Иржи Прохазка
Убиецът се укрива из нивите (7) (1953 г.)

7

До този момент старшина Матис се бе радвал на лек и приятен живот. Роден в семейството на селски обущар от Тржемошице, той бе изучил железарския занаят в близкото градче, но по време на редовната си военна служба така се привърза към униформата, че след като се уволни, подаде молба да го приемат в НМ. След кратко обучение и някой и друг курс го назначиха в управлението на НМ в селищния център, който беше неговото родно място. Службата му не беше тежка. От време на време се случваха дребни кражби, сбивания на танцови забави или пък да катастрофира някой от онези буйни селски младежи, които като луди караха мотоциклетите си. Така че имаше достатъчно свободно време и всеки ден — от ранна пролет до късна есен — можеше да се занимава със своята голяма страст — риболова. По време на служебните си обиколки винаги носеше със себе си сгъваема, въдица и при всеки удобен случай сядаше край брега, хвърляте кордата във водата, наблюдаваше поплавъка и чакаше. Не че толкова държеше на уловената риба, всичко, което хванеше, го раздаваше по пътя из селата, повече го привличаше онова спокойствие и блаженство, което изпитваше, съзерцавайки водната повърхност на някоя река или езеро.

Всички местни хора го познаваха, приятелски го поздравяваха и му казваха галено Вашек. В негово лице те виждаха по-скоро човека от тяхната среда, селянина, отколкото милиционера, но все пак — с известен респект към униформата, която носеше — не забравяха да му предложат месо от закланото прасе, когато минаваше край къщата им, или да го почерпят с бира или чашка ракия в местната кръчма, когато притвореше очи и оставеше някоя компания да си доиграе на карти след края на работното време.

Не постъпваше точно според наредбите, но Матис беше достатъчно умен да разбере, че ще постигне много повече в селата, ако прояви разбиране към хората, отколкото ако се отнася строго и студено към тях. А те пък от своя страна му казваха всичко без задръжки, не прекъсваха разговорите си, когато се случваше да влезе в някоя кръчма, или да се качи в автобус, така че той беше много добре информиран за всичко, което ставаше в неговия район. Познаваше отблизо всеки човек и веднага можеше да различи чужденците, които преминаваха през родния му край. Често му се случваше да предотврати някое закононарушение, преди то да бъде извършено, просто защото в близките си контакти с него хората забравяха, че всъщност работи в милицията, и издрънкваха всичко. Така че беше много доволен от службата си — от беден и пренебрегван обущарски син се бе превърнал в авторитетна личност, уважавана наравно с местните величия — председателите на народните съвети, на кооперативните стопанства и партийните секретари — и по време на различните празненства и гощавки сядаше до тях на трапезата. Само едно нещо все още му пречеше да бъде напълно щастлив — не беше женен. Но някак се стесняваше, когато беше в униформа, да бъбри лекомислено и да се шегува с девойките — а явно без това не вървеше. Но се надяваше, че все някога — рано или късно — ще срещне своята избраница, с която ще се събере и без тези неща.

Сега обаче бе свършено с идилията в живота му. Събитията в Планице внезапно му отнеха увереността и спокойствието — разбра, че се бе заблуждавал, че не знае всичко за своя район и хората, които живеят в него.

Всичко това го караше да се чувствува нещастен. Струваше му се, че са извършили предателство спрямо него, че са отвърнали с черна неблагодарност на приятелството и доверието, с които се отнасяше към всички. Неговият малък, грижливо изграден, свят на рибар изведнъж рухна заедно с изстрелите в Планице. Как ще продължи да живее по-нататък тук? Хората почнаха да свеждат поглед и страхливо да го избягват, когато понечеше да спре да си поприказва с тях. Вече не го наричаха „нашият Вашек“, а тржемошицкия милиционер, който разследва нападението в Планице, като че ли той имаше вина за случилото се, сякаш и върху него се бе лепнало някакво петно от позора в това село. Затова страстно желаеше да приключи колкото може по-скоро този случай, да залови престъпниците и да ги ликвидира подобно на цирей от здравото тяло на своя район и да почне да се чувствува както преди. През тези дни той напълно се отказа от риболова, не се прибираше вкъщи, денем и нощем стоеше в управлението, не спеше, многократно и щателно разпитваше Еман Захрадник, преброди надлъж и нашир своя район, посети всички свои хора, които му даваха информация — но всичко беше напразно. На сутринта след онази фатална нощ се изви буря и най-после заваля дъжд, който бе освежил въздуха и напуканата земя, но бе заличил всички миризми и следи от стъпки.

Изморен и отпаднал, с посърнало, недоспало лице, огорчен от неуспеха, той дремеше на бюрото си, когато Земан влезе в неговия скромен, просто обзаведен, кабинет.

— Житни още ли не се е обадил? — нетърпеливо попита той.

Матис бързо скочи от стола, разтърка очи, за да се съвземе, и отрицателно поклати глава.

Земан, който изглеждаше също толкова изморен и недоспал като старшината, отиде до умивалника и започна да плиска лицето си с хладка вода.

Матис лекичко се протегна, прозя се, после отново седна до масата и запали — коя ли вече поред — цигара. С пресипнал глас зададе на Земан въпроса, който най-много го тревожеше в този момент:

— А подкреплението? Ще ни изпратят ли някого?

— Идвам направо от околийския комитет… От понеделник сутринта ще се въведе непрекъснат милиционерски караул… Ще ни помогнат да претърсим целия район…

— Слава богу! — облекчено въздъхна Матис. — Най-после! — И откровено сподели: — Има моменти, другарю лейтенант, когато ми идва да се откажа от този занаят!… Чувствувам се безпомощен, самотен селски старшина, който, когато се случи нещо по-сериозно, е безсилен да помогне на хората си…

Земан започна да изтрива с пешкир лицето си и да го утешава:

— Не се отчайвай, момче. Веднага щом открием и най-малката следа, така ще се развихри, че ще видиш. Докъде стигна с Еман?

Матис се намръщи:

— Изморих се до смърт с този човек… И нищо не можах да изкопча от него… Само си прави майтапи!

Земан се усмихна, като си представи картинката, която представляват двамата по време на разпит.

— Къде е той сега? Доведи ми го тук!

Матис тръгна към вратата на съседното помещение, в което бе задържан Еман Захрадник, отключи я и строго рече:

— Еман!

От вратата бавно и лениво, с ръце в джобовете, излезе Еман Захрадник. Той беше брадясал и с изпомачкани от търкалянето по нара дрехи. Като забеляза Земан, той шутовски му се поклони:

— Добър вечер, ваша милост… Пак ли разпит? Не е ли по-добре да идем да изпием една бира?

Матис отчаяно рече:

— Виждате ли го? — А после се разкрещя на Еман: — Тези твои Швейкови номера ми дойдоха до гуша. Застани мирно!

Еман шутовски застана в стойка мирно:

— Щом като сте ме надробили, сега ме изяжте, рекъл Яношик^[1], когато го обесили за ребрата.

Матис отново се разгневи:

— Тебе трябва да те обесят за…

Но не успя да довърши, Земан рязко го прекъсна:

— Е, кажете? Как всъщност стоят нещата с вас?

— Много просто. Съставете някакъв протокол, аз ще го подпиша — и после може да ме пъхнете в затвора. Друг изход не може да има…

— Защо?

— Защото имам лош класов произход. За вас аз съм кулак — значи работата е ясна, нали така?

Земан започна да проявява интерес към този човек. Той му посочи кушетката.

— Седнете. И ми кажете какво ви е накарало да се превърнете в такъв…

Еман се засмя:

— Хулиган ли? Вие сте първият, който ми задава такъв въпрос. Всички останали считат, че е съвсем естествено да съм хулиган.

— Но защо?

Еман кръстоса крак върху крак, сякаш си беше вкъщи или в кръчмата:

— Още като бях малък, нашият господин директор ми предсказа това. Винаги ме предупреждаваше: Еман, ти ще свършиш на бесилката. Но въпреки това той беше добър към мен. Галеше ме по главата и ми даваше по някоя ябълка от градината си. Вкъщи никога не ми даваха, всичко трябваше да се продаде, за да се трупа още повече имот. Баща ми ме караше да работя от сутрин до вечер, за да увеличим имота си. И затова почнах да го мразя — този имот! Да, и знаете ли защо не ме обичат планицките селяни? Не защото съм кулашко синче, а защото никога не съм се отнасял с уважение към имота. Такова богатство, казват, и не могат да разберат, че… аз всъщност съм ви благодарен, че ми го отнехте. Сега съм свободен като птица. Дори не беше необходимо да бързате толкова, след време аз щях да пропия земята…

Матис гневно избухна:

— Престани! Заради тези негови провокационни приказки бих го държал в затвора, докато пукне, другарю лейтенант.

Еман спокойно му отвърна:

— Знам, Матис, и очаквам да го направите, та нали в това се състои вашата класова борба. Нали ви казах: съставете протокола, изпратете някого да донесе бира и аз ще го подпиша. Нека не се мъчим дълго в тази жега.

Телефонът на бюрото иззвъня.

— Търсят ви от Прага, другарю лейтенант.

В слушалката се чу далечният развълнуван глас на лейтенант Житни:

— Ти беше прав, Хонза, намерих досието му в Рузинския архив. Горският Босак е идентичен с лицето, което е помагало на гестапо. Може би има връзка с вашия случай. Може накрая да се окаже, че това е следата, която търсим. Който веднъж е бил предател… Веднага се връщам, след три часа съм при вас. През това време приготви патрулната кола и като дойда, ще тръгнем!

И постави слушалката върху вилката.

Господи, помисли си Земан, колко прав се оказа Калина в своите предчувствия!

И отново пред погледа му премина онова странно, недействително видение, което понякога тревожеше съня му. Огради от телена мрежа и глад… Нощ и мъгла… Безкрайна кал и димящи комини на хоризонта… Крясъците на охраната и бясното, ожесточено виене на кучетата… Вечният страх от проверките и селекциите, при които животът на всеки от тях висеше на косъм в зависимост от моментното настроение на зверовете в есесовски униформи… И омразата… Ненавистта към онези, които бяха причината да попаднат в този ад… Омразата към хората хиени, към онези техни съотечественици колаборанти, които не се гнусяха да изпращат на смърт други човешки същества, за да спечелят благоразположението на онези, които тогава бяха неканени, омразни господари на тяхната земя…

А сега бяха открили една от тези хиени. И това беше хиена, която сега искаше да продължава да хапе и убива…

С трепереща ръка Земан постави слушалката върху вилката, напълно погълнат от това неочаквано съобщение, съзнаваше, че е от голямо значение и че ледовете почват да се раздвижват. После си даде сметка, че Еман Захрадник все още се намира в кабинета, и заповяда:

— Освободете този дърдорко, старшина!

Старшина Матис недоумяваше и понечи да възрази:

— Другарю лейтенант…

Но Земан рязко го прекъсна:

— Без възражения! Казах — освободете го!

Матис ядосано отвори шкафа и хвърли върху скута на слисания Еман акордеона, връзките на обувките му, колана и няколкото други вещи, които му бяха отнети при арестуването.

— Хайде, измъквай се, Швейк!

Хвана го за лакътя, вдигна го и го заблъска към вратата. Обаче Еман не пропусна да подхвърли на Земан:

— После да си нямате неприятности за това, господин лейтенант. По политическа линия!

И излезе. Чак тогава Земан — обзет от трескава енергия, обясни на Матис какво го бе накарало да вземе това решение:

— Поне той няма да ни пречи тук. Веднага ме свържи с околийския следователски отдел! Тази вечер… ще нанесем решителния удар! Ще унищожим гнездото на осите!