Иржи Прохазка
Убиецът се укрива из нивите (10) (1953 г.)

10

Беше прекрасна лятна утрин, когато Еман Захрадник се събуди. Край него шумяха и се люлееха на вълни житните класове на голяма нива, над хоризонта бе изскочило огромното, нажежено до червено, кълбо на слънцето и в близката дъбрава весело чуруликаха птиците, сипката спореше за нещо, а косът гордо извисяваше своите трели…

Еман бавно се надигна от топлото си гнезденце в старата купа сено, протегна се, прозина се и с удоволствие вдъхна все още свежия, овлажнял през нощта, въздух. После изчисти косата си от полепналите сламки и остана известно време така, наслаждавайки се с поглед на прекрасния божи ден, който се раждаше около него. С изключение на това, че в устата му горчеше от цигарите, халбите бира и чашките силен алкохол, които бе изпил вчера, за да отпразнува освобождаването си от ареста, той се чувствуваше превъзходно. Изрови нейде от сламата под себе си акордеона, метна го на гърба си и тъй като бе решил колкото може по-скоро да намери някое изворче, за да приклекне край него и да изплакне горчивината от устата си, слезе, смъквайки се по задник, от купата сено.

В този момент той ги забеляза.

Страхливо се гушеха там, а очите им бяха пълни с ужас. Горският Босак, кръчмарят Бенеш и някакъв непознат. Страхотно се изплашиха, когато Еман се спусна отгоре като някакъв ангел от небето. Кристек бързо вдигна стенгана си, за да му разбие главата. Обаче Бенеш скочи към него и го спря:

— Оставете го, няма да ни издаде… И той като нас им има зъб…

И с плачлив глас, с треперещи устни, сякаш беше болен от треска, започна да се моли на Еман.

— Отклони ги по някакъв начин оттук, Еман. Спаси ни, моля те… Привлечи вниманието им към себе си… Спомни си, че понякога съм ти давал да пиеш на вересия, когато си оставал без пари… Много ти се моля, Еман…

Еман Захрадник само пулеше очи и нищо не разбираше.

— Да не си се побъркал, кръчмарю?… Кого да отклоня?

После забеляза оръжията в ръцете им.

— Но какво правите тук, хора? Толкова рано ли сте тръгнали на лов?

— Съд господен, Емане — промърмори, заеквайки Бенеш. — Съд господен!

Повече не можа да каже, защото двамата му другари забелязаха нещо обезпокояващо зад пшеничената нива, хукнаха да бягат и той ги последва. Затичаха напосоки из нивата, падаха, ставаха, обезумели от страх, лазеха на четири крака или се влачеха по корем ту като невестулки, ту като порове.

Еман весело гледаше как си играят на криеница из житото. После се обърна и всичко разбра.

На прашния полски път край нивата бе спряла върволица камиони, от които под командата на Павел Шанда изскачаха с пушки в ръцете мъже с изцапани работни комбинезони и прости кадифени панталони. Те бързо допълваха кордона на служителите от МВР, който вече се бе оформил на това място.

Доброволните отряди на милицията.

Те бяха дошли направо от нощната смяна, така както си бяха край машините. Когато Шанда им разказа за случилото се, никой от тях не се поколеба. Това вече е много, рекоха, грабнаха пушките и тръгнаха.

Кордонът се сформира, обкръжи пшеничената нива и тръгна към дъбравата. На централно място вървяха Житни, Земан, Шанда и Матис като командуващи.

Еман никога не бе обичал твърде много полицаите, а що се отнася до червената милиция — никак. Затова нямаше нищо против да им изиграе някой номер, да ги заблуди и да ги отклони от следите, както го помоли Бенеш, и да ги отпрати в друга посока. А вечерта в кръчмата да се похвали колко мъже бе накарал да тичат напразно из нивите и подигравателно да казва, че сега комунистите вършеят, тъпчейки житото, също като конете.

Така че се запъти към тях и скоро те го забелязаха да крачи волно и безгрижно сред житните класове на нивата. Над главата му пееха чучулигите, грееше утринното слънце, а той от радост свиреше на акордеона си и пееше:

— Ще ти направя, мила моя, писана стомна,

заедно с мен руйно вино от нея да пиеш,

насред полето ще ти издигна къща огромна,

заедно с мен цял живот в нея да живееш…

Матис изруга и му извика:

— Изчезвай, Еман! Тук не се шегуваме. Ще се стреля.

По навик Еман реши да се позабавлява и се разсмя:

— Не думайте, момчета. Къде сте се наканили да вървите в този кордон? На поклонение на някое свято място или на процесия в чест на тржемошицката Богородица?

Обаче този път старшина Матис не се ядоса от неговата присмехулна заядливост, нито пък се усмихна. Сериозно и строго му рече:

— Случи се нещо ужасно, Еман. Тази нощ убиха Карел Мутъл, Бабицки, Вчелак и господин директора Томан.

Като чу това, Еман веднага загуби чувството си за хумор. Той остана да ги гледа известно време недоумяващо, с треперещи устни.

— Какво, и нашия господин директор ли? Нима са убили господин директора?!

Господ знае какво ставаше с него в този момент. Изведнъж усети, че устата му пресъхна, сякаш беше пълна с пясък, почувствува се ограбен от най-хубавото, което все още пазеше в своята изпомачкана, пиянска, закоравяла душа, от детството. В него се надигна страшен гняв, чувство на огромна обида, ненавист.

Неочаквано започна да крещи с пресипнал глас:

— Свини! Нима са убили и господин директора? Тук са. Крият се в житата и ужасно се страхуват от вас. Елате, ще ви заведа…

И като застана начело на кордона, той затича навътре в пшеничената нива към купата сено.

Откъм нивата се чу глас:

— Ах, ти жалък негодник, предател!

И гръмна изстрел.

Еман Захрадник разпери ръце, така че акордеонът му падна и жално изстена върху буците пръст, а после и самият той се строполи в праха на полския път и зарови лице в земята, ухаеща на лято, любов, жито и безгрижен, скитнически живот, който толкова много обичаше!

И в този тъжен момент, в който трябваше да умре, в ушите му прозвуча като тържествена музика, като хорал, мощната стрелба и силното „ура“ на служителите на Народната милиция и доброволните отряди, които се втурнаха в атака.