Иржи Прохазка
Убиецът се укрива из нивите (1) (1953 г.)

1

Наричаха я Красивата долина.

Всъщност истинското й име беше съвсем друго, но това название най-точно характеризираше онова отдалечено кътче на чешката земя.

— Наистина е прекрасна!

— Казахте ли нещо, другарю лейтенант?

— Не, нищо! Спри!

Зеленият служебен автомобил, тип седан, намали хода си при кръстовището, „На височините“ и леко и безшумно спря встрани от пътя. Лейтенант Земан, малко смутен от това, че бе размишлявал на глас, нетърпеливо отвори вратата и излезе навън.

— Оттук мога да стигна и пеша.

— Да ви чакам ли тук?

— Не. Иди в Тржемошице, изпий там едно кафе в управлението, а после ми докарай тук в съвета участъковия старшина.

— Слушам — усмихна се от прозорчето момчешката физиономия на шофьора и колата отново потегли по неравния асфалт на междуградския път. Лейтенант Земан я проследи с поглед, докато тя се изкачи до най-високата точка на шосето и изчезна зад най-близкия завой. После направи няколко крачки, прескочи канавката и се облегна върху грапавата кора на едно старо сливово дърво. Около него надлъж и нашир се простираше голяма пшеничена нива. Нейните кафеникави, узрели и натежали от зърно класове се полюляваха от лекия ветрец.

Беше задушно, напеченият блок излъчваше жега, а лятното небе го покриваше с белезникав воал като завивка. Земан се загледа в долината и сякаш не му се искаше да продължи пътя си. Какъв прекрасен чешки пейзаж. Като плод на въображението. Като картина.

Долу се влачеше реката в своето лъкатушещо корито сред обрасли с растителност брегове и слънцето се отразяваше като в сребърни огледалца на местата, където водната повърхност леко се къдреше. На срещуположната страна зад реката се извисяваха гористи хълмове и въздухът беше така чист и прозрачен, че дори и от това разстояние можеха да се различат обсипаните с шишарки върхове на старите смърчове, прошарени тук-таме от все още свежата зеленина на брезите.

Сред тази тиха долина се бе разположило селцето, състоящо се от тридесетина къщички с блестящи варосани фасади, малка църквичка с луковицообразна камбанария, обкръжена от короните на мощни липови дървета, а прилепналата до нея сграда с покрив в стил барок не можеше да бъде нищо друго, освен свещеническия дом с неговите пчелици и побелялата глава на стария свещеник с винаги сияещо от любезност и всеопрощаваща доброта лице. А над всичко това — над белите воали на маранята — чисто небе, пълно с невинна синева и едно облаче, което току-що се бе появило иззад отсрещните хълмове.

Лейтенант Земан не пожела да се върне на шосето, а откри вляво един коларски път, водещ към селото, и тръгна по него. Чувствуваше се добре. Бе наметнал върху раменете си сакото на своя летен светлосив костюм, крачеше пъргаво, радостно възбуден като момче, дори си откъсна една тревичка. Всичко това подхождаше на ролята на безгрижен скитник, какъвто толкова много му се искаше да бъде в този момент. Та нали имаше и такава песничка? Той пъхна тревичката между устните си, задъвка горчивото й стъбло, а с ъгълчето на устата си започна да си подсвирква същата песничка. Неочаквано обаче мелодията й се изгуби.

— Сега, когато имаме това, което искахме,

на работа, да се трудим истински…

… загърмя високоговорителят, прикрепен върху една от първите селски къщи. Изведнъж спокойствието бе нарушено, бяха подплашени смирените приспивни песни на щурците и жуженето на пчелите. Веднага след това обаче кресливият бригадирски марш бе прекъснат, разнесоха се само някакви гърмящи звуци, ала след малко отново избухна като снаряд, чието пронизително пищене подплаши гъските, разлая кучетата и привлече първите любопитни да излязат на праговете на къщите си.

Когато лейтенант Земан излезе от гъсталаците на дивата свирчовина в края на селото, видя един човек, изкачил се на висока стълба, да монтира това дяволско изобретение.

— Господин директоре… Чувате ли? Навсякъде ли се чува? — викаше този мъж някъде надолу.

Земан спря почти до самата стълба и рече през смях:

— Не бой се, това и глухият ще го чуе!

Мъжът върху стълбата се обърна, загледа го, втрещен от изненада, а после възкликна:

— Господи, Хонза, какво правиш тук?

И веднага слезе от стълбата, без да се интересува повече как това чудо на модерната селска съобщителна техника продължава да бърбори и хърка без негова помощ горе на фасадата.

Двамата мъже се ръкуваха, прегърнаха се, а после изведнъж се разсмяха, кой знае защо, може би от внезапно смущение, а може би от изненада.

— Никога не съм се надявал, Карел, че точно теб първо ще срещна тук.

— И аз не се надявах. Ела, ще те заведа у нас. Бланка ще пощурее от радост, когато те види. Тази среща след толкова години трябва непременно да се отпразнува, — бързо сипеше думи Карел.

После хвана Земан подръка и го повлече със себе си, а десетките любопитни очи ги съпровождаха по прашния селски мегдан.

 

 

На прозорците бяха наредени саксии с цъфнало мушкато, белоснежните перденца светеха точно както трябваше да бъде. Пречупените лъчи на слънцето бавно се плъзгаха по пода, а на стъклата няколко мухи тревожно бръмчаха и напразно се мъчеха да излязат навън.

Това беше една хубава и уютна селска къща. Вече бяха го развели да види и цялото им малко стопанство. Трябваше да разгледа оборчетата, зайчарника и новото им розово прасенце Лойза. Отнякъде изпълзя и Мушка, едно пълно с бълхи проскубано селско куче от неизвестна порода, помиярче, както му казваха тук. То така се търкаше в панталоните на Земан, съвсем пощуряло от радост, че бе невъзможно да не го погали.

— Тези прозорчета тук ще ги зазидам и ще направя един голям трикрилен прозорец — взе да обяснява Карел.

— Защо? — учуди се Земан. — На мен точно така ми харесва. С един модерен прозорец ще развалиш хубавата фасада на къщата.

— Стига, моля те. Ти би ли живял в такава къщичка? Тук вече всички си направиха големи прозорци като в града. Обещах на Бланка да й пристроя една веранда. Това сега е на мода. Но кога да намеря време? До два часа съм във фабриката, а следобед не знам какво по-напред. Съвещания в съвета, бригади, помощ на стопанството, партийна работа. Бланка все се мръщи, че непрекъснато съм на събрания. Нали знаещ, тук сме шепа хора, за всяко нещо трябва да убеждаваш всеки поотделно и накрая работата пак остава за нас, неколцината глупави работяги.

— Не се оплаквай, ти обичаш да се занимаваш с такава работа, нали те познавам. А верандата все ще я направиш някога, ако искаш да си запазиш добрите отношения с Бланка — засмя се Земан.

Бяха седнали в гостната да отпразнуват срещата си след петгодишна раздяла — той, старият му приятел Карел Мутъл, жена му Бланка, която някога за негово най-голямо съжаление бе отхвърлила предложението му, и нейният баща, бившият фрезист от фабриката на Чадек, а сега вече излязъл в пенсия Йосиф Свобода.

Бланка сервира на масата всичко, което с трескавата бързина на изненадана гостоприемна домакиня бе успяла да намери вкъщи. Отвори и буркан консервирано свинско месо от миналогодишната Коледа, а и хлябът тук беше по-вкусен, отколкото в града. Карел извади бутилка истинска моравска сливова — също домашна, както обясни, — а дядо Свобода измъкна от своя сандък цяла чиния великденски сладкиши. Стана истинско угощение. Земан действително не бе очаквал такова нещо.

— Толкова години, Хонзик, толкова години изминаха, откакто не сме се виждали — за кой ли път повтаряше все същото старият Свобода, като същевременно галеше в дланите си чашката с недопита ракия.

— Знаеш ли, аз и досега не мога да забравя как се стреснах, когато ми рече тогава пред фабриката: „Дайте ми пушката“. Нима можех да зная, че само искаше да провериш дали е добре заредена?

— Стига с тези стари истории, дядо — нетърпеливо го прекъсна Карел, — сега времената са съвсем други. По-добре му разкажете как успяхте да ме домъкнете тук и да ме превърнете в един селски глупак.

— Случи се така — обърна се Свобода към Земан, — че тази къщичка беше собственост на нашата баба — всъщност на старата леля на жена ми, която отгледа Бланка по време на войната. А после завеща целия си имот на Бланка.

— Дяволска работа — мрачно подхвърли Карел.

Земан не знаеше какво да отвърне. Усещаше някакво напрежение във въздуха, но не можеше да разбере на какво се дължи то. Да получиш в наследство такава къщичка, никак не е за изхвърляне. Изглеждаше солидна, хигиенична, със здрав покрив и керемиди. Защо ли тогава Карел не е доволен?

Изглежда, че на Бланка тази тема също не й бе приятна. Тя веднага започна да разтребва масата, като най-вече се стремеше да отдалечи бутилката с недопита сливовица от ръцете на двамата й близки мъже.

— Разкажи ни нещо за себе си, Хонза, къде работиш сега? — понечи да промени темата на разговора тя. — И къде всъщност живееш сега?

— В Прага.

— Все още ли си в милицията?

— Все още. В криминалния отдел. С чин лейтенант.

Бланка се изчерви, сякаш изведнъж се разхубави и подмлади. Само Карел, непонятно защо, се намръщи, отново взе бутилката и си наля порядъчно количество в чашата.

Старият Свобода се възползува от случая, отне бутилката от ръцете му и рече:

— Дявол да го вземе, това е голяма работа. Трябва да се чукнем по този случай!

Напълни чашката си, вдигна я до устните и наведнъж изля съдържанието и в гърлото си.

— Слушай, ти би могъл вече и да се ожениш.

— Представете си, че и на мен ми хрумна тази мисъл — засмя се Земан и отново седна срещу стареца. Забеляза, че ръцете му трепереха. Старее, помисли си той. Или пък прекалява с пиенето.

Бланка плахо приседна.

— Ти да не би да си се оженил вече, Хонза?

— Нали знаеш — пошегува се Земан. — Какво можех да направя, след като ти не ме хареса. Известно време потъгувах, а после срещнах в Прага Лида — едно много добро и хубаво момиче. Учителка. Чакай, ще ти я покажа на снимка…

Той извади портфейла си, порови в него и после постави пред Бланка една снимка.

— Ето това е тя. Хубава е, нали? — малко нетактично попита той.

Бланка не отвърна, само мълчаливо разглеждаше снимката, усмивката изведнъж бе изчезнала от лицето й.

Земан постави пред нея следващата снимка.

— А от миналата година вече станахме трима. Имаме си едно хубаво момиченце. Виж…

Старият Свобода отново посегна към бутилката, а Карел бе свел поглед и мълчеше.

— А вие с какво ще се похвалите? — попита Земан.

Бланка постави снимките върху масата, очите й се бяха изпълнили със сълзи. Неочаквано тя се обърна и бързо излезе от стаята.

Земан разбра, че бе засегнал въпрос, по който не се говореше в тази къща. Смутено прибра снимките в портфейла си и се обърна към Карел:

— Всъщност аз тук съм по служба, Карел. Ще ме заведеш ли до народния съвет?

Карел стана и мълчаливо се запъти към вратата. Земан го последва.

— Но довечера пак ще дойдеш тук, нали? — плахо го попита старият Свобода. — Ще останеш да спиш у нас!

Земан само кимна, но когато се извърна на прага към него, забеляза как тежко отпусна побелялата са глава върху облакътените на масата ръце. Може би беше от сливовата…

Когато излязоха на нажежения безлюден площад, една лека сянка падна върху слънцето…