутъл с надежда извърна глава към фасадата на кръчмата.

— Чуйте — привлече той вниманието и на останалите. Неволно всички послушно вдигнаха глави към небето, откъдето като божие послание се разнесе неестествено тържественият глас на Томан:

— Отново напомняме на всички граждани да побързат да се явят на общото събрание на ЧКП, ОНС и ТКЗС, което ще се проведе в присъствието на секретаря на ОК на ЧКП в местната гостилница. Край на съобщението!

После по високоговорителя се разнесе бодра маршова песен, която след малко отново бе прекъсната от същото съобщение. Радостно приповдигнатото настроение на този енергичен марш звучеше някак чуждо и нелепо сред угнетителната тишина на празния площад.

— Е, какво? Има ли резултат? — отдалече се провикна господин директорът Томан, който задъхано притича от училището.

Никой не му отговори. А и не бе необходимо, тъй като след малко господин директорът сам се убеди, че селото си остана мъртво, изпокрито зад пердетата и мушкатата на прозорците, които като слепи, безжизнени очи гледаха към площада. Само две облечени в черно бабички с молитвеници в ръце скришом се промъкнаха покрай зида, за да идат на черква, тъй като все пак беше неделен ден.

Томан само въздъхна. Засрамено наведе глава пред Шанда.

Обаче Анка Шандова не можа да издържи. Беше свикнала да действува, непрекъснато искаше нещо да организира, да предприема, да тича ту тук, ту там, да бъде навсякъде. Това безпомощно чакане я изнервяше, не можеше да понася да стоят тук като стълбове.

— Ще ида да видя дали има достатъчно столове — неочаквано рече тя. — И ще поръчам бира за председателската маса. Какво ще желаеш, Павле? Лимонада, бира или кафе?

Павел Шанда не отвърна, беше му ясно, че в този момент въпросът е излишен и че Анка не очаква да получи отговор. Само иронично погледна сестра си, която бързо изчезна в кръчмата.

Карел Мутъл изгуби търпение. Хвърли цигарата, изтича насред площада, обърна се с лице към белите, недостъпни и безмълвни къщи и изкрещя с прескачащ от гняв глас:

— Какво става с вас, хора? По дяволите, искате да тръгнем да ви молим ли?

Тишина.

Само тук-таме няколко перденца зад гъстата редица от саксии с бегонии, мушкато и традесканции леко трепнаха, бързо пуснати от онези, които допреди малко любопитно надничаха зад тях.

Единственият човек, който се появи на площада, беше председателят на стопанството Вчелак. Той умърлушено се приближи до Карел и уморено му рече:

— Защо крещиш? Излишно е. Никой няма да дойде.

— Как така? — не можеше да повярва Мутъл.

— Страхуват се!

— Но от какво?

— От всичко. От пожара в кравефермата, от това, че стреляха по теб и че вчера арестуваха Еман. От всичко. Прекалено много е за това село.

Мутъл безпомощно стисна юмруци:

— Дръвници! Наплашени, страхливи говеда!

Вчелак го сгълча:

— Не ги ругай! Защо се възмущаваш? Та ти също се боиш!

— Кой? Аз ли? — конвулсивно се разсмя Мутъл.

— Викаш ги на събрания, а ти самият искаш да бягаш оттук!

— Аз ли?

— На всички вече е известно, че искаш да се преселиш в града. Но никой не те упреква, не те ругае и не ти се сърди. Напротив, казват, че постъпваш разумно. Сега тук…

Мутъл беше потресен от спокойните думи на Вчелак и неуверено почна да се защитава:

— Но това не е истина… Аз…

Обаче енергичният глас на Шанда го прекъсна:

— Не се карайте! Няма смисъл, другари! Положението тук е по-сериозно, отколкото си мислех. Трябва да го обсъдим в околийския комитет.

Той се сбогува, като се ръкува с всеки от тях, и забърза, към татраплана, който го чакаше на сянка зад кръчмата.

Автомобилът замина, но по високоговорителите продължаваха да гърмят песни за социалистическото строителство. Изведнъж се почувствуваха страшно потиснати и тъжни. Известно време Карел упорито мълчеше, а после се обърна към господин директора:

— Довечера ще свикаме извънредно съвещание на партийния комитет при вас в училището, господин директоре. Съгласен ли сте? Моля ви.

И без да чака отговор, мина покрай широко отворената, напразно очакваща посетители в неделния ден, кръчма и замислен, с наведена глава си тръгна, към къщи.

В този момент най-после нечия милосърдна ръка изключи местната радиоуредба и сложи край на нейния престорен оптимизъм и весело настроение, прекъсвайки по средата вече неколкократно повтаряната строфа…