Иржи Прохазка
Убиецът се укрива из нивите (4) (1953 г.)

4

Нощният ветрец поохлади нагорещения прах по пътищата и довея в отворените прозорци на районното управление на МВР в Тржемошице приятна прохлада, примесена с уханията на лятото и далечното любовно крякане на жабите.

Те седяха на кушетката с разкопчани ризи и разхлабени вратовръзки и бавно пиеха от чашките кафето, с което ги бе почерпил старшина Матис. Земан мълчаливо наблюдаваше Житни и си мислеше как странно се бяха развили техните съдби. Само преди няколко години, по време на Февруарските събития, Житни беше началник на Земан, поучаваше го и го напътствуваше като още глупавичък, посредствен, новак, а сега служи в тази отдалечена, незначителна околия, докато Земан вече е — със същия чин като него — в Прага. Но може би това нищо не значи, навярно сега е тук само защото е по-необходим.

На Земан просто му бе провървяло. В неговия район близо край границата трябваше да се разследва случаят — днес вече станал прословут — с престъпника, който след Февруарските събития си предлагаше услугите на представителите на сразената буржоазия да ги преведе през границата, а после по пътя ги ограбваше и убиваше в граничните мочурища и гори.

Земан взе участие в издирването на този човек звяр и успя да се отличи така, че бе забелязан от началника на пражкия криминален отдел Павласек, който го изтегли на работа при себе си в Прага. За това бе помогнал и Калина, старият приятел на Земан от концлагера, а сега висш служител в Държавна сигурност към Министерството на вътрешните работи.

— Не успяхме да открием нищо по-съществено, другари — уморено каза Житни, — доста зле сме.

Земан доуточни:

— Всъщност нямаме почти нищо.

— Обаче сме сигурни поне в едно — продължи Житни. — Не се касае за обикновен рецидивист психопат или за човек, който си отмъщава. Действувала е група диверсанти с ясна антидържавна цел. Но дали са от местен произход или ръководени от чужбина, все още не знаем. Както и с кого са във връзка и кой ги укрива.

— Еман Захрадник сигурно знае нещо по този въпрос — избухна Матис, който, както и Мутъл, изглежда, имаше зъб на Еман. — Или навярно е един от тях. Нали го чухте как се заканваше.

— Именно защото се заканваше — започна да размишлява на глас Житни. — Според мен той е твърде прозрачен, за да се занимава с диверсия.

— А на мен все не ми излиза от главата горският — неочаквано подхвърли Земан.

— Защо? — реагира на думите му Житни. — Подозираш ли го в нещо? Смяташ ли, че всичко това има някаква връзка със сина му?

Земан поклати отрицателно глава.

— Не, не… Може въобще да няма връзка с този случай. Знаете ли всъщност защо ме изпрати тук Калина? По време на войната бяхме заедно с него в концлагера. В нашата барака имаше един Марек, нейде чак от Щрамберк. Добър младеж от провинцията… Истински другар. И знаете ли за какво го бяха пратили там? Защото укривал вещите на чичо си, който бил комунист. Все ни повтаряше: Запомнете, момчета, ако не се завърна от концлагера, мен ме предаде един нашенец, горският Босак. И не се завърна. Умря от тиф, бедничкият. И сега майор Калина получи жалба, донос от някой си горски Босак. Странно съвпадение, нали? Който някога е правил доноси, има желание да продължава да го върши. Така че Калина ме извика и ми каза: Може и да се окаже безсмислица, Хонза, но иди да провериш кой е този Босак…

Житни го слушаше заинтригувано:

— Мислиш ли, че действително може да се окаже същият?

— Не знам. По-скоро не. Проверих досието му — след войната той се преселил тук. Но откъде — не знаем. Тогава времената: бяха мътни. Името Босак е доста разпространено, а пък онзи от Щрамберк е изчезнал безследно. Дори не се занимавахме много с него. Нямахме достатъчно основания за това. Заедно с Калина прегледахме цялата картотека на гестапо, но името на Босак не фигурираше там като доносник.

— А в документацията на финансовия отдел не потърсихте ли?

— Защо?

— Известно време се занимавах със секретната документация, така че доста добре съм запознат с тези неща. Доносите за укрито имущество са се изпращали на финансовите служби. А името на довереното лице се е поставяло винаги отдолу, под сгънатия, залепен ъгъл. Обаче поради липса на време финансовите архиви все още не са обработени.

— Благодаря ти за идеята.

Земан погледна през прозореца тъмносиния небосвод, върху който също както и предишната вечер се извисяваше Млечният път и трептяха милиони звезди.

— Аз ще се заема с този въпрос — усмихна се Житни.

— Само че това няма да помогне за решаването на нашия проблем, другари — нетърпеливо се намеси Матис, опасявайки се да не забравят за него и за планицкия случай.

— Така ли мислиш? — обърна се към старшината Житни със своята загадъчна усмивка. — А какво предлагаш ти?

— Да поискаме подкрепление. Ние сме малко, а околията ни е голяма. Може да са се скрили някъде и иди търси тогава игла в купа сено. Ако разгърнем една голяма операция и претърсим цялата област, ще можем да открием поне някаква следа.

— Грешка — смъмри го Житни, — никакви големи операции. Не бива да ги изплашим. Точно обратното. Нека си мислят, че сме безсилни и съвсем лесно са успели да осъществят плановете си. Това ще ги окуражи отново да предприемат нещо. И много скоро, днес или утре, ще почнат да надигат глави и да излизат от скривалищата си…

Още много звезди паднаха, а патокът в реката многократно изкряка насън, докато светлините в прозорците на управлението на МВР в Тржемошице изгаснат и тримата приключат разговора по проблема, който трябваше да решат през този работен ден.

 

 

Когато Карел Мутъл се приближи до входа на дома си, от пруста се отлепи някаква сянка. Старият Свобода, който го чакаше там, го хвана за ръкава.

— Лоша работа, Карлик — шепнешком го предупреди той. — Чуваш ли как тряска съдовете. Намерила е нещо в джоба ти — добави, като се мъчеше да отклони Карел от вратата.

Обаче Карел се изтръгна от ръцете му и влезе в коридора. Действително откъм кухнята се носеше яростно тракане на чинни, които Бланка миеше в умивалника. Карел не се смути.

— Какво може да е намерила — подхвърли през рамо на тъста си. После рязко натисна бравата на вратата и влезе в кухнята. Съблече палтото си, прехвърли го през облегалката на един стол и седна до масата. Намръщи се и дори не поздрави жена си.

— Дай ми нещо да ям — раздразнено нареди той.

— Иди да ядеш там, където се готвиш да живееш — отсече Бланка.

Карел малко се посмути:

— Къде се готвя да живея?

Бланка се пресегна да вземе някакво писмо от бюфета и го постави пред него на масата.

— Там!

Карел вече се досети накъде бие. Хвърли един поглед на писмото и реши да отвърне гордо и надменно:

— Е, и какво?

— Значи не заслужавам да споделиш с мен намерението си да се местиш?

— Нали и двамата имахме такова намерение?

— Аз не съм сигурна дали все още имаш предвид и мен!

През това време старият Свобода, който незабелязано се бе приближил до вратата на кухнята, нерешително застана там. Боязливо гледаше ту единия, ту другия и не знаеше как да предотврати бурята, която очевидно се надигаше.

— Деца, моля ви, бъдете разумни — взе да ги моли той, но никой не му обърна внимание. Вените на челото на Карел се бяха издули до пръсване.

— Пак ли започваш? — изкрещя той на Бланка.

— След като си скрил от мен, че от фабриката вече са ти дали жилище в новите блокове в града, навярно си премълчал и за жената, която искаш да отведеш там със себе си.

— Ти съвсем си се побъркала!

— Може би ще бъдеш по-щастлив с нея — изхлипа Бланка, — ще те разбира по-добре и ще ти роди… здрави деца…

— Пак ли стигнахте дотам, побъркани хора. Но аз няма да присъствувам на разправиите ви — отчаяно извика Свобода, грабна шапката си и избяга.

— Всичко това са глупости — опита се да успокои жена си Карел. — Аз искам само едно — да започнем отново. Чуваш ли? Да започнем всичко от началото, и то по-добре. Да се махна от тази затънтена дупка, докато не съм полудял!

— Заминавай тогава!

— Но нали и ти ще дойдеш с мен?

— Нима!

— Бланка!

— Не. Нещата трябва да се оправят там, където са се развалили!

— Предупреждавам те — отново се разкрещя Карел, — че повече не мога да живея тук. Ако не ме последваш, ще замина сам.

Сега вече се разкрещя и Бланка:

— Заминавай! Още сега!

Тя бързо излезе от стаята, но след малко пак се появи, носейки завивки в ръце. Хвърли ги в скута на Карел и извън себе си от гняв, изкрещя в лицето му:

— Махай се! Но си вземи и завивките от леглото ми!

Карел стана, пребледнял като платно, взе юргана, мина в съседната стая и затръшна вратата след себе си. След като той излезе, Бланка се отпусна на един стол и се разрида.

Неочаквано зад нея изскърца вратата на антрето. Бланка не се обърна, само бързо преглътна сълзите си, изтри с ръка зачервеното си лице и попита с все още стегнато от плача гърло:

— Вие ли сте, дядо? Върнахте ли се? Ако ви трябват пари за бира, вземете си от бюфета.

Обаче никой не се обади, тишината зад гърба й беше толкова странна, че накара Бланка да извърне подпухналото си от плач лице.

Замря от ужас, нямаше сили дори да извика.

До вратата стояха двама непознати, облечени в тъмни гумирани мушами и черни чорапи на главите. В ръцете си държаха пистолети. Единият от тях глухо я попита:

— Къде е мъжът ти? По-бързо!

Бланка стана и тревожно прикри с тялото си вратата към съседното помещение, където преди малко бе влязъл Карел.

— Какво искате от него? — промълви ужасено тя. — Не знам…

Единият от мъжете разбра защо тя бе отишла до вратата и я бе скрила от тях със собственото си тяло. Прицели пистолета си в нея и заповяда:

— Лъжеш. Отстрани се!

Бланка зарида:

— Той е добър човек. Какво лошо ви е сторил?

Мъжете се нахвърлиха върху нея и започнаха да я дърпат, за да я отстранят от вратата. Бланка отчаяно се съпротивляваше.

— Няма го вкъщи, нали ви казах, че го няма… Няма го… За бога… Бягай, Карел — внезапно извика тя.

Обаче вратата зад нея се открехна, тъй като Карел я бе отворил отвътре. Той влезе в кухнята, като държеше ловджийската си пушка в ръце и я целеше в двамата неканени нощни гости:

— Елате да ви видя, щом сте дошли при мен…

И стреля.

Единият от мъжете изстена, изглежда, че куршумът го бе улучил в рамото, и побягна. Другият стреля напосоки два пъти, но също с един скок се намери до вратата. Известно време навън все още се чуваха стъпките на бясно бягащите мъже, а после настъпи тишина.

Няколко мига Бланка и Карел останаха вцепенени по местата си.

Случилото се беше толкова невероятно, че сега им се струваше, сякаш бяха сънували.

После Карел се втурна към Бланка, взе я в прегръдките си и я притисна така силно, че усети как бие изплашеното й сърчице.

— Да не си пострадала нещо, Бланичка? — разтревожено я заразпитва той и извърна към себе си лицето й, чиито очи все още бяха пълни с ужас. — За бога, кажи нещо. Нали нищо не ти сториха?

Бланка се отпусна в прегръдките му като бездушна кукла, нямаше сили да говори, само поклати отрицателно глава. Но все пак започна да усеща, че й става страшно хубаво в неговите силни мъжки ръце…