Иржи Прохазка
Убиецът се укрива из нивите (5) (1953 г.)

5

Плакицкият свещеник и господин директорът Томан бяха много добри приятели. И никак не им пречеше, че изповядват различна вяра, господин свещеникът — своята пророческа, а Томан работническата, болшевишката. Наистина понякога се случваше да се посчепкат заради възгледите си, но тези спорове никога не прерастваха в неразрешим конфликт, който да не допуска компромиси. С годините свещеникът бе помъдрял и станал по-толерантен. Отдавна вече не беше онзи пламенен млад проповедник, който заплашваше от амвона хората с вечното проклятие и втълпяваше в главите им своите божи правди. Дългите години служба в тази провинциална енория го бяха научили да бъде благосклонен към човешките слабости и да разбере, че светът е справедлив, прекрасен и божествен точно такъв, какъвто е създаден — с неговите страсти, прегрешения, недостатъци и заблуждения. Така че в отговор на научните, аргументи на Томан само казваше, усмихвайки се ласкаво и мъдро: Не се искат много знания, за да отречеш бога. Много повече са необходими, за да го разбереш. Когато успеете да разцепите ядрото на атома на най-малките му частици и да посетите с ракетите си всички звезди, за да докажете, че нийде над тях няма небе, когато си въобразите, че сте открили всичко неоткриваемо, тогава ще разберете колко необясним е този свят без бог. И сред излишъка от натрупани знания дъхът ви ще секне, когато изведнъж осъзнаете колко много неща още не знаете, и с уважение ще преклоните глава пред този, който е сътворил божия ред и който със своята божествена мъдрост винаги ще знае повече от вас…

Тогава Томан винаги предпочиташе да каже, че уважава религиозните убеждения на свещеника и затова няма да спори с него. А всъщност не му достигаха аргументи, за да обори това твърдение, понякога — макар и неохотно — вътрешно признаваше, че свещеникът е по-образован от него и затова е по-изкусен в софистичните спорове. Пък и разполагаше с повече време за това.

Задълженията му на свещеник не го обременяваха много и затова по цял ден можеше да се занимава с нещата, които страстно обичаше — с градината си и книгите, докато директорът посвещаваше дните си, а и вечерите, на училището, децата, подготовката на уроците, на самодейния ансамбъл и на партийната работа. Завиждаше на свещеника и заради богатата му библиотека, в която бяха събрани всички по-значителни произведения на чешката и словашката литература — не само те, но и основните философски съчинения и енциклопедически речници, в които можеше да се намери почти всичко из различните области на човешките познания. Понякога заемаше книги от него, но с чувство на неудовлетворение трябваше да ги връща недочетени, защото не можеше да преодолее умората си и да се съсредоточи в четене на такива произведения, като например „Доктор Фауст“ от Т. Ман, за който свещеникът така разпалено му говореше. Обаче свещеникът внимаваше да не се охладят приятелските им отношения и никога не изтъкваше, че е по-образован, напротив, когато по време на спор усетеше празнота в познанията на учителя, моментално променяше темата на разговора и много тактично и внимателно го насочваше към предмет, добре познат на Томан, да речем, към старата, чешка литература, която и двамата толкова много обичаха. Всъщност те бяха единствените образовани хора в селото и по тази причина не можеха да не се чувствуват близки. Бяха си необходими един на друг. Така че Томан се съобразяваше да организира събранията, политическите мероприятия и бригадите в дните, в които няма да попречат на религиозните обреди, празници и задължения на свещеника, а от своя страна последният толерираше тези акции и в проповедите си не забраняваше на вярващите да участвуват в тях, дори отронваше по някоя доброжелателна дума в тяхна полза.

Бяха свикнали да се срещат привечер в градините си, които бяха една до друга, и през оградата да си разменят растения, да се похвалят един на друг с някое разцъфнало луковично цвете, кукуряк и минзухари през пролетта, с полиандрия в разгара на лятото или със звездообразни астри през есента. Споделяха опита си в резитбата на ябълковите дървета и розовите храсти. Томан с радост очакваше тези срещи, на които можеше да си отдъхне след напрегнатия работен ден, да възвърне спокойствието и равновесието на душата си, затова се чувствуваше разочарован, ако не видеше белокосата глава на свещеника да се мярка зад оградата и не чуеше тихия му, придружен с усмивка, поздрав: Господ да ви поживи, господин директоре, ето че пак е вечер, а ние сме с един божи ден по-близо до гроба.

Тази вечер отдавна вече си бяха разменили обичайните фрази и господин директорът Томан се бе задълбочил в кабинета си над новата учебна програма и училищни инструкции, докато свещеникът бе седнал до масата в стаята си и под светлината на красивата настолна лампа четеше Библията. Странно, но колкото повече остаряваше, толкова по-силно съзнаваше красотата и мъдростта на тази книга, която знаеше почти наизуст. Така че отново и отново се връщаше към нея с нестихващ читателски интерес вече не само заради религиозното й съдържание, а за да открива с все по-голяма търсаческа страст третия или четвъртия смисъл на всяко нейно изречение и да се наслаждава на богатството на поетичния й, образен език. Все повече се убеждаваше, че тя по-скоро е велико произведение на литературата, отколкото обикновено вероучение.

И в този момент се бе замислил над текста на една от главите на „Откровение на Свети Йоана Богослова“^[1], където пишеше:

„… и седемте Ангели, които държаха седемте тръби, се приготвиха да затръбят.

Първият Ангел затръби и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха на земята; и третята част от дърветата изгоре, и всичката зелена трева изгоре.

Затръби и вторият Ангел, и като че голяма планина, пламнала в огън, се срина в морето; и третята част от морето стана на кръв, и умря третята част от морските твари, които имаха душа; и третята част от корабите загина.

Затръби и третият Ангел, и от небето падна голяма звезда, горяща като светило, и падна върху третята част на реките и върху водните извори;

и името на тая звезда е пелин; и третята част от водите стана на пелин, и много човеци умряха от водите, понеже се бяха вгорчили.

Затръби и четвъртият Ангел, и биде ударена третята част от слънцето, третята част от месечината и третята част от звездите, за да потъмнее третята им част, та третята част на деня, както и на нощта, да не свети.

И видях и чух един Ангел да хвърка посред небето и да вика с висок глас: Горко, горко, горко на живеещите по земята от останалите тръбни гласове на тримата Ангели, които ще тръбят…“

Тези думи бяха така пророчески и силни, че свещеникът потрепери. Боже мой, та всъщност това е описанието на атомната гибел на света, това е предупредително вдигнат пръст към всички онези, които се готвят да разпалят нова война.

Свещеникът четеше вестници всеки ден и беше много добре информиран какво става по света. И трябва да се признае, че никога не пожелаваше да има нова война, па макар и тя да донесеше най-голямата победа на неговата църква. Напротив, само като си припомняше ужасите на отминалата война, обземаше го непонятен страх, затваряше се в себе си и приветливата усмивка изчезваше от очите му, които потъваха в мъглата на печалните спомени. После с часове шепнеше молитви и не беше способен да се съсредоточи в нищо друго.

Внезапно неговите размисли бяха прекъснати от едно тихо, но доста настойчиво почукване на прозореца. Той вдигна глава изненадан, че някой може да го търси в този късен нощен час. Но въпреки това стана и се затътри към прозореца — в селото живееха само добри хора, които го обичаха, и затова нямаше причини да се страхува.

— Кой е? — попита той.

Отвън се обади приглушен мъжки глас:

— Приятел. Отворете! По-бързо, моля ви!

Свещеникът по-скоро усети, отколкото видя онзи, който забързано бе изрекъл тези думи. В тъмнината зад стъклото и завесата силуетът на някаква мъжка фигура почти се сливаше с нощта. Дори не се досети да попита защо този приятел не се представи с името си и защо не чука на вратата, както е редно.

Той отвори прозореца, в стаята нахлу горещият въздух на лятната нощ и завесите се разлюляха от душния вятър, предвещаващ надигащата се буря, предшествувана от светкавиците на хоризонта.

— Какво има? Да не би някой да предава богу дух? — съчувствено попита свещеникът.

— Не! — рече непознатият и ловко се прехвърли през перваза на прозореца. — Дойдох да ви посетя. Сам ли сте вкъщи?

Човекът беше много странен, облечен бе с черна гумирана мушама, с брадясало лице и пронизващ ироничен поглед.

Свещеникът се поизплаши, когато непознатият скочи в стаята му.

— Кой сте вие? И какво искате от мен? Как така — да ме посетите. Та аз никого не съм канил и не очаквам да дойде!

— Всичко ще ви обясня. Хубаво е, че сте сам вкъщи. По-добре е да разговаряме на четири очи.

Мъжът внимателно затвори прозореца и се изви.ни.

— Прощавайте, че влизам по такъв необикновен начин, но вратата на дома ви се вижда много добре от площада.

Той бързо претърси стаята, като внимателно и професионално надникна във всички шкафове и ъгълчета.

Свещеникът се разгневи:

— Как смеете?… Веднага напуснете дома ми! На ви познавам!

Мъжът спокойно се усмихна:

— Виждате ли — а пък аз от един месец вече живея в това село.

— При кого?

— Няма значение… По-важно е, че повече не мога да остана там. И искам да се настаня у вас.

Свещеникът почна да трепери от възмущение. Съзнаваше, че поради напредналата си възраст не е достатъчно силен, за да изхвърли този натрапник от къщата си.

— Как така?… Не разбирам… Нямам нищо общо с вас… Идете си… моля ви… С какво право…

— Може би искам да се позова на вашата християнска любов към хората — ухили се непознатият.

— Аз съм възрастен човек и ми е нужно спокойствие!

Свещеникът си възвърна енергията, освободи се от вцепенението на първоначалната уплаха, която бе вдървила краката му, и с един скок се намери до прозореца, който широко отвори. Знаеше, че е достатъчно да извика само веднъж, за да се събудят всички в селото и да вдигнат тревога в задушната бурна нощ.

— Идете си!… Веднага излезте… или ще викам за помощ!

Обаче непознатият не помръдна от мястото си, само тихо, подигравателно попита:

— Кого? Може би отец Лоренц?

Свещеникът се сепна, забрави справедливото си възмущение и устните му пребледняха от страх. Взе да се предава бавно, сякаш с колебание, затвори прозореца и прошепна:

— Но той… Какво знаете за него? Та той отдавна вече не живее тук…

Непознатият се усмихна, разбра, че точно на място бе споменал това име, което разстрои свещеника.

— Да, не живее тук. Сега е в Мюнхен. И често си спомня за вас. С добро, разбира се. И ми показа много интересни писма от вас от старите времена. И от войната.

На свещеника му прилоша. Само успя да промълви:

— За бога… Кой сте вие всъщност?

Непознатият знаеше, че вече е сразил упорството му. И затова му отвърна спокойно, с нотка на превъзходство, по-скоро като заповед, отколкото като молба:

— За вас аз съм… да речем, един щабен капитан. Засега това ви стига. Покажете ми леглото! Умирам за сън.

Както казват, случайността е божа работа.

Човекът, когото търсеха Земан и Житни в това село и който сега се настани в свещеническия дом, беше щабният капитан Кристек от техния лов на лисици по време на Февруарските събития.